Ханс Хенрик Льойке
Мисия до Шамаим (6)

VI

В понеделник Адриан започва работа. Новите му колеги го приемат добре на сутрешното съвещание, а началникът му, професор Кирхенщад, му спестява тежката работа. Адриан долавя полъх на ежедневие и нормалност, които са му липсвали и не е вярвал особено, че отново ще почувства. Болницата е приятна, с малка градинка, където персоналът закусва заедно и общува доста непринудено — място, където може да се установи. И все пак разбира, че всички са информирани за нещастието.

Адриан поема и малък кабинет. Типично институционален, с бели стени, сив филцов килим и стоманени кукички за връхните дрехи. Мебелировката се състои от празна етажерка, табло, осеяно с кабарчета и късчета хартия, два офисстола различно производство и стоманено писалище с вграден терминал, свързан със здравната мрежа. Предшественикът му е завещал кактус на перваза. Малко го дразни, ала го оставя на мястото му. Малко повече го дразни фактът, че са забравили да сменят табелката на вратата, затова временно залепя отгоре й бележка. Вече се е настанил.

Неговото отделение работи най-вече с възрастни пациенти, приети с удар и с повече или по-малко ясни диагнози, в повечето случаи признаци на старостта. През деня си има работа с малко момченце, прието в спешното отделение с тежко мозъчно сътресение. Майката е млада — още леко закръглена — много е нещастна и плаче, затова главната сестра я оставя да присъства, макар че детето е прието за наблюдение. Малко болници биха го допуснали.

Едва на третия ден Адриан участва във визитацията в строго охраняваното отделение. Там са настанени всякакви престъпници, раково болни, самоубийци и душевно болни. Целият трафик навън и навътре преминава през клетка с решетки, охранявана от въоръжени пазачи. Проверяват всички документи и те водят към и от малки стаички зад заключени врати. Стаичките до една извеждат към един и същ дълъг коридор и всички имат поставени нависоко, матирани стъкла зад решетки, както и най-различни алармени и надзирателни системи. Задачата става далеч по-трудна, отколкото Адриан си е представял. Отделението е затвор.

Когато най-сетне стигат до единичната стая на Берингер, Адриан е последен в редицата и пропуска увода на Кирхенщад.

— … и малко мистериозно, на практика… Открит е да се носи на гумена спасителна лодка близо до норвежкия бряг, изтощен, с частична агносия и тотална афазия. Намерена е и разкъсна рана от дясната част на черепа, съсирена кръв в косата и по лицето. Отначало симптомите са били разтълкувани погрешно като хипотермично объркване, понеже екипът му е бил пълен с вода и не го е предпазвал от студа, може би се е носил с лодката в продължение на денонощие. Подозренията за апоплексия също не са довели до диагноза — раната не е била достатъчна, за да обясни по-мащабна редукция. Не са намерени останки от машината му, но екипировката му говори за тип самолет, летящ на голяма височина, т.е. шпионски, затова задачата ни е да го възстановим достатъчно, за да бъде разпитан. Това е невъзможно в сегашното му състояние, ала лечението с глюкоза е довело до временни периоди на проясняване. Ако не настъпи значително подобрение, имаме пълномощно за екстракция.

— Мнемоекстракцията е летална — прошепва сестра Флис угрижено, сякаш пациентът е в състояние да я разбере, и се доближава плътно до Кирхенщад. — Дори не бива да се прилага на неизлечими пациенти.

— Има изключения, когато става въпрос за държавната сигурност. Проблемът с екстракцията обаче е, че не можем да предвидим качеството й без сигурна диагноза.

Адриан е успял да се промъкне до леглото, навежда се над Берингер и се вглежда в очите му. Полуотворени са, но не реагират.

— Изглеждате заинтригуван от случая — отбелязва Кирхенщад. — Какво е мнението ви, Волфганг?

Отговорът идва от само себе си, без Адриан да регистрира дали е негов.

— Аноксична мозъчна травма — намерен е във вода.

— Очевидно — усмихва се Кирхенщад и продължава леко злорадо: — Ала погрешно.

— Симптомите могат да бъдат реакция и от продължителен, реално обоснован страх от смъртта. Бил ли е измъчван преди да го получим?

— Доколкото знам, не.

— Даденият случай е работа за психолози, не невролози. Аз бих изследвал за чернодробна некроза, язва на дебелото черво и кисти в изпражненията, за да проверя дали в мозъка не се е разпространил паразит. Освен това за неврофибриларни изменения, концентрация на холинацетилтрансфераза и… Не е ли малко слаб? Недостиг на тиамин.

— Забелязахме това, но мускулната атрофия не е резултат от недохранване.

