Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (8)

8. Мъртвешка плът

Джейк имаше смътни спомени за светвания и изгасвания на лампите и за редувания на деня с нощта, спомняше си смътно и долитанията на множество гласове около него. Сега обаче за първи път отвори очи в пълно съзнание и с ясен поглед. Гледаше към някакъв бял таван, който беше идеално оформен и по него нямаше нито драскотина.

Главата му бучеше така, като че ли предната вечер бе изпил две бутилки силен алкохол. В устата си имаше вкус на цимент, забъркан за него сякаш…

Опита се да обърне глава, за да види къде се намира, но не успя. Вратът му беше фиксиран с превръзка. Можеше да изследва мястото само с очи.

Лежеше в легло с прегради отстрани. Вдясно от него, на стойка, беше окачена пластмасова торбичка с прозрачна течност, която течеше към тялото му по тръбичка.

Болница. Лежеше в болница. Защо?

И тогава си спомни.

Това е той!

Полицаят с якето.

Това е той!

Разпознаването.

Това е той!

Насочването на пистолета.

Това е той!

Изстрелът.

Нямаше съмнение. Полицаят го бе разпознал. Той знаеше как изглежда Джейк. Не бе потърсил Елиът Гайър в стая 1017. Бе потърсил Джейк Нахт.

Как, по дяволите, беше възможно това? Само Мистър К и Фредо знаеха, че той ще бъде там. Те го бяха наели да убие Уайни. Защо да го издават и да го спират? Нещо не се връзваше.

Трябва да е бил някой друг. Но кой, по дяволите?

Глас… Долиташе отляво. С крайчеца на окото си той успя да види човек, стоящ недалеч от леглото му. Човекът носеше синьо яке и сив панталон — точно като онзи, който го бе застрелял. Говореше тихо по телефон…

— … Не. Той ще го направи… Да, ще бъде в състояние да говори. Едва ли ще може да прави нещо друго, но ще може да говори. А дали ще иска… Не мога да кажа. Познаваш го по-добре от мен… Ъ-ъ, не мога да направя това. Държа го под око. Ако искаш такова нещо, прати си някой от твоите хора да ти го свърши. Ако някой иска, добре. Аз обаче не мога. Няма начин.

Джейк чу да се отваря вратата зад полицая.

— Трябва да тръгвам — измърмори той и затвори.

Джейк затвори очи.

— Детектив Данцигер — каза някакъв нов глас. Беше мек, равен мъжки глас. — Ще може ли да изчакате отвън, докато прегледам господин Нахт?

— Не съм сигурен, докторе.

— Няма да ви избяга, спокойно. Уверявам ви, че не може дори да се помръдне.

— Да, но ако се събуди и започне да говори, трябва да го чуя какво ще каже.

— Ако се събуди, ще бъдете първият, който ще научи това.

— Добре. Ще бъда точно до вратата.

Докато докторът се суетеше около леглото му, под клепачите мислите на Джейк препускаха бясно във всевъзможни посоки. Очевидно това ченге — Данцигер — играеше някаква игра. Също така бе очевидно, че някой се беше разтревожил да не би Джейк да изпее това, което знаеше за покушението срещу Уайнгартън. И този някой сега търсеше начин да му запуши устата завинаги.

Джейк трябваше да се измъкне оттук. Той отвори очи. Блед мъж, с оредяла коса и в бяла престилка стоеше в края на леглото, държеше в ръка стъпалото на Джейк и го превързваше. Ледена вълна на ужас и тревога го прониза:

— Защо не мога да усетя това? Защо не го чувствам? — попита Джейк.

Лекарят пусна стъпалото му и го погледна. Усмихна се.

— А, господин Нахт. Виждам, че се събудихте.

— Дявол го взел, и двамата сме будни. Но защо не усетих нищо, докато вършехте това? — Джейк опита да вдигне ръката си, но не успя. Опита се да осъзнае къде бяха ръцете му, но не можеше да усети дали въобще има ръце. — Защо не чувствам нищо?

Паника разтърсваше всяко ъгълче на съзнанието му.

— Един момент, един момент, господин Нахт. Успокойте се. Аз съм доктор Греъм и съм дежурен неврохирург тук. Били сте улучен във врата. Отстраних парчетата от куршума, възстанових меките тъкани и затворих раната. Но куршумът е причинил фрактура в горната част на гръбначния ви стълб. В момента сте парализиран.

Джейк се опита да надвие паниката и да се хване за сламката:

— В момента?

