Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (1)

I

— Загубени сме!

Адриан Клайн тръгва да залита към бараките като в наркотичен унес. Притиска уши с ръце, макар звуците да са спрели. Умът му не го побира — някой да нарани Ана. По пътя го посреща Рубен, чул шепота му. Аха да каже нещо, ала Адриан го изпреварва.

— Не искам да знам — умолява той и започва да плямпа: — Мъничка Ана, мъничка Ана…

Не спира преди Рубен да му зашлеви шамар. Повежда Адриан със себе си с някакъв странен хумор.

— Стига за днес. Часът е 14:32, нали си спомняш. Нека се постоплим преди да стане време за ядене.

Адриан се опира на Рубен, продължават покрай Пети блок. В края на уличката, където от охладителните водни тръби се надига рехава пара, те се присъединяват към други. Сега, застанали неподвижно, студът напира. Замръзват, дори не се опитват да контролират треперещите си тела. Адриан усеща как нещо пада на ръката му и успява да види топящата се снежинка.

— Вали сняг — отбелязва той и се вглежда в небето, сиво и размито. — Не се е случвало от години.

Стелят се още снежинки. С постоянно затварящи се очи той се опитва да се съсредоточи върху малките чудеса; падат навсякъде, големи и бавни, от нищото, приспиват го. През цялото време се унася и се събужда внезапно, когато коленете му поддават. Всеки път снегът става по-гъст.

Някакво същество се е свило до ръба на помпената станция, където е най-топло, а лъчението — най-силно. Седи си там още откак Адриан го подмина половин час по-рано. Само с един поглед показва безпокойството си на Рубен.

— Така или иначе е напразно — прошепва той. — Косов цяла седмица е бил в карболовата група и е много болен. Абсорбция на цезий. Ще изкара нощта, ала няма да го бъде.

 

 

Хората оставиха сенките си, когато изчезнаха. Сега те се блъскат за храната, която раздават. Наоколо им се носи воня на урина и диария. Адриан чака в опашката от сенки и случайно зърва Хектор, пазача. Като последно унижение от господарите ръцете и слабините му все още са омазани с кръвта. Адриан се извръща, но гледката се е впила в очите му.

Един по един получават паници и се скриват в тъмната стая, служеща за трапезария и спалня. Някога бараката е била столова и баня за строителните работници, излели основите на електроцентралата. Временните съоръжения отдавна са занемарени. Стъклата на прозорците са заменени с гипсови плоскости, изтръгнати от тавана, а в ъглите са се насъбрали прашинки изолация. Дори времето не е пожалено. 14:32. Силните магнитни полета са намагнитизирали частите на часовника толкова силно, че са спрели да работят.

В полумрака лъжиците се движат систематично между паниците и главите, твърде големи върху кльощавите тела. Въпреки металическия вкус не оставят нищо. Гласът на Адриан, толкова слаб, че прилича на издишване, пита:

— Някой да си спомня?

При този звук от тенекиените паници се надигат лица. Очите им са хлътнали дълбоко в кухините, след като са се оттеглили от света. Там няма да намерят утеха. Погледът на Адриан избягва очите и попада върху нерендосана, варосана дъска, където и остава, докато Рубен не го дръпва.

Дълго след яденето седят зъзнещи на стълбите пред бараката.

— Тя извади късмет — смънква Рубен. — Хектор сто на сто е приключил с нея преди… Станало е бързо, за разлика от нас, другите.

— От устата ти звучи като милостиво дело.

Внезапни сълзи оставят следи по мръсното лице на Адриан и замръзват по железобетона на стъпалата.

— Какво ще направиш? Ще го пребиеш ли? Знаеш какво е наказанието за неподчинение.

— А аз как да се измъкна с това?

Хектор и останалите надзиратели са се укрепили далеч в Пети блок, откъдето управляват дистанционно валдотата^[1], силни и неуязвими като булдозери. Единствените, които влизат при Хектор, са онези, с които е избрал да се позабавлява.

— Иска ми се… само… ми се иска… Извинявай.

— Няма нищо. Кажи го!

— Семейството й да научи.

Рубен извръща поглед към снега, който се носи из уличката.

— Адриан, това предполага нещо — чудо — ще постъпиш най-разумно, ако не размишляваш.

