Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (25)

25. Надлъгването

— Не мисля, че мога да направя това.

Джейк и Греъм бяха седнали в поочукан жълт микробус форд. Намираха се на улица Вирджиния, близо до Уайт Хорс Пайк и на няколко преки от офиса на „Първа класа“. Джейк беше седнал на мястото за пътници. Хапеше си устните, докато гледаше как Греъм седеше зад волана и трепереше, като току-що преживял земетресение.

— Дръж се, докторе. Този път ще бъде за последно. Веднъж само да свършим с цялата тази история и повече никога няма да ти се наложи дори да докоснеш оръжие.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Джейк не бе убеден, че тези думи можеха да успокоят доктора, но знаеше, че това щеше наистина да бъде последният път, в който можеше да даде оръжие в несигурните ръце на Греъм. Загледа се през стъклото в нощта навън. Миналата вечер Греъм бе наистина тежък случай. Ако Джейк не бе го почерпил с четири тежки питиета, с цел да го успокои, докторът сигурно щеше да изкара още една безсънна нощ.

— Ами ако убия още някого? — промърмори Греъм.

— Спокойно, няма. Но дори и да го направиш, няма да е голяма загуба за света. Всъщност това дори би направило този свят малко по-чист. Приеми го като особен вид почистване на околната среда. Наистина, не бива да се чувстваш зле заради ония копелета, които улучи.

— Не ми казвай как не бива да се чувствам — избухна Греъм. — Знам, че трябва дори да се чувствам доволен, че убих част от зверовете, които са отвлекли Ейнджъл. Но не се чувствам така. Прекарах целия си живот в опити да спасявам хора, а не да ги погубвам. Знам, че беше при самозащита, но някак си това не оправдава злорадото удоволствие, което изпитах, като видях как куршумът ми разби предното им стъкло. Чувствам се омърсен. Това има ли някакво значение за теб? Можеш ли да го разбереш?

Джейк с изненада осъзна, че наистина го разбираше. Преди година думите на Греъм наистина му се бяха стрували като неясно бърборене. Всичко, което Джейк бе чувал от него, му се бе струвало като казано на китайски. Но сега, след сближаването си с Ейнджъл, след ежедневния контакт с всичките хора, посветили усилията си за възстановяването на нервната му система (а те не бяха работили по него — бяха работили с него), Джейк се бе научил някак си да разбира това, което Греъм му казваше.

Но разбирането все още не означаваше и съгласие. Джейк си помисли: Е, хайде де, докторе. Щом някой заплашва теб или някого, когото обичаш, значи той трябва да си отиде. И как иначе би могло да бъде?

— Не искам да убивам отново — каза Греъм с нисък тон.

— Спокойно, няма. Гарантирам ти. Единственото, което трябва да направиш, е да вдигнеш шум. Стреляй на улицата, във въздуха, където щеш — не ми пука. Не си длъжен да нараняваш никого, докторе. Всичко, което трябва да направиш, е да привлечеш вниманието им.

Аз ще се погрижа за опасната част — помисли си Джейк.

Греъм кимна, но не много убедено:

— Предполагам, че мога да направя това.

— Ще трябва не само да предполагаш, докторе. Ще трябва наистина да го направиш. Заради Ейнджъл.

Този път Греъм кимна много по-решително:

— Заради Ейнджъл.

Джейк го потупа по рамото:

— Само така!

Обаче загрижеността му за Греъм не намаля особено. Докторът бе на ръба на рухването. Участието му във всичко досега и в това, което предстоеше, несъмнено поставяше живота му в голяма опасност. Джейк не искаше този човек да бъде убит, но имаше нужда и от втори фронт, който да отвлече вниманието на враговете им, за да може и той да си свърши работата. Така че нямаше избор.

Какъвто и да беше, Греъм си оставаше единственият, който можеше да му помогне.

— Добре — каза Джейк. — Ето ти радиостанция. Ето ти и надеждния пистолет глок…

— О, да — промълви Греъм. — Наистина е надежден.

Джейк потисна въздишката си. Спомни си как Греъм не желаеше дори да докосне отново пистолета. И тази вечер, преди отново да тръгнат на път, Джейк бе прекарал двайсет минути, за да го моли и убеждава, докато накрая бе успял да му натика пистолета в ръцете и да го накара да преодолее отвращението си.

— Това е просто парче желязо, докторе. И довечера няма да се превърне в нещо повече от машина за шум. Това е всичко.

