Франсис Пол Уилсън, Стив Лайън
Нощно изтребление (3)

3. Бърни

Това, което Джейк каза на Фредо в бара — Няма да стане, всъщност се превърна в Няма проблем при разговора му с Мистър К, който определено бе човек, офертите на когото не можеха да бъдат отказани лесно. И ето, три седмици след срещата с Фредо Джейк бе на път към Манхатън.

Докато караше, се заслуша в прогнозата за времето. Огромна въздушна маса с високо атмосферно налягане се придвижваше към града откъм Канада. През двата почивни дни се очакваше ясно време с по-ниска от обичайната за периода влажност на въздуха. Всъщност тази неделя се очертаваше да се превърне в един от десетте най-добри дни през годината.

Той се усмихна. Ако метеоролозите бяха прави, не следващият ден, но по-следващият щеше да се окаже прекрасен за неговия удар.

Отне им известно време, всъщност няколко седмици, но накрая той и Мистър К достигнаха до споразумение. Джейк щеше да очисти сенатора по време на една демонстрация — точно както Мистър К бе пожелал. Това обаче щеше да му донесе точно един милион, плюс разходите — половината в аванс, а другата половина — след като сенаторът бъде обявен официално за „жертва на атентат“.

Сенаторът Уайни не беше единственият тип, който имаше швейцарска сметка.

Джейк бе наясно, че скоро и той ще се нуждае от такава сметка. Искаше да напусне страната, когато положението стане напечено. Затова така силно бе настоял за седемцифрен хонорар.

Естествено, много от „момчетата“ биха го направили за по-малко пари и всъщност някои от тях дори бяха опитали да го направят. Но се бяха провалили. Мафиотите бяха добри в уличните престрелки, в убийствата на информатори и конкуренти, в мъченията до смърт и в изхвърлянето на трупове по бунища и в реки. Когато обаче станеше дума за професионално, перфектно изпипано убийство по поръчка, това явно не им се удаваше. „Момчетата“ не бяха снайперисти. А откакто Готи бе застрелян от снайперист, все още живите мафиотски босове станаха особено чувствителни на тази тема. Федералните ченгета вече не душеха наоколо за укрити данъци, кражби или рекет, а насочваха всичките си сили в разследването на убийства.

Картинката никак не бе розова за оня, професията на когото бе да убива хора.

Това обаче беше добре дошло за Джейк, защото, за разлика от други, се справяше отлично. Затова през последните няколко години бе направо затрупан с работа.

Милионът, който щеше да вземе за Уайни, трудно можеше да го убеди да преглътне несъгласията си с условията, свързани с този удар. Всъщност нищо не можеше да го накара да се почувства сигурен. Беше на път да наруши едно от най-важните правила на Сардж: Никога не оставяй никого — нито клиентът, нито самата мишена — да ти налагат своите условия за удара; винаги избирай сам времето и мястото му.

Именно стриктното спазване на това правило бе онова, което го бе запазило невредим в този бизнес. Бе сигурен в това. Определянето на тази демонстрация като време и място за удара бе за него като надяване на усмирителна риза. Дори бе по-лошо, защото Мистър К искаше работата да бъде свършена още в самото начало на речта на сенатора. Вероятно щеше да го гледа и не искаше изобщо да слуша каквото и да било, изречено от него.

Джейк разбираше защо Мистър К желаеше убийство с такава голяма публичност. Дори най-дебелокожият гражданин щеше да усети трагичната ирония: защитникът на свободното слово — убит по време на собствената му реч. На всичкото отгоре щеше да изглежда (на пръв поглед), че е убит от оръжеен маниак, защото настоява за контрол върху оръжията, а не върху словото. По дяволите подслушванията на телефони и електронното следене! Спрете оръжията! Решението е пълна забрана на оръжията!

През следващия месец щеше да бъде възможно прокарването на повече закони за контрол върху оръжията, отколкото през последните десет години.

Джейк се замисли, че Мистър К явно щеше да получи доста повече в замяна на своя милион.

Пое си дълбоко дъх и се отпусна. В неделя следобед, по това време, всичко вече щеше да бъде свършило, а в неделя вечерта той вече щеше да бъде на десет километра над Атлантическия океан, на път за лондонското летище Хийтроу.

Обаче дотогава му предстоеше още доста работа. Бе избрал леговището си за удара — това бе от първостепенна важност за него. Ако не бе успял да си намери добро леговище, щеше да остави милионът да му се изплъзне. И десет милиона нямаше да значат нещо за него, ако не бе успял да си подсигури безопасно измъкване. Бе се съгласил и с условието, след удара да изостави леговището си — една хотелска стая — като всичко вътре изглежда така, като че ли стаята е била наета от някой, луд на тема оръжия. Фредо го бе снабдил със специално подбрани за целта неща, сред които един АК-47 и дори последния брой на списанието Оръжейни новини. Джейк се бе съгласил да остави там и своята пушка. Е, поне привидно се бе съгласил. Сардж го бе учил да постъпва така.

