Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (14)

14. Зелената линия

— Е, как е усещането да си просто парче месо, а?

Джейк очакваше Ейнджъл за поредния терапевтичен сеанс, но сега се бе почувствал неориентиран по отношение на този нов за него глас. В следващия миг обаче ярост обзе душата му. Фредо! Явно кучият син бе имал дързостта да се появи тук.

Джейк извъртя глава нагоре. Фредо държеше ваза с червени рози. В очите му се четеше едновременно любопитство и отвращение. Маслиненият им цвят просветваше със злобни пламъчета.

— Май идваш да ме смениш на това легло, а?

— Ей, Джейки, я не се прави на кисел.

Джейки? Фредо никога не бе го наричал така — не и когато Джейк можеше да се движи. Никога не се бе осмелявал да го прави.

Фредо постави цветята върху компютърния монитор. Джейк усети опасността водата от вазата да протече върху компютъра и да го лиши от най-важната му връзка с външния свят. Тази мисъл го разтревожи.

— Не там — каза той с максимално възможно безразличие. — Сложи ги до прозореца.

Фредо изчака достатъчно дълго, за да покаже на Джейк, че може да сложи цветята където си поиска. После ги премести на масата.

— Какво е това? — попита той, като посочи издутината от катетъра под завивките.

— Когато си парализиран — каза Джейк, — не можеш повече да пикаеш и затова те изпомпват.

— Я стига бе! — Фредо присви очи, защото си помисли, че Джейк май нещо го будалка. — Като си толкова умен и нахитрял, що стана така, че аз сега си стоя тук цял и невредим, а ти лежиш като шаран, изхвърлен на брега?

— Ти ми кажи защо.

Джейк не можеше да откъсне поглед от Фредо. Ушитият по поръчка костюм на Армани не можеше да прикрие голямото му шкембе. Тъмната му коса бе зализана назад с помощта на широкия гребен, който Фредо харесваше много. Джейк усети леко сладникавия аромат на спрея му за коса. Той бе характерен за Фредо. Вследствие на дългите месеци, прекарани тук, обонянието на Джейк се бе изострило. Но, за съжаление, той нямаше сили да изпрати куршум в челото на Фредо.

— Искаш да ти кажа ли? — попита Фредо. — Е, добре, ще ти кажа. Стари ми приятелю, мисля, че си станал малко немарлив и невнимателен.

Изведнъж Джейк се сети за токовия накрайник на компютърната си пръчица, която лежеше на поставката на сантиметри от главата му. Дали би могъл да накара Фредо да се наведе над леглото? И тогава да стисне пръчицата със зъби и да я забие в едното от черните му очи. За Джейк писъкът на Фредо би бил най-приятният звук в целия свят.

След това Фредо, естествено, щеше да го убие с пистолета, който винаги носеше под сакото си.

Джейк си представи как Ейнджъл идва, за да започне терапевтичния сеанс, и го намира с дупка в челото, а някакъв мазен тип с костюм на Армани се лута из стаята с кървящо око. Би била страхотна картинка. Но имаше проблем. Ейнджъл вече закъсняваше за сеанса с минута-две, а това се случваше много рядко. Вероятно в този момент тя вече идваше по коридора. Ако наистина беше така, би чула изстрела и би се затичала, така че на Фредо щеше да му се наложи да застреля и нея.

Мамка му. И без това той нямаше да успее да прободе Фредо с пръчката. Това си оставаше само мечта. Джейк погледна към Фредо хладно.

— Как е твоят човек — Данцигер? На бас, че работата в полицията му липсва. Кого сте предвидили да го замести?

Недоумяваща усмивка изкриви устните на Фредо. Той се надвеси над леглото. Джейк по-скоро виждаше, отколкото усещаше как той започна да опипва тялото му, да го претърсва. Зъбите му скърцаха от гняв. За какъв се мисли този хилав копелдак…?

Микрофон. Идиотът си мисли, че нося микрофон!

Джейк почти се изхили:

— И през ум не ми е минавало, че можеш да ме сметнеш за такъв, Фредо. Много ти е развинтена фантазията.

Фредо прибра обратно ръцете си и го погледна.

