Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (5)

5. Леговището

В неделя рано сутринта Джейк влезе отново във фоайето на хотел „Белведере“, но този път като съвсем друга личност. Външният му вид си бе направо забележителен: гъсти черни мустаци и дълга черна коса, която се разстилаше над челото и ушите му. Тъмносиня плетена шапка, сини слънчеви очила и огромен, бял плетен пуловер. В едната си ръка държеше куфарче, а през рамото на другата бе преметнал сак за игра на голф. И въпреки августовските горещини носеше плътни кожени ръкавици.

— Елиът Гайър — каза той и тупна на гишето кредитна карта Американ Експрес. — Готова ли е стаята ми?

Рецепционистът го помоли да каже името си буква по буква и провери резервацията му на компютъра. Джейк я бе направил на името на Гайър малко след своята собствена. Името Гайър не бе измислено от самия него. Просто то бе изписано върху пластмасовата кредитна карта, която бе купил от един от хората на Фредо, специално за тази мисия. Щеше да я използва само този път.

— Да, господин Гайър — каза с усмивка рецепционистът. — Резервацията ви е наред.

— Имам нещо повече от резервация, приятелю — каза Джейк. — Резервирал съм точно определена стая. Номер 1017.

— Съжалявам, господине. Не виждам номер.

Джейк тупна с ръка по гишето:

— Провери пак, човече! Винаги, когато идвам в града, отсядам на последния етаж в западното крило, защото не искам да е прекалено светло следобед и ми казаха, че ще ми резервират 1017. — Той повиши тон. — И си искам стая 1017. Не 1016 или 1018, а 1017! Ясно ли е?

Освен че имаше шанс да си получи стаята, Джейк бе получил и удобната възможност да направи скандал. Така всички от сутрешната смяна в този ден щяха да запомнят скандалджията със сака за голф.

— А, да — каза служителят. — Ето я. Стая 1017. Отбелязано е, че е запазена за вас.

— Много ясно, дявол го взел — каза Джейк. — Гарантирал съм я с кредитната си карта още миналата седмица.

— Така е, господине.

Регистрацията бе довършена без повече проблеми и рецепционистът натисна звънеца, за да извика пиколото. Тънък като сламка младеж дойде и вдигна куфара на Джейк. Но когато протегна другата си ръка към сака за голф, Джейк му махна да го остави.

— Няма начин, човече. Това тук е марка Пингс. Никой, освен мен, не може да докосва тези стикове.

Когато стигнаха до стая 1017, Джейк даде на пиколото монета от 25 цента. Младежът погледна за миг монетата в ръката му и се поклони:

— Четвърт долар? О, благодаря ви, господине! Благодаря ви! Ау-у, цели 25 цента! Направо да извикам жената и децата, а? Почакайте само да чуят за „съкровището“. Леле, много бе — цели 25 цента! Направо се престара!

Джейк затвори вратата и се усмихна. Още един човек със сигурност щеше да запомни гадното копеле от стая 1017.

Той отиде до прозореца и го отвори. Видя работниците, които довършваха работата по ораторския подиум за демонстрацията.

Отлично.

Той спусна завесата и натисна звънеца. Вече бе закусвал под името Джейк Нахт в стая 1021, но още бе гладен. Нерви.

Беше нервен, защото това нямаше да бъде обикновен удар. Щеше да бъде политическо убийство.

Джейк знаеше това, когато се съгласи да свърши работата. Пусна телевизора и видя сенатора на Съединените Щати Стенли Уайнгартън. Като че ли двамата се гледаха лице в лице. Неслучайно предаването се наричаше Лице в лице с народа.

Джейк седна и се опита да погледа шоуто.

Не му беше лесно. Трудно е да се повярва, че изобщо някой би седнал пред телевизора в неделя сутринта, за да си губи времето с празни приказки. Това си бяха бърборещи тикви. Празни, бърборещи тикви. А най-празната от трите на екрана бе тази на госта — Стенли Уайнгартън.

Мишената.

Джейк започна да разопакова багажа си. Извади пушката от сака за голф. През цялото това време се насилваше да слуша телевизора. Начинът, по който устата на Уайни бълваше дума след дума с пламенно настървение, създаваше впечатлението, че той като че ли предусещаше, че това щеше да бъде последното му появяване по телевизията. Всъщност — последното му появяване като все още жив човек. Изстрелваше думите така бързо, като че ли искаше в едно изречение да каже всичко.

А така добре умееше да накара всяка лъжа да звучи дяволски истински.

Джейк смаза добре затвора на пушката. Вече се чувстваше така, че направо би убил това копринено копеленце дори безплатно.

Е, почти безплатно.

Друго правило на Сардж: Не вземай страната на никого. Не се оставяй да почувстваш каквото и да било по отношение на жертвата. Да харесваш или да ненавиждаш — и двете неща могат да ти причинят проблеми.

Проблемът с харесването бе очевиден — стрелецът би могъл да възприеме целта си като нещо повече от цел. Целта трябваше да си остане просто цел. А ненавистта можеше да минира успеха на стрелеца, защото разпалваше страстта и настървението му, и вместо да запази концентрацията си върху самото убийство, той обикновено започваше да иска да убие гадняра на всяка цена, по начин, който да го унижи.