— Може би не, но дава ли се глюкоза преди лечението с тиамин, състоянието му ще се влоши значително.

Кирхенщад вдига космата вежда.

— Аха…

По-късно Адриан приема амбулаторни пациенти в кабинета си. Един се оплаква от проблеми с паметта. Адриан преценява състоянието му като лека невроза и вижда възможност да си набави Мнеморол. Предписва лекарството, сменя съдържанието с витамини и си запазва Мнеморола — при този пациент плацебо-ефектът ще си свърши работата. Не е толкова просто да размени Берингер с друг затворник. Замисля се за малко и стига до извода, че проблемът не е в затворника. В мястото е. Налага се да убеди Кирхенщад, че Берингер трябва да бъде изследван по-обстойно — някой и друг преглед с тежко оборудване извън отделението със строга охрана.

Търси картона на Берингер в терминала, но очевидно го няма в мрежата. Трябва да е регистриран във вътрешна система.

По обяд Нюрнберг е огрян от пролетно слънце. Адриан изнася храната си в градината, залята от светлина и аромати от пищни саксии с цветя. Опитващ се да пази равновесие с лявата ръка под подноса и дясната вдигната, за да не му грее слънцето, той стига до сянката на чадърите. Докато разопакова сандвича си, към него се присъединява сестра Флис. Адриан бързо е забелязал веселото й поклащане на главата, което кара прическата й тип паж да се олюлява. Освен това е боядисала косата си черна — може би за да прикрие восъчнобледата си крехкост.

— Струва ми се, че младият Волфганг направи впечатление — отбелязва тя.

— И аз така си мисля — прошепва си той.

— Внимавай… Главни лекари, знаеш.

Адриан кимва. Няма да се спречква с никого.

— Откога работиш тук? — пита я.

— Това лято ще станат две години. Аз съм долу при рентгена и скенера.

— И тук ти харесва?

— Била съм и на по-лоши места.

— И аз мисля, че атмосферата тук е добра.

Момичето се усмихва, изпива чаша сода и лекичко се оригва. Ама че е забавна.

— Мислиш ли, че Кирхенщад може да бъде убеден за един скенер?

— Зависи от настроението му. Но в края на годината можеш да го забравиш — тогава е скръндзав и раздразнителен.

* * *

Обрасли с трева хълмове в погрешните цветове. Берингер тичаше надолу по склона, скачайки по няколко метра в ниската гравитация, докато очите му се изпълваха със сълзи, предизвикани от копнеж и страх. В полите на хълма течеше река. Падна във водата, препъна се и охлузи лицето си на дъното. Замаха с ръце и загреба на два пъти, преди да намери опора. Посред потока беше затънал до гърдите. Беше хладен и бистър, с превъзходен вкус. Задъхан, той допълзя до брега и се свлече на земята. Стисна тревата на райета. Оранжево и виолетово. Претърколи се, накрая легна по гръб и простря ръце и крака.

Докато куполите от външната си страна бяха червеникавокафяви и матирани, от Вътрешната страна марсианското небе лъщеше без препятствие. По материала дори нямаше отблясъци, та ако не беше крехката Външна решетъчна конструкция, поддържаща купола по почти свръхестествен начин, той би се чувствал под открито небе. Берингер я разглежда дълго, без да успее да прозре как беше възможно да я създадат, докато се досети, че въздушното налягане носеше по-голямата част. После потегли. Последва водата нагоре по течението, където се стесняваше до поток, ромонящ от камениста горска местност. Дърветата бяха на големи разстояния, но въпреки това образуваха плътна зеленина. Тънките засукани клони се ширеха по-далеч, отколкото си спомняше от Земята, и се поклащаха като пипала на медуза на слабия бриз. Кората на места беше на ивици, на други — на петна, в зависимост от вида, но винаги в червеникави нюанси. Зад гората се издигаше вертикален хребет и пресичаше галериите под купола.

С течение на деня Берингер откри, че куполите бяха съединени с шлюзове във всички ъгли, като всеки от тях свързваше по три галерии. За разлика от външния шлюз, през който бе дошъл, вратите стояха отворени, осигурявайки свободен достъп до съответните галерии. Натъкна се на първите следи от хора, когато достигна скалата. Последва отъпкана пътека, докато планината се раздели от клисура, където мрежа от примитивни каменни стъпала и дървени мостчета, гладки и заоблени от употреба, извеждаха нагоре. На няколкостотин метра навътре в системата от пътечки някакъв непознат звук, отражение в шлема, нещо, за което нямаше съзнание, внуши на Берингер, че вече не беше сам. През останалата част от изкачването хвърляше дискретни погледи през рамо, но не можа да види нищо. Седна чак на върха на скалата и се престори, че се наслаждава на гледката над дефилето, докато систематично го претърсваше. Измина цяла минута преди да забележи нещо неочаквано. Едно петънце беше извън фокус. Присви очи, за да различи точицата по-добре, при което откри някакъв обект с форма на звезда да виси неподвижно във въздуха. Не беше много по-голям от човешка длан, а камуфлажният цвят го правеше почти невидим. Берингер нямаше представа какво бе това, нито колко време го бе преследвало, ала му вдъхваше неприятно чувство за дежа вю.