— Да, травмите от този вид причиняват едема, оток на гръбначния мозък и това причинява парализа. Ако гръбначният мозък е наред, ще възстановите сетивните и двигателните си функции, когато отокът спадне. А ако не е…

— Искате да кажете, че не знаете?

— Чакаме резултатите от скенера на врата ви. Тогава ще знаем с точност величината на проблема. Но и в двата случая имате други причини за безпокойство.

— Страхотно. И какви са те?

— Ами например… опитът за убийство на сенатор Уайнгартън.

Опитът за убийство? Това означаваше, че бе пропуснал. Мамка му! Какво ли още можеше да се обърка?

— Кой е сенатор Уайнгартън? — попита Джейк.

Доктор Греъм го изгледа озадачено, отиде до вратата и я отвори.

Умът на Джейк работеше на пълни обороти. В момента бе затворен тук и дори най-благоприятният сценарий включваше прекарването на известно време в болницата, преди да може да се движи, за да се измъкне. Така че поне дотогава трябваше да остане жив. Единственият начин да си осигури това, беше да отрича всичко. Той е Джейк Нахт, професионален пазач от Джърси, и е дошъл в града да гледа театрална пиеса и да се отпусне. Изобщо не е чувал за този сенатор Уайнгартън и няма никаква причина да желае смъртта му. Бил е невинен свидетел, застрелян от някакво нюйоркско ченге — любител на стрелбата.

Да, това би могло да проработи. Той имаше безупречно чисто минало и беше един от най-спокойните жители на Атлантик Каунти, Ню Джърси, който винаги си плащаше данъците и не нарушаваше закона. Живееше спокойно в своята къща там.

Къщата на Сардж.

Внезапно, в разгара на страха си, Джейк видя Сардж — образът му нахлу в неговото съзнание. Той видя кървавите петна по гърдите и лицето му и осъзна, че тогава се бе разминал с усещането за преминаващите през тялото му куршуми. Сега обаче знаеше какво бе то. За миг Джейк се бе превърнал в Сардж, отхвръкнал назад заради пронизалите го куршуми. Той отново си спомни как гледа към окървавеното тяло на Сардж. Опита се да изтрие този спомен от паметта си, но той кънтеше в главата му и надделяваше над всяка друга мисъл. Споменът изпълваше болничната стая със светлина. Но това беше светлината на един отдавна отминал ден…

… Той заряза Сардж там, където го бе застрелял. Затътри се бавно по пътеката, докато не видя джипа. Нямаше къде да отиде и затова потегли към къщи. Както винаги, госпожа Нахт седеше на стола си до прозореца, когато той влезе със залитане в къщата.

— Той ще се върне ли? — попита тя.

Джейк можеше само да поклати отрицателно глава.

Тя кимна мрачно и запали друга цигара.

Така и не предложи да се погрижи за раните на Джейк, нито пък го заведе на лекар. Обаче продължи да готви и да поддържа къщата. След три дни тя подаде сигнал в полицията за изчезването на Сардж. Каза на полицаите, че отишъл на лов и не се върнал. Никога не спомена, че и Джейк е бил с него. И никога повече не спомена за Сардж след това.

Щом Джейк се оправи, напусна къщата и си намери работа в завода на Дженерал Мотърс в Едисън. Няколко години след това получи официално писмо, че госпожа Нахт е починала — от рак на белите дробове. И понеже Херберт Нахт така и не бе открит, домът на семейство Нахт стана собственост на Джейк.

В началото той не искаше да прави каквото и да било с това място. Не искаше нищо, което имаше връзка със Сардж. Но после размисли. Защо не? Беше хубаво местенце, ценна собственост. А и му даваше възможност да бъде този, „който се смее последен“.

Малко след като се нанесе, дойде някакъв човек, който търсеше Сардж. Имал работа за него, но не можел да установи връзка с него по обичайните канали и затова бил дошъл. Джейк се замисли за малко — двете години на поточната линия на Дженерал Мотърс му се струваха цяла вечност. И заяви, че е син на Сардж и е наследил бизнеса му. Човекът не каза нищо, докато Джейк не го заведе в боровата гора и не му направи малка демонстрация.

Така Джейк получи първата си поръчка. Първата от многото.

Но за разлика от Сардж, Джейк никога не се ожени. Нямаше госпожа Нахт II. Имаше само периодични пътувания до Атлантик Сити и нощи или цели уикенди с проститутка на име Кейтлин, или с която и да е, ако Кейтлин биваше заета…

… Джейк се освободи от спомените си и осъзна защо умът му го хвърляше назад в миналото в моменти като този. Причината бе къщата — къщата на Сардж. Ченгетата щяха да я претърсят от горе до долу в търсене на доказателства срещу него. Щяха ли да намерят нещо? За момент съзнанието на Джейк се изпълни със страх, но след малко той отново се успокои. Една от първите промени, които направи в къщата, бе да се отърве от оръжейната стая на Сардж. Беше закопал целия арсенал навътре в боровата гора, така че никой да не може да го намери. В къщата нямаше други оръжия, освен пистолета Смит & Уесън, който той би трябвало да носи като професионален пазач. Полицаите би трябвало да не се изненадат, като го открият.