Греъм преглътна тежко и кимна леко.

Джейк каза:

— Добре. Да го направим още един път. Стой тук, докато заема позиция. Остави мотора включен. Щом чуеш сигнала ми за действие, потегляш с колата и започваш да стреляш. Накрая се изтегли и ме чакай на уреченото място. Разбра ли всичко?

Последва кимване:

— Разбрах.

— Да се надяваме, че е така, докторе. Доста работа ни предстои.

Джейк излезе от микробуса и се затътри към ъгъла. Спря се на малък паркинг пред няколко стари, олющени къщи. Там бе паркирал друга кола, която бе „взел на заем“. Огледа се. Не видя никого. Отвори багажника и извади снайперска пушка Колт AR-15 А2 H-BAR, заредена с патрони — калибър 223. За предстоящата стрелба имаше нужда от полуавтоматично оръжие и AR-15 щеше да му свърши работа. Обикновено монтираше на нея специален приклад и оптичен мерник, но понеже смяташе да я изостави след удара, не искаше тя да навява снайперски асоциации, водещи към него.

Тази вечер той нямаше да използва оптичен мерник — щеше да разчита само на очите си.

Изкачи се по стълбите на близката къща и издърпа дървената плоскост над входната врата. Предния ден се бе погрижил да я охлаби, и затова тя поддаде лесно. Проправи си път до скривалището на втория етаж, което бе набелязал тогава. Погледна предпазливо през един от прозорците, рамката на който бе поизгнила от старост. Джейк предпочиташе по-високите етажи — най-вече таванските. Обаче при сегашните обстоятелства не можеше да има доверие в дъските на пода. Трябваше да се задоволи с този етаж.

Джейк положи пушката в скута си и извади бинокъл. На фокус изникна главният вход на „Първа класа“. Отпред имаше два черни линкълна. Джейк знаеше, че Фредо е вътре. Бе го видял да влиза преди около час.

Тогава колите бяха пристигнали на бавен ход. Вратата на водещата кола се бе отворила най-напред и от нея бяха изскочили петима великани, сякаш излети по калъпа на хокейната лига.

Джейк бе наблюдавал показното им представление. Бе ги видял да се фукат и да ходят надуто по улицата, с ръце в джобовете и с наперени физиономии. Здрави момчета.

Идиоти.

Изглеждаха така, сякаш бяха готови да извадят игла от копа сено. Каква приятна групичка бяха само. Ако Джейк бе пожелал да ги застреля, трима от тях щяха вече да са умрели, преди другите двама да се усетят да стрелят.

Още двама бяха слезли от първата кола и седмината бяха застанали в полукръг пред задната врата. От своето положение Джейк не бе успял да види Фредо, защото телохранителите му се бяха скупчили около него и го бяха ескортирали до вратата. Всичките тези ръце и крака… Купчината хора бе заприличала на огромно насекомо.

Трима влязоха с Фредо, а останалите четирима останаха отвън.

Джейк го бе оставил да влезе. Искаше да го хване на излизане.

Той свали бинокъла и се опря усмихнат на перваза. Досега Фредо сигурно вече бе излязъл от кожата си от гняв. Имаше всички основания за това. Тук, в Атлантик Сити, лимузината му бе разпердушинена, един от камионите му бе направен на решето в Джърси, а друг — на магистралата. Уж бе изпратил двама от хората си да се погрижат за проблема, но и те бяха станали на фрикасе. Сигурно вече бе повярвал, че цяла малка армия дебне за него. Навярно вече се подмокряше при всеки изстрел от кола.

Колко подходяща бе тази терапия за Фредо — преди време той се бе подигравал на Джейк заради катетъра, а сега самият той усещаше подмокрящия катетърен ефект на страха.

Джейк се наслаждаваше на тази мисъл, когато малко след полунощ забеляза някакво суетене около вратата. Четирима от бандитите излязоха на тротоара и запалиха цигари. Правеха всичко възможно да изглеждат като случайни минувачи, но бяха посредствени актьори. Или се взираха във вратата, или оглеждаха улицата. Нещо щеше да се случи и Джейк знаеше какво.

Натисна бутона на радиостанцията си.

— Ехо, докторе. Мисля, че той идва. Започвай да се движиш, но бавно. Просто карай към него и бъди готов да залегнеш.

Отговорът на Греъм пропищя в слушалката му:

— Хайде! Да ги ударим като гръм!

