Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (26)

26. Басейнът

— Е, добре, кучко: стига вече съм се правил на Господин Добрия!

Ейнджъл се сви към стената, а Фредо премина през цялото мазе с двама от хората си. Единият носеше костюм като неговия, а другият — само потник. Тя видя яростта в очите на Фредо и я обзе страх. Знаеше, че тази ярост беше насочена към нея.

— Какво има? — попита тя, като се опита да запази гласа си спокоен. — Какво има?

Фредо посочи към желязната яка около врата й:

— Откачете я от стената, но оставете веригата на врата й. — Той погледна с ледена усмивка, докато костюмираният подаваше връзка с ключове на оня с потника. — Да й виси като каишка за кучета.

Ейнджъл се олюляваше на краката си. Беше толкова изнемощяла. Бяха я хранили само по веднъж дневно, с останки от тяхната вечеря. Бяха я водили до тоалетната само когато им скимнеше. Тя погледна към ръцете, после към краката и дрехите си — бяха мръсни. Тя се зачуди дали някога отново щеше да се почувства чиста — и външно, и вътрешно. Това беше най-ужасяващото и унизително преживяване в живота й…

— Мърдай!

Фредо грабна края на веригата и го дръпна. Това я накара да залитне и да се затътри, като се олюляваше, към вратата, която бандитите затвориха след нея.

Дали я водеха нагоре? Дали тя наистина щеше да излезе от омразното мазе?

— Къде отиваме? — попита тя.

— Не ние — отвърна Фредо. — Само ти. Отиваш да поплуваш малко.

— Какво искаш да кажеш?

Той не отговори, но начинът, по който двамата бандити се захилиха зад нея, накара стомаха й да се разбунтува.

Ейнджъл знаеше, че някъде наблизо има басейн — от време на време беше надушвала дезинфекционната хлорна вар, беше чувала и леките цопвания във водата, когато някой се гмурнеше.

Поведоха я по тъмен коридор, изкачиха се по някакви стълби и накрая миризмата на хлорна вар стана много силна. Стигнаха до отворена врата, през която струеше светлина.

Фредо я въведе в топла, запарена стая с бели плочки и голям басейн. В началото тя си помисли, че таванът е черен, но след това осъзна, че всъщност беше от стъкло, а тя бе видяла черното нощно небе. А какво ли бе тук през деня… Тя си представи колко красиво и топло щеше да изглежда всичко тук — слънцето щеше да струи отгоре и…

Тя се сепна. Почувства как нещо се увива около китките й и се забива в кожата й. Обзе я дива паника — бе видяла белезници. Бяха два чифта — единият беше заключен около китките й, а верига го свързваше с другия, който беше заключен за огромна гира. Фредо пусна гирата да увисне. Тя се залюля около краката й, а Ейнджъл се почувства така, сякаш ръцете й тежаха цял тон.

— Какво правиш? — попита тя.

— Какво правя ли? — Фредо се усмихна, а тя се ужаси. — Да не мислиш, че съм тръгнал за риба?

Тя дочу подигравателното хилене откъм двамата бандити. Разтрепери се.

— Използвали сме този метод и преди — каза Фредо. — Смятаме, че наистина дава добри резултати при убеждаването на хората. Виж сега, смятам веднъж завинаги да разбера какво знаеш наистина за твоя приятел.

— Но аз вече ти казах…

— Знам какво ми каза. — Усмивката му изчезна. — Но не ти вярвам. Така че, ето ти възможност да ме превърнеш в човек, който ти вярва. Ето как ще протече всичко: ние те потапяме няколко пъти, а ти после ни казваш всичко, което знаеш за Нахт.

— Но аз не знам повече от това, което…

Той я удари през лицето и Ейнджъл залитна назад с пареща буза.

— Не ме прекъсвай, когато говоря! — изсумтя той. Обърна се към оня с костюма: — Вито, освободи я от тия ненужни дрехи.

Ейнджъл беше ужасена. Опита се да се затича, но нямаше начин — яката, тежестите… беше окована! Все пак тя се опита да се бори, когато единият от бандитите я хвана, а другият започна да разрязва гърба на тениската й.

