Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mission til Shamajim, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2023 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2023 г.)

Издание:

Автор: Ханс Хенрик Льойке

Заглавие: Мисия до Шамаим

Преводач: Росица Цветанова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: Издателство „Делакорт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: датска

Печатница: „Полиграфюг“ АД

Редактор: Людмила Андровска

Художник: Свен Гайер

ISBN: 978-954-690-020-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19030

История

  1. — Добавяне

II

Короните на дърветата се огъват в снежната буря. Адриан нито е очаквал да стигне толкова далеч, нито е мислил какво ще става тепърва. Иска му се да продължи по горската пътека, ала е твърде измръзнал и изтощен, за да върви напред. Може би час, максимум два. Не може и да се покаже с тези дрехи, без обувки. Обувките са най-големият проблем.

При шосето към Швезинг снегът е намалял, но има повече скреж и навявания от полетата. Когато достига града, болката в пръстите на ръцете и краката му е спряла, замаян е от ледения вятър, но му е ясно, че преднината трябва да се използва. Още на сутринта, когато открият бягството, ще претърсят околните градчета. Дотогава трябва да е решил проблема с обувките и да го няма.

Уличните лампи се полюшват на вятъра, но съвсем малко прозорци светят по това време на денонощието. Греят като примамливи камини, ала Адриан се придържа към мрака. От сенките се оглежда по тротоарите, където колите стоят покрити със снежни юргани. Твърде е рисковано да открадне някоя, затова се изтегля в уличките и проходите в търсене на някоя барака, в която да се промъкне, с надеждата да намери някакво работно облекло и може би някой стар велосипед, който няма да липсва на никого — на колело се стига далеч.

Вратата на една задна постройка е отворена и на прага има пряспа. С усилие избутва вратата зад гърба си и се олюлява в мрака вътре. Помещението е продълговато, с нисък таван като вагон. На едната стена има полици от пода до тавана и пера, множество пера и прах. Дори в паяжините висят пера. До отсрещната стена са накамарени кашони и ръждясали клетки, окачени са избледнели плакати с декоративни рибки и екзотични птици. Трябва да е било зоомагазин. В дъното някаква врата води до малко задно помещение. Тук има мивка, полица, писалище, кресло, архив и още една врата, която навярно отвежда към задното стълбище. Малък стоманен шкаф със стъклени врати зее отворен. Полиците са осеяни с яйчени черупки. На едната — малки люспици на сини точки, жълтеникави на друга. Изоставен инкубатор. Времето е минало през магазина и от тази мисъл му се доспива.

 

 

Крановете на умивалника не работят, но той намира пластмасова кофа и източва вода от радиатора. Струята е ръждива, но Адриан пие на големи глътки без да обръща внимание на вкуса. Поизмива се и се наслаждава на топлината на хладката вода без да се страхува от облъчване. Докато по-късно търси обувки и дрехи, той си нарежда определения от атомната промишленост, за да държи умората настрана и да опази ума си бистър:

— Количеството йонизирано лъчение, чийто биологичен ефект е равен на произведения от рентгена.

Претърсването го снабдява само с палто на петна, окачено на пирон зад вратата, но поне е подслон. По-добър подслон от бараката. Насъбира вехто чердже от пода, огъва се в него и се намества на изхабения фотьойл. Толкова е мек. Само да постопли пръстите си и ще тръгва. Ще намери онези обувки. Може би има изнесени да съхнат на задните стъпала? Никога не се оставяй удобството да те подмами. Само половин час почивка.

Както си седи на фотьойла, той се сеща за Ана и внезапно се разплаква. Опитва се да мисли за нещо друго, нещо приятно. Саксиите пред кухнята, пълни с теменужки. Топлата сладникава супа. Рубен. Рубен ли е това в мрака?

 

 

Адриан се сепва. От отворената врата струи светлина. Няколко часа са отлетели. Все пак се е унесъл и е проспал цялата нощ.

Объркан, той излиза несигурно в магазина, където студената зимна светлина го заслепява. Минава миг преди да забележи лицето в напуканото стъкло на входната врата. Кожата на гушата прилича на кожа на сварена кокошка. Тя просто се взира в него, дълго, накрая се обажда:

— Не можем да търпим тези неприятности. Сърцето ми не издържа.

Възрастна жена.

— Обещавам занапред да бъда тих — прошепва Адриан с надеждата тя да изчезне.