— Йерусалим…? — опита се.

Едва бе изрекъл името и обектът се стрелна към него, остана да виси на разстояние от четири-пет метра. Отговор не последва, но след няколко секунди започна да кръжи около Берингер. Описа пълен кръг с постоянно темпо и се върна на мястото, откъдето бе дошъл, бързо и безшумно като водно конче. Някаква форма на робот бе регистрирала присъствието му и го сканира, но той самият бе твърде изненадан, за да го заснеме и едва ли щеше да получи обяснение преди да се срещне с обитателите на съоръжението.

Берингер се изправи и се извърна към противоположната гледка от скалата. Докъдето стигаше погледът му се простираха буйни земи с цвят охра. Не се виждаха нито хора, нито къщи, ала на изток се носеше тънко стълбче дим, стелещо се като облак под свода.

Групичка дървени къщи обграждаше площад с мощен червенолистен бук в средата. По няколко от постройките личаха следи от пожар, а пушекът все още се издигаше от сринал се покрив. Берингер пристъпи на площада, застоя се и се вгледа в море от латинки и някакво растение с лъскави черно-кафяви листа, което не познаваше. Бяха на лехи под прозорците. После почука на вратата на единствената запазена къща. Стилът беше странно тежък, с малки прозорчета и заоблени ъгли, подобно на деформиран орех. Тъй като никой не реагира, той заобиколи къщата и се вгледа през прозорците. Вътре нямаше хора, а мястото изглеждаше така, сякаш бе напуснато съвсем бързо. В антрето бе изоставен куфар, а на един праг беше зарязано пиано. Берингер влезе през входната врата, снабдена само с резе от вътрешната страна. След обиколка из къщата попадна в спалнята, където чекмеджетата на бюрото бяха изсипани върху леглото. Избута вехториите на пода и се намести до страничния стълбец на кревата, все още отслабен телом, ала щастлив, задето бе намерил признаци на живот. След няколко минути се измъкна от бронята, сви се под одеялото и заспа.

Събуди се, понеже в гостната тропаше нещо тежко, та пианото дрънчеше, а саксиите се тресяха. Когато скочи от леглото, видя през входната врата да излиза оседлан кон. Отиде в кухнята и завъртя крана за студена вода, пийна малко и изплакна лицето си. Не откри нищо за ядене и се зае да търси подходящи дрехи. Куфарът в антрето съдържаше мъжко облекло, което не му прилягаше напълно, но ставаше, ако навиеше крачолите и ръкавите. Докато се преобличаше, Берингер се чудеше как да се свърже с Хендрикс.

Поколеба се дали да остави екипа си на леглото, накрая обаче го нави на руло и го прибра в чантата. Там също не бе останало нищо за ядене, ала пистолетът си беше на мястото и за миг се зачуди защо ли носеше и него. С известни усилия успя да прикрепи бронята за чантата. После затъкна пистолета в колана и излезе от къщата. Навън конят тъпчеше неспокойно по двора. Беше съвсем черен, като изключим белите чорапки на предните копита. Берингер се вгледа в животното и на няколко пъти понечи да грабне юздите, но конят все бягаше. Остави го на мира и сам тръгна на път.

Отначало закрачи по чакълената пътека, ала смени тактиката и свърна по обраслите хълмове, където тревата му стигаше до коленете. Щеше да спи през деня и да скита през нощта, докато се натъкнеше на жителите, за да разучи действията им скришом. Докато вървеше, пробваше да дъвче различни растения, наслаждаваше се на пейзажа и от време на време се заглеждаше по пътеката, където конят го следваше от разстояние. Когато вечерният бриз развълнува полята, той се спря под групичка дървета, за да си почине и да намери нещо за ядене преди настъпването на нощта. Потоците и езерцата на купола гъмжаха от риба, видя и зайци, подскачащи на ниската гравитация. Почуди се дали да не гръмне някой, но реши да не хаби патроните. През останалата част от нощта вървя без да се храни, заслушан в шепота на житните класове.

Спря се чак когато утринната мъгла се насъбра между хълмовете. Разстла екипа си на земята и легна върху него. На няколко метра от него остана конят, хванат в парадокс. Твърде плах, за да се доближи, и твърде самотен, за да избяга, той започна да щипе тревата.