Дните чезнат без времето да минава. С изглед към червените аварийни светлини на централата Адриан сортира метални отпадъци в откритото пространство между рампите за товарене и камарите скрап. Значи е жив. Снегът рисува в нищото и скърца под ботушите. Парчетата метал пищят, когато ги мята в автомобила. Електроцентралата бръмчи монотонно. Забранено е да се говори.

Един ден светът спира. Снежинките прекъсват движението си посред въздуха, а пръстите замръзват върху металните части. Адриан вече го няма. Намира се на никакво място, от което наблюдава света през тяло, принадлежащо на Адриан Клайн, ала с яснота и подробности, които той никога не е познавал. Вижда колите за мед и алуминий като огромни сгради и не може да угади целта им. Вижда ръцете на Адриан Клайн като планински вериги от прорезни рани и черни корички кожа. Тези ръце трябва да намерят определени части и да ги напаснат. Това е целта на живота му, но той не разбира какво не е наред. Вдига една част, допира я до друга, пуска ги, опитва с нови. Един ден, когато отново обръща внимание на ръцете си, от връхчетата на пръстите към останалата част от тялото му се разпространява топлина. Усеща как по лицето му избива пот, челюсти на насекомо улавят думи, изоставени в света, чува Адриан Клайн да възкликва:

— Ееелектроцентрала, няма болка.

Повече не може да избягва монитора с лицето на Хектор върху предната стена на валдото. Хектор, който зяпаше Ана, Хектор, който я сграбчи и я повлече през коридора към съблекалнята на пазачите. Така тя си набавяше таблетки йод. Винаги така си набавяха таблетки йод. Този път Хектор бе започнал със счупването на лакътя й.

Адриан стоеше парализиран от увереност. Чу как дрехите на Ана бяха разкъсани, а после няколко тежки, ритмични удара и изхрущявания. Изведнъж прозря, че някои от звуците бяха нейният глас и това го ужаси до степен, каквато не бе смятал за възможна. Притисна ръце към ушите си, чак изпращяха, но твърде късно. Немислимото вече бе проникнало.

Сега Ана я няма и таблетките са недостъпни. Ала Адриан разбира, че Ана не е там, за да го задържа. Това го връща обратно към света. Макар мизерията да присъства по цял ден, нощите са най-ужасни. Когато се сгушат по рафтовете, има време да усещаш студа в червата и време за размисъл. Само че мислите на Адриан са достигнали края на задънена улица.

— Рубен, налага ли се да се сбогувам?

Мракът е твърде гъст, за да види каквото и да било, затова не е сигурен дали Рубен го е чул. Вслушва се интензивно в тъмата и долавя само дишане, ала изведнъж прозвучава познатата дрезгавост на Рубен.

— Как ще постъпиш?

— През оградите. Ще избягам в гората.

— И край с теб. Програмата за квалифицирана сигурност ще пробие при охранителите, а биотите на Дорниер си бяха сигурни от самото начало.

Адриан обаче е взел решение. Ще излезе през вратата и никога повече няма да се върне, каквото и да означава това.

— Само да те видят и край — заключава Рубен. — Тези изчадия бягат със 140 км/ч. Емисията ще те накара да изгубиш съзнание на разстояние от 25 метра и ще те убие в рамките на десет. На практика нямаш шанс.

Аргументите му не плашат Адриан, но се измъчва, задето не може да оправдае решението си пред по-възрастния приятел, наранява го човъркането на Рубен по темата. Разпален от гняв, той прошепва в мрака:

— По-добре да загина опитвайки, отколкото да излинея от лъчева болест или… Хектор да ме убие.

— Глупава идея. Ако искаш смъртта ти да има смисъл, трябва да натрупаш опит, на който да се опират другите. Никой обаче не се е измъкнал. Повечето биват хванати от биота още преди оградата или на следващата сутрин висят на бодливата тел, все още потрепващи от токовите удари.

— Ти да нямаш по-добро предложение? — присмива се Адриан без да успее да затвори устата на Рубен.

— Нищо не можем да предприемем срещу мобилните части. Биоинтелектът им ги прави по-умни и по-независими от кучета-пазачи. Косов обаче смяташе, че можем да саботираме комуникацията им и да пробием надзора, като обърнем мачтата на Пети блок. Там тръба със стълба води от залата с турбини до покрива.

— Самоубийство е да навлезеш в блока, пък и задачата изисква инструменти, с каквито не разполагаме. Може би взривни вещества.

