Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (66)

64.

След интервюто Джейн отиде направо в кухнята. Вече беше приготвила за обяд зеленчукова крем супа, салата и резени студена шунка.

Няколко минути по-късно в помещението влезе Робърт Пауъл.

— Джейн, навън е доста топло. Хайде да хапнем в трапезарията. Колко души ще обядват днес?

Джейн веднага забеляза, че настроението му е много по-ведро, отколкото беше сутринта. Беше облякъл светлосиня спортна риза и памучни панталони. Гъстата му бяла коса подчертаваше привлекателното му лице. Изправената му стойка не издаваше годините му.

Въобще не изглежда на възрастта си, помисли си Джейн, винаги е приличал на английски лорд.

Лорд и лейди Пауъл.

Какво я попита? А, да — колко души ще обядват.

— Четирите абсолвентки — започна да изброява Джейн колебливо. — Не мога да отвикна да ги наричам така. Госпожа Моран, госпожа Крейг, господин Род Кимбъл, господин Алекс Бъкли и вие, сър.

— Отбрана група. Или заговорници — поправи се Роб Пауъл весело. — На теб как ти се струва, Джейн?

Без да дочака отговор, той отвори вратата към верандата и излезе.

„Какво му става — запита се Джейн. — Днес сутринта имаше вид, сякаш едва ще дочака да се махнат от къщата. Вероятно мисълта, че утре вече ще са далеч оттук, го ободрява. Няма значение какво са говорили другите по време на интервютата си, но аз определено се справих добре.“

Изпълнена със самодоволство, тя започна да подрежда масата в трапезарията.

На прага се появи Джош.

— Аз ще довърша тук. Ти донеси храната — нареди той троснато.

Джейн го погледна изненадано.

— Какво ти става? — попита тя.

— Не съм някаква жалка прислуга — сопна се Джош.

Джейн точно бе започнала да поставя сребърните прибори. Реакцията му я смая и тя спря. С пламнали страни и през стиснати зъби процеди:

— За заплатата, която получаваш, е нахалство да се оплакваш, че се налага да помагаш вкъщи няколко дни. Внимавай. Много внимавай. Ако господин Пауъл те чуе, веднага ще изхвърчиш през вратата. Ако му предам разговора ни, ще те сполети същото.

— Я не се дръж като господарка на дома — озъби се Джош. — Какво стана с бижутата, които Джордж Къртис подари на Бетси? Не се прави, че не разбираш за какво говоря. Когато господин Роб беше в командировка, аз карах Бетси на тайните й срещи с Джордж Къртис и тя беше по-нагиздена от коледна елха. Знам, че ги криеше някъде в спалнята си, но не съм чул да са били намерени. В едно съм сигурен: господин Пауъл не подозираше за любовната им връзка.

— Не можеш да си сигурен — прошепна Джейн свирепо. — Най-добре ще е и двамата да си държим устата затворена. Утре по това време всички ще са се омели оттук.

— И още нещо, Джейн. Ако Бетси беше напуснала Пауъл заради Джордж Къртис, щеше да те вземе по две причини. Първо — защото й угаждаше във всичко, и второ — защото след като се изнесеше и поискаше развод от Пауъл, той щеше да наеме частни детективи да открият откога е любовната връзка и щеше да разбере, че си укривала Бетси, когато й звънеше отвъд океана, за да провери как е.

— А как щеше да постъпи с теб, ако знаеше, че ти я караш и връщаш от срещите с хубавото му бентли? — не му остана длъжна Джейн. Двамата се изгледаха свирепо. После, с дружелюбен тон, Джейн предложи: — Хайде да действаме. Очакват обядът да е сервиран в един и половина.