Дамата се обръща и си тръгва с възмутено изражение, ала след малко той отново я чува.

— Долу в магазина има някой, изпраща ми студ.

— Ама пак ли, госпожо Тийлке? Нали казвам, че няма никого. Качвайте се у дома преди да настинете.

— Ама той праща лъчи студ през телевизора, из стаята.

— Ами спрете телевизора и усилете печката, побъркана жено.

Гласовете от улицата бавно се приближават, но Адриан не може да излезе от магазина. Трябва да чака настъпването на нощта, когато улиците са пусти. Увит в черджето, той се промъква наоколо в търсене на скривалище. Там, под най-долния рафт. Внимателно избутва няколко кашона към рафта, шмугва се отдолу зад тях и придърпва черджето отгоре си. Засега става, ала дойдат ли да тършуват, всичко е свършено.

Легнал така, той чува как гражданите завземат магазина. Два чифта обувки го подминават и влизат в задното помещение.

— Седеше тук, на фотьойла, преди малко.

— Да, госпожо Тийлке, твърде възможно е, но тук няма никого.

Обаче госпожа Тийлке настоява за инспекция и непознатият се вижда принуден да действа. Претърсват задното стълбище и прохода зад къщата, бързо се връщат.

— Сигурно е бил просто скитник. Пфу, как мирише. Хайде да излизаме.

 

 

Изпод полицата Адриан забелязва госпожа Тийлке отразена в стъклата на предните прозорци. Все още наблюдава двора от кухнята си. Изведнъж осъзнава, че тя може да го спаси. Просто ще използва шперц. И той се оглежда за нещо годно. В клетките има колкото искаш дебела тел. Изтръгва няколко парчета. Открехва предната врата и отново се намества под полицата, откъдето може да наблюдава през пролуката. С малко късмет госпожа Тийлке ще излезе да свърши нещо през деня.

Чака часове наред върху студения под. Хората се скриват навън и навътре през входовете на къщата отпред и отзад. Един тупа ботуши на стъпалото. Млада двойка се целува за сбогом на входа, докато децата от къщата мятат снежни топки по стъклата, замерят се. Някакъв мъж слиза, за да им се скара. Води и куче, което лае бясно към магазина, ала той е твърде зает с децата и не заподозрява нищо. Постепенно Адриан разпознава обитателите по прозорците, узнава кои са жилищата им, но не е сигурен дали живеят сами и се чувства твърде слаб, за да се занимава с хората. Чак далеч с напредването на деня, в ранния мрак, госпожа Тийлке излиза на двора и изчезва през вратата. Адриан изчаква няколко минути, окопитва се, измъква се през задното помещение, слиза по стълбите. Миризмата на прах и отпадъци го кара да огладнява.

Отнема му време да отключи. Едва успява да човърка с телта с измръзналите си пръсти. Опитва в продължение на минути, вади телта и я огъва по други начини, докато ключалката най-сетне изщраква. Но когато стиска бравата, вратата не се отваря. Може би от вътрешната страна има допълнителна ключалка, но няма как да опита с предната врата. Пробва отново, натиска. Вратата е здрава, ала се открехва лекичко и на стълбището се разнася ухание на зеле и печено. Вътре има райбер. Притискайки силно вратата, той успява да подпъхне телта в процепа и най-сетне го маха.

Тъмни, масивни дървени мебели върху прастари килими. Тапети на тесни ивици, избледнели в зелено и жълто. Рококо часовник в стъклена витрина започва да бие. Времето тече.

Бърза инспекция на шкафове и чекмеджета показва, че живее сама. Предпазливо, за да не оставя следи, Адриан повдига камарите дрехи с надеждата да открие нещо, изостанало от починал съпруг. Няма нищо, освен дрънкулки и женски дрехи. По дяволите. Не мога да се мотая наоколо като дърта вещица, мисли си, но изведнъж съзира ръката си, осеяна с гнойни драскотини, окльощавяла от недохранване като на възрастна жена. Няма време, ала нещо му просветва. Заражда се идея.

Хваща се трескаво да избира дрехи. Веднага намира чифт вълнени чорапогащи, които му стават и скриват раните и космите по краката му. Само че всичко, намерено след това, е или твърде тясно на гърдите, или твърде широко на ханша. Накрая се озовава в блуза с доста къси ръкави и тесни рамене и пола, увиснала около тялото му, та се налага да я крепи с безопасна игла. Изглежда ужасно, затова покрива несъответствието с широко, черно палто. Дрехите са приемливи, ала краката му са твърде едри за обувките на госпожа Тийлке. Поради липсата на по-добри, той все пак пъха един чифт в джобовете на палтото.

