Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (3)

III

— Господин Клайн е особен случай — продължава главният лекар, жена на около петдесет години, сякаш Адриан не присъства. — Малкото други, успели да се измъкнат, без изключение са били в позиция, предпоставяща опита. Не ги коря, че са мислели за себе си за сметка на другите, но истината е, че са били привилегировани затворници — доносници, дезертьори, подмазвачи.

В столовата са останали само трима. Главният лекар, Розмари Клинц, подпряла ръце на перваза. Главен специализант Кристиан Глюк и Адриан Клайн пият кафе от автомата, седнали на сивкава маса. Гласовете са приглушени, макар никой да не може да чуе разговора.

— Свръзката ни в лагера ни алармира веднага щом научил за бягството. Невероятен късмет.

— Познавам ли го? — прошепва Адриан. — Кой е той?

— Не ти трябва да знаеш — отвръща Клинц. — В този момент те интересува… един друг пациент, чиято самоличност можеш да приемеш. С това се занимаваме тук, освен с липосукции на любовниците на генералите.

Клинц кимва към входа на болницата, обграден от въоръжена охрана, после се обръща и поглежда Адриан.

— Ако си готов да приемеш самоличността на пациента, ще се опитаме да те изведем от страната. Или пък искаш да се справиш сам?

Адриан задава ответен въпрос:

— Няма ли да науча нещо за него?

— Млад невролог, тъкмо започнал практиката си в болница в Нюрнберг. Цялото семейство е загинало в… катастрофата.

— Не знам дали е редно. Аз не бях стигнал и средата на следването си, когато ме отведоха.

— Да, но ще те изпишем чак след два-три месеца и можем да извлечем познанията му и да ги получиш. Няма да имаш проблеми.

— Мнемоспецифичен глоуб? Значи пациентът не е мъртъв, засега.

— Тежко пострадал е и може да умре всеки момент. Затова се нуждаем от отговор. Сега.

 

 

Месец след бягството процедурите още не са приключили. Нанороботите в кръвоносните съдове на Адриан все още продължават работата по отстраняването на облъчена тъкан и изменят чертите му с всеки изминал ден. Лежи по гръб на легло в странно, непрактично подредено отделение. Тясно и високо, само с един прозорец в единия край и врата в срещуположния. Между тези крайни полюси, освен леглото, има: четири картини с маслени бои в тежки, резбовани рамки, тройна етажерка с медицински наръчници, полирано с масло бюро, тежък фотьойл, няколко стари стоящи лампи с колосални, опушени платнени полилеи и нощно шкафче, върху което се виждат чаша вода и празна чиния с кръстосани в нея прибори. Всички мебели са разположени до стените. И все пак коства доста усилия да се провреш от вратата до прозореца.

Адриан още се взира в празната чиния, като в транс. Главен лекар Клинц седи на ръба на стола и наблюдава пациента си на слабата светлина, пропускана от тежките завеси. Устата й ту се мръщи, ту се отпуска, сякаш не може да оформи думите, а ръцете й човъркат покривката на нощното шкафче с избродиран цветен мотив с пеперуди, кръжащи около венчелистчетата.

— Винаги са го казвали — обажда се най-сетне. — Никога повече не бива да се случва… И все пак се случва.

Клинц прибира ръцете си и се обляга назад.

— Знаеше ли, че отначало не са признавали теорията на относителността?

— И как са смятали да завладеят космоса?

— Селективна амнезия, може да се каже. Айнщайн е бил ариец и атеист. Израел, приказна страна. Историята се пренаписва и малко по малко се вменява нова представа за света.

Адриан ококорва очи, но Клинц не е довършила.

— Не можеш да бъдеш забравен, защото никога не си съществувал. След няколко седмици в Пети блок тялото и душата ти са съсипани. Умираш и биваш изяден от съкилийниците си. След няколко дни изчезва и лагерът. Остава само една бетонна повърхност, чиито скривалища са твърде радиоактивни, за да смее някой да разкопава. И зад това стоим ние, лекарското съсловие.