Но ето че някак си сенатор Уайнгартън караше Джейк да почувства желанието да го убие в много унизителна поза — например, докато е със свалени панталони. Настървението на Джейк растеше, докато гледаше как дебелото, натруфено копеленце имитираше честност и идеализъм, като предъвкваше идеите си за „борбата за правда и справедливост“.

Не можеше да го понася повече. Затова изгаси телевизора и започна да подготвя стаята.

* * *

Всичко бе вече идеално подготвено, когато малка тълпа започна да се събира пред подиума. Вратата на леговището бе заключена, веригата й бе сложена, имаше дори стол под дръжката й, а отвън бе закачена табелката Не ме безпокойте. Доказателствата, че в стаята уж има оръжеен маниак, бяха разхвърляни по масата. На нея бяха и кредитната карта Американ Експрес на името на Гайър, както и ключовете на стая 1017. Ключът на стая 1021 бе в джоба му, защото искаше да бъде сигурен, че няма да го забрави, когато се измъква оттук.

Стая 1021 бе неговото скривалище за бягството.

След удар всички инстинкти подсказват на убиеца да бяга, да остави далеч зад себе си, колкото може по-далеч, леговището, от което е бил нанесен ударът. Ако убиецът е на улицата или някъде другаде на открито, това би бил добър инстинкт.

Но не и в хотел. Ако ченгетата посочат хотела като място, от което е стреляно, ще го претърсят за минути. Разбира се, може и късметът да му помогне. Биха могли в началото да се насочат в погрешна посока, като оставят убиеца да слезе с асансьора, да прекоси фоайето, да спре такси и да се озове по средата на пътя към къщи, когато ченгетата най-сетне открият търсеното място. Обаче Джейк не вярваше в късмета. Добрият късмет бе резултат от внимателно планиране. Лошият късмет бе резултат именно от осланянето на него. Джейк смяташе, че най-лошото нещо, което може да се случи на един наемен убиец, е да направи удара, да се устреми към изхода и да открие, че хотелът е обграден от ченгетата. И така, той би се оказал затворен между стените на хотела и без стая, в която да се скрие. И когато ченгетата го попитат какво прави в хотела, какво да каже? Ако им каже, че е отседнал в хотела, ще поискат да видят ключа от стаята му. А ако каже, че е на гости на приятел, ще искат да знаят на кого? А когато няма смислен отговор и на двата въпроса…

Ще се превърне в котка, видяна с перата на птичето по устата — с други думи: заподозрян №1.

Но ако убиецът се е сетил да наеме и друга стая, под друго име, тогава ще може да слезе във фоайето и да попита за какво е цялата тази врява.

Джейк изхвърли фалшивите си мустаци в тоалетната. После хвърли черната перука през прозореца и видя как вятърът я понесе над улицата. Вече бе оставил в ъгъла слънчевите очила, шапката и плетения пуловер. Не смени дънките си — та нали почти всеки носи дънки. Естествено и ръкавиците бяха на ръцете му. Щеше да ги изхвърли, след като напуснеше стаята. И тогава щеше да бъде просто добре обръснат, русокос мъж в карирана риза, който няма никаква прилика с гадняра, наел стая 1017.

Джейк отиде до прозореца и нагласи фокуса на мерника си. Беше чудесна сутрин — особено подходяща за удара. Слънцето грееше високо зад него и директно осветяваше подиума. Той нямаше да има проблем с прихващането на целта. А поради десететажната разлика във височината, корекцията на мерника поради тежестта на куршума щеше да бъде минимална.

Той погледна знамето на върха на федералната административна сграда наблизо. Без съмнение, на следващия ден по това време то щеше да бъде наполовина спуснато. Беше неподвижно, увиснало на пилона. Чудесно — нямаше да има нужда от настройка според вятъра.

Джейк остави прозореца отворен и спусна завесите на сантиметри една от друга. Между тях, на петнайсет сантиметра навътре в стаята той вдигна дулото на пушката. Погледна през мерника към улицата долу. Пушката беше Щайр-Манлихер SSG-PII, а патроните — калибър 308. Обикновено той предпочиташе калибър 223, но сега куршумът трябваше да лети цели четиристотин метра, а на 223 не можеше да се разчита, когато метрите надхвърлеха триста. Пушката имаше зелен пластмасов приклад и дълга, тежка цев, предназначена за по-голяма скорост и точност на куршума. Мерникът беше Калер ZF69 с увеличение 6 пъти. Оръжието за удара наистина беше прекрасно. Жалко, че Джейк трябваше да го изостави след това. Но това бе правило, което той бе научил от Сардж.

Джейк премести масата до прозореца и подпря двуножника на пушката върху нея. Опря стабилно приклада до бузата си и нагласи мерника така, че кръстчето да застине върху носа на кмета.

Добре. Леговището бе подготвено. Всичко, което трябваше да направи сега, бе да изчака встъпителната реч и след това неговата цел да се качи на подиума.

Както ставаше преди всеки нов удар, Джейк насочи мислите си назад, към своя последен ден със Сардж.

Мразеше да си спомня този ден.