В банята намира пудра и руж, но нищо за бръснене. Дори ножче. Безрезултатно остава и систематичното претърсване на кухненските шкафове. Яката и шалът могат да скрият долната част на лицето, а кожена шапка, хубаво нахлупена над ушите, би могла да покрие прическата.

Най-сетне се връща при примамливите ухания на храна в кухнята. Хладилникът обаче е разочарование. Празен е, като изключим буркан маринована херинга и половин пакет масло. Килерът освен консерва зелен боб крие и цял комплект ракиени шишенца, кутии шоколади с плънка, стари блатове за торта и пакети захар, засъхнала на корави буци. Натъпква боба и няколко шоколада в джобовете си задига карта с пари от солницата — може би ще стигнат за билет за влака.

Адриан се бори със себе си, за да не се нахвърли върху половин хляб, оставен в отворената кутия. В крайна сметка се предава на изкушението, намира нож и тъкмо е отрязал дебела филия, поставяйки остатъка на мястото му, когато на входната врата се чува връзка ключове. Измъква се на задното стълбище и придърпва вратата. По средата на пътя си чува някой да тича нагоре по стъпалата. Заради обувките и консервите с боб Адриан не може да натъпче хляба и ножа в джобовете си и тръгва нагоре възможно най-тихо. Стига последното стъпало, а другият спира точно на долния етаж.

— Ехо — прозвучава женски глас. — Има ли някой?

Адриан се притиска до стената и притаява дъх.

Ръката му се вкопчва в ножа, чак потреперва. Жената прави няколко крачки нагоре.

— Хм — казва си.

Накрая се обръща и слиза. Адриан продължава да се притиска към стената, докато не чува как някаква врата се отключва и затръшва. После сяда на стълбите и оставя ножа. Цялото му тяло се тресе и е принуден да изчака да се поуспокои преди да се промъкне в магазина.

 

 

Пак този проблем с краката. Как ли не се мъчи да нахлузи дамските обувки. Когато най-сетне успява, чорапогащникът е окървавен. Опрял се на фотьойла, той пристъпва по пода, но бързо сяда. Ще боли, ала няма друг изход. Трябва да се махне от града преди госпожа Тийлке да съобщи за взлома. Но вече е късно, стъмнило се е. Може засега да не разбере за кражбата. Може пък да не приемат известието на сериозно, да не го свържат с бягството му. Няма как да разчита на това. Трябва да очаква госпожа Тийлке да вдигне тревога и полицията да хукне по петите му. Налага се да излезе от града. Сега.

Децата са подновили боя със снежни топки пред магазина. Адриан не им обръща внимание, но докато пресича двора, една топка закача шапката му. Той я игнорира и бърза да излезе през порталната врата, надолу през мръсен тесен проход и зад един ъгъл. Страхува се от хората и дълго обикаля из задните улички. Обувките му пречат и куца покрай зидовете, крачка по крачка. На всяка стъпка сякаш тъпо острие пронизва плътта му, но продължава неотлъчно, докато най-сетне се натъква на жп-прелез. В края на линията се издига гарата, сиво-кафява и покрита със сажди. Строена в очакване на времена, отдавна отминали, тя е твърде голяма за малкото градче.

Адриан следва пътя покрай релсите, събира кураж и се качва по стълбите към калния салон за заминаващи. Разучава разписанията, докато чака автоматът за билети да се освободи. Единственият, когото може да потърси, е бащата на Ана в Рендсбург, но и тъкмо там ще го търсят. Решава да поеме към Кил, откъдето потеглят кораби за чужбина, само че влакът тръгва чак в 1:30. Останали са му малко пари и си взема чаша какао. Над автомата виси екран със снимки на издирвани. Постоянно се сменят, но не се разпознава.

В 1:18 в гарата влиза група войници. Двама застават на главния вход. Водени от офицер в дълго палто, останалите започват да проверяват документите на пътниците. Адриан се измъква на перона. Влак за затворници трополи по най-отдалечения коловоз. Звънът на колелата по релсите се примесва с ропота откъм товарните вагони. Адриан се прикрива в мрака зад един стълб, докато влакът премине, после пристъпва предпазливо по релсата, за да намери отвор под перона. Само че няма къде да се скрие. Никакъв начин да се измъкне.

