Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mission til Shamajim, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2023 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2023 г.)

Издание:

Автор: Ханс Хенрик Льойке

Заглавие: Мисия до Шамаим

Преводач: Росица Цветанова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: Издателство „Делакорт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: датска

Печатница: „Полиграфюг“ АД

Редактор: Людмила Андровска

Художник: Свен Гайер

ISBN: 978-954-690-020-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19030

История

  1. — Добавяне

IV

В полумрака на фоайето заплашително се издига скулптура на Лак. На Адриан му се гади от скелетоподобното й влияние от Джакомети и докато в устата му се насъбира сладникав вкус, той се оглежда за тоалетната. Там е княз Ротшилд, а там — културният аташе Маус. Охранителната служба на Геленс също е на място, дискретно дефилираща между гъстите групички от членове на висшето общество. По-трудно е да ги разпознаеш по консервативното облекло и безалкохолни напитки, отколкото по липсата им на интерес за разговор. Най-сетне тук са и обичайните суетни лигльовци, още непознали разликата между стил и маниер. Карат Адриан да се замисли дали поканата не е от Нетесхайм, за да проверят способността му да се движи сред обществото. Ако изложбата трябва да се коментира, би било трудно да се избягват спорните теми. Произведенията на Де Сериа са черно-бели фотостати от Източна Германия, където стопяването на вечната замръзналост е направило възможна интензивната експлоатация на суровини. Сибирската промишленост, с рафинерии и високи пещи посред блатата. Новобогаташи от Узбекистан и Азербайджан. Чукчи и якути в кожи, усмивките им греят на калните лица. Изложбата претендира за документалност, но Адриан не може да прецени дали снимките казват истината, или са агитация и пропаганда от лагера на Потьомкин. Освен това го дразни дето обръщат повече внимание на автора, отколкото на творбите му.

 

 

В тоалетната двойка изтрещели от глоуб се целуват с език и момичето изхлузва пуловера си, докато Адриан повръща в писоара. След посещението там се нуждае от нещо подсилващо, ала около бара се е струпал твърде много народ. Наслоили са се едни върху други, бутат се, блъскат се, разливат, но една табела му обръща внимание за друг бар, на първия етаж.

Адриан се подпира на мраморния парапет нагоре по стълбите. Мебелировката в мецанина е подредена на острови под гигантски полилеи. Жена в тесен оранжев костюм, толкова тънък, че прилича на ципа, говори с някакъв художник на ниски диванчета. Проследява с очи Адриан, и когато ги подминава, тя протяга крак и докосва неговия.

На връщане от бара той сяда в ъгъла на празния четириместен диван. От художника се излива ломотещ поток от думи, личността му е тъй сглобена от глоуб, че едва си се спомня. Адриан се е поосвестил и наблюдава жената, отдавна загубила интерес към самонадеяността му. За четвърти или пети път обяснява с най-големи подробности за покупката на второ поколение Уолтър Мъри просто за да открие, че била ескимоска проститутка. Адриан и жената се споглеждат и пак извръщат погледи. Мощните й бедра са кръстосани под ципата, но не е непривлекателна. Иска му се да пробие дупчица в обвивката й, за да гръмне като балон.

Най-сетне вниманието на художника е привлечено от една гарафа и той става, за да напълни чашата си. Адриан е бърз. С един жест кани жената и изчезват в навалицата преди художникът да се усети. Веднага след това си намират два сгъваеми стола зад скулптурата на Лак.

— Ингрид Бартолди — казва тя. — Консултант по обзавеждането.

— Волфганг Шолц — отвръща Адриан. — Невролог.

За миг не знае какво друго да каже и се преструва, че разглежда скулптурата.

— Как само ги мразя.

Стъписан, Адриан докосва гърдите си с пръст.

— Извинете, имах предвид… Имах приятелка, която свърши като глоуб.

— О, съжалявам. Лорейн Лак също е била жертва на крадец на души — приятелката ви с изкуство ли се занимаваше?

— Челистка. Свиреше в Развлекателния оркестър на радиото и сама използваше глоуб. Разпространен е в средите на хората на изкуството. Музиканти, художници, литератори и медийни звезди — дори готвачи — искат да бъдат по-големи от себе си и свършват като всички останали. Културата се слива. Впоследствие е трудно да различиш кой кой е.

Звучи като код, но не съвсем правилен. Адриан опитва свой собствен.

— Търсят града там, където няма градове.

Ингрид се подсмихва.

— А вие — какво търсите?

— Компания. Тъкмо пристигнах в Нюрнберг и не познавам никого тук.

 

 

Архипелагът на покривите си има рядък гост — над града се носи рекламен дирижабъл. Градовете се разбуждат. Новият човек се събужда. Зад стъклената фасада постепенно са се показали уличното движение и утринната светлина. Персоналът се е хванал да разтребва, а жената и Адриан са останали сами на стъпалата. Цяла нощ са танцували и разговаряли. Другите гости вземат връхните си дрехи от гардероба.

— Ако си търсиш компания, организираме парти в събота.

Жената му подава напечатана покана. Адриан се заглежда за миг и отвръща уморено:

— Не знам дали ще мога да дойда. Става ли просто да се вясна?

— Добре си дошъл.

Стават и се сбогуват. Адриан излиза на сутрешната светлина. Жената се застоява малко и тръгва в противоположната посока. На път към дома през Нюрнберг тя си мисли за младия невролог, когото току-що е срещнала. На никого не й напомня. Мистериозен и амбивалентен, но не раздвоен. Слаб е, но изглежда силен. Погледът е твърд, но през студените очи искри нещо друго. Грижа, меланхолия, болка от предишно въплъщение. Какво се е случило с този човек? Като се замисли за него, изглежда й хванат в тъмна стаичка. Нищо не вижда и никой не вижда него, ала някой трябва да отваря вратите му. Мислите на жената не се откъсват от Волфганг Шолц и тя си спомня разговора отново и отново, сякаш крие слоеве, които не може да прозре.

— Никога не си вземал глоуб?

— Това въпрос ли е, или така изглеждам?

— И да, и не.

 

 

Върхът на хълма стърчи като остров над опустошенията от войната и Слънцето. Малцина са тръгнали натам с ферибота. Адриан стои сам до спортен автомобил в края на отворената палуба за коли, облегнал лакти на боядисан в бяло парапет и загледан във водата. Под кораба сребристи водорасли се вият по старите улици на Нюрнберг. Никога не му омръзва този изчезнал свят — обрасли табели на магазини; каменен мост над потънала река; срутен покрив. Накъдето и да извърне поглед, се разкрива странно конкретното, че миналото лежи под водата, а бъдещето — над нея.

От котвеното място на ферибота изминава пеша двестате метра до улица Колбергщрасе. По пътя го задминават няколко скъпи коли, очевидно поели към същия адрес. Охранители в униформи посрещат гостите на входа и сравняват поканите със списък. Костюмът на Адриан — същият като на предишния прием — е сносен, но не може да се сравнява с другите. Изненадва го значението на „парти“. При това е забравил картичката и когато се представя, името му не е в списъка. Един от пазачите изчезва и минава известно време преди да се върне в компанията на Ингрид Бартолди. Едва успява да я познае. Облечена е в дълга, стъкленосиня вечерна рокля. Извинява се на Адриан за неприятностите.

— Няма проблем. Просто игнорирах сигурността.

Жената го хваща под ръка и го оставя да я преведе през входната врата и напред през малък парк, обграден от къщи с магазини на търговци от Средновековието. Настаняват се на ръба на фонтан, където гостите разговарят непринудено и пълнят чаши с шампанско. Адриан се чувства не на място сред балