Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (7)

VII

Излизат с лодката рано сутринта, когато езерата са кристално бистри, а къщите на Нюрнберг стърчат иззад мъглата. Адриан се чувства неловко с греблата, но се справя по-добре от очакваното. Знае маховете и командите без да ги е учил. При наводнената катедрала оставят веслата по дължина и лодката се понася по водата. Водораслите галят руините, проникват ги със сребро. Свел поглед към стъклените мозайки под водата, Конрад се обажда:

— Липсваш на братята Врил.

Адриан не е сигурен. Не си спомня подобно име.

— Още не съм съвсем… На лекарства съм.

— Може би точно затова моментът е подходящ. Всъщност ме помолиха да взема и теб. Трябва да посетиш един човек.

Това съвсем обърква Адриан. Няма представа за какво говори Конрад.

— Злополуката събуди много мисли…

— Съчувстваме ти, Адриан. Но трябва да продължиш и ние ще ти помогнем. — Конрад прави някакъв жест към шпиловете и покривите на града. — Всичко това!

— Да, Нюрнберг е красив град — отвръща Адриан и изпробва кода, без на практика да разбира защо. — Ала търсят града там, където няма градове.

Изведнъж Конрад му хвърля скован поглед.

— О… разбирам. Красива и точна метафора. Нюрнберг не е сгради, а наследство от горди идеи и ценности. Германия е младите мъже с белезите им, оздравели напълно от академичната фехтовка. А жените трябва да родят новия човек. Какво има да размишляваме?

Както обикновено при срещите с Райнхард, двамата с Адриан излизат с колата извън града и паркират някъде, където могат да разговарят без никой да ги види. Мястото винаги е различно. Селски път. Пуста уличка зад складовете на пристанището. Тази вечер е стар варов цех. Съвсем тихо е, а те се спускат в кариерата по обрасла релса.

— Сутринта срещнах приятеля на Волфганг, Конрад Бирхов. Гребахме малко, а късно предиобед обядвахме в клуба. Беше наистина странно. Сякаш всяка една дума носеше скрит смисъл.

— Налага ли се да се виждате?

— Струва ми се. Доста е настоятелен. Някога е спасил Волфганг от компрометираща връзка с някакво момиче. Отървали се от последиците като платили на двама студенти да излъжат за участието на Волфганг в читателската им групичка.

Ято врабци се стрелва над локвите, иначе над шахтата е тихо. Трева и храсталаци растат диво сред ръждясали патерностер-асансьори — дом за лисици и водни плъхове. Водят си свои си битки и може би дори не подозират, че хората съществуват.

— А Берингер?

— Още не знаем какво му е, но напредваме бавно.

Райнхард изважда от джоба на якето си кутия цигари и черпи Адриан.

— Не, благодаря.

Другият смъква стъклото на прозореца и се намества на седалката. Качва крак на скоростната кутия и се обляга на вратата, уморен след дълъг ден, за чиито опасности Адриан може само да гадае. Докато пали цигарата си, Райнхард мърмори през устни:

— Чудя се как да го измъкнем оттам…

— Изключено е да стане от стаята, където лежи. Ще ни трябва цяла армия. Понякога обаче водят пациентите на изследвания извън охраняваното отделение, съпровождани от двама пазачи.

— И никой друг?

— Освен лекаря и асистента му? Не.

Светлината вече чезне и Адриан се замисля за деня. Бил е странен, почти като в сън и още усеща разходката с лодка в гърба си. Вече е потънал в мислите си, когато Райнхард отново го заговаря:

— Хмм. Може ли да се уреди?

— Да. Има разумни аргументи за изпращането му на скенер. На практика вече трябваше да е направено.

— А оттам има ли изход? Прозорци, клоаки, каквото и да е?

— Тази част не е сложна. Няма прозорци, понеже скенерът се помещава в мазето, но се намира точно под асансьор, отвеждащ към задния вход.

— Значи проблемът се свежда до лекар, асистент и двама охранители. Просто трябва да ги премахнем от пътя ни.

— Още по-добре. Забравяш, че аз съм лекарят. Само че главният лекар Кирхенщад може да се запъне. Като си втълпи нещо…

* * *

Здравей, Берингер.

Надявам се, разбираш защо не изчаках. Литъл Уинг не бе пригоден за спасителна маневра. Дори след като изпуснах въздуха от гумите, кулата на балона стърчеше твърде нависоко и ми пречеше да вляза в комплекса. Дълго време нямах представа какво да предприема. Страданията на Вайнбергер също се влошиха. След като се принуди да се откаже от гимнастиката си, процесът се ускори и сега се нуждае от много грижи.

Успях да вляза в съоръжението едва след като открих дефектен поддържащ робот, поправих го и го свързах към моите резервни нишки. Само че не подозирах къде си. Засега съм се отказал да търся и вместо това изследвам екотопите, но няма да напусна Марс без теб, нито преди да съм научил какво ти се е случило. Ето ги предварителните ми резултати.