Когато се качва от релсата, срещу него идва мъж, хваща го под мишниците и му помага да се изправи.

— Ама какво правите навън на релсите?

Адриан хвърля бегъл поглед на лицето. То се изумява, после разбира и сменя изражението си, след което мъжът го пуска и забързва по пътя си. Секунди по-късно го вижда с офицера с палтото в осветения салон за заминаващи. Мъжът сочи към перона. Поглеждат натам и го забелязват. Той извръща лице и закуцуква към стълбището към виадукта. Там пази войник. Адриан вади ножа, ала не стига далеч, чува хрущене на бързи ботуши в снега. Не смее да погледне назад, лута се, докато не свалят шапката му. Хващат го. Съзнанието му е празно. Не може да мисли нито за миналото, нито за това, което ще последва.

В задния край на горския автобус се пали цигара. После офицерът намира още една. Пали и нея.

— Бъди спокоен — казва той и му подава цигарата. — Сега вече си мъртъв.

Адриан кимва и взема цигарата, макар да не пуши. Офицерът забелязва изцапания с кръв чорапогащник, навежда се и му помага да свали обувките.

— Благодаря — прошепва Адриан.

В малкото оставащи му минути той се взира в пейзажа, където новият сняг се стеле тежък и плътен. Всичко се ниже бързо в мрака. Автобусът обаче не обръща при централата. Продължава по шосето. Минава половин час. Цял. Разделят си пакет бисквити и термос с горещ чай, а с течение на нощта Адриан заспива. Офицерът го покрива с палтото си и отива напред при редниците.

Адриан се събужда, някой му нарежда да слезе от автобуса. Спрели са в пуста гориста местност до линейка. Решава, че се е случило нещастие, ала за негова изненада войниците го молят да легне в линейката, след което бързат да потеглят. И хората от линейката нямат време. Четвърт час лежи завързан за носилката, а линейката фучи в зората, надула сирени.

Пътешествието приключва в малка болница. Из въздуха се носят ситни снежинки. Трябва да са близо до крайбрежието, но Адриан усеща едва доловим полъх на солен въздух, зърва тухлена постройка преди да вкарат носилката вътре и да се спуснат с асансьор в мазето. Тикат го през коридори, чиито бели плочки отразяват луминесцентните лампи. Разходката свършва през отворените врати на операционна зала, където ги чака асистент в готовност и веднага забива игла в ръката му. Тъмна кръв шурва в чаша, а той слуша дрънченето на инструментите. Половин литър. Продължава да тече. Един литър. Жената издърпва иглата. После отпускат коланите и го вдигат на операционната маса. Нови спринцовки в ръката му.

— Кръвните и тъканни проби са положителни.

— Първо да извадим щитовидната жлеза?

— Да.

— А очите?

— С тях ще почакаме. Няма ли кой да спре това пищене?

* * *

Червеникавозлатиста мъгла се стелеше из въздуха като последен аплодисмент на приземяването. Слънцето беше ниско, ясно очертано и крещящо оранжево през праха. Беше обед, вече полумрак. Дори на екватора не ставаше по-светло от облачен ден на Земята.

След три месеца в космоса Берингер очакваше да почувства по-силно облекчение, щом изпълзя от тясната кабина и най-сетне стъпи на твърда земя. Излезе сред пустош — картина, отговаряща твърде добре на депресиращата атмосфера на борда на Демиург. На пръв поглед не виждаше нищо, освен равен терен, осеян с каменни блокове с различни размери. Само на изток пустинята се различаваше като неопределена, керемиденочервена линия, ала дори близостта на хоризонта не го изненада. Берингер изпитваше разочарование и се чувстваше като пленник на скованата броня на скафандъра. Обгърна тялото си с ръце като реакция на студената съдба извън него:

— Берингер — прозвуча изненадващо и ясно откъм шлема. — Всичко наред ли е?

В опит да не предава разочарованието си, той отвърна:

— Времето е окей. Не вали.

Трябваше да поработи още няколко часа преди да може да се наспи. Закрета сънливо наоколо и инспектира машината. Един от трите крака на бронетранспортьора бе улучил плоската страна на голям камък и стоеше малко накриво, ала Берингер прецени, че едва ли щеше да е проблем.

— Всичко е наред тук долу. Хайде да размърдаме Литъл Уинг.