Джейк продължи:

— Обикновено от прокуратурата слагат микрофони само на хора, които могат да ходят. Когато си парализиран, те просто скриват микрофон в болничната ти стая и чакат гаднярите да дойдат при теб.

Фредо не успя да се сдържи:

— Задник — изръмжа той. Речникът му с обиди не беше особено богат. И никога не е бил.

— Червени рози — каза Джейк и погледна към вазата на масата. — Трогнат съм.

— Мистър К иска да ти предам поздравите му и благодарността му за начина, по който се справи със случая — каза Фредо. Гласът му бе равен и безчувствен. Той бе изпратен, за да каже всичко това, но не бе длъжен да звучи така, сякаш си вярва.

Интересно — замисли се Джейк, — Мистър К ми благодари, че не съм го издал. И какво се очаква от мен сега? Да му благодаря, че ще ми пощади живота ли?

— Кажи на Мистър К, че съм корав пичага, който скоро ще стане на крака — каза Джейк.

— Ха, мно-о-ого смешно. Само че доколкото чух, май повече нема да можеш да направиш това.

— Не се казва нема, а няма.

— А?

— Внимавай с граматиката, Фредо. Май дори езикът ти вярва, че ще стана на крака!

Фредо се усмихна кисело:

— Ей, задникът ти е залепнал завинаги за това легло, ама ти продължаваш да ме гледаш отвисоко, а? Винаги си смятал, че съм прекалено задръстен, за да те разбирам, ама аз знаех какво мислиш за мен още от първия ден. Смяташе ме за някакъв тъп абориген. А ти какъв си бе? Да не си по-умен от президента, а? Нека ти кажа истината, Джейки: никога не си представлявал нещо повече от обикновен убиец — от тия, дето можеш с лопата да ги ринеш — по пет за долар. И се продаваше като скапано жиголо. Нали знаеш какво харесвам, Джейк? След всичките ти убийства трябваше най-после да вземеш пет пъти повече от уговореното, но ти да станеш жертвата. Вече не ставаш за жиголо. Сега си курва. Всеки може да те прекарва както си иска. Май трябваше по-рано да те пробваме като курва.

Пет пъти повече? За какво говореше Фредо? А, вярно — за съдебното споразумение. Документите бяха оформени преди два-три дена. Градските власти даваха на Джейк пет милиона долара, за да не ги съди. Само господ знаеше какво ли щяха да отсъдят съдебните заседатели, ако се бе стигнало до процес. А сега нямаше да му се наложи да се явява пред съда. Уха-а, супер.

— И така, какво смяташ да правиш с всичките тия пари? — попита Фредо. — Да не мислиш да си поръчаш няколко пички да дойдат тук, а? Ха-ха, викни няколко да се пробват да ти направят поне един минет. К’во ше ка’еш? Ама нема да усетиш нищо, нали? Хм-м-м. — Фредо се престори на замислен. — А може пък да си купиш яхта, да си наемеш екипаж и да обиколиш света. И през цялото време ще те дундуркат, ще те слагат да спиш и ще те бутат в инвалидна количка…

Фредо млъкна. Джейк искаше той да престане да злорадства и да се разкара. Ейнджъл навярно бързаше и всеки момент щеше да дойде, а Джейк не искаше Фредо да я види.

Сигурно ще й се нахвърли похотливо — помисли си Джейк. — Ще се пробва и ще й пусне ръка, а аз няма да мога да направя нищо по въпроса, мамка му.

И какво ли ще си помисли тя за мен след това?

Съвестта му заговори: Джейк, не те разбирам. Как изобщо си се запознал с шибаняк като тоя? Защо изобщо си имал вземане-даване с него?

Ейнджъл не беше глупава. Като че ли надписът „мафиот“ бе ясно изписан на челото на Фредо. Джейк си спомни мислено: Когато Ейнджъл дойде за пръв път при мен, ме попита дали аз съм този, който е стрелял по сенатор Уайнгартън. А сега Фредо може да я върне към тези съмнения.

Напрежение обзе Джейк. Трябваше някак да разкара това говедо. А то продължаваше да ломоти:

— … можеш да си наемеш човек, който да движи ръцете и краката ти вместо теб. Ще станеш първия парализиран, който ще танцува дори самба, а?