Адриан преглъща няколко пъти и извръща глава. Изпитва странно усещане в устата си при мисълта за супата — единственият хранителен източник в лагера, освен случайни дребни вредители.

— Невъзможно е! — изсъсква към стената, агресивно, но слабо.

— Не се изненадвай. Всяка доктрина си има своя версия. Християнството е направило нещо подобно, повече или по-малко съзнателно, и евреите щяха да го сторят, ако са имали шанса.

За миг Клинц утихва, но в крайна сметка стига до същественото.

— Освен това си обявен за мъртъв. Вече не те издирват, а скоро ще открият и трупа ти. В деня, когато си тръгнеш оттук, вече няма да съществуваш, а ние никога няма да сме чували за теб. Запомни го.

Рубен вече е вменил на Адриан това прозрение. Ако мъртвите искат да ги оставят на мира, не бива да се месят с живите.

Клинц става, взема чинията, но оставя чашата и се измъква. На вратата се обръща и довършва с последен коментар:

— Ще се погрижим да не се случи. Част от теб ще продължи да живее в далечното бъдеще. Сега обаче трябва да мислиш единствено за оздравяването си и да забравиш за Адриан Клайн.

— Лъжеш — подсмърча Адриан, след като вратата се затваря. — Аз не бях евреин.

 

 

Адриан е взел на заем моряшка фланела и чифт ботуши, и седи сам под стръмната скала с ръце под бедрата. Започнал е да си спомня, чувства мириса между камъните и гледа на нещата с нови очи. Водорасли и изсъхнали морски звезди, танкер на път за далечни страни. После поема обратно по браздата на отлива и нагоре по стръмните стъпала на скалата, където го посреща Кристиан Глюк. Тръгват заедно покрай скалата, всеки вглъбен в собствените си мисли. Обрулените от вятъра дървета са напъпили, ала росѝ и дните не са по-светли от летни нощи.

— Тук тичахме със самия Якоб Флайшман… Хемороиди.

— Какво?

— Хемороиди. Беше приет с хемороиди.

Адриан се опитва да си представи как ли е изглеждал Флайшман без расти, но внезапно вербализира една от безбройните си мисловни поредици, дебнещи по време на разговора. Сетил се е за пациента, който бе жив допреди няколко дни — чиито документи още тогава бяха в джоба на якето му и чиято идентичност най-накрая прие, щом синтезаторът на ДНК го дари с очите му. Сини. Оцелял от саботаж на берлинската мрежа за влакове, придвижващи се по вакуумни тръби. Семейството му и повечето пътници загинали. На Адриан ще бъде напомняно за този човек през остатъка от живота му всеки път, когато срещне погледа му в огледалото; внезапно притискане в гърлото, юмрук върху сърцето. Сълзи в чужди очи. Какво са направили с трупа?

Дълбоко под тях Атлантическият океан се разбива в скалите и придърпва пяната след себе си със съскане. По време на отдавнашна въздушна битка един бомбардировач бил улучен и се ударил в скалата. Опашката му пори вълните, а между скалите са останали откъснати двигатели подобно на заседнали на брега акули. Водите на времето разяждат потомството си, хилядолетните си царства.

— Виждал съм хора да умират, вцепенени с надеждата за капчица отпадъчна топлина. Аз самият бях окован в това състояние. Как е било възможно?

— Винаги ще има хора, които измъчват и убиват. Не че са принудени или следват някаква доктрина. Не и по организационни причини, а просто защото им е позволено. Ето защо не бива да питаш „Как е възможен този ужасяващ ред?“ Трябва да привикнеш, че за човека всичко е възможно. Психиката няма граници.