Огромната подутина в центъра на машината бавно се повдигна и разкри товара: продълговата, млечнобяла цистерна. Чифт твърде хилави на вид кранове се приплъзнаха в спокойно темпо и обърнаха машината в хоризонтална позиция, докато увисна на два метра от повърхността. Върху цистерната се наместиха четири оси и всяка освободи по една капсула, която разгъна тежък чувал. Докато Берингер гледаше, чувалите бяха напомпани до кръгли като топки колела. После крановете отпуснаха хватката си и машината падна на земята. Около колелата затанцуваха каскади медночервен прах, който се завихри под корема на превозното средство, когато се удари в пясъка.

Навярно рискуваше тази машина, не по-голяма от ремарке на камион, да се окаже домът му през следващите двайсет месеца. От една страна изпитваше облекчение, задето все пак не бе за по-дълго време. Лошата хигиена на борда на Демиург му беше втръснала до болка. Сега можеше да си позволи да се мие по няколко пъти в седмицата.

Предницата представляваше прозрачна сфера, малко по-широка от останалата част. До въздушния шлюз в задния край на машината редица стъпала извеждаха на покрива, където имаше прибрани кутии с инструменти и рупорни антени. Посред покрива стърчеше продълговата полусфера с множество сензори, обърнати напред или назад. Под кабината бяха поставени редица шкафове. Берингер отвори един, извади кутия болтове и гаечен ключ и се провря през шлюза. Тъй като превозното средство бе херметизирано, не му се наложи да чака и продължи право в една голяма кабина. Две койки бяха опрени на всяка от огънатите й стени. Не можеха да се спуснат, понеже посред кабината имаше цилиндър, овален по дължина на превозното средство. Стърчеше от пода, минаваше през тавана и образуваше част от купола.

Берингер пъхна гаечния ключ в ниша под тавана и започна да върти, при което цилиндърът бавно се надигна през покрива. После пъхна диск в овалната дупка, оставена от цилиндъра на пода, извади болтовете и завинти цилиндъра за гредите на тавана. След това се качи на покрива и закрепи фланец около цилиндъра, вече превърнал се в кула над машината. Добави тръби и тества налягането, и докато Берингер закрепваше кабели от купола към краищата на превозното средство, Вайнбергер отново се обади.

— Внимавай да не скъсаш някой болт.

— Знам си работата, по дяволите — процеди Берингер през зъби. — Мамка му. Трябваше да сме двама тук.

Когато приключи на покрива и се върна в кабината, завинти кръглата подложка за уплътнение на пода. След това извади чифт здрави маркучи и комплект цветни кабели от една кутия под тавана и ги монтира на кулата. Най-сетне спусна койките и седна за миг, за да разгледа наоколо. Стилните елипсовидни прозорци, разположени по дължина на машината, разкриваха широка гледка от всички помещения, но за удобствата не можеше да се каже кой знае какво.

— Край — изсъска Берингер. — Хендрикс може да поеме. Ще сложа кабината под налягане и ще легна да се наспя в кокпита.

Литъл Уинг разполагаше с пет помещения. Влизаше се през въздушния шлюз до тоалетната кабинка. И двете гледаха към комбинирана всекидневна и спалня. След това няколко стъпала отвеждаха към малката кухня зад сферата на пилотската кабина. Тъкмо там, на шофьорската седалка, се намести той. Повдигна капаче на страничната облегалка, натисна няколко бутона и легна да си почине, докато деутерийно-ториевият двигател се събуждаше за живот. Машината се отдалечи на километър от бронетранспортьора и пак спря. Берингер чу шума от изпомпването на въздух през тръбите на балонената кула, докато една лампичка на монитора не светна от червено в зелено и Литъл Уинг се издигна в небето.

Огромният балон с делтовидни крила лъщеше като злато на последните слънчеви лъчи и обливаше кабината в светлина. Облекчен и същевременно съсипан от умора, Берингер свали бронята, шлема и ръкавиците, ала не бе в състояние да спи сега, когато отново имаше време за размисъл. Всичко се бе провалило на тази експедиция. Лошите поличби бяха започнали още преди излитането, но не им обърнаха внимание — дори на нарастващата невроза покрай саботьора-камикадзе, който продължаваше да отлага деянието си. Хендрикс имаше подозрение, но всъщност Вайнбергер беше този, който го разкри. Кои сигнали го предупреждаваха? Какви сигнали бе способен да разчете, за разлика от другите?