— А може пък да наема някой, който да те очисти… — каза Джейк.

Фредо отново присви очи. Усмихна се:

— Да бе, точно така. Просто ще отвориш телефонния указател на раздела „Наемни убийци“. И готово. Не знам как наистина стои въпросът с пикаенето ти, обаче си мисля, че май доста лайна са останали в теб и ти пречат да мислиш разумно.

Този път Джейк не каза нищо. Почти бе успял — Фредо имаше достатъчно основания да пожелае да си излезе. Джейк го погледна отново.

Да, така беше. Говедото се затътри към вратата. Обърна се и каза:

— Не прави нищо, което и аз не бих направил, Джейки.

Джейк концентрира цялото си съзнание върху средния пръст на дясната си ръка. Дали щеше да се вдигне? Извъртя глава, за да вижда цялата си ръка. Средният му пръст… Ах, само да можеше да го вдигне поне на няколко сантиметра. Хайде, давай. Бе на прага да почувства как пръстът му се движи. Но очите му казваха друго. Ръката му лежеше неподвижно върху завивката.

Вече нямаше значение. Фредо бе излязъл.

Джейк изскимтя от яд. Представи си как гледа към лицето му през оптичния мерник Редфийлд. Виждаше се да изравнява кръстчето на мерника върху челото му, за да издълбае в него още едно, трето черно око.

Овладя се с огромно усилие. Гърлото му пареше. Стисна челюсти толкова силно, че главата му забуча от болка. Как го бе постигнало такова проклятие? Да вижда Фредо само на метър от себе си, да съществува на една и съща планета с него и да не може да го убие…

Искам да умра — помисли си. — Трябва да умра. Трябва да се махна оттук. Просто… да се… махна.

Джейк се отпусна за миг и затвори очи. Опитваше се да се освободи от всичките си чувства. Къде, по дяволите, беше Ейнджъл? Имаше нужда от нея. Когато съзнанието му се спря на нея, той усети как спокойствието му се възвръща. Тя беше единственото хубаво нещо в живота му — единственото нещо, което той очакваше с нетърпение всеки ден. Ейнджъл се бе посветила на това да го върне към живота. Тя знаеше, че може би няма да успее, но все пак опитваше. Харесваше му начинът, по който му говореше тя — вместо да му разправя празни приказки като другите сестри, тя говореше задълбочено и смислено и винаги беше напълно откровена. Казваше му всичко, което се криеше в съзнанието й. Или в неговото.

Ами начинът, по който го гледаше…

Несъмнено Ейнджъл чувстваше нещо към него. Беше нещо повече от обичайното отношение между сестра и пациент, повече дори от обикновено харесване. Той никога не се бе чувствал толкова убеден в нещо, както сега. Почти му се прииска да може да не й пука за него. Така ще му бъде по-лесно да я накара да изпълни своята част от уговорката, когато настъпеше уреченият момент. А и тя щеше по-лесно да забрави стореното. Той не искаше тя да живее с чувството за вина, че е убила напълно зависим от нея мъж.

Попитай я — помисли си Джейк. — Помоли я.

Но той знаеше, че със сигурност мисълта за това щеше да я преследва.

Налагаше му се да се надява, че на нея все пак не й пука за него.

— Джейк!

Той извърна глава и видя усмивката й. Тя вдигна ръката му и натисна дланта му със своята, като през цялото време го гледаше в очите, за да разбере дали усеща нещо.

— Нищо — каза той. — Може би трябва да вземеш някое от новите шокови апаратчета, които се продават в луксозните магазини… — Той проследи с поглед ръката й и видя в дланта й точно такова апаратче. — А, точно така — изстена той. — Нежно ми късай сърцето.

— Сигурно не работи. — Тя погледна подозрително към уреда.

Той долови напоения с хлорофил аромат на прясно стъпкана трева.

— Обула си нещо различно.

— А? — Тя го погледна. — А, да. Маратонките ми. Закъснявах и затова реших да не се преобувам — Тя се обърна към вратата и махна на Мустафа да влезе. Количката с терапевтичната апаратура се дотъркаля до леглото му.