— Значи трябва да си ги набавим.

Адриан вече е осъзнал колко безсмислен е този разговор. Ала продължавайки, Рубен най-сетне се предава.

— Прости ми. Ако разполагах с отговор за молитвите ти, сега нямаше да сме тук. — Надига се с усилие и прави знак на Адриан да го последва. — Налага се да оставиш ботушите си — прошепва му. — Гвоздеите се виждат на радара.

Отнесли са пейката с Ети до прозореца, където светлината от уличните лампи се процежда през тясна пролука. Адриан сяда в единия край и изхлузва ботушите си, докато Рубен отваря закопчалката Велкро на гащеризона на Ети.

— Мъртва е… — казва Рубен и започва да къса дрехите й на парчета. — Не почина от зараза, а от пневмония. Брезентът не е радиоактивен.

Навиват ръкавите на гащеризона около глезените на Адриан и ги завързват с ленти. Рубен работи щателно без да продума. С оформянето на превръзката се разкрива тънка и избеляла рокля, покриваща тялото на Ети. Както и при всички останали, по нея има множество отоци по краката и бедрата, липсва мускулатурата около опашната кост. Адриан разглежда чудноватите петна, където парчета кожа са последвали тъканта и това не убягва на Рубен.

— Учил си медицина — констатира той. — Защо?

— Защо съм станал лекар?

Налага му се да се замисли. Започнал е да забравя всичко и е мъчително да си припомня живота. Накрая все пак намира думи. Разказва, а Рубен продължава работата си, като от време на време кима, за да го подкани да каже повече.

— Майка ми беше хипохондричка. Особено за другите. Спомням си вечерите в кухнята, когато ме караше да гълтам огромни лъжици сироп за кашлица, макар да не кашлях. Разпитваше ме за главоболие и колики. Попипваше тялото ми, мереше температурата ми, оглеждаше ми очите. Дълги години пиех всичките лекарства, които ми даваше. Хапчета в най-различни форми и цветове, като малки бонбони. Когато пораснах и станах скептичен, започнах да ги събирам в кутийки. Случваше се да ги извадя и разглеждам. Обръщах ги на светлината едно по едно и не разбирах как лапването на нещо толкова нищожно можеше да излекува грижата й. Един ден изпразних кутийките в градинския басейн. Хапчетата се разтвориха на мъгляви ивици и изчезнаха, а аз се почувствах виновен, задето не бях й помогнал. Та така… Рубен. Не смея да се доверя на никого. Цялото ми семейство бе интернирано. Къде да отида?

Приключил с омотаването на ръцете му, Рубен е започнал с главата. Задушливата воня на тъканта удря Адриан в носа.

— Загубени сме, нали помниш.

 

 

Едната гипсова плоскост се отмества от рамката на прозореца и поглеждат в нощта, където снегът се сипе силно и гъсто. Чуват се моторите на самотен биот, обикалящ върху пилоните си — отдалечава се от бараката. Адриан е убеден, че в дизайна и програмата нарочно е вградено нещо кошмарно. Единствените слепи точки за биотите са под тях. Камери и други детектори са разпределени по полусфера от непрогледно стъкло и им осигуряват изглед във всички посоки. Движенията им са по-непредсказуеми от тези на паяк, с четири крака, способни да се въртят на 180 градуса, поради което внезапно тръгват настрани без да извръщат тяло.

— Ще ме забравиш ли?

Въпросът изненадва Адриан.

— Ще те запомня като най-хубавото нещо — отронва устата му.

— И какво е най-хубавото? Кажи ми, за да го скрия в някоя малка кутийка като лекарство за тежък миг.

— Видях как се отнасяше с жена си. Ти си добър човек, Рубен. Това не е ли най-голямото възможно постижение? — Адриан веднага съжалява. Не се е съобразил. За Рубен семейството е болезнен спомен. — Най-доброто за човека? Да се издокара в хубав костюм. Да се отправи в късното лято на празненство у приятел по случай падането на листата. — Да, вярно е.

— А ти, Рубен. Имаш ли нещо за мен?

Рубен го поглежда за секунда с поглед, който Адриан не разпознава.

— Хубаво е да остарееш… Почувствах… облекчение. Намаляващо безпокойство. Започнах да разбирам неща, които преди не забелязвах. Хубаво е да признаеш кой си.