През остатъка от предиобеда Адриан остава в стаята си, вглъбен в мисли. В съзнанието му изникват непривични картини. Кратки, трепкави поредици. Възрастна дама, сбръчкана, с доста косми около устата. Отвращението от този пациент и по-късната тератология. Разходки с лодка по Тибър. Жена, която го обсебва, като шарада. Аферата е разкрита и компрометира по-важна връзка. Не трябваше ли да сподели веднага? Изкачва главните стъпала към сградата на лекарския съюз. Тъкмо там среща случайно един Конрад Бирхов. Познават се. Откъде? Клуба по гребане. Тайна среща с огромен мъжага — Адриан не може да проумее за какво става дума. Трябва да се сети да попита Клинц.

По-късно я среща на излизане от кабинета й. Косата й е навита на кок. Трябва да е дълга. Как не го е забелязал преди?

— Сега не мога да говоря. Изникна нещо неочаквано.

— Аз само…

— Знам, твърде рано е, но заминаваш за Нюрнберг днес… Накарай Кристиан да ти намери някакви дрехи и куфар.

 

 

От гарата Адриан поема в кола под наем през град, триумфиращ над миналото. Раните от войната са излекувани, цели квартали са заменени с хотели и екстравагантната архитектура на банкови офиси. Страничните улички са строги, правоъгълни колонади от апартаменти на водещи бизнесмени и чиновници. Главните булеварди са обградени от титанични орли. Крилете им се протягат към облаците, а между върховете висят резервоари за горящо масло. Струят от центъра, чиито конзоли се извиват в дъга към монументалната самоувереност на двореца Германия и го притискат към небето. Огън и знамена трепкат над скеле, където строителни работници ремонтират разрушеното от граната. Енергичната геометрия очарова Адриан, ала сякаш не успява да проникне в града.

Колкото е грандиозен центърът, толкова унили са жилищните квартали. Тесни улички с идентични, осеметажни блокове, разположени на зигзаг към реката. Това допада на Адриан. Може да изчезва в пресечки с тъмни дни и светли нощи. Тук се спи, докато уличните лампи светнат и заразпръскват бледия си блясък. Във входовете се спотайват окаяни сенки. Образ с развалени и гноящи очи се лута покрай блока — дори не е имал пари за електроимплантанти. Тъкмо тук се спестява за индустриалния банкет. И вулгарните релефи на нановандалите личат навсякъде — по покривите, в стените и по тротоарите. Табели и брави пускат пъпки и се гърчат. Дори бордюрният камък е фриз, където роботи се борят за място. Стълбището е не по-малко мрачно със стени, сякаш покрити със сгурия, и газово сини парапети. Графити си проправят път през входната врата. Един ден всичко ще отиде по дяволите — все някое момче ще програмира продукт, който ще превърне всички ни в двойници на Кубилай Хан.

В пощенската кутия има три писма: напомняне за членски внос за клуб по гребане, писмо от приятеля Конрад Бирхов и покана за вернисаж с произведения на Де Сериа. Няма подател, значи трябва да е от посредника на Ханя Вайнбергер.

Апартаментът на Адриан е тристаен с килер на първия етаж. Стените на гостната са пастелно жълти, рамките на прозорците и ламперията — карамелени. Дори кухнята е в досадно синьо, но на Адриан му действа успокояващо. Има спалня за децата и още една — за родителите. Килерът се използва за кабинет и съдържа широко писалище с дълбоки чекмеджета. Върху подложката за писане има сребърно ножче за писма, а всички повърхности са покрити с фин слой прах. Над масата висят редица снимки на семейството. Възрастни хора, навярно родителите, а може би баби и дядовци. Той самият с жена и двама сина. Единият още е бебе в кръщелна дрешка. Всички са мъртви.