Сардж, Сардж. Дори самото шофиране към Ню Йорк винаги щеше да го принуждава да се замисля за Сардж. А тези мисли сега го караха да потръпва.

* * *

Вместо да се насочи директно към града, Джейк се отби набързо до офиса на Бърни Марш в Патерсън.

— Ей, Джейк — каза Бърни с нервна усмивка и стана от бюрото си, когато Джейк пристъпи през прага на офиса му. — Какъв е проблемът?

— Защо трябва да има някакъв проблем?

— Защото, ъ-ъ… ами… аз изобщо не очаквах да те видя отново толкова скоро след последния път. — Думите на Бърни се нижеха като картечни откоси, а дланта му се изпоти, когато стисна ръката му. — Ей, Джейк, имам предвид, че ти се отби както обикновено през юни и бях сигурен, че ще те видя пак чак през декември.

— Бих искал да си уредя кратък отпуск, ако това не е проблем за теб.

— Ама разбира се! Естествено! — засмя се Бърни. В гласа му се долавяше някаква истерична нотка. — Това ли е всичко? Вземи си отпуск, вземи каквото пожелаеш! Винаги си добре дошъл тук! Имам предвид, че си най-добрият ми служител. Служител, който никога не пропуска работен ден, не мърмори, не боледува, не излиза в отпуск! — Той се засмя отново. — Иска ми се да имах стотина като теб!

— Трябва да изляза за един месец. И то от днес. Така че задръж чековете ми. Ще ти се обадя, като се върна.

Изглежда напрежението започна бързо да напуска лицето на Бърни. Той седна:

— Няма проблем, Джейк. Приятно прекарване.

Джейк не забрави на излизане да се отбие и да размени няколко думи със секретарката на Бърни — Мардж. Никога не вреди да се поддържа изграденото впечатление за добър и верен служител на фирмата.

Всъщност Джейк Нахт наистина от доста време бе служител на „Марш Мениджмънт“ АД — вече бяха станали почти петнадесет години. Всъщност бе започнал работа малко след като Бърни бе дошъл при него, търсейки начин да „пенсионира“ съдружника си — Гюс Абелард.

Гюс бе сгазил лука твърде много. Толкова много, че бе пресушил почти до дъно банковите сметки на фирмата и се опитваше да изтъргува съдружническия си дял на своя доставчик, в една добре замислена комбинация. Бърни бе опитал какво ли не, но Гюс се бе оказал извън контрол. Бяха започнали да губят клиенти, фирмата им — наречена по това време „Абелард-Марш“ — се занимаваше с недвижими имоти. А в този бизнес, както във всеки друг, щом веднъж клиентите започнат да губят доверие в стабилността и почтеността на фирмата, с нея е свършено. Те я изоставят и не се връщат повече. А точно това бе започнало да става с „Абелард-Марш“ заради действията на Гюс.

Ето защо Гюс трябваше да си отиде.

Джейк го бе проследил до една уличка в центъра на Патерсън. Застрелял го бе, минавайки край него с колата си. Използвал бе пистолет берета, който после бе изхвърлил в близката река. За прикритие, покрай Гюс, бе застрелял и двама наркопласьори, които бе видял близо до него. Така всичко бе започнало да изглежда като поредната престрелка между наркомафиите. Нямаше сериозно разследване. Нямаше свидетели. Никой дори не бе чул изстрелите. Никой в тази част на града никога не бе чувал и не бе виждал нищо в такива случаи. И Гюс бе обявен за невинен, случаен свидетел на престрелката и нейна жертва.

Бърни бе платил на Джейк навреме и това трябваше да бъде всичко помежду им, когато на Джейк му бе хрумнала една идея. Когато я бе споделил за пръв път с Бърни, бъдещият му работодател си бе помислил, че той се шегува. Но когато Бърни бе видял, че е съвсем сериозен, се бе замислил и бе приел идеята.

И така, през последните петнайсетина години Джейк бе плащал на Бърни по трийсет бона годишно — на две части, през шест месеца. В замяна Джейк Нахт бе зачислен като служител на „Марш Мениджмънт“ АД. Официално се водеше като нощен пазач, който дава дежурства поединично в един от най-забутаните складове в дългия списък с обекти на фирмата. Годишно получаваше двайсет и шест хиляди като заплата, и четири хиляди като надбавки към нея. Цялата сделка направо приличаше на пране на пари. Джейк си получаваше парите във вид на заплата (е, без данъците), а всъщност и Бърни беше на сметка, защото си приспадаше от фирмените данъци трийсет хиляди от този фиктивен разход.

