Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (22)

22. На ход

— Вече можеш да се изправиш — обади се Греъм от предната седалка.

Джейк надигна глава и погледна през задното стъкло на колата. Улицата беше тъмна и пуста.

— Мамка му — каза той. — Получи се. Май те наистина не се интересуват накъде си тръгнал.

— Да речем, че не съм недоволен от това — каза Греъм. — И къде отиваме сега?

Джейк бе обмислил следващата стъпка, докато бе лежал на задната седалка.

— Закарай ме до болницата и ми намери телефон, за да се обадя на Фредо.

— Защо в болницата?

— На бас, че си е включил услугата за разпознаване на номерата при входящи обаждания. Ако разпознае номера, бих искал да открие, че му звъня от някой медицински пункт.

— Значи се тревожиш, че ще разпознае номера ти? — попита Греъм и бръкна в джоба си. — Да видим дали ще проследи този — подаде му нещо през рамо.

Джейк веднага се досети какво бе то. Беше клетъчен телефон с обратна услуга — скриване на номера.

— Супер. Защо не ми каза, че имаш такъв?

— А ти защо не ме попита? Съмнявам се, че изобщо има някой хирург в тази страна, който да няма такъв.

Това беше чудесно. Не само заради скриването на номера — за по-сигурно Джейк можеше да изключва телефона след разговор и така Фредо нямаше да може да проследи точното място, откъдето звънеше.

Джейк знаеше как да влезе в контакт с Фредо. Обади се на компанията, която снабдяваше ресторантите на Мистър К в Атлантик Сити. Комисията по хазарта бе свършила доста работа, в опита си да не допусне мафията до казината в този град. Но това не пречеше градът да бъде едно от най-печелившите места за фамилията Луканца. Мистър К и момчетата бяха решили, че всяка покривка за маса, всеки чаршаф и всеки поднос с храна в казината трябваше да идват от „Първа класа — снабдяване на ресторанти АД“. В противен случай се случваха всякакви нежелани фалове… Проблеми с канализацията, повреди на климатиците, пожари, сривове в захранването… Наистина лош късмет — дори по-лош, отколкото след счупването на стотици огледала.

А офисът на „Първа класа“ изпълняваше и втора функция — служеше за команден център на семейния бизнес с наркотици и проститутки в Квартала на забавленията.

Ето къде може би се намираше Фредо.

Джейк набра номера на офиса.

— „Първа класа“, добър ден — каза равен мъжки глас.

— Ще може ли да говоря с Фредо?

— Моля? — Гласът стана доста предпазлив. — Фредо чий?

— Фредо Папилярди. — Джейк знаеше, че Фредо едва ли беше там в този час, но ония шибаняци все трябваше да знаят къде е.

— Кой го търси?

— Просто му кажете, че е човек с изгаряне по крака. И че може да ме потърси на този номер. — Джейк му каза номера на клетъчния телефон и затвори.

— Няма да чакаме дълго — каза той на Греъм. — А междувременно трябва да се добера до колата си.

В следващите петнайсет минути те се прехвърлиха в джипа и поеха към Ню Джърси. Джейк остави Греъм да кара, а той обмисляше как да преметне Фредо. Телефонният разговор с него щеше да бъде доста тежък. Поведението му трябваше да бъде на висота, а разчета за времето — безгрешен.

Когато те започнаха да се изкачват откъм западния край на моста Верацано, телефонът звънна. Джейк събра сили, потисна всички емоции, за да не се разкрещи в момента, в който чуеше гласа на този плъх. Трябваше да действа безчувствено и с хладен разум. Изчака телефонът да звънне за трети път и натисна бутона за разговор.

— Ало, Фредо?

— Джейки! — каза Фредо с умерено фалшива радостна нотка. — Липсваш ми, братле! Къде си бе?

— А ти къде мислиш бе? В леглото… с човек, който ми придържа слушалката до ухото.

— Това май е малко дискомфортно, а? Дай ми адреса си и ще се получи чудесна среща лице в лице. Като в доброто старо време.