Джейк се загледа в радиостанцията:

— Като гръм… — Той поклати глава. — Ще трябва да издържиш по-дълго, отколкото трае един гръм. Докторе, помогни ми, пък да става каквото ще.

Още две от говедата излязоха на тротоара пред „Първа класа“. Смесиха се с останалите. Всички заедно се опитваха да изглеждат така, сякаш бяха излезли навън за кратка почивка. От какво ли? Може би от усиленото вдигане на чаши уиски с лед?

Джейк отново натисна бутона на радиостанцията.

— Започни да се движиш с малка скорост, докторе. Няма да трае дълго. Направи както ти казах: сниши се, шофирай с лявата ръка, изкарай дясната през прозореца и стреляй напосоки. — Той отпусна бутона и добави само за себе си: — И дано не пострадаш.

Някой провря глава през вратата на „Първа класа“ и каза нещо. Изведнъж момчетата се раздвижиха. Образуваха кордон, както и преди това. Гледаха към улицата с ръце в джобовете. Един от тях отвори задната врата на водещата кола.

Джейк отново натисна бутона на радиостанцията:

— Сега, докторе! Действай!

Джейк чу ръмженето на микробуса, който имаше мощен осемцилиндров двигател. Видя го как зави и навлезе в улицата с нарастваща скорост и загасени светлини.

— Не ме проваляй, докторе — шепнеше Джейк.

В този момент предната врата на „Първа класа“ се отвори. Вито Канджеми показа глава навън и се огледа дали бойците бяха на позиция.

Джейк опря приклада на пушката в рамото си и допря бузата си до него.

Микробусът набра скорост и профуча край Джейк, като остави след себе си тънка диря пушек.

Канджеми се обърна и кимна към някого.

И тогава се появи Фредо. Беше привел глава, а хората му образуваха кордон за него до отворената врата на колата.

Джейк насочи мерника си в тарапаната от хора в костюми до колата.

Греъм почти беше стигнал до целта. Щеше да закъснее на косъм, но това не беше проблем. Трябваше само да постреля с пистолета си.

На практика Греъм вече беше при тях, но така и не се чуваха изстрели. Говедата вече го бяха забелязали и тревожно шепнеха помежду си: стар микробус, със загасени фарове. И какво следва? Един от гардовете бутна Фредо в лимузината и извади пистолет. Останалите последваха примера му…

— Хайде, докторе! — прошепна Джейк. — Сега, по дяволите! Сега!

Но не последваха изстрели. Не се случи нищо. Микробусът отмина без никакви инциденти.

Джейк видя усмивките на мафиотите и как разтърсваха рамене от облекчение. Те прибраха оръжията и закопчаха саката си.

Копелетата си бяха помислили, че им се е разминало лесно.

Джейк забрави за Греъм и започна да натиска спусъка.

Стреля три пъти в скупчените тела на мафиотите. Все още се чувстваше леко прецакан от доктора и не беше в настроение да убива. Но трябваше да се погрижи за намаляването на силите, изправени срещу него. Избягваше да стреля в главите. Насочи се към ръцете и краката им. Нарезите в цевта на пушката придаваха на куршумите мощно въртеливо движение и те предизвикваха огромни поражения при попадение. При такова въртене жертвите не можеха да се разминат с леки рани. Тези куршуми оставяха след себе си счупени кости и огромни изходни отверстия.

Двама от бандитите паднаха при първите два изстрела. Миг след това третият изстрел повали още един от тях. В секундата, когато бяха осъзнали, че са под обстрел, падна и четвъртата жертва. И тогава всички се разлетяха в различни посоки. Двама залегнаха зад линкълна и сигурно си бяха помислили, че са на сигурно място, обаче гумите на лимузината изсвистяха силно и тя потегли рязко напред. Те останаха изложени на стрелбата и застинаха като сърни, ококорили очи при вида на връхлитащ камион. Джейк ги свали с два изстрела, после стреля няколко пъти в линкълна — колкото Фредо да не си помисли, че се е отървал лесно.

Лимузината зави рязко и пое на изток. Фредо бягаше. Добре. Такъв беше и основният замисъл на тази атака: Фредо трябваше да се уплаши, да се опита да се скрие на сигурно място, и да бъде проследен дотам. Мястото навярно беше достатъчно сигурно, а там може би бандитите бяха настанили и една заложница.