 

 

Най-вътрешната ограда е само два метра и не е проблем, ала последната е критична. Жужи електрически и сини искри прехвърчат между жиците в мрака. Адриан хваща оградата и усеща гъдел в пръстите си. Превръзките изолират достатъчно. Затова пък правят закрепването почти невъзможно. Когато с голямо усилие достига върха и се кани да преметне крак над спиралите бодлива тел, не преценява добре ситуацията и гащеризонът му се закача. С усилие се освобождава и се спуска от правилната страна.

Плоската земя на Северен Шлезвиг се простира около лагера. Всичко е покрито с белота, а гората е невидима през снега. За първи път вижда лагера отвън и осветените табели над портала, които никога не е чел, но разбира твърде добре. Не си дава време за отдих, а тръгва да се отдалечава от оградата, прескача канавката и остава на открито. Там решава в коя посока да поеме и тръгва през заснежените полета. Краката му треперят и не усеща пръстите си. Не е в състояние да тича, но все пак продължава. Бяга чак докато чува биота, насочил се към него.

Още първият заряд го поваля. Почти в безсъзнание, той не вижда масивната машина, издигнала се върху му. Не я вижда, обкръжена от малки парни изригвания, нито как сегменти от плоското й, цилиндрично тяло непрекъснато се наместват и изстрелват невидими енергийни заряди. Объркана от снеговалежа, тя опитва да изтрие снежинките, които се трупат по полусферата с детектори. Адриан обаче чува краката, риещи сняг на каскади, и трясъците от сблъсъците на пилоните със замръзналата земя. Машината ту се килва на една страна, ту на друга, докато Адриан се чуди защо не го довършва, защо няма край.

 

 

Засилващ се вятър вие в нощта. Друго не се чува. Адриан се надига от пряспата, която почти го е погребала. Нищо не се вижда в снежния мрак. Скован и с безчувствени крайници, той се изправя на крака и закуцуква по последната отсечка до гората.

* * *

— Скоро ще съмне. Можеш да наблюдаваш изгрева след двайсет и шест минути.

Берингер се събуди внезапно, когато Вайнбергер го заговори. Беше сам в кабината на модула за приземяване, осветена единствено от разноцветните инструменти. На съседната седалка седеше празен скафандър, достоен за император, направен от коприна, злато и платина. Гласът се провеждаше без шум и все пак звучеше странно изопачен. Берингер не беше сигурен дали това се дължеше на релето, или пък думите се предаваха от гласов генератор — Хендрикс можеше да измисли какво ли не, само за да спести малко енергия или време за предаване.

— Какво е положението с пясъчната буря?

Отговорът на Вайнбергер прозвуча със закъснението, което бе необходимо на сигнала, за да отиде и да се върне от Фобос.

— В момента скоростта на вятъра е около 240 км/ч. Върлува с все сила в региона на Титоний-Лакус, но намалява над Ортигия.

С отпаднали рамене и врат, без да се чувства отпочинал след интензивната работа през последната седмица, Берингер хвърли поглед на часовника и установи, че беше спал само три часа.

— Събуди ме — какво става?

— Хендрикс предлага промяна в плана на мисията.

— Защо не? Тук горе само си пилеем времето — измърмори Берингер и се опита да се намести по-удобно.

— Ако те свалим на Ортигия, можем да започнем процедурата по приземяването незабавно — започна Хендрикс, но Вайнбергер веднага го прекъсна:

— Геодезията Ортигия е третична цел. Това променя йерархията на целите.

Хендрикс отговори без следа от раздразнение:

— При настоящите условия Ортигия и междинната станция са единствените съоръжения, които сме успели да идентифицираме със сигурност. Поне засега в никакъв случай не можем да достигнем други заради бурята. Берингер обаче може да измине четирите хиляди и петстотин мили от Ортигия до Маринерис и да бъде там, когато бурята утихне. Без да губим време или да поемаме рискове имаме възможност да нагледаме геодезията Ортигия.

Нито Берингер, нито Вайнбергер можеха да възразят. Официално командваше Вайнбергер и можеше да налага волята си, но предвид обстоятелствата, бе безсмислено да се поддържа илюзията за властта. Единственото, което трябваше да направи, бе да поучава.

