Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (15)

XV

Небето е топла, бяло-жълтеникава светлосянка над алеята, където Адриан съпровожда Берингер. Скоро ще се разделят и навярно никога повече няма да се срещнат. Адриан ще остави лейтенанта в имението на Радемакер и ще остане за през уикенда заедно с Ингрид. Както вървят, се наслаждават на каменните огради и пеканите. Берингер изглежда по-здрав, подстриган и в нов костюм. Бузите му все още са хлътнали, но е понаддал и пуши цигара — първата от пет години — и се закашля.

Адриан е потънал в мислите си. Преди по-малко от година Адриан Клайн бе на крачка от смъртта в концентрационен лагер. Сега подготвя първата сериозна атака срещу царството на злото. Случва се в строго секретна лаборатория някъде в Централна Америка, където уж се работи с катализатори за наторяване. В действителност там Адриан ще ръководи разработването на методи за масово производство на синтетичен глоуб. Идеята е едно съчетание от обмислени гледни точки и спомени от лагерите да събуди антипатия срещу похищенията на Германия и да постави началото на вътрешния й разпад. Ала както толкова други хуманисти преди него той е угрижен заради възможностите за злоупотреба и не намира етическите аспекти за предвидими. Това включва директна намеса в мислите на отделния човек, в позициите и волята му и може да изкриви понятия като свобода и индивид. Напротив, началниците му пък посочват, че няма да бъдат жертвани човешки животи, напомнят и за германската пропаганда и фалшифициране на историята. Ако германците вече не разполагат с подобно психиатрично средство за водене на война, въпросът е само кой ще бъде първи. Двата последни аргумента са прилагани и за няколко други проекта, но за тях Адриан не знае нищо. Мислите му са прекъснати от ведрия глас на Берингер.

— Ама че партита. Какво стана с шведа, дето падна от терасата?

— Исландец. Беше исландец… Оживя, но лявата му страна е парализирана.

— Странно, след толкова премеждия — сериозно лекомислие.

— И това са ваши думи… Единственият човек, видял Венера отблизо.

Подминават кактусова горичка, повехнала и почти загинала между постройките на инките. Стените още си стоят след столетия земетресения, войни и грабежи, а единични кактуси са разцъфнали, макар да са покрити с белези и дупки от куршуми.

— Изглежда знаете всичко за мен — обажда се изведнъж Берингер. — Но аз не знам нищо за вас. Кой сте всъщност, Волфганг Шолц?

Адриан се колебае, покашля се.

— Познавате настоящата ми самоличност — отвръща най-сетне. — Предишната е тайна. Казвах се Адриан Клайн… А вие — какво е истинското ви име?

Спират и се вглеждат един в друг.

— Истинските и единствените ми имена — отвръща лейтенантът, втренчил укорителен поглед в очите на Адриан, — са Джон Елиас Берингер.

Дори след като се е посъвзел, около астронавта се носи аура, сякаш е бил разкъсван на две и съчленяван отново безчет пъти. Това напомня на Адриан за новите му преживявания и колко малко трябва, за да подкопаеш нечие доверие: мимолетен поглед. Изплъзване на езика. Недоразбран жест.

— Трябва да призная нещо — споделя той — Дълго време се съмнявах дали наистина сте Берингер или някой заместник, който да разнищи съпротивителното движение. С афазията избягвахте всички въпроси за тренировъчните условия, управлението на космическия кораб и т.н. Справихте се и с компрометиращите ситуации при срещите със семейството и приятелите.

— Разбирам… А откъде да знам, че това не е организирано от върховната власт, за да ме накара да говоря?

Адриан извръща поглед към стърнищата с последни остатъци от съмнение и знае, че времето ще потвърди правото на лейтенанта. Продължават разходката си в последната лятна жега, поели към есенен празник у стар другар. Още не знаят, но там Берингер ще види отново любимата си Цирл.

* * *

Навярно Хендрикс бе оставил съобщение накъде бе поел или как Берингер можеше да се свърже с Демиург. Обаче подземните съоръжения на Техом се простираха далеч отвъд Шамаим и разполагаха с безброй входове. Знаеше със сигурност единствено, че бе влязъл през врата, обърната на запад. Логично бе да провери всичките, ала влезеше ли във всеки отделен тунел и преминеше ли през всеки един шлюз, задачата ставаше непосилна. Вместо това реши да ги разучи отвън в ограничен район. От околните хребети можеше да установи местонахождението им по излъчената топлина и да ги инспектира с бинокъл. По този начин щеше да изключи повечето без да ги посещава.

