Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (1)

1. Фредо

Август

Джейк получи съобщението от Фредо Папилярди по обичайния начин — типичната малка бележка, пусната в пощенската му кутия в Атлантик Сити. На нея пишеше: „Обади се на Фредо“.

И Джейк се обади. Обикновено Джейк казваше на Фредо къде и кога да се срещнат. Този път обаче беше по-различно. Фредо настоя срещата да стане следващия вторник, около четири следобед, на място, където имаше телевизор. Това не се понрави на Джейк. Едно от правилата на Сардж гласеше: Винаги бъдете тези, които определят условията за една среща.

Само че този път Фредо бе особено настоятелен — искаше всичко да стане непременно по този начин.

— Абсолютно необходимо е — повтаряше той.

И Джейк отстъпи. Фредо побърза да поиска среща в хотелска стая, но Джейк нямаше желание да отстъпи чак до такава степен. Той му даде адреса на бар-грил „При Леонардо“, в един от кварталите на Ей Си — Феърмаунт.

Джейк взе от бармана Ърни две халби бира, настани се на маса в тъмния ъгъл и се почувства така, както бе желал — почти невидим.

„При Леонардо“ беше доста забутано място — една от причините да се харесва толкова на Джейк. Вътре беше винаги тъмно, толкова тъмно, че посред бял ден редовните клиенти изглеждаха като вампири, кръжащи в мрака. Всъщност това място приличаше на стотиците други заведения из Атлантик Сити, които човек определено не би могъл да види на пощенските картички.

Ей Си не беше любимият град на Джейк, но беше най-близкият до дома му край река Бас. Всъщност в съзнанието му имаше два различни града Ей Си. Първият беше новият Атлантик Сити — градът, който човек би могъл да види на пощенските картички: град на брега на океана, пълен с хора и осеян с високи, лъскави казина. И тогава изникваше другият, старият, през който преминаваха автобусите с комарджии и туристи, преди да стигнат до казината. Тук тротоарите бяха винаги мръсни и разбити, витрините на магазините — празни, а старите развалини, наричани сгради, рядко издържаха повече от две поколения. Като че ли Бейрут се беше преместил на брега на Джърси.

„При Леонардо“ беше част от втория Ей Си. Намираше се в работнически квартал, на четири блока западно от Троп Уърлд. Всичко тук изглеждаше различно — като че ли часовият пояс ставаше друг, климатът ставаше друг, дори страната ставаше друга. Джейк го харесваше не само защото вътре винаги беше тъмно, но и защото никога не беше пълно с хора, а и собственикът — самият барман Ърни, имаше „избирателен“ Алцхаймер — знаеше всяка статистическа подробност за всеки, който някога е обличал екипа на Филис или Ийгълс, но никога не знаеше нищо за никого от посетителите на своя бар. Ако човек опиташе да говори с Ърни за клиентелата му, доста бързо щеше да се наложи да се закълне, че заведението е абсолютно празно ден и нощ.

Джейк видя как Фредо влетя вътре и застана в мрака, изгубен и неориентиран. Наблюдаваше го как се затътри към бара — единственото светло островче в тъмнината наоколо.

— Търся един човек.

Ърни го погледна остро.

— Ей, приятел, т’ва май не е барът, койт’ти тря’а.

— Много смешно. Човекът се казва Джейк.

— Джейк чий? Не познавам никакъв Джейк.

Добрият стар Ърни.

— Насам — каза Джейк, като взе запалката си и размаха пламъка като някой хевиметъл, заслушан в балада. Той я държа така, докато Фредо си проправи път до масата му.

— Боже, Джейк, т’ва тука изглежда кат’ няк’ва шибана пещера.

— Спокойно, очите ти ей сега ще свикнат.

— Виж сега, нали се разбрахме да се видим на място с телевизор?

— Има един на бара.

— Да бе, така е, ама виж, че по него дават шибаната игра.

— И това може да се оправи. И какво трябва да гледаме в четири?

— Нашата „мишена“, ако разбираш какво искам да кажа.

Джейк се замисли. Четири часът беше твърде рано за новините. Така че кой ли щеше да се окаже тяхната цел? Нима беше водещ на телевизионно шоу? Той се вгледа във Фредо. Знаеше, че той има тъмна коса, тъмни очи и маслинена кожа и че обича лъскави обувки, скъпи спортни якета и тежки златни ланци. Обаче всичко, което успя да забележи в тъмното, бе зализана назад коса, масивно телосложение и спортна фланелка. На врата му едва-едва проблясваше златна верижка. Фредо бе успял човек и бе горд с това. Джейк не би се учудил, ако дори на табелите с номерата на колата му беше изписано: „Тежкар номер 1“.