Докато се съвещаваха, Берингер включи картината. Нямаше образ на Хендрикс — той бе абстракция, затворена в тайните проходи на кораба-майка Демиург, и предпочиташе да се изявява с единственото останало му: гласа. Образът на по-възрастния, изтощен Вайнбергер, оставен сам на пустата междинна станция, не разкриваше безпокойството му. Седнал там, кръстосал хилавите си космати ръце, със замислен поглед зад стъклата на очилата, той осъзна, че Берингер го наблюдаваше. Най-сетне свали дебелите си очила с палци и показалци около всяка дръжка и ги положи внимателно в скута си. Започна да масажира носа си и каза отчаяно:

— Струва си да се вземе предвид. Но, по дяволите — предпочитах да видя признаци на живот преди да се стигне дотук.

Берингер долови нотка на униние, когато забеляза как Вайнбергер се забави на думата „признаци на живот“. През последния месец потното и небръснато лице на астронавта бе мъчение, но въпреки раздразнението и разликата в годините им, той чувстваше, че бяха на едно и също ниво. Сега беше сигурен, че щеше да остане сам без Вайнбергер. Що се отнасяше до Хендрикс, той никога не бе успял да го приеме като равнопоставен член на екипажа, макар със сигурност точно неговите качества на експерт да бяха помогнали на експедицията да преодолее многобройните трудности. Не че не му пукаше за Хендрикс — напротив, по свой начин го харесваше много и с него бе работил по-добре, отколкото с другите. Винаги можеше да се разчита на него. Хендрикс никога не беше манипулативен, какъвто бе Шчербински, нито престорен като Вайнбергер. Той приличаше на стар битник, с годините помъдрял, станал толерантен. Вечно готов да черпи от непонятни ресурси — и нямаше съмнение, че тази загриженост се основаваше на излишък, не на порив да угажда. Дори странностите му изглежда просто подсилваха впечатлението за един последователен характер. Хендрикс не бе равнопоставен, понеже се издигаше над посредствеността на останалите.

Често, когато Берингер не можеше да заспи, Хендрикс бе на разположение за дълбокомислен разговор. Веднъж Берингер го попита дали се случваше да мисли без конкретно да му е заповядано и Хендрикс потвърди, че мислеше през цялото време и дори минаваше през подобни на депресия състояния — навярно резултат от смесения му произход. Опита се да опише своя лична грижа, ала Берингер се принуди да се предаде и да спре да го слуша по средата на реториката. Когато Вайнбергер си отидеше, Берингер щеше да остане изцяло зависим от Хендрикс, но по-задълбочена връзка бе невъзможна. Не се бе замислял за това преди да се случи нещастието с Вайнбергер.

Всичко преди инцидента му се виждаше далечно и нереално. Множеството надежди и догадки, изглеждали толкова правилни преди съвсем кратко време, се бяха провалили. Нищо не премина по план. На практика Берингер трябваше да пребивава на станция Фобос, а не просто да замести Вайнбергер. В скафандъра на мястото до него липсваше един астронавт.

Сега, чакащ в кабината, той бе загубил вярата си в експедицията, но правото да съжалява се бе изчерпало в мига, когато напуснаха Земята. През трите месеца, необходими за преминаването на празното пространство между две незначителни прашинки в безкрайността, той имаше чувството, че космическият кораб не помръдваше от мястото си. След мощното изстрелване около Луната и обратно покрай Земята, планетата-дом се сви до сапфир и се изгуби сред гъмжилото от звезди. Самата звездна светлина представляваше корави камъни без онзи блясък, познат от дъното на атмосферата. Изведнъж Берингер успя да види звездите такива, каквито бяха: огромни огнища на ковачници, разпределени из празното пространство. Никакво бръмчене на двигател или някаква видима промяна в небето не разкриваше какво разстояние бяха покрили. Единствената цел бе смяната на часа и избледняващият пожар на слънчевия диск. Космосът задаваше свой собствен ритъм: непоносимо чакане, редуващо се с интензивна активност.

И така, изведнъж замениха сапфира с рубин. От Млечния път се подаде кълбо, въоръжено до кръв. Само за няколко часа небето се изпълни с блясъка му. Равнини тлееха в бледорозово и цинобър, планински вериги с цветове на вътрешни органи. Само ледниковите шапки и малките луни, обикалящи по траекториите си, лъщяха в отражение на слънчевата светлина.