— О, за мен ли са? — възкликна Ейнджъл.

Джейк видя, че тя бе вперила поглед в розите на Фредо. Сърцето му се сви. В предишните редки случаи, когато бе получавал цветя — от адвоката си и от Кейтлин — той веднага ги бе давал на Ейнджъл. Но тези… Не можеше да й ги даде. Как ще й даде цветя, докосвани от Фредо…

— Всъщност… не — каза той. — От шефа ми са, а той каза, че утре пак ще дойде.

— От шефа ти?

— Е, от бившия ми шеф. — Той се усмихна, с надеждата че изглежда искрен. — Фирма „Марш Мениджмънт“, Патерсън, Ню Джърси. А той е Бърни Марш. Дошъл е в града по работа. Сигурно се сещаш, той е човекът, чиито сгради охранявах.

— Прекрасни са.

Душата на Джейк се сви от болка, докато гледаше как Ейнджъл се навежда към розите, за да ги помирише.

Мустафа премести настрани компютъра му и започна да закача кабелчетата по ръцете му. За миг погледите им се срещнаха и Джейк съзря неодобрението му. Сякаш в тялото си Мустафа имаше вроден детектор на лъжата.

Ейнджъл включи апаратурата.

— Днес ще поработим върху останалите ти пръсти — каза тя, докато Мустафа излизаше.

— Не знаех, че обичаш да тичаш — каза Джейк.

— Какво? А, да, маратонките. Всъщност не обичам. Просто ги обувам, за да ми е по-удобно, когато трябва да свърша нещо навън.

Той забеляза, че луничките се открояваха по лицето й. Кожата й бе леко потъмняла с тена на жена с бяло лице, прекарала съвсем скоро няколко часа на слънце.

— На излет? — озадачи се той. — През ноември?

— Ами да. Въпреки есента, навън си е доста топличко.

Внезапно го обзе подозрение.

Тя сведе гузно погледа си.

Ейнджъл бе излизала с мъж.

Е, разбира се, че беше така. Беше нормално една толкова красива и привлекателна жена, без халка на пръста, да излиза на срещи. Никога не бе му споменавала за това, но това не означаваше, че не го прави. Джейк се опита да остави тази мисъл да отмре сама, но тя вече бе успяла да посее в него порочните си семенца.

И преди това мисълта, че Ейнджъл си има приятел, бе минавала през главата му. Но тя му се струваше нереална. Като че ли стаята му беше действително място, където живееше целият свят. Обаче Ейнджъл си имаше свой живот. Извън тази стая. Говореше си и с други хора. И други мъже въздишаха по нейните честни, искрящи очи. И други мъже усещаха опияняващото въздействие на нейното излъчване.

Всички тези мъже можеха да я докосват…

Тази мисъл се заби като нож в гърдите на Джейк. Сякаш той вече бе поел веществото, за което бе питал в Интернет. Беше аналог на онова амазонско Claviceps Cyanidus, само че набрано не в Амазония, а в джунглите на неговото въображение.

— Добре — каза Ейнджъл. — Готов ли си?

Той осъзна, че тя вече бе сложила електродните дискове под врата му. Не чувстваше, но някак си усещаше въображаемо как тя повдига главата му и намазва кожата му със студената електродна паста. Обърна глава към монитора, където трептеше зелената линия, и каза:

— Е, хайде, давай.

Линията подскочи.

— Кой беше?

— Какво?

— Хайде, Джейк. Кой пръст боднах?

— Съжалявам. Опитай отново.

Линията подскочи.

— Средният ли беше? — попита той.

Тя въздъхна:

— Казах ти, че днес ще поработим с останалите пръсти.

— А, добре. Съжалявам. — Той отново се взря в монитора. — Давай.

Линията подскочи. Той не усети нищо. Поклати глава.

— Няма нищо — прошепна успокоително Ейнджъл. — Почини си за минутка. — Тя го погледна. — Добре ли си?

— Естествено. — Той отново долови мириса на трева… на стъпкана трева. Може би парченца от нея бяха полепнали по маратонките й. Той си я представи седнала върху проснато на ливадата одеяло. В тази фантазия тя не беше сама, само че мъжът до нея не можеше да дойде на фокус.