В далечината остатъците от прашната буря се скриха зад каменните блокове и вятърът неусетно го понесе към непозната пустиня, докато розовеещата сянка на небето се разнасяше около кокпита и той най-сетне заспа.

 

 

Берингер седеше с бинокъл и чаша кафе в скута. Гледаше ту към драпериите на пясъчната повърхност навън, ту към увеличения им образ на монитора. Около северния полюс настъпленията и оттеглянето на глетчерите бяха създали пояси от чудновати пейзажи. Срещаше се ошлайфана от леда основна скала с лабиринти от моренни натрупвания и клетки, образувани при топенето. Части от мантията лежаха оголени на вятъра — огромни равнини като море от съсирена кръв. Ала като компромис от множество фактори — най-вече политически — международната геодезия бе разположена точно под полярния регион, в Ортигия, най-невзрачния пейзаж на Марс като цяло. Нещо обаче се бе случило след построяването. Нещо беше променило местността.

— Трябва помощ, за да преместиш толкова много пясък, макар теглото тук да е по-малко — съобщи Берингер, докато сканираше хоризонта. — Явно слънчевата катастрофа е променила тукашния климат.

Бурята бе отминала, но далеч не беше лесно да открие геодезията.

— Снимките оттук са изумителни — обади се Вайнбергер. — Как е гледката там долу?

— Никога не съм виждал подобно нещо. Дюните са екстремно стръмни, навярно от ниската гравитация. Колко са високи? Триста-четиристотин метра?

— 650. Авионикс сочи, че си над целта. Вече трябваше да си видял станцията.

В сенките на пясъчните планини изведнъж съзря редица стълбове, щръкнали в безумни ъгли. Жиците им бяха накъсани и висяха лениво.

— Тук е — потвърди Берингер. — Но не виждам проклетия купол.

Астронавтът обърна рязко Литъл Уинг и той се наклони над пилоните.

— Не се спускай преди да установиш визуален контакт. Тракторът може да има проблеми в пясъка, пък и така или иначе ще е напразно, ако съоръжението е погребано.

Предупреждението дойде от Вайнбергер. Хендрикс се бе смълчал, макар да имаше директна връзка с превозното средство и трябва да бе регистрирал извънредното обръщане. Веднага след това балонът изпусна горещ хелий и се спусна, а колелата на трактора докоснаха бронзовите гърбове на дюните.

— Чуваш ли, Берингер?

Берингер бе предприемал и по-трудни маневри през дългите месеци на тренировки — да, симулирани, но не забелязваше разлики в движенията на превозното средство и на симулатора. Смяташе, че Вайнбергер бе прекалено предпазлив, но може би напрежението не му позволяваше да млъкне.

— Няма проблем. Просто се доближавам.

Сега геодезията се простираше точно пред Литъл Уинг. Пясъкът беше навят и се подаваше само върхът на купола. Приличаше на огромна бяла черупка, на яйце, заровено от чудовищно земноводно. Берингер натисна поредица от командни бутони, която щеше да накара машината да се приземи. Раменете на инструменталните кранове се прибраха мигновено по местата си, перката се сгъна под машината и се подадоха колелата. Падайки почти свободно, Литъл Уинг докосна склона на една дюна и колелата се затъркаляха. Берингер усети мощно разтърсване на седалката, докато балонът не падна върху подобния на прах пясък и спря машината.

От учебните експедиции в планините Берингер знаеше, че рехавата атмосфера му пречеше да преценява разстоянията правилно, затова остави Хендрикс да доближи Литъл Уинг до геодезията, докато той се приготви да слезе от машината. На излизане през шлюза прозвуча ново предупреждение от Демиург.

— Сега внимавай, Берингер. Нали не искаме да те погребе някое пясъчно свличане.

— Да, да, спокойно — присмя се той, скочи и потъна до глезените във финия пясък.

Веднага се зае да търси начин за влизане в геодезията и да разучава какви инструменти трябваше да използва.

Оказа се излишно. Един пилон се бе огънал, разкъсвайки покритието, та пясъчните маси бяха нахлули вътре и образуваха конусовидна купчина от вътрешната страна. Берингер приклекна и надзърна в отвора. В купола почти не проникваше светлина. Не различаваше нищо, освен дървесни корони с все още зелени листа, ала изсъхнали и напудрени с бледочервен прах. Мисията вече нямаше дипломатически характер. Още откак проникнаха в междинната станция, той имаше усещането, че участва в археологическа експедиция като Хауърд Картър в Долината на царете. Картър обаче не споделяше страха на астронавтите: че планетата е гола, а експедицията — безсмислена.