По време на заминаването кабините за престой бяха запратени в края на трикилометрови карбонови кабели, за да поддържат известна центробежна сила. Сега ги притеглиха в кила. Гигантското вдлъбнато огледало от облепен с алуминий титан, по-тънък и от варак, необходим за създаването на няколкото хиляди градусова пара за ускорението на кораба, сега се използваше за да го спре в най-горния въздушен слой на Марс.

 

 

Деймос беше просто гърбава базалтова скала, а Фобос, към който бяха поели, не бе много по-голям. Паркиран в ретроградната траектория на Фобос — на някакви си шест хиляди километра от повърхността на Марс и по-малко от диаметъра на планетата — ротацията на Демиург постепенно се синхронизира. После щяха да нагласят вдлъбнатото огледало. Щяха да снабдяват Демиург и станцията на Фобос с енергия с помощта на малка турбина, затова трябваше да се завъртат веднъж на седем часа и трийсет и девет минути, за да сочи винаги към Слънцето.

Докато това траеше, а Фобос се показа от сенчестата страна, Берингер затърси телеметрични сигнали. Много добре знаеше, че Хендрикс бе обявил ефира за мъртъв, но все пак провери логичните вълни. Ефирът ту шумеше като въздуха над море, ту думкаше като кожата на барабан, ала откъм станцията не идваше никакъв сигнал. Накрая се отказа. През останалата част от бавната процедура по акостирането към кулата на северния полюс той изучаваше прастарото лице на Фобос: силно набръчкано и набраздено от охлаждането, когато се е образувал преди милиарди години. По чертите му се бяха наслоили прашните и метеорни бури на времето. Дори станцията изглеждаше вкаменена, по-безжизнена и от руини на скалист остров, и нямаше знаци да е посещавана през последните шейсет години. Това никак не го изненадваше и все пак до известна степен го разочароваше.

 

 

След едно доста изнервящо скачване се оказа необходимо да пререже външната врата на шлюза. Работата му отне няколко часа и изтощи Берингер до такава степен, че не се чувстваше готов, когато дойде време да проникнат по-навътре в примитивната конструкция. Затова пък Вайнбергер гореше от нетърпение да се измъкне от притискащите стени на Демиург, ала и вътрешният вход бе блокиран. Опитаха се да надзърнат през шпионката, но нещо пречеше. Берингер се опасяваше, че щеше да се наложи да продължи с рязането, ала приложи сила и портата изведнъж се отмести настрана, последвана от облак ледени отломки.

Вакуумът господстваше в тесните кабини. Това не се дължеше само на течове. Въздухът бе замръзнал и украсяваше стените и инструментите с титанични ледени цветя. В отсъствието на гравитация тънките като паяжина иглички бяха образували безумни формации. Течен азот, кондензирал до ясни перли, блещукаше навсякъде във филиграна от водороден окис, прокарал мостове между инвентара.

Астронавти в скафандри висяха около конзолите или лежаха по койките и пода, замръзнали свити на кълба като зародиши в смъртта си. Ореоли и аргонни кристали, блеснали от тюркоазената светлина на халогенните лампи обгръщаха телата като богове, уловени в арктически параклис. Единият скафандър изглеждаше удобно седнал на контролно табло с лакти на ръба му, подпрял брадичка с ръце.

Загледаше ли се човек, лактите не докосваха повърхността. Невъзможно бе да различиш чертите на лица зад заскрежените визьори, ала астронавтите навярно бяха мумифицирани. Климатичните и топлинни инсталации бяха работили дълго, след като изригванията бяха стерилизирали станцията, но в крайна сметка енергията бе свършила. Горивните елементи на реакторите бяха замрели, а течният метал на охладителните системи бе непоправимо втвърден в тръбите.

Берингер забеляза пистолет между реещите се лакти. Дали някой не бе направил опит за самоубийство? Дали не бе възникнала схватка? С ръкавицата си изчетка замръзналия въздух от конзолата, кристалите експлодираха в пространството и на масата се разкри цветно списание, навярно последният екземпляр на Плейбой. На земята щеше да струва цяло състояние, ала половин столетие съхнене и замразяване бе изсмукало всякаква еластичност от хартиените фибри и страниците се разпадаха в дъжд от снежинки, крехки като свитъците от Мъртво море. По причини, неясни и на самия Берингер, той прибра пистолета в страничен джоб за инструменти преди Вайнбергер да го е видял.

— Внимавай да не пробиеш екипа си — предупреди Вайнбергер. — При тази температура ледът е поздрав и от хирургическа стомана.