Иначе къщата бе чиста като света обител.

Вляво от себе си Джейк чу лекарят да казва:

— Детективе, той се събуди.

Данцигер влезе в стаята. Опита се да заговори, но Джейк го изпревари:

— Ти си човекът, който ме застреля! Доктор Греъм, този човек се опита да ме убие! Извикайте полицията!

— Той е полицията — каза доктор Греъм. — Това е детектив Данцигер от Полицейското управление на Ню Йорк.

— Не го искам тук. Той…

— Нямаш думата по въпроса, Нахт — каза Данцигер и насочи пръст към лицето му. — Ти си арес…

— Той вече се опита да ме убие веднъж! — каза Джейк, като повиши силно тона си. Това усилие накара главата му да забучи. — Той ме застреля без никаква причина! А сега иска да довърши работата си!

Лицето на Данцигер почервеня:

— Запушете му устата!

Джейк започна да вика:

— Помощ! Убиец! Помощ! Иска да ме убие! Помощ!

Болката в главата му го раздираше, но Джейк поддържаше силата на гласа си, докато доктор Греъм избутваше Данцигер към вратата:

— Ще се наложи да ви помоля да излезете, детективе. Разстройвате пациента ми.

— Глупости! — каза Данцигер. — Той…

— Моля ви, детективе. Състоянието му е критично и присъствието ви има негативен ефект. Вие вече сте го простреляли и осакатили. Какво още искате да му направите?

Данцигер изсумтя, хвърли последен поглед към Джейк и гневно излезе навън.

Джейк се успокои, когато чу вратата да се затваря.

— Отиде ли си? — попита той уплашено.

— Да, да, отиде си — каза доктор Греъм и дойде до леглото му. — Но съм сигурен, че ще се върне. — Той погледна през рамо и после отново към Джейк: — Току-що отправихте много сериозни обвинения.

Джейк знаеше, че щеше да се наложи да разказва съчинената си история още много пъти. Трябваше да я сглоби добре.

— Всичко е вярно. Повярвайте ми, докторе. Не мога да разбера защо се случи. Излязох от хотелската си стая заради целия този шум в коридора. Видях всички полицаи да се скупчват около стаята на две врати от моята. Попитах за какво е цялата тази дандания, и този човек просто… ме застреля. Не мога да разбера защо. — Той премигна няколко пъти, като се надяваше да изплаче поне една сълза. — Не мога да проумея защо.

Съмнението и вярата воюваха по откровеното лице на доктор Греъм. Той потупа Джейк по рамото — рамо, което не съществуваше според възприятията на Джейк.

— Ще проуча това, бъдете сигурен — каза лекарят. — Междувременно не се тревожете. Ще направим всичко възможно за вас. Всичко.

— Не се съмнявам — каза Джейк. — Само не допускайте този убиец близо до мен.

* * *

Джейк бе останал сам за малко. Сестрите често влизаха и излизаха, гледаха го с разтревожени, но симпатични очи, и му даваха да пие вода, вършеха, каквото вършат обикновено сестрите, и след това го оставяха сам.

Което беше добре. Защото имаше да обмисли много неща.

Той реши, че най-добрият начин да остане жив, бе да се придържа към историята, която бе разказал на лекаря: Аз съм невинен свидетел, който няма нищо общо с това, а просто станах жертва на ченге, което обича стрелбата.

Това щеше да изпрати успокоително съобщение на „момчетата“ — щеше да ги увери в това, което те навярно вече знаеха — че Джейк Нахт е надежден партньор, който няма да посочи към някого от тях, а само към полицията.

Но това не го доближи до отговора на въпросите — кой и защо бе спасил задника на Уайни.

Щеше да започне да се занимава с това, когато се измъкнеше оттук. Рано или късно щеше да открие кой и защо. И след това нечии глави щяха да се търкалят по земята. Велик момент.

Доктор Греъм влезе с вид на безжалостен изкормвач.

— Не ми харесва изражението на лицето ви, докторе.

— Имаме резултатите от изследванията, господин Нахт. Страхувам се, че новините не са добри.

Устата на Джейк пресъхна.

— Без недомлъвки.