Накрая сяда в нисък фотьойл в ъгъла на етажерка и се протяга към подвързаните в кожа книги. Знае наизуст медицинските компендиуми, но изведнъж открива особеното произведение на Джак Фишман „Седмината от Шпандау“ до изследване на параноя от ревност — писмата на Карина Боргцинер от затвора в Копенхаген. Следват романи от непознати му писатели: „Идващата раса“ и „Занони“ на Булвер-Литон и няколко на Артър Махен. Натъква се на едно изречение в книга за неогерманската архитектура:

„Човекът не е част от един град преди да сподели идеята зад зидовете.“

Отново се вглежда в портретите на семейството и новото си аз. Колекцията от книги може да му даде достъп до мисловния свят на тези хора. Прекарва остатъка от вечерта в четене и накрая задремва на фотьойла.

* * *

Когато Берингер се събуди, не можеше да си спомни съня и му отне известно време да разбере къде се намираше. Когато му просветна, че беше там, на Марс, и му предстоеше близо двегодишно пътуване, се обърна на койката и опита отново да заспи. Светлината обаче му пречеше и той се протегна, за да нагласи филтъра на прозореца. Беглият поглед към околностите го извади от леглото на мига. Притесни се защо ли Литъл Уинг вървеше косо надолу, но изведнъж осъзна, че не бе разбрал перспективата.

Отзад местността съвсем се бе наклонила над хоризонта. Напред стени от вкаменени вълни се издигаха отвесно, покривайки една трета от хоризонта, макар все още да бяха на сто километра от него. Почти невъзможно му бе да приеме факта, че се носеше над склоновете на щитовиден вулкан. Тези вулкани бяха доста по-стари от земните. В отсъствието на континентален дрейф те не са били помествани от източниците си и спирали изригванията, останали си там и расли през еоните. Никс Олимпика бе над три пъти по-висок от която и да било земна планина, а кратерът спокойно би побрал милионен град.

Половин час по-късно отново седеше в кокпита с чашата си кафе, проверяваше инструментите и си говореше с Хендрикс. Един FLIR^[1] бе спрял и Берингер се опитваше да установи проблема. Не че беше катастрофа — просто допълнителен апарат, донесен в случай на нужда. Когато Хендрикс съобщи, че бяха готови с анализа на снимките, Берингер отбеляза, че устройството беше дефектно и нямаше намерение да губи повече време с него.

— Програмите не намериха нищо особено — прозвуча от говорителя, — но Вайнбергер посочи една особеност.

— Да…?

— На паметната плоча има 69 имена — всичките жители на геодезията. Но ако те до един са там, трябва някой от друга геодезия да ги е погребал. Това показва, че някои са се справили с кризата. Едва ли си сам на Марс.

— Ами трупът във фризера?

— Нямаме обяснение, но с него и осемте мъртви тук горе ни остава да намерим сведения за 142 души.

Времето, през което Фобос се издигаше над хоризонта, беше преминало и Демиург прекъсна връзката с Литъл Уинг. Предстояха повече от единайсет часа до следващия контакт и за пръв път от доста време насам Берингер нямаше за какво да се захване. Качи крака на контролното табло, огледа се надолу през дъното на кокпита и се опита да си представи как ли бе изглеждало това преди, когато вулканите са били млади, а планетата — плодородна. Макар повечето следи да бяха заличени от метеори, потоци лава и ерозията на вятъра, той почти виждаше дъжда да се лее и мощни реки да си проправят път през планинските вериги. По-късно глетчери, покрити с лава, се бяха намъдрили тук, образувайки морените.

Превозното средство напредваше бавно с максимална скорост от 350 км/ч, но Марс беше малко кълбо. С течение на деня Литъл Уинг подмина и северната страна на Павонис Патера. На два часа летене на юг се намираше международната екосфера в Тарзис, а малко по на юг — Нокус Лабиринтис — регион с ерозирали скални процепи, разклонения на обширната екваториална долина, простираща се по една трета от планетата. Привечер щеше да стигне американската станция по склоновете на планина Павонис.