Външните шлюзове отвеждат към система тунели, разклоняваща се под целия комплекс — навярно транспортна мрежа и дом за поддържащите роботи и друго сервизно оборудване. Над тунелите са разположени екотопите, състоящи се от известен брой галерии, обграждащи централно плато. Галериите са конструирани като геодезични куполи с двойни стени, шестоъгълни, подредени в плътен модел, като всяка галерия се опира на шест други.

Ако метеорит удари външната стена, ще се развие температура, достатъчна да го разтопи и да не нанесе повече щети. Само по-големи камъни могат да проникнат и през двете стени, ала се случва рядко. При пожар или мощни удари засегнатите галерии се заключват, за да се ограничат пораженията. Вратите на шлюзовете реагират индивидуално на параметрални разлики между екотопите, което означава, че шлюзове по-далеч в системата се намесват, ако някоя врата откаже. С времето повредите се поправят и галериите се отварят отново.

Интериорът на отделните галерии може да варира. Дъното на новопостроените се запълва с реголит, оформян грубо на хълмове и канали. После куполът се поставя под налягане и се отваря към останалата част от съоръжението. Бързо се установява разнообразие от форми на живот, а циркулацията на водата променя контурите на пейзажа. Интериорът обаче е в състояние на вечна промяна. След няколко години даден воден район може да е блато, а по-късно — дори пустиня.

Плодородността е почти експлозивна. На по-ниската гравитация, само две пети от земната, капилярните сили могат да вдигат водата значително по-високо. Растенията стават по-високи с тънки, по-разперени клони, завършващи с по-широк листак. Богато представени са видовете, използващи червен и черен хлорофил. Не смея да припиша това обстоятелство на по-слабата интензивност на слънцето. Още е загадка защо на Земята са разпространени зелените растения, след като зеленият хлорофил е и по-рядък, и по-слабо ефективен за фотосинтезата от червените и черните варианти. Във всеки случай е красиво. Марс наистина е червената планета.

Природата не се справя сама с всичко. Отчасти за метаструктурата се грижат орди поддържащи роботи, отчасти различни ресурсни системи си взаимодействат с естествените кръговрати на въздуха и водата. Възможно е естествените системи да са достатъчни, ала еволюцията невинаги намира най-сигурните и ефективни решения. Например така и не е изобретила колелото — поне не дотам, докъдето сме стигнали.

Куполите са свързани с външна решетъчна структура и се поддържат взаимно. Тази, също шестоъгълна структура, става по-крехка към върха си и затова придава на дизайна готически вид.

Опитът да се моделира идеал на цялост в проста конструкция не е уникален сам по себе си — това е символна функция на традиционното религиозно изкуство и се открива на толкова различни места като външната и вътрешната архитектура на катедралите, структурата на „Божествена комедия“ и оформените като разпятия стихотворения на Джордж Хърбърт. Както и при Блейк, не се търсят други символи, освен вътрешните — винаги имат вътрешна връзка, отвеждаща ни от външния свят към душевността на човека. Ето защо човек се изкушава да гледа на съоръжението като на оповърхностена мандала, ала представата е твърде лична в тематиката и логиката, които я поддържат.

Интериорът на всяка галерия е точно една кубична миля на обем и достатъчно висок, за да се образуват облаци. Може да изглежда огромно, но е доста далеч от принципните максимални размери, диктувани от гравитацията на Марс и поддържащата способност на вътрешното атмосферно налягане. Пропорциите се определят по други причини и навярно трябва да се търсят в комбинация от подбора на материали и естетически съображения. Особените условия на Марс изключват меките полимери в перманентни структури, понеже губят еластичността си и се ронят с изпарението на летливи смекчаващи средства в редкия въздух. Допускам, че сводовете на куполите са с такива размери и конструкция, че да могат да се крепят по местата си без вътрешно, стабилизиращо налягане. Решението позволява както по-леката им направа, така и предотвратяването на колапс в случай на загуба на налягане.

Галериите трябва да са някъде между четирийсет и пет и петдесет хиляди. Не знам точния брой. Числото им се удвоява всяка четвърта година, откакто първото съоръжение е било готово преди петдесет години и все още расте под формата на звезда с шест върха с неизвестен обхват. Тъй като куполите са плоски като лещи, основата се простира на над квадратна миля и половина. Допускам, че комплексът покрива 170 000 квадратни километра, ала това все още е съвсем малка част от дъното на долината.

 

 

Когато насочих търсенето си към централното плато, намерих големи запечатани райони. Не можах да проникна и през ръчните шлюзове. Не знам на какво се дължи, но ми хрумна, че някой съзнателно ограничава региона. Може би с особена цел, а може и епидемия да е принудила жителите да се барикадират от останалата система. Навярно са се страхували от нещо тук, навън. Във всеки случай централното плато трябва да се изследва — то се различава радикално от всичко останало на Марс. Засега съм видял само част от външния пръстен галерии. Невъзможно е да се каже какви мистерии ни очакват по-навътре. Ще се опитам да се промъкна там, но ще се върна на 16 октомври, когато се надявам да те срещна. Късмет.

Хендрикс