— Хендрикс, няма нужда да сгъваш балона — няма да останем толкова дълго!

Берингер влачеше след себе си кабел от шпила на Литъл Уинг. Запали лампичката на шлема си и се плъзна по пясъчния конус в мрака на геодезията. Приземи се в храст, чиито листа окапаха до едно, и продължи навътре в мъртвата гора, чиито стволове можеше да повали само с докосване. След малко се натъкна на пътека. Вляво пътят водеше към черна дупка, някога представлявала езеро. На ръба й висеше спаднала гумена лодка. Зад отсрещния бряг геодезията бе поддала на тежестта на пясъка и се бе срутила. Другият път водеше към периферията на съоръжението, където трябваше да се намира главната сграда. Тръгна по тази пътека.

Постройката отговаряше на информацията му, но беше тихо като в гроб. Пред потрошените й стъклени врати се въргаляше пожарогасител, парчетата бяха нацапани с кафяви петна, навярно кръв. Берингер последва петната навътре в сградата и откри огнище, пълно с овъглени наденички за хотдог. В първата зала се виждаха останките от нещо подобно на разсадници в процес на изграждане, ала постепенно бе окупирана от формации пирит, проправили си път от пустошта. Докато Берингер записваше всичко на видео, му хрумна, че оцелелите се бяха отдали на рафиниран, високотехнологичен канибализъм. Мисълта му изглежда се потвърди, когато отвори вратата на лабораторния фризер. Там откри частично разфасован труп без глава, а част от гърба бе изрязана. Малкото дни през годината, когато температурата едва се надигаше над точката на замръзване, се бяха оказали достатъчни, за да разложат тъканта и трупът бе почти затворен в саркофаг от пирит. Предварително се отказа от надеждата да намери информация за мъртвеца. Всички записи се правеха електронно, ала компютрите бяха нацепени и огънати като стар хляб. В кабинетите, където очакваше известен упадък, цареше най-ужасяващ безпорядък. Целият инвентар бе разбит, чекмеджетата — изпразнени по подовете, виждаха се и невероятно количество бутилки от алкохол. Същата картина откри и в малките бунгала, приютявали частните помещения на колонистите. Вратите не бяха заключени, някои дори зееха открехнати. Диваните и етажерките бяха прекатурени, навсякъде бяха нахвърляни дрехи и кухненски сервизи, ястията си стояха както бяха поднесени — само че преобразувани в буци прах — сякаш жителите се бяха признали за победени, изменяйки на животоподдръжката си. Берингер обиколи всички помещения и отделения, но не откри и следа от самите жители. Посети и гаража, който би представлявал естествено убежище, когато кислородът свършеше, но всички повърхностни превозни средства и скафандри бяха празни, същото се отнасяше и за шлюзовите помещения. Едва по-късно, докато обикаляше наоколо и снимаше напосоки, той се натъкна на обработен блок реголит в центъра на купола. Гладката му предна страна бе украсена със списък от имена и текст. Берингер не умееше да чете иврит, ала по-късно Вайнбергер успя да скалъпи някакъв превод, без обаче да са способни да разтълкуват закодираното послание.

Огънят примами с плам героичен

чедата Давидови в свят непривичен.

Молец към фитила, себе си предай,

знамение случи се, иде веч край.

Загадка в синагогата небето раздра

крие се още в звездния рояк.

Нямаше за какво да се хване. Освен нишките пирит нищо живо не се бе движило на Ортигия през последните шейсет години и все още не беше сигурно доколко можеха да ги окачествят като живот или представляваха просто струпвания на молекули с необикновени свойства. Берингер и нехаеше. И Хендрикс не беше жив. Ала можеше ли това създание да му бъде приятел?

Излезе унило на повърхността и се качи на борда на Литъл Уинг. Само след няколко минути се понесе на юг, високо над морето от дюни.

— Никакъв резултат, с изключение на това, че отделни конструкции трябва да са възникнали след слънчевия катаклизъм. Изпращам ви снимките, за да видите.

След предаването Берингер се зачуди дали да не закуси, но не почувства апетит и излезе навън, за да се поспретне. Когато се върна, го очакваше съобщение.

— Тук Хендрикс. Относно безобразното ти маневриране — замисли ли се над това, което ти казах преди приземяването?