Рано през нощта, когато Хендрикс се обади, Литъл Уинг се бе приземил на няколко километра от целта. Берингер бе направил обиколка на терена, за да си състави обща представа, откривайки различни признаци на активност — измервателни стълбове, станции и дупки от пробиви за проби. Самата геодезия и принадлежащите й постройки изглеждаха оцелели, но всички следи от колела бяха заличени и никой не реагира на повика му. Дълго седя объркан и не знаеше дали да дръзне да влезе. В крайна сметка реши да изчака появата на Демиург. Така прозря и недостатъка в това да бъде сам на Марс. Двама можеха да спят на смени или да се притичат на помощ един другиму. Ала само с четири и половина часа контакт с Демиург и единайсет часа прекъсване, щяха да възникнат периоди, когато нито той, нито Хендрикс щяха да са в състояние да управляват Литъл Уинг, както и такива, когато Берингер не биваше да излиза. Трябваше да повдигнат въпроса точно след безтегловната разпра между Вайнбергер и Шчербински.

Небето на Марс никога не ставаше истински светло, но понеже планетата нямаше магнитно поле, не цареше и пълен мрак. С настъпването на нощта небето почваше да блещука с въздушни молекули, стимулирани от космическото лъчение — вечно северно сияние, проточило се над цялото кълбо и замъгляващо звездите. Берингер не се чувстваше в безопасност в сферата на кокпита и си бе легнал в кабината. Бе дремал около час, когато радиото го събуди. Той отговори сънливо, пъхайки единия си крак в крачола.

— Не мисля, че тук има някого. Не можем ли да отложим проверката за…

Вайнбергер вметна:

— Забрави за американците — случило се е нещо. Изпращаме няколко снимки, които трябва да видиш.

Берингер заряза сутрешния си тоалет и по-нататъшното си обличане, затътри се до кокпита и включи монитора. Снимките бяха направени от Фобос за локализация на целите в региона Тарзис, контрастът на цветовете бе подсилен и бяха крещящо ярки. Покриваха територията, която бе прелетял предишното денонощие, както и част от Валес Маринерис, все още забулена от пясъчни бури.

Отначало Берингер не можа да го види, понеже бе уморен и съсредоточен върху детайлите, ала когато най-сетне успя, прозря, че всички планове се обръщаха наопаки. На последната снимка се виждаше неясна, но правилна линия с остра чупка, а зад нея — още по-неясна структура, като медена пита. Шестоъгълници. Хиляди. Берингер не можеше да повярва на очите си, когато мащабите му се изясниха.

— Йерархията не споменава нищо за долината. Това противоречи на всичко. Предложения?

— Отменяме плана на мисията. Отсега нататък важи това, което експедицията е предполагала през цялото време: импровизация.

— Хендрикс какво ще каже?

— Зает е с радара и инфрачервените лъчи, но ме помоли да те инструктирам. Трябва да стигнеш долината преди зазоряване.

Берингер отбеляза, че бяха предоставили решението на нечовешко създание, ала не беше недоволен от развитието на нещата. Просто формалности пречеха на Хендрикс да поеме командването.

С течение на нощта пристигнаха първите близки кадри и не оставиха място за съмнение. Малки светлинки се движеха от, към и по продължение на нащърбената линия. Други, по-слаби, бяха стационарни, но запълваха по-големи пространства. Според инструкциите на Хендрикс Берингер се бе насочил на юг на голяма височина, за да се спусне по-късно над долината — нямаше причина да се излага на показ преди да са разгледали комплекса.

Спря мотора и сгъна перката над система от падини. Нощното летене можеше да премине и само с един дълъг полет без мотор. Падините постепенно ставаха по-дълбоки и стръмни и накрая се вляха в тъмна клисура. Литъл Уинг вече бе стигнал доста надълбоко и продължаваше на зигзаг дефиле след дефиле, както се стелеха към долината. На два пъти на Берингер се наложи рязко да избягва високи като кули зъбери, които изникваха бързо от мрака без предупреждение. И така, подмина някакъв ръб и тръгна да слиза по отвесна скала, висока два-три километра, а студеният вятър брулеше крилата. Високо над него звездите се очертаваха ясно върху сивата, блещукаща стена. Още по-напред го очакваше огромна, черна празнота — гигантска бездна, където напълно загуби ориентация. Мракът и тишината го изненадаха и му отне време да се окопити. Там се носеше през останалата част от нощта, през цялото време надолу, като нито за миг не изпускаше инструментите от едно зорко око. Сети се за намеците на Хендрикс, ала все още не знаеше как да им отговори.