Обаче истинската полза, най-сериозната причина за Джейк да нагласи тази сделка с Бърни, беше възможността Джейк Нахт да се превърне в един наглед съвсем почтен гражданин — едно малко прешленче от гръбнака на националната работна сила. И ако официалните власти някой ден започнеха да душат около него, Джейк Нахт веднага щеше да се представи като съвестен данъкоплатец с напълно легален източник на доход. Понякога такъв, наглед прост и незначителен факт, би могъл да се окаже разстоянието от свободата до затвора. Така че, въпреки ненавистта си към всеки цент, който плащаше като федерален или общински данък, той се успокояваше, че все пак прецаква малко данъчните, като ползва облекченията при сключване на застраховка срещу инвалидност. Това бяха вноски, каквито човек плаща, но се надява никога да не му се наложи да ползва застраховката си.

При този удар обаче Джейк не желаеше да остави нищо на случайността. Затова направи още вноски и увеличи стойността на застраховката си — за всеки случай.

* * *

Той се добра до големия град и намери място за паркиране на платения паркинг в края на улицата. Минута по-късно влезе с куфар в ръка във фоайето на хотел „Белведере“.

Можеше направо да отпише удара, ако не бе успял да открие място, каквото бе този хотел. Той се оказа най-старият в района на предстоящата демонстрация. Колкото по-стар бе един хотел, толкова по-подходящ ставаше за удар. Старите хотели имаха вертикално плъзгащи се прозорци. Пробиването на дупка във фиксиран витринен прозорец би било рисковано, защото би създало дефект в огледалната фасада — както е при избила пъпка по лицето на хубава жена. А дефектите привличат вниманието.

„Белведере“ имаше двукрили прозорци.

Перфектно.

Той се регистрира под името Джейк Нахт, като използва кредитната карта „Виза“ на Джейк Нахт. Заяви, че ще остане до неделя сутринта.

— Спя много леко и до късно — обърна се към жената на рецепцията. — Ако е възможно, бих желал стая на тих етаж, в която да не блести слънцето сутрин и която да бъде колкото може по-далеч от уличния шум.

Тя се усмихна.

— Ще погледна какво бих могла да направя. — Тя въведе няколко различни комбинации чрез клавиатурата си, погледна монитора и кимна: — Мога да ви предложа стая на последния етаж в северното крило. Мисля, че ще отговори идеално на вашите изисквания.

— Е, щом казвате.

Той не очакваше проблеми. „Белведере“ не беше от първокласните хотели, по-скоро от тези с поувехнала стара слава. Дори и най-елитните бяха полупразни през августовските уикенди. Изглежда във всеки петъчен следобед повечето от хората в града гледаха да приключат работа по-рано и да отидат далеч извън него.

Пиколото го отведе до стая 1017. Джейк му даде два кинта — не беше нито твърде голям бакшиш, нито твърде малък. Беше обикновен, нормален, от тези, които най-лесно се забравят. Когато остана сам в стаята, провери дали прозорците се отварят. Малко заяждаха, но успя да отвори единия. Показа главата си навън и се огледа. Мястото на демонстрацията не се виждаше. Всъщност то се падаше точно от другата страна на хотела. Така и трябваше. Това не бе леговището за удара, а неговата официално наета стая, в която да се скрие.

От десетия етаж виждаше малките разпръснати фигури на пешеходците долу. Мистър К искаше сенаторът Уайни да бъде убит с изстрел от шестия етаж — точно като Кенеди. Може пък да си е помислил, че това би вдъхновило Оливър Стоун да направи филм за убийството на сенатор Уайнгартън. Обаче Джейк не бе съгласен — вече бе теглил чертата до къде може да отстъпи и да остави друг да определя условията.

Той разгледа картата с аварийните изходи, която беше закачена на вратата. Определи мястото на стаята, в която се намираше. После придвижи пръста си, като очерта пътя към другото крило, което той всъщност щеше да използва. Другата стая бе малко по-близо, отколкото той бе желал, но все пак разположението им не бе никак лошо. Е, поне нямаше да стреля от съседната стая.

Щеше да се настани в другото крило на следващия ден.

Сега обаче за него беше време да си почине малко, да пийне едно-две малки, да изгледа някой телевизионен филм. Всичко друго, но не и да спи. Защото в моменти като този, (както всъщност се случи малко по-късно) Джейк често сънуваше Сардж.