Тракторът, предоставен му от Йерусалим, бе триместен и предвиден за малки обиколки с продължителност 48 часа, но тъй като шофираше сам, провизиите стигнаха за шест дни. Обикновено на излетите си следваше вкаменените речни корита, които смяташе, че разпознава. Това далеч не бе сигурно, но беше по-добре от нищо. По принцип поемаше призори, караше до към следобеда, а после се качваше на някой хребет, откъдето можеше да добие обща представа за сложните местности. Вечер, когато станеше студено, а в долината паднеше лека мъгла, намираше целите с топлинните инструменти. Следващият предиобед премина в инспекция с бинокъл преди да поеме към дома. По пътя посети входовете, чиито околности му се струваха познати, или пък не можеше да ги изключи. Отбелязваше всички входове на карта, а когато започна да се образува модел, ставаше по-лесно да посочи останалите. По този начин отметна няколкостотин входа без да намери правилния.

Един ден, в близост до мястото, където смяташе, че за първи път бе влязъл в Техом, едно дефиле се разклоняваше в система от тераси с ясни следи от гуми. Сред тях най-сетне разпозна отпечатъците от Литъл Уинг. Следва ги през остатъка от деня, просто за да открие, че свършваха рязко при широка цепнатина, където Литъл Уинг все още бе летял. Така и не успя да стигне по-близо до намирането на входа.

На последната си обиколка стигна по-далеч от обичайното. Беше навлязъл в хаос от стръмни, ниски планини с тесни проходи. На едно място стената се беше срутила и образувала конус надолу по скалата над широк ръб. Горе навярно имаше плато, подходящо за наблюдение. Берингер начена мъчното изкачване навътре и навън между медночервени блокове реголит с всевъзможни размери. Половината ден бе минал, докато достигне мястото, откъдето се бе сринал материалът. Там, към върха, наклонът се увеличаваше и ставаше по-трудно да предпазва трактора от подхлъзвания, ала искаше да стигне колкото се може по-нагоре и продължи още около два часа. Изведнъж достигна ръба на платото и веднага прозря колко съвършено грешно бе преценил пропорциите. Трябва да бе дошъл от дефилетата в периферията на някогашно море в процес на възстановяване, формацията представляваше просто един малък хребет, издатина на ръба на далеч по-мащабно плато. Зад върха на планината се нижеха пясъчни плитчини една зад друга. Стената на долината стърчеше право нагоре над хоризонта им, далечна и златиста на ранната вечерна светлина. Малко над нея забеляза самотна звезда — Фобос, заобикаляща небето с видима бързина.

— Хендрикс — кресна в микрофона, но се сети, че никой нямаше да го прихване.

Не беше правил нещо подобно на останалите излети и се зачуди на реакцията си, ала след четвърт час почивка, в която и хапна, той включи автоматичния сигнал за повикване, извади бинокъла и се зае да претърсва долината за входове и следи от Литъл Уинг. От тази височина се виждаха няколко от входовете, които иначе не би могъл да разгледа. Дори беше възможно да види част от най-южната страна на Шамаим. Издатината бе на цял ден пътуване от комплекса, а включваше и мъчно, небезопасно изкачване, което не му се искаше да повтаря. Налагаше се да се възползва от случая в максималната възможна степен сега, когато беше дошъл, и само още едно малко изкачване би му спестило много премеждия. Ако продължеше няколко километра нагоре по скалите, щеше да има възможност да поспи няколко часа и да използва половината нощ и следващия предиобед за издирване, като все още можеше да се завърне в Шамаим с добра граница на безопасност.

Малко след това запали трактора отново и пое нагоре по пясъчните вълни, гъсти и равномерни като замръзнал океан. Тъкмо бе преминал първата дюна, когато тракторът навлезе в езеро от прах и предницата потъна наполовина. Включи на задна скорост, ала не помогна. След няколко опита тракторът се беше самозаровил неспасяемо. Освен това бе потънал още повече и започнал да се накланя настрана.