С утринната светлина бавно се очертаха контурите на далечни стени и Берингер видя, че бездната свършваше със стръмна пропаст — няколко километра широк пролом, образуван при свлачище в зората на времето. Поправи курса с няколко градуса на изток и се приплъзна от страничния клон към смайващата шир на Валес Маринерис. Дребно, бледо слънце тъкмо се бе надигнало, когато най-сетне съзря изгърбеното дъно на долината. Дълги, капкообразни дюни около формациите показваха, че тук е имало острови преди морето да изсъхне. От тях стърчаха планини с всевъзможни размери и форми, образуваха ясни сенки в златистите мъгли, оставени от бурята. Берингер се понесе през последните сто метра на височината на архипелага, включи мотора на перката и пое курс към Слънцето. Крайно време беше да поспи, ала гледката го порази и остана седнал чак докато Вайнбергер го повика по радиото и му нареди да си ляга.

 

 

Докато Берингер спеше, машината лъкатушеше през долината. Проспа приземяването и полюшването през пресъхнали речни корита. Едва късно предиобед, когато Литъл Уинг се раздруса нагоре по брега и спря в камениста местност, той дойде на себе си. Фобос вече навлизаше в радиосянката и успяха да си разменят само няколко думи, преди гласът на Вайнбергер да се удави в шума.

Берингер се насили да хапне солидно, докато премисляше ситуацията. Не бяха добавили нищо към заповедите, което означаваше, че инициативата беше негова, ала за момента разполагаше само с една задача. Трябваше да се приближи до комплекса достатъчно, за да го проучи без да видят него самия. Затова се зае да разглежда последните снимки. Разстоянието бе скъсено, така че беше изключено да лети, но теренът ставаше по-труден, с по-свързани формации и голямо количество пукнатини, които се налагаше да избягва. Необходими му бяха двайсет минути, за да избере маршрут, и потегли. Не беше далеч — максимум три часа с машината, макар да не бързаше много. После щеше да може да инспектира най-спокойно и щеше да му отнеме най-много час. Оставаха обаче шест дълги часа, преди да се появи Фобос, и дотогава нямаше какво да прави.

Мисълта да загуби време, което в крайна сметка да се окаже решаващо, не му се нравеше, но нямаше никаква полза да си налага някакъв непривичен денонощен ритъм — щеше да изгуби форма и концентрация и да допуска грешки. Докато управляваше машината през неравномерния терен, Берингер търсеше решение и стигна до две алтернативи. Едната изискваше Демиург да напусне Фобос и да се разположи в траекторията Кларк, но не беше сигурен дали ресурсите го позволяваха, а тъй като Хендрикс не бе упоменал подобна възможност, то със сигурност беше, защото вече я бе отхвърлил. Второто решение беше по-малко рисковано. Налагаше се да вземат назаем паметните нишки, определени за съхранението на знанията, с които се надяваха да се сдобият от колонистите. Със съставянето на нов интерфейс и свързването на нишките със системите на Литъл Уинг, Хендрикс би могъл да се копира там и постоянно да бъде с него. Това направо щеше да замени Шчербински.

След два часа шофиране комплексът изникна в полезрението му, когато излезе на един хълм. След това се придържаше към вдлъбнатините, докато изведнъж не пресече следи от колела, оставени от голямо превозно средства — поне три пъти по-широко от Литъл Уинг. Берингер ги последва няколко минути и стигна до открито пространство, чиято набраздена повърхност бе образувана от машини. Малко по-напред се подаваха редица гърла на тръби. На светлината на всички тези признаци на активност, той реши да спре за деня. Продължи на няколко километра встрани от откритото пространство, възползва се от един кратер и паркира във вдлъбнатината му.