— Много добре. — Докторът преглътна тежко. — Парче от куршума е минало през гръбначния ви мозък, като е нанесло деветдесетпроцентна телесна повреда.

— Какво означава това? — Хладен ужас разтърсваше Джейк. Той можеше да предположи отговора, но искаше да го чуе от самия лекар.

— Значи, че никога няма да можете да ходите и да използвате ръцете си отново, господин Нахт.

Лекарят продължи да говори за това, колко добри неща се правят в наши дни за обездвижените, за възможността, след доста рехабилитация да си движат поне пръстите на ръцете и дори да работят с компютърна клавиатура. Но думите му заглъхваха, потъваха в бучащите уши на Джейк, докато той си представяше бъдещето на произволен човек, който не може да се храни сам, да се завива, да измива задника си… Едно безкрайно гадно бъдеще…

Джейк изпищя.

Човекът от кошмарното му бъдеще направо можеше да се самоубие.

* * *

На следващата сутрин една медицинска сестра се наведе над него и му каза:

— Вашият адвокат е тук. Искате ли да го видите?

Джейк се измъкваше бавно от блатото на депресията, опита се да повтори думите и да се съсредоточи върху тях. Адвокат? Той нямаше адвокат. Което означаваше, че който и да беше човекът отвън, имаше нещо друго предвид, а не закона.

Добре. Значи бяха дошли, за да го убият. До вчера беше разтревожен, че хората, които го бяха натопили, ще се опитат да се промъкнат и да довършат работата, която Данцигер бе започнал. Обаче след последния си разговор с доктор Греъм Джейк вече се тревожеше повече за това, че можеше да не дойдат. Така че сега се надяваше да са те. Този, така наречен адвокат без съмнение имаше в куфарчето си 22-калибров пистолет със заглушител.

— Пуснете го.

Мъжът бе леко оплешивял и имаше вид на четиридесетгодишен. Носеше очила с тънки рамки и луксозен костюм.

— Благодаря, че пожелахте да ме видите, господин Нахт — каза той и подаде ръката си напред, но я прибра бързо, защото бе ясно, че няма кой да я стисне. — Името ми е Стивън Кросни и мисля, че имаме доста…

— Спести си глупостите и давай направо — прекъсна го Джейк.

Зад стъклата очите на Кроени се разшириха:

— Извинете, не разбирам…

— Спестете ми бърборенето си. Направете си удара и да свършваме. Само че по-бързо.

Докато Кросни отваряше куфарчето си, той затвори очи и зачака. Нямаше нужда убиецът да бъде много печен с 22-калибровия пистолет — щеше да стреля от доста близо. Единственото, което трябваше да умее, бе да натиска спусъка. Джейк нямаше да почувства нищо. И тогава този кошмар щеше да свърши.

— Удар? Не разбирам за какво говорите, господин Нахт. Тук съм, за да ви направя много богат човек.

Джейк отвори очи:

— Какво?

Кроени извади някаква папка с документи:

— Разгледах доказателствата по вашето дело. Имам приятели в прокуратурата. И няма начин да отидете на процес. Нямат нищо срещу вас, господин Нахт. Не могат дори да ви изправят пред съдебните заседатели, защото нямат какво да представят. Вие обаче сте били сериозно ранен и трайно осакатен. Вие и аз ще накараме властите да си платят за опустошителните ви наранявания. И скъпо ще си платят.

— Искате да кажете, че не сте тук, за да ме издухате?

— Какво е „да ви издухам“? Някакъв жаргон или нещо подобно? Тук съм, за да ви помогна да осъдите властите на Ню Йорк за цял куп пари, господин Нахт.

— Боже, вие сте луд! За какво са ми парите сега?

— Най-важното е, че това са много пари. След всичко, което ви се случи, ще имате нужда от квалифицирана грижа на медицинска сестра до края на живота си. А това ще струва скъпо. Освен това ще имате нужда от…

Джейк затвори очи и остави Кросни да продължи да дърдори. Единственото, което искаше в този момент, бе да умре, но явно никой не смяташе да му помогне по този въпрос. Разбира се, можеше да изпее на ченгетата всичко за Фредо и Мистър К. Това със сигурност щеше да му осигури необходимото смъртоносно внимание, но не искаше да си отиде като обикновен предател. Няма значение колко лоши бяха станали нещата, той не можеше да си позволи да бъде запомнен по този начин.

Не, той щеше да живее още малко и да остави всичките физиотерапевти да направят всичко възможно за него. Щеше да работи с тях наистина упорито с надеждата, че някой ден ще може да направи последния удар — да убие себе си.