От друга страна, Джейк много внимаваше, за да не го сбъркат с някого от „момчетата“ като Фредо. Имаше права руса коса с едва забележими сиви кичури, дълъг, прав нос, сини очи, остра брадичка, слабо телосложение. Носеше дънки и риза. По него нямаше злато, никакви верижки, нищо, което отразява светлината.

Той побутна халбата към Фредо:

— Това е за теб. Имаме още малко време за убиване.

— Тези тук нямат ли никакво вино?

— Какво ще пиеш?

— Каберне или нещо подобно.

— Ърнест, добри ми приятелю! — извика Джейк, като размаха отново пламъка на запалката си във въздуха. — Една бутилка от най-доброто ти каберне совиньон, ако обичаш.

Ърни се изхили и вдигна средния си пръст пред екрана на телевизора.

Джейк прибра запалката си и побутна халбата още по-близо до Фредо:

— Май ще трябва да останеш на бира.

Фредо взе халбата и кимна неодобрително с глава по посока на бара.

— Тоя пич не ме кефи много. Хич не ми изглежда като някой, който ще превключи на нашия канал в четири.

— Всичко е наред с Ърни — каза Джейк, като пресуши халбата си. Е, бирата можеше да бъде и малко по-студена, а чашата — по-чиста, но все пак си беше пиене. Той хвърли поглед към старинния часовник „Райнголд“ зад бара и видя как минутната стрелка посочи дванайсет. Беше четири часа.

— Кой канал ни трябва?

— Осми.

— Почакай малко.

Джейк стана и отиде на бара. Подаде празната си чаша на Ърни.

— Още една и превключи на осми канал.

Ърни кимна, напълни чашата и насочи дистанционното към телевизора. Гневни викове се разнесоха из бара в мига, когато телевизионната игра изчезна.

— Да ви го начукам — каза Ърни.

Явно часовникът „Райнголд“ бе малко назад, защото шоуто по осми канал беше вече започнало и вървеше.

— Опра? — каза Джейк, връщайки се на масата. — Не си ми казвал, че ще гледаме Опра. Тука направо може да избухне бунт заради това.

— Важното е той да не сменя канала, преди да видиш нашия човек.

— Не се тревожи, няма. Освен ако някой не бие двайсетте долара, които му дадох на влизане.

Техният човек, гостът на шоуто, бе вече на фокус. Имаше характерна ябълковидна глава върху яйцевидно като на Хъмпти-Дъмпти тяло. Имаше си и „изкуствено покритие“ — къдрава перука върху глуповатата си глава. Не беше лоша перука — човек трябваше да погледне два, или може би три пъти, за да забележи, че тези къдрици не бяха неговите собствени. Но не беше и кой знае колко добра — не и от класата на Синатра.

— Предавам се — каза Джейк, — кажи сега кой е този.

— Този, приятелю, е Уайни. Известен е на останалите хора в тази страна като сенаторът на Съединените щати Стенли Уайнгартън.

Джейк за пореден път повтори на Фредо, че не му е никакъв приятел. Замисли се. Сенатор. Искаха от него да удари сенатор.

Ето че техният човек започна да говори. Що за глас имаше само. Като че ли нокти дращеха по най-старата черна дъска в света. На всичкото отгоре говореше неспирно. Дали щеше да спре, поне за да си поеме дъх? Опра му зададе поредния си въпрос и той отново се понесе напред в речта си.

— … а аз зная, че ние трябва да намерим по-добри и по-ефективни начини за борба с престъпността, но всемогъщи боже, ние не искаме да се превръщаме в полицейска страна.

Опра успя да се включи, докато той си поемаше дъх:

— Разбирам, че сте против новия закон за подслушването на заподозрени. Но не трябва ли все пак да знаем за какво си говорят и какво планират пласьорите на наркотици и организираната престъпност като цяло?

Гласът на Уайнгартън подскочи с цяла октава:

— Разбира се, че е така! Но да дадем на ФБР такива големи права практически ще означава, че законът всъщност ще бъде самото ФБР. Да се борим с престъпленията — да, но не и на цената на свободното слово и частния живот. — Той въздъхна драматично. — Но вие знаете, че вече започвам да се съмнявам дали си струва човек да се бори на страната на доброто.

Опра изглеждаше озадачена:

— Не мога да повярвам, че току-що чух да казвате това. Та нали това беше борбата на Стенли Уайнгартън през последните четиринадесет години!