След четвърт час лежеше на източния ръб на кратера и изучаваше характерните шестоъгълници с бинокъл. Бяха покрити с ръждивокафяви куполи, които почти се сливаха с околността и бе невъзможно да се види какво криеха. В периферията на комплекса, над огромни основи и изкопи, се издигаха високи по половин километър кранове, стигащи надълбоко под земята — знак, че строежът още не бе довършен. Още по-нататък напред-назад се движеше колона превозвачи на руда. Движенията им бяха като на роботи и не се виждаха никакви хора.

Когато Берингер се върна през шлюза, настроението му се бе подобрило. Изкушаваше се да продължи навътре в комплекса, но разумът надделя и се нахвърли на практическите приготовления, що се отнасяше до времевия проблем. Нишките бяха прибрани в главния разпределител под пода. Мястото едва стигаше за пълзене. Легнал в неудобна поза, той пренареди кабелите и издърпа нови, после свърза онова, което смяташе за достатъчен нишков капацитет. Останалото отнесе в кабината, за да не се налага да пълзи там повторно. Така Хендрикс на практика можеше да се справи с остатъка, при това много по-бързо от Берингер, и тъй като нямаше какво друго да прави, свари кафе, седна в кокпита и се зае да кодира.

Едва бе приключил, когато връзката с Демиург бе възобновена. След кратък доклад на Вайнбергер, който не съдържаше нищо ново, Берингер изложи идеята си.

— Добра работа, Берингер. Ще ни отнеме няколко часа за сваляне, но така или иначе днес вече е твърде късно да продължим.

 

 

На следващата сутрин Берингер измина известно разстояние пред Литъл Уинг пеша. Следваха следите от колела, които бе пресякъл предишния ден.

— Как е Вайнбергер?

— В момента е здрав. Има способността да забравя за себе си, когато нещо го обсеби.

— Да, вярно е — освен това увлича останалите. Онзи път, когато го взехме от Хамбург, си поговорихме за това кой къде е пътувал. Той се сети за пътешествие до Швейцария в момчешките си години. В Алпите все още имало сняг, лекомислени сноуборд-маниаци фучали наоколо и лавините ги погребвали. Той беше толкова еуфоричен от възможността да си спомни, толкова разпален в разказа си, че храната изстина и изпуснахме автобуса.

— И какво направихте? — изпращя Хендрикс.

— Пренощувахме — тоест, Радемакер си легна, а ние с Вайнбергер изпразнихме бутилка коняк и продължихме да разговаряме. Иска ми се да го бях срещнал по-рано…

Берингер се канеше да попита нещо Хендрикс, но в същия миг прекосиха някакво открито пространство и се разсея. Точно пред него, пред камара камънаци, следите се разделяха на две. Едната бразда продължаваше направо, а другата отвеждаше към постройка, подобна на гараж. Не беше укрита предумишлено, ала материалът затрудняваше забелязването й от разстояние. Берингер се приближи, поглади я с ръка и почука, неспособен да прецени дали бе от камък, или потъмнен метал. Докато Хендрикс паркираше Литъл Уинг, Берингер влезе през отворената врата. Вътре беше пусто.

— Нищо. Няма дори контролно табло.

Когато стигна до другия край, изведнъж стана тъмно — вратата се затвори тъй бързо, че никой не успя да реагира и Берингер усети усилващ се натиск към скафандъра. Бързо достигна до хиляда милибара, след което прозвуча трясък и се чу бръмчене.

— Какво става, Берингер?

— Помещението е под налягане и подът започва да се накланя… Надявам се да не е преса за боклук.

Хендрикс не успя да чуе последното, защото сигналът бе прекъснат.

— Можеш ли да повториш?