— И да те оставя пак да ми изгориш крака ли? Няма начин. Не трябваше да го правиш, Фредо.

— Ей, само те проверявах.

— О, и издържах ли проверката?

— В началото си помислих така. Обаче след това изпратих човек да те наблюдава, ама ти беше изчезнал. Джейки, изпари се, а не остави никакъв адрес. — Тонът му се повиши леко. — Не трябваше да го правиш.

— Ей, Фредо, Ти се възползва от предимството си срещу мен. Не искам да търпя повече такова унижение. Затова се махнах. Сега съм се устроил на друго място.

— Ха… И къде?

Джейк се насили да се засмее:

— Ха-ха. Тайна. Просто се обадих да ти кажа, че направи голяма грешка, че ме изгори.

— Какво? Още ревеш за тая дреболия с цигарата. Ти трябва да…

— Не, Фредо. Не говоря за дреболията… а за голямото изгаряне. Онова, което ми стори миналата година.

— Я чакай малко бе, мамка му. Нищо не съм…

— Напротив, Фредо, направил си го — каза меко Джейк. — А сега е време за разплата.

— Леле, ще се разтреперя. — Смехът звучеше като насила. — Сякаш можеш да направиш нещо!

— Не лично аз. Но взех доста пари. И смятам да ги похарча разумно. Ще наема няколко талантливи човека от занаята: малко доминиканци, малко колумбийци… Всички те ще се изкефят да те разпердушинят, където и да си. Ще ги пратя по петите ти.

— Да бе, вярно. И к’во? Заплашваш ли ме, а?

Сега започваше трудната част от разговора. Джейк имаше намерение да подразни Фредо и рязко да затвори.

— О, Фредо, просто исках да знаеш. Искам от теб внимателно да се оглеждаш. А преди да си отидеш от този свят, искам да те видя как се влачиш. Ще изглеждаш зле и ще се почувстваш зле. Фредо, аз идвам. Чао! И до скоро!

Джейк натисна бутона за край на разговора и се облегна на седалката. Беше сключил ръце и се молеше…

Греъм го изгледа.

— Какво правиш? Нищо не успя да научиш за…

— Просто изчакай малко… и се надявай, че той ще звънне всеки момент. И, независимо от всичко, което си кажем, не издавай нито звук.

Телефонът звънна отново. Джейк затвори очи и прехапа устни. Значи номерът все пак бе минал.

Този път той изчака само до второто позвъняване, натисна бутона и каза:

— Фредо, няма да ме разубедиш. Чао.

— Ей, почакай! — каза Фредо. — Не искаш ли да чуеш нещо за момичето?

— Кое момиче?

— Приятелката ти! Не искаш ли да научиш как е тя?

— Сигурно и ти много искаш да знаеш, а? Чао.

— А бе, задник, става дума за медицинската ти сестра! Ейнджъл… абе к’вато там й беше фамилията!

— Ейнджъл? — попита Джейк със спокоен глас. — И какво за нея?

— Ами тя… хм… ми е на гости.

Добрият стар Фредо — винаги се тревожеше да не би да го подслушват. Той продължи:

— Чичо й не ти ли каза?

— На кой му пука дали ми е казал? Но не мога да разбера защо ти е притрябвало да си отмъщаваш на Греъм…

— Не на Греъм бе, тъпак. На теб.

— На мен ли? Фредо, нещо не схващам.

— Не ми разправяй глупости бе, човек. Знам, че имаш чувства към нея.

— Чувства? Много отдавна не изпитвам нищо към никого. Тя просто беше добра към мен и аз не искам да й се случи нищо лошо. Обаче те познавам, Фредо. Сигурно вече е станала храна за рибите. Така че, какво се опитваш да ми кажеш?

— Не, чуй ме. Тя е добре. Можеш да говориш с нея, ако искаш.

— Ами дай ми я тогава.

— Ей, не е тук в момента. Тя е в едно казино, но мога да й дам да ти се обади. Покани я да ти дойде на гости. Тя иска да те види. А аз знам, че и ти искаш да я видиш.