 

 

Докато Берингер заменяше стотици уплътнения и кутии за инструменти, и се опитваше да се оправи с тюрлюгювеч от повърхностни решения, Вайнбергер затърси съобщения, оставени от обречените на смърт астронавти. Със засилващо се чувство на безсилие, задето не откриваше нищо, той подхвана удължен доклад за характеристиките на късноиндустриалния период отпреди Слънцето да се разболее. Беше ужасен от излишната сложност и липсата на методика, забелязващи се на това място, и изрази съмнение доколко станцията щеше да издържи да бъде поставена под налягане. Берингер се съсредоточи върху предстоящата работа и отбеляза, че той би махнал мъртвите тела от пътя преди да се разтопят. Работата обаче беше терапия. В действителност се чувстваше надвит от безсилието; не разполагаше с никакви спасителни хипотези и нямаше какво да направи за Вайнбергер. Дори последния му дом не можеше да направи по-удобен.

По-късно, след като успяха да уплътнят част от погребаното оборудване и поправиха снабдяването с електричество, те за първи път увиснаха в античната космическа станция без херметически затворени скафандри. Вайнбергер стисна каската си в ръка, докато Берингер безгрижно пукаше трепкащи водни капки, понесли се из синкавата мъгла в стаята.

— Няма причина да бъдем нервни — обясни Берингер. — Тествана е за налягане от пет бара.

— Но тук не мирише на хубаво.

Вайнбергер отвори един шкаф. От жежък запален кабел се надигаше синьо-черен дим.

— Страхувам се, че електронният регистър е заминал — каза той и изтръгна разтопени платки от слотовете им.

— Това не означава нищо — коментира Хендрикс. — Резервната кутия навярно е наред. Освен това не сме тук, за да разучим какво се е объркало. Тук сме, за да узнаем какво се е случило впоследствие.

Само че нищо не се е случило, каза си Берингер. Загинали са, а на нас ни остава единствено да предприемем дълго и безпочвено пътешествие.

 

 

— Една малка корекцийка.

Берингер се съвзе от полудрямката и насочи вниманието си към инструментите. Забеляза, че корабът бе на път да излезе от орбита. Височината падаше драстично и докато гледаше, скоростомерът надмина 30 000 км/ч.

— Да? — отвърна.

— Теренът на Ортигия не съвпада с картите ни. Изглежда се е образувало море от дюни. Опасявам се, че са доста стръмни.

— Какво означава това?

— То прави района неподходящ за превозни средства тип амфибия. С оглед на посоката на вятъра решихме да те приземим малко по на запад от геодезията.

Вниманието на Берингер отново бе привлечено от инструментите. Под топографска маска по монитора бавно запълзяха равнини от месинг и обгорено месо.

— Само че има още нещо, което трябва да обсъдим.

— Слушам — отвърна Берингер.

Говорителят бе започнал да стърже с усилващата се йонизация.

— Вайнбергер, Шчербински и ти — всички сте се записали доброволно. Няма нужда да ви се напомня колко хора са работили за реализацията на експедицията или какви лишения са изстрадали заради крехката надежда.

— Не. Какво искаш да кажеш?

Леко разсеян, той забеляза поясите прах да блестят в неопределими цветове: сиво, виолетово или кафяво.

— Парадоксално е, че аз, който така и не съм бил питан дали искам да участвам, трябва да ти напомням за задължението ни към всички тези хора. Независимо от изхода на експедицията, без значение дали Марс ще се окаже безжизнен и изоставен, важно е да се уверят. Разбираш ли сега за какво говоря?

— Не.

— В такъв случай се налага да ти задам един въпрос. Защо скри пистолета от Вайнбергер?

Въпросът удари Берингер с неочаквана сила. Бе пропуснал да забележи, че Хендрикс винаги подхващаше лични теми без причина.

— Не съм сигурен. Може би съм се страхувал да не отнеме живота си.

— Вайнбергер ще загине при всички обстоятелства и имаме морфин за болките.

Понеже Берингер не реагира, Хендрикс приключи разговора при мощно щракане и пращене.

— Смятам, че трябва да си помислиш и да намериш по-добър отговор.

Берингер мислеше. Пустиня, пустиня навсякъде. Далеч в региона Ортигия замиращата буря влачеше ръждивата си гирлянда над дюните. Жежката червена пустош се надигаше гръмко към модула за приземяване.