Берингер не отговори. Малко след това вратата отново се отвори, ала астронавтът бе изчезнал. С надеждата и Берингер да се е сетил за това, Хендрикс опита с алтернативния канал. Тъкмо се чуваше стържещ глас.

— Тук Берингер. Приемаш ли, Хендрикс?

— Прието — ох, за миг съвсем се притесних. Всичко наред ли е?

— Да. Подът просто се наклони към тунел, който води под комплекса. Явно съм активирал скрит детектор. Да продължа ли?

— Поразходи се, но се върни преди свечеряване.

 

 

Берингер крачеше километър след километър по под, наклонен надолу към далечен и тътнещ мрак. Гледката от самото начало се свеждаше единствено до осветеното от шлема му пространство, и тъй като беше топло, визьорът започна да се поти. Надяваше се камерата да успява да снима. Дълго време нямаше нищо интересно — просто еднообразни, занемарени тунели, ала накрая излезе в по-голяма система от пещери, която изглежда се точеше до безкрай във всички посоки. Продължи да се скита през тесни проходи между басейни с размерите на стадиони. По ръбовете на някои се движеха малки машини и бяха пълни с черно-кафяви водни растения, излъчващи флуоресцентен блясък. Други бяха празни и смърдящи или с кора от пирит. Берингер реши, че ставаше въпрос за отглеждане на водорасли, но далеч не беше сигурен. И ставаше все по-топло. Беше съвсем мокър в скафандъра и отдавна бе изпразнил дозата си вода.

Тътенът идваше откъм място, където машини работеха в непрогледен мрак. Чудати съоръжения, чиято цел не можеше да проумее, стърчаха от дълбоки шахти и бавно се въртяха насам-натам. От релсови системи на тавана висяха големи, сегментирани съдове и механични щипци. Пропорциите спокойно можеха да бъдат и на милионен град и имаше живот, ала това не бе място за хора. Беше фабрика или гигантска машина.

Понякога, когато без да иска активираше случаен сензор на пода, някой панел се търкулваше настрани или се спускаше рампа. Контролът беше прост като плъзгащи се врати в супермаркет, ала понякога изникваше някое превозно средство робот, а нямаше начин да предвиди движението им. Само веднъж излезе на пътя на транспорт, но машината намали скорост и се отмести. По някакъв странен начин мястото му приличаше на призрачен влак — едновременно мрачно и безобидно.

Берингер бе изминал половината път на връщане, когато бърз поглед на дисплея му показа, че температурата в екипа бе 40 градуса. Минута по-късно се бе повишила до 45, беше плувнал в пот. Охладителната система не смогваше. Продължи още километър, но му се наложи да признае, че нямаше да успее да се върне преди да се е сварил. Най-сетне се предаде и свали шлема и ръкавиците. Въздухът беше жарък и влажен, вонеше на мътилка, ала се търпеше. Преди дългото изкачване си отдъхна при един басейн, който се пълнеше от тръби по ръба му. Водата не миришеше, затова намокри лицето и косата си, а преди да продължи опита и малка глътка. Нямаше вкус на нищо.

Когато се върна на Литъл Уинг, слънцето още не беше залязло. Лепнеше от пот и побърза да свали скафандъра и да застане под студения душ. След това се просна на койката си без сили.

— Изглеждаш ми блед — отбеляза Хендрикс.

— Просто… Мускулите ме наболяват. Гади ми се и се чувствам отслабнал. И… По дяволите, главоболие. Никога не ми се е случвало нещо подобно.

— Може да е грип. Няма да рискувам да припаднеш там долу. Отлагаме разузнаването, докато се подобриш.

— Трябва да ти разкажа нещо… Долу се принудих да сваля шлема. Охладителната система почти се пренатовари.

Нямаше нужда Хендрикс да коментира — Берингер сам бе наясно със сериозността на положението. Полежа малко, за да се поуспокои и каза:

— Ще направя кръвната проба, да видим…