— На мен самия ми е трудно да повярвам — каза Уайни. — Но вероятно това е, което иска нашата страна. Понякога си мисля, че може би съм самотен динозавър. Може би трябва да се махна от пътя и да оставя хората от Министерството на правосъдието да правят каквото им харесва, дяволите ги взели. А после само тъжно ще поклащам глава: „Казах ли ви, че така ще стане?“.

— Не разчитай на това, шибаняк такъв! — изръмжа Фредо и се обърна към Джейк. — Видя ли достатъчно?

Джейк кимна и викна към бара:

— Благодаря ти, Ърни. Пусни пак играта.

Целият бар каза „наздраве“.

— Е, кажи сега каква е работата — прошепна Джейк.

— Мистър К каза, че Уайни трябва да напусне политиката, ако ме разбираш какво имам предвид.

Мистър К беше Бруно Капоза — глава на фамилията Луканца през последните двадесет години и същевременно чичо на Фредо. Това обясняваше защо Фредо, посредствеността на когото беше много по-забележима от неговата интелигентност, се бе издигнал до бос в организацията на Мистър К.

— Схванах всичко. Обаче защо?

— Как ти хрумна да питаш? Преди никога не си искал да знаеш причините.

Беше прав. Джейк бе изпълнил няколко поръчки на Мистър К през последните няколко години. Това бяха поръчки, които Голямата Работа искаше да бъдат толкова добре изпипани, че по никакъв начин да не може да се направи връзка с неговата организация. След онова, което се бе случило с Готи, Мистър К дори още повече бе увеличил дистанцията между себе си и мокрите поръчки. Фредо бе уреждал повечето от поръчките, а Джейк никога не бе попитал „защо“. Обикновено, едно лошо момче го наемаше да очисти друго лошо момче и ченгетата и прокурорите надаваха бясна олелия за пред хората, докато същевременно тайничко се поздравяваха един друг и зачеркваха поредния гадняр от списъка.

Сега обаче бе по-различно. Джейк каза:

— Този път искам да знам защо. Не става дума за някой компютърен гений или за мафиотски бос. Става дума за американски сенатор, за човек, когото много хора са избрали с гласа си, за да заеме този пост. Това е човек, който ще „подгрее“ света, когато слезе от сцената. И това няма да бъде само местна или дори щатска топлина, а федерална топлина — направо глобално затопляне. Така че, Фредо, този път искам да знам цялата история — от първия ден до последния.

— Е, добре — каза Фредо. — Ще ти я разкажа накратко. Няколко години след избирането на Уайни за първия мандат, някои твърдоглави южняци започнаха да го натискат за прокарването на този закон за борба с престъпността. Редовно се случва така. Но този път стана наистина страшно. В този закон имаше всичко необходимо, за да бъде ограничен сурово нашият начин на работа. Казвам ти, щяхме да изядем дървото, ако схващаш. И без друго вече го изядохме с шибаната легализация на целия хазарт.

Джейк се усмихна ехидно:

— Спести си това за комисията по хазарта. Пред мен няма да мине.

— Окей, така да бъде. Знаеш, че имаме пръст в казината, но вече не е като в доброто старо време. Вярно е, че все още държим нелегалните спортни залагания, обаче колко ли още време ни остава, преди да легализират и тях? Още разиграваме някои лотарии с числа, но държавните лотарии отхапаха голямо парче от бизнеса. Все пак, ние не можем да предложим многомилионен джакпот. Така че, какво ни остана? Наркотици и пички. Обаче, Джейк, откакто се появи тоя шибан СПИН, и с пичките вече не върви много добре.

— Направо ми се къса сърцето, Фредо.

— Ъ-ъ, ами тук направо започна да действа законът на джунглата, Джейк. Но както и да е, този чисто нов сенатор Уайнгартън изпраща по телевизията своите послания, че иска да се срещне с някои високопоставени хора. Обаче нещата се раздвижват насам-натам и обикновено се насрочват срещи, но много тайни, защото са с високопоставени мафиотски босове. Уайни им казва, че планира да бъде в опозиция на всякакви проекти за закони против престъпността. Проблемът е, че ако трябваше да си плаща всички разходи за поща, пътувания и телевизионно време, щеше да му излезе доста скъпо. А той няма необходимите средства, за да проведе кампанията си по такъв начин, че да си гарантира успеха. И тогава за босовете изниква въпросът дали да подкрепят предизборната му касичка.