Джейк напусна скривалището си и скочи на първия етаж. Хвърли пушката в колата и скочи на шофьорското място. Бе оставил мотора включен, така че сега само трябваше да хване волана и да натисне газта.

Профуча край „Първа класа“ и изпразни пълнителя на пушката в колата на мафиотите. Улучи и двете гуми откъм неговата страна. Оцелелите двама бандити отвърнаха на огъня, но твърде слабо и твърде късно. Улучиха задното стъкло на колата на Джейк и направиха няколко дупки в корпуса, но това беше всичко.

Той проследи Фредо по улица Тенеси и видя как той пое надясно по булевард Атлантик — главната пътна артерия на Атлантик Сити. Джейк спря до една от високите сгради и погледна към тротоара. Планът му беше да изчака Греъм в този район и да го качи, след като той изоставеше микробуса. Но в момента Джейк не бе на себе си от яд и му се искаше изобщо да не се бе занимавал с доктора. Господи, единственото нещо, което този доктор трябваше да направи, бе да стреля напосоки няколко пъти — колкото да създаде илюзията, че цяла банда стрелци е по петите на Фредо. Но не бе станало така. Докторът бе издънил всичко. Ами сега…?

Колата на Джейк се задави и намали скоростта си. После отново се ускори, но се задави отново и… спря. Сърцето на Джейк се сви. Той погледна стрелката на бензина — сочеше, че резервоарът е наполовина пълен. Но Джейк познаваше звука на огладнелите двигатели. Беше свършил бензинът.

А далеч напред светлините на лимузината ставаха все по-малки и по-далечни.

По дяволите!

Джейк изскочи от колата и се огледа. Имаше нужда от транспорт, дори и ако се наложеше да отвлече следващата кола, която щеше да се появи на пътя…

Да. Ще го направя!

Отвори багажника и извади сака с оръжието си. Но изведнъж чу изсвирване на клаксон. Вдигна глава от багажника и видя познатия стар, очукан микробус.

— Да те откарам ли? — попита Греъм.

Само няколко секунди по-рано Джейк щеше да се радва, ако можеше никога повече да не види Греъм — сега обаче преливаше от радост. Джейк скочи на предната седалка и посочи надолу по булеварда:

— Право напред. И настъпи газта. Може да го загубим от поглед.

— Няма опасност. Освен ако Фредо не иска да го спрат за преминаване на червено. Вече почнаха да арестуват по-често за такава глупост, отколкото за убийство.

Микробусът потегли рязко.

— Повреда ли? — попита Греъм след кратка пауза.

— Стрелката на бензина ме заблуди. А на теб какво ти стана преди малко?

Греъм се загледа в пътя пред себе си:

— Смелостта ми ме напусна. — Той потръпна. — После отново се върна в мен. Но ми стигаше само за шофирането. Не мога да стрелям повече. Съжалявам.

— Забрави за това. Аз поемам цялата грижа отсега нататък. Ти само се добери до лимузината.

— Ще направя всичко възможно… Ей! — Греъм ококори очи и посочи напред. Тъкмо заобикаляше паметника на булевард Олбъни. — Това не е ли той? На три преки по-нагоре. Изглежда ми като линкълн.

Джейк взе телескопа за нощно виждане и погледна през него. Видя черен линкълн с дупки по корпуса.

— Ето го. — Прилив на огромно облекчение заля Джейк. Лимузината на Фредо се движеше по булеварда с около шейсет километра в час. Той явно искаше да напусне града.

Докато гледаше лимузината, Джейк каза:

— Добре. Явно отива във Вентнор…

— Какво е това? Улица ли? Имаше такава в играта „Монопол“. Като дете играех и често си я купувах.

— Не. Това е най-близкият град на юг оттук. Много по-готин е от Атлантик Сити.

Казината и хотелите изведнъж бяха заменени от големи, спретнати къщи по широките улици на Вентнор. Но колкото по-назад оставаше Атлантик Сити, толкова повече оредяваше движението, докато накрая Джейк не се притесни, че Фредо може да ги забележи.

— Изключи предните фарове — каза той на Греъм.

— Ами ако ни видят ченгетата? Ще ни спрат.

— Ще се наложи да рискуваме.

Те се доближиха до лимузината толкова, колкото хем да не бъдат видени от Фредо, хем да не я загубят от поглед. Изведнъж Джейк видя как стоповете й светнаха и тя направи завой.