— Нека ти кажа какво искам — каза Джейк, като реши да пусне в действие малко емоции. — Искам главата ти. Това е всичко, което искам в своя живот. Превърна ме в мъртвец от врата надолу, така че искам да видя, че и ти нямаш нищо под врата си. А след като ми донесат главата ти, целта на живота ми ще бъде изпълнена и няма да има смисъл да живея повече. Затова ще ги накарам да ме сложат в инвалидната количка, ще взема главата ти в скута си и ще ги накарам да ми пуснат куршума. Ето как ще свършиш Фредо! Ето как ще те запомнят всички: с главата ти в скута на Джейк Нахт!

Джейк прекъсна връзката, изключи телефона и се облегна назад. Беше силно изпотен.

— Да не си луд? — кресна Греъм. Той го погледна, а джипът продължи да се носи по осевата линия на пътя със сто километра в час.

— Гледай в пътя — каза Джейк.

Греъм се обърна към волана, но продължи да крещи:

— Това е най-идиотското нещо, което съм чувал! Ти нарочно го предизвика! Господ знае какво ли ще стори сега на Ейнджъл!

— Успокой се, докторе. Сега знаем, че все още е жива, и…

— Няма да е за дълго. Благодарение на теб! Защо го направи?

— За да го извадя от равновесие. — Джейк с усилие запази спокойствие. — Виж, сега Фредо изобщо няма да знае какво да мисли по въпроса. Дали блъфирам, или наистина съм наел убийци? Ще изглежда спокоен, но няма да има представа за положението. Няма да иска да изглежда изплашен от някакъв инвалид, но истината е, че ще бъде твърде зает да си пази гърба, и няма да обръща много внимание на Ейнджъл. Мисля, че тя вече не му е пред погледа. Ще му бъде трудно да повярва, че не чувствам нищо към нея, но понеже не може да бъде сигурен, ще трябва да си избие от главата идеята да я нарани, за да стигне до мен. Но без съмнение ще я задържи, за да му бъде под ръка. Твърде умен е, за да изостави евентуалната добра възможност.

— Надявай се да си прав. — Гласът на Греъм бе позагубил от силата си.

— Познавам Фредо. Доста по-добър е, отколкото ми се иска. И е доста по-прозорлив от теб. Казвам ти: няма да я убие. Все още не. — На Джейк му се искаше да можеше да бъде толкова сигурен, колкото звучеше.

— Все още не — повтори Греъм. — Защо ли не мога да бъда толкова сигурен в това? И колко дълго смяташ, че можеш да поддържаш този блъф?

— Кой казва, че е блъф? Ако нещата отидат от по-лошо към най-лошо, ще разменя себе си за нея. — Собствените му думи го стреснаха. Откъде, по дяволите, му дойде наум това?

Обаче той наистина го мислеше. Щеше да го направи. Господи, това беше лудост — точно същата лудост, както и тази — да се влюби в нея. За миг си представи, че наистина отива на нейното място. Мъжът, когото мразеше повече от всеки друг, щеше да злорадства над него, да го измъчва и да го убие…

Без съмнение щеше да го направи.

Мисълта му беше едновременно изпълнена с надежда за Ейнджъл, но доста страховита за собствената му участ.

Греъм отново го погледна.

— Готов си да дадеш живота си за нея, така ли?

Джейк потръпна.

— Защо не?

Чувстваше се неловко. Как пък успя да попадне в положението на самопожертвователния герой? Не, той не беше герой. Просто не искаше да се случи нещо с Ейнджъл.

Забеляза, че джипът отново се движеше по осевата линия.

— Мамка му, няма да мога да направя нищо, ако ми счупиш врата точно сега. Имам предвид, че искам все пак да напуснем живи Стейтън Айлънд. Става ли?

Греъм се обърна напред и зави по отбивката за паркинга Уест Шор.

— Защо ли вярвам на човек… като теб?

— Сигурно е голям шок за съзнанието ти — каза сухо Джейк. — Може би е така, защото си отчаян, а аз съм единственият, на когото тя се надява сега.