Джейк кимна одобрително. Уайнгартън не беше обикновен измамник. Той не отиваше на срещите, за да заплашва, не разиграваше тактиката „плати си или гориш“. Това щеше да бъде изнудване и нямаше да му донесе нищо, освен проблеми. Вместо това, той повтаряше: „Ще организирам мащабна опозиция срещу опасното за вас законодателство и ще имам нужда от малко помощ, за да направя всичко както трябва. Така че, о, стълбове на обществото, ще се отзовете ли на помощ?“. И големите босове направо можеха да се чувстват като обществено отговорни и съвестни граждани, подпомагайки инициативите му.

— Предполагам, че откъм парите тази работа им излиза доста дебела.

— Така си е — каза Фредо. — Всъщност всеки от тях поема своя дял. Моят чичо ми е казвал, че знае как Уайни си осигурява преизбиранията. Този човек може да продаде кофа с бензин на пожарникар. И го прави на всичкото отгоре. Както и да е, щом сделката е сключена, Уайни си върши работата и изглежда направо готин, човече. Той успява да привлече на своя страна много университети и групи за дебати.

Джейк подсвирна.

— Университетите, телефонните компании и вие, момчета. Направо сте си като една Несвета троица.

— Да, ама тактиката му работи. Като се съберат натискът отвътре и натискът отвън, всеки законопроект пропада.

— Сигурно от самото начало добричкият сенатор е вършил и други полезни неща за вас?

— Прав си. Не само че играе в нашия отбор, ами дори ни казва кои политици ги сърбят ръцете да вземат пари и, искам да ти кажа, че в голямата политика има цяла камара с такива лайна, които ще трябва да изчистим. Обаче в замяна на всичко Уайни наистина отмъква лъвския пай. Човече, бих искал да вляза в неговата швейцарска сметка. Веднага ще изляза в пенсия.

— А сега май ви е натиснал за малко повече?

— Да кажем, че исканията му са малко неразумни. Той иска повече и ние сме готови да му дадем, но не точно сега. Имам предвид, че фамилиите в момента се чувстват малко преебани. Кастелано го очистиха, Готи го натопиха, а Лукезе едва се държат на краката си. От всички наоколо, единствено моята фамилия остана цяла и невредима. Чичо ми каза на Уайни, че ще си получи това, което иска, но трябва само да бъде малко по-търпелив и да изчака нещата да се поуспокоят. И какво направи Уайни? Започна да разправя тия лайна. — Фредо посочи телевизора. — Започна да говори колко уморен бил от непрестанната борба и как може би щял да оттегли опозицията си срещу онова, което вече започвало да му се струва като „желанието на народа“. Защитниците на реда и закона сред политиците чуват това и вече надигат глави. Копеленце дебело, шибан кучи син.

„Вярно“, помисли си Джейк. Уайни се оттегля и опозицията губи своя водач. Момчетата могат яко да загазят.

— Какво, според теб, ще предизвика неговото „оттегляне“ по нашия начин? — попита Джейк. Той имаше някаква идея по въпроса, но искаше да чуе мнението на Фредо.

— С един куршум — два заека. Първо, веднъж завинаги ще му затворим шибаната уста. И второ, той ще се превърне в… как му викаха… абе от тия пичове, християни, дето едно време ги фърляли на лъвовете.

— Мъченик.

— А, точно така. Уайни — шибания мъченик. А ние ще прехвърлим вината на някой оръжеен маниак.

— Защо пък такъв?

— А защо не? Всички започнаха да говорят за по-стриктен контрол върху оръжията, вместо за нещата, които наистина са проблем за хората. Човече, аз обичам контрола върху оръжията. Не е хубаво да има толкова много хора с оръжие из улиците, схващаш ли? Ние трябва да сме единствените хора с оръжие.

Джейк кимна. При добра манипулация, мъченикът сенатор Уайнгартън можеше да се превърне в дори още по-мощно оръжие, отколкото е сега, приживе.

Фредо се наведе по-близо до Джейк:

— Обаче той трябва да слезе от сцената сега, схващаш ли?

Джейк се заинати:

— Надявам се, не ми казваш, че се опитваш да ми посочваш мястото и времето, защото ако е така, няма сделка.

— Не, чуй ме, Джейк. Уайни говори за голяма демонстрация в подкрепа на свободното слово в нашия град, в края на следващия месец. Мистър К каза, че трябва да стане тогава. И освен това той желае да направи така, че за теб да си струва да отстъпиш.

Правило на Сардж номер две: Никога не оставяй на другия да избере времето и мястото на удара. Никога.

— Няма да стане — каза Джейк.