— По-полека с острието — каза оня с костюма. — Не искам да повреждаме тази фина стока.

— Моля ви! — заплака тя. — Не правете това!

— Ще стане точно както ти обясних — каза Фредо. — Ако не повярвам на това, което ще ми кажеш, след като те потопим няколко пъти, ще те дам на момчетата да си поиграят с теб. Тук наистина има големи похотливци, а откакто ти си тук, всички те започнаха да ме тормозят да ги пусна при теб. Но досега бях много добър, защитавах те. Само че вече ти казах: стига съм се правил на Господин Добрия. Ако не ти повярвам, ще те дам на тях. А след един групов, разнообразен сеанс с тях през цялата нощ, ще те доведем обратно тук и пак ще те потопим. И ако пак не ти повярвам, ще се върнеш при момчетата. И ще си продължаваме все така, докато не ми кажеш каквото искам да знам.

Ейнджъл се сви, а разрязаните парчета на тениската се разлетяха напосоки. Тя остана само по сутиен. Бандитите започнаха да разрязват шортите й.

— Но аз вече ти казах всичко, което знам! Как мога да ти кажа нещо, което не знам?

— Добър въпрос — каза Фредо. — Смятам, че ще открием как, нали?

Ейнджъл усети как и шортите й се разпиляха на парчета, и видя как погледът на Фредо се плъзна по тялото й. В момента, когато нечии пръсти докоснаха закопчалката на сутиена й, тя се изви рязко. Внезапното движение накара краката й да се подхлъзнат на мокрите плочки, и следващото нещо, което тя усети, беше свободното падане.

Тя удари водата с едната си страна и започна да потъва… все по-надолу. Продължаваше да потъва. Гирите, закачени за китките й, правеха ръцете й безполезни. Без значение колко силно риташе тя, краката й не можеха да се борят с допълнителните тежести.

Тя достигна дъното.

През първите няколко секунди се чувстваше доста странно — усещаше спокойствие в топлата вода.

Мъртва съм — помисли си тя.

Без значение какво щеше да му каже, нямаше начин Фредо да я пусне от къщата жива. Така че по-добре беше да умре тук, долу, отколкото да се подложи на останалото, което той й бе подготвил.

Но когато въздухът й свърши и мехурчетата от устата й се насочиха нагоре, спокойствието й се превърна в паника. Против волята си тя започна да рита с крака и да движи ръце в желанието си да последва тези мехурчета. Белите й дробове изгаряха от желание да поемат въздух.

Тежестите я задържаха на дъното. Стана й черно пред очите. Тя започна да се гърчи от ужас.

Въздух! Мили Боже, дай ми въздух!

Точно когато крайниците й се отпуснаха омаломощени, а гърдите й бяха на ръба да се пръснат, тя усети яката да се забива в брадичката и гърлото й и да я тегли нагоре към повърхността. Но тегленето беше толкова бавно! Тя имаше нужда от въздух веднага! Черните петна вече не бяха само пред очите й — те навлязоха в съзнанието й и завладяха цялото й тяло. Тя не се противопостави на тегленето — дори и да искаше, нямаше да успее. Остави се да се носи към повърхността като пън… като труп…

И тогава усети как коленете й се удариха в нещо…

Стъпала! Стъпалата в края на басейна! Тя се протегна с натежалите си ръце и ги сграбчи. Покатери се на тях и ето че се получи — главата й се подаде на повърхността. Ейнджъл кашляше, давеше се и плюеше. Чувстваше се като в кошмар. Въпреки че усещаше въздуха около себе си, не можеше да го поеме в себе си през гърчещото се в спазми гърло.

Последно изкашляне… и внезапно започна да поема въздух. Острите й вдишвания разтърсваха тялото й и въздухът навлизаше в отчаяните й бели дробове. Едно, две, три вдишвания — дали сега за нея имаше нещо по-сладко от въздуха?

И тогава яката я дръпна отново и я събори от стъпалата. Тя дори не успя да извика — едва успя да си поеме въздух за последно и отново потъна надолу.

Колко ли дълго щеше да продължи всичко това? И колко ли дълго щеше да издържи тя?

Моля те, Джейк! Къде си? Не им позволявай да ми причинят това!