За да излезе, Берингер трябваше да премине през люка на покрива на въздушния шлюз, който очевидно бе предвиден за подобни ситуации. Откачи една лопатка от покрива и се захвана за работа. Отказа се само след няколко загребвания. Пясъкът беше толкова фин, че се свличаше по-бързо, отколкото успяваше да го рине. Не го улесняваше и фактът, че сам бе затънал до колене. Можеше да му отнеме няколко часа, но не разполагаше с толкова. Берингер си запроправя път към брега на прашното езеро и стигна до обикновен, тежък пясък. Едва тогава осъзна колко сериозна бе ситуацията. Макар тракторът да разполагаше и с макари, и с кабели, с които да се издърпа, наоколо нямаше никаква здрава скала. Машината вече се накланяше сериозно и докато гледаше, ветромерът на кабината бе погълнат от праха. Нямаше какво да се прави. Зачака, докато пясъкът се сипеше през отворения люк и тракторът изчезна в бълбукащ облак прах. Тогава пое пеша без да мисли за цел.

Повече от час следва праисторическата брегова линия, по която дотогава не бе стъпвал човешки крак, ала накрая просто се пльосна в прахта. Беше изтощен и в състояние само да легне да спи, но смъртта не му изглеждаше лека. Вече не го въодушевяваше мисълта за пистолета, който все още бе в джоба му. В далечината слънцето залязваше над клисурата. Релефът в дъното на долината с капкообразните си острови и пясъчни плитчини, виещи се като змии по пясъка, хвърляше дълги ясни сенки. Рязкото спадане на температурата със спускането на мрака вече бе кондензирало водната пара, замразявайки я на лед. Берингер легна на пясъка и се загледа нагоре в задаващото се звездно гъмжило.

Някога бе кроил планове за смъртта си и отдавна бе отминал денят, в който се бе опитвал да убеди сам себе си, че беше независим от други хора. Беше се научил да живее в самота, ала никога не си бе представял да умре сам сред пустинята. И въпреки това не можеше да се накани да се помоли, затова си спомни най-хубавите неща от двата свята: на гърба на Фафнер в див галоп по полята. Друг скок, с парашут, по време на пролетна маневра, понесен от вятъра като тичинка. Времето преди войната му бе мъгляво, като разсеяна болка. Същата болка изпита и когато си припомни изражението на Цирл първия път, когато я погледна в очите. Това му вдъхваше увереност, че бе желан от същество, което обичаше, докато собствената му вяра в този човек се бе оформила твърде късно. Изведнъж от очите му бликнаха сълзи и замрежиха погледа му, затова затвори клепачи. Когато ги отвори отново, над него бе надвиснала сянка. Посред слънчевия диск висеше нещо. Облак? Или… Миг след това слънцето достигна хоризонта, оставяйки долината черна. Светлината се приплъзна по далечни хребети, ала обектът все още беше на небето. Златна диадема на последните лъчи и от време на време по-силен отблясък. Берингер бе напълно погълнат от размисли какво ли можеше да бъде, когато вниманието му бе привлечено от трета, различна светлина. Мониторът на скафандъра му показваше, че имаше връзка с друго радио.

— Хендрикс…?

— Прихванах сигнала на трактора и го проследих преди около два часа. Реших, че не може да си стигнал далеч пеша.

— Да, но…

— Добре че си се качил чак тук. Моят FLIR и някои други инструменти не работят, та не можех да те видя долу в бъркотията. Как е?

Берингер се надигна и се взря в небесните брилянти, където позициониращият мигач на Литъл Уинг се приближаваше към блещукащото дъно на долината.

— Лежах си тук и се чудех кое ще ме довърши по-напред — въздушната недостатъчност или студът.

— Задушаване. Телеметрията показва кислород за двайсет минути, на косъм ще стигна. Мълчи си и пести въздуха. Имаш нужда от всяка глътка.

Берингер замълча, но скоро след това най-изненадващо избухна. Случи се, когато стиховете изникнаха в съзнанието му. Не знаеше откъде. Оттогава четеше английски мистици, консултираше се със свещеници и равини и търсеше сред останките на Ватиканската библиотека. Не намери нито самите стихове, нито дори препратка към тях, но никога не ги забрави, сякаш бяха възникнали само и единствено за него:

Трепка майката Земя,

ясна, синя планета

издига се на небосвода.

Няма нищо между леда и огъня;

ръсим пепел и коленичим в пуста катедрала.

Няма ли ликуване,

нищо ли няма да замре от мъка?

И мълком дойде царството Ти,

като ми даде да се прибера

у дома по небето.