— Има и полиция…

— Забрави за полицията. Казах ти: щом се обадиш, Фредо ще разбере.

— Дори и в Атлантик Сити?

— Особено там.

— Но какво ще стане с Ейнджъл, когато стане ясно, че няма да има истинска атака, както обеща на Фредо?

— О, ще има такава атака. Аз ще атакувам. А когато го направя, рано или късно той ще ни доведе до Ейнджъл.

Греъм замлъкна за миг, сякаш за да остави Джейк да обмисли как наистина щеше да осъществи тази атака. Явно да размени себе си срещу Ейнджъл бе доста назад в приоритетите му: нещо като „План Щ“. А „План А“ навярно бе да измъкне от Атлантик Сити и себе си, и нея едновременно.

Джейк се замисли дали имаше шанс да успее. Сега краката му изглеждаха наред, но начинът, по който го бяха подвели по-рано, още го плашеше. Дали беше просто „невронна умора“, както му бе казал докторът, или бе нещо друго? Нещо по-лошо? Нещо, което отново би го върнало в леглото?

— Ще имаш нужда от помощ — каза Греъм, докато те навлизаха в Джърси. — Имам предвид, ако искаш да убедиш Фредо, че наистина си наел хора да го убият.

— Ето това се опитвах да измисля: как да се разделя така, че да се превърна в няколко човека едновременно?

— Ще ти помогна по въпроса.

Джейк се вгледа в лицето на Греъм, приведено напред към стъклото. Светлините по пътя осветяваха рамките на очилата му.

— Хайде бе. Майтапиш се.

— Съвсем сериозен съм. Искам да го направя. Ейнджъл не ми е просто племенница. Тя е най-близкото същество, което бих могъл да имам вместо дъщеря. Как бих могъл да погледна сестра си в очите… Мамка му, как изобщо ще мога да живея, ако не направя всичко възможно, за да я спася?

— Можеш ли да стреляш?

— Казах ти, че съм служил във Виетнам. А и какво пък толкова му е трудното на стрелбата? Прицелваш се, дръпваш спусъка…

— И се опитваш да улучиш нещо. Имаш ли някакъв скорошен опит в стрелбата? Например, стрелял ли си на стрелбище?

— Не, обаче…

— Обаче нищо. Забрави. Само ще ми се пречкаш.

— Мамка му, все пак мога да дръпна спусъка! Това не изисква кой знае какви умения. Сякаш не си виждал как мафиотчетата се стрелят едни други по улиците. Какъв опит имат те? И аз мога да правя като тях. Ако улуча нещо, добре. Но и да не улуча, поне ще вдигна шум. Ще изглеждам като още един от стрелците, наети за Фредо, и той наистина ще повярва, че си наел хора да го очистят.

Джейк се замисли над това. Всъщност идеята не беше лоша. С Греъм той би могъл да атакува Фредо от две страни. И наистина да го уплаши.

— Идеята ти може и да проработи, докторе. Може да подкараш колата и да постреляш малко от едната страна, докато аз отида от другата. И тогава те излизат от играта. Стреляш и бягаш. Голям шум, ниска точност. Точно обратните качества на онези, които биха очаквали от мен.

— Както ти бях казал, имам мозък в главата си.

— А мозъкът не е хубаво да се пилее — каза Джейк и направи кратка пауза. Искаше Греъм да разбере сериозната страна на нещата. — Те ще отвърнат на стрелбата. Надявам се, че схващаш това.

Греъм го погледна и отново обърна глава към пътя. Пое си дълбоко въздух.

Джейк каза:

— Още ли искаш да се включиш?

Греъм кимна.

Джейк се замисли за доктора. Дали можеше да се разчита на него да дръпне спусъка и да стреля по някого, ако възникнеше необходимост? Или пък щеше да замръзне от ужас и да се остави да го убият? Щеше да бъде срамота, ако някой от тези момчета пратеше по дяволите медицинския му талант. Но ако това послужеше за освобождаването на Ейнджъл…

Дали Джейк щеше да изтъргува доктора за Ейнджъл?

Щеше да разбере, като му дойдеше времето.