— Сентръл Парк? — попита той.

Тя кимна:

— Малко над Овчата ливада.

— Надявам се, че не си яла овнешко.

Тя се усмихна.

— Пържено пиле и картофена салата. Точно като за излет.

Той я изгледа с любопитство. Този път тя не сведе гузно погледа си, макар че явно искаше да направи това. Настана тишина. Все по-дълга и по-дълга. Тежестта й надвисваше над тях като сталактит. Ако се срутеше, щеше да ги смачка и двамата.

— Добре — каза той. — Готов съм.

— Не, не си. За какво мислиш, Джейк?

— За нищо. Какво имаш предвид?

Тя се изчерви леко, въпреки тена си.

— Просто ми се струва, че днес си малко предубеден към мен.

Обзе го тревожно чувство. Тя не би поела риска да каже нещо погрешно, а и никога не би премълчала нещо, което я тревожи. Наистина не грешеше.

— Предполагам, че не живееш сама.

— Не-е-е.

— Как се казва?

— Уилям Фицпатрик. Сътрудник е на сенатор Харисън.

Джейк я погледна и се опита да измисли нещо, което да каже. Нейното изражение му казваше всичко. Не е била просто обикновена среща. Този човек явно е важен за нея. Джейк и Ейнджъл някак си успяха да се справят, без да говорят повече по тази тема. Обаче по маратонките имаше трева, което означаваше, че те са били на ливадата… Искаше му се да може да пъхне ръцете си под завивките и да стисне юмруци. Искаше му се да направи нещо, за да освободи напрежението, което стягаше гърлото му. Искаше му се да изкрещи в лицето й.

Това беше истинска лудост. Какво ставаше с него?

— Сътрудник на сенатор Харисън — повтори той. Гласът му прозвуча така, сякаш едва се промушваше през дупките на сито.

— Да — каза въодушевено тя. — Идва в Ню Йорк при всяка възможност. Няма време дори да хване малко слънце и затова днес го накарах да излезе с мен в Сентръл Парк. Направи най-дългата слънчева баня в живота си… — Тя спря да говори. Веждите й потрепнаха.

— И така, сгодена ли си, или какво?

— Официално не.

Официално не. Джейк се почувства така, сякаш самият въздух щеше да се сгромоляса върху гърдите му. Сякаш и светлината искаше да се изниже навън.

— Според теб, той дали би ми харесал?

Това беше тъпо. И сигурно ще получа тъп отговор.

Но не стана така. Ейнджъл вдигна глава и се загледа встрани от него за минута.

— Не знам — отговори тя.

— Уилям Фицпатрик?

— Уилям Фицпатрик.

Сигурно няма да ми хареса — помисли си Джейк. — И сега не го харесвам. Никога не съм го срещал и никога няма да го срещна. Никога не съм имал шанс за Ейнджъл. Не съм и искал такъв. За бога, просто искам тя да ме убие. Но тогава, мамка му, защо се чувствам така?

Той се насили да се усмихне:

— Е, Уилям е голям късметлия, че има до себе си жена като теб. — Прозвуча самосъжалително. Едва потисна въздишката си. — Хайде да опитаме отново с апарата.

— Джейк… Добре.

Тя се спря с въздишка. Очевидно и двамата разбираха, че няма смисъл да продължават да се измъчват с този разговор.

— Готов ли си?

— Давай.

Той не усети нищо в пръстите си. Искаше му се изобщо да престане да чувства.

Когато тя си отиде, пусна компютъра и влезе в Интернет. Вторачи се в емблемата на „Писателския кът“ — перо и мастилница. От тази страница бе научил за Claviceps Cyanidus — амазонската отрова, която можеше да спре всяко сърце.

Това, за което той се замисли, беше как да си набави малко от нея.

Досега беше оставял този въпрос настрана, но вече трябваше сериозно да помисли над него. Защото след още четири седмици Ейнджъл трябваше да го убие.

Поне нямаше да му се налага да се тревожи, че това би разбило живота й. Уилям Фицпатрик — сътрудникът на сенатор Харисън — щеше да бъде до нея, за да й помогне да го забрави.