— Спри тук — каза той и хвана Греъм за ръката. — Да видим какво ще се случи.

Греъм спря до ръба на тротоара. И двамата останаха в микробуса. Оставиха двигателя включен.

— Какво очакваш да видиш?

— Дали той ще потегли отново.

— И защо му е да го прави?

— Това е стар номер, докторе. Част от процедурата, която момчетата на Фредо наричат „безопасно прочистване“. Ето как става: спираш в странична уличка и чакаш да видиш дали някой подозрителен тип няма също да навлезе по нея. Когато потеглиш отново, ще имаш доста добра идея дали някой те следи, или не. Ще знаеш също така и за каква кола да се оглеждаш.

— Значи мислиш, че той ще потегли след малко?

Джейк поклати глава:

— Не. Мисля, че Фредо ще отседне тук през тази нощ. Обърни микробуса и излез от другия край на уличката, така че да можем да преминем покрай къщата, където отседна Фредо, но в обратна посока.

Няколко минути по-късно те преминаха покрай къщата с четирийсет километра в час и със запалени фарове. Джейк се вгледа в мрака по посока на просветващите й прозорци. Тя беше висока само около пет метра и се издигаше сред гъсто засаден с дървета двор. Светлината се процеждаше през тежките завеси на прозорците. Джейк забеляза двама души да патрулират в двора. Почувства страхотно вълнение. Знаеше къде живее официално Фредо, а тази къща никак не бе наблизо. Фредо никога не би скрил Ейнджъл в къща, за която се знае, че е негова. Ето защо тази тук се оказваше добро предположение.

Освен това Джейк забеляза още нещо.

— Не е ли малко височка като за едноетажна къща? — зачуди се Греъм.

Джейк отговори с напрегнат глас:

— Точно така. Това под нея е изкуствена могила. Човек би построил къщата си върху предварително издигната могила поради една-единствена причина: ако иска да има мазе.

Греъм си пое дълбоко въздух:

— Ейнджъл. Открихме я.

— Има голяма вероятност да е така. Продължавай да караш. Карай до втората пресечка, завий наляво и намери тъмно място, за да паркираш.

Щом Греъм паркира микробуса под голямо кленово дърво, Джейк пъхна ръце в сака с оръжието.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Греъм.

— Влизам вътре.

— Не, не! — възкликна Греъм и го сграбчи за ръката. — Ще я убият. Няма да позволя такова нещо.

— Няма да позволиш… — Джейк го изгледа учудено. — Сигурно се шегуваш.

— Имам по-добра идея. Чуй ме: вече знаем къде я е скрил. Ще се обадим на полицията и ще им кажем, че Фредо Папилярди е отвлякъл една жена и я държи в плен тук. А те ще…

— Докторе, Джоузеф, чуй ме. Вече говорихме за това. След колко време, според теб, Фредо ще узнае за обаждането ни? На бас, че няма да са повече от десет минути.

— Надявам се дори да не са повече от пет. Идеята е, че щом той научи, ще трябва да премести Ейнджъл. А ние ще го дебнем отвън. Не схващаш ли? Няма да ни се наложи да отиваме при него, а той ще доведе Ейнджъл при нас.

За няколко секунди Джейк се зачуди дали докторът все пак не бе стигнал до добър план, но изведнъж забеляза фаталния пропуск в него.

— Хм — каза той, като поклати глава. — Твърде рисковано е. Ако съобщим, че Ейнджъл е отвлечена от Фредо, за него тя ще се превърне от ценен актив в опасен пасив. А аз знам как Фредо се отнася към пасивите. Наистина ще изнесе Ейнджъл навън, но това ще бъде само трупът й.

Греъм потръпна, без да каже нищо. Джейк взе бляскавия глок и го прибави към другите два пистолета, които имаше. Беше взел дори един токарев. Четирите автоматични пистолета му даваха възможност за общо шейсет изстрела. Обаче Джейк започна да опразва пълнителите на глока.

Греъм го наблюдаваше с недоумение:

— Да не искаш да влезеш там без патрони?

Джейк се изсмя:

— Може би, но само в мечтите на Фредо. Просто смятам да сменя някои амуниции. — Той извади от сака кутия с патрони и я подхвърли на Греъм. — Смятам да използвам тези.

Греъм погледна означението:

— Куршуми „Дум-дум“? Какво означава това?

— Това означава, че няма да ми се наложи да стрелям повече от веднъж по някого.