Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (39)

37.

Клеър поръча да й донесат портокалов сок, кафе и мъфин за закуска. Вече облечена, чакаше далеч преди да пристигне колата, която щеше да я откара до къщата, където бе прекарала деветте най-злощастни години от живота си.

Нарочно се облече както се носеше вкъщи: обикновена памучна риза с дълъг ръкав и черни панталони. Днес не се гримира и не си сложи бижута. „Правя се на невзрачна от години — помисли си тя. — Още когато бях дете, майка ми натрапи този образ. Защо да се променям? А и е прекалено късно да предприема каквото и да било.“

Клеър имаше една-единствена радост в живота: дейността си като социален работник, който се занимава със случаи на домашен тормоз. Справяше се добре и когато спасяваше жени и деца от непоносими условия, изпитваше спокойствие и истинско удовлетворение.

„Защо се върнах тук — питаше се тя. — Защо въобще си помислих, че ще се измъкна? Какво възнамерявах да загърбя веднъж завинаги?“ С участието си всяка от абсолвентките рискуваше да разкрие скритата си омраза към Бетси. Клеър знаеше подбудите на всяка една и им съчувстваше. Припомни си как останалите три бяха нейната опора в гимназията.

„Когато бях с тях — сети се тя, — почти забравях всичко останало. Сега всичките сме подплашени какво могат да узнаят хората за нас. Дали предаването ще извади на бял свят истината, или ще събуди болезнени спомени и ще унищожи живота ни?“

Сви нетърпеливо рамене и включи на новините, за да убие времето, докато пристигне колата. Съобщиха и за подготовката на предаването за убийството на Бетси Бонър Пауъл. Определиха го като „най-чаканото събитие в предстоящия телевизионен сезон“.

Клеър натисна копчето на дистанционното и изгаси екрана. В този момент телефонът звънна. От фоайето Джош Дамяно попита с жизнерадостен тон дали е готова да тръгват.

Май съм готова от двайсет години, помисли си Клеър. Взе чантата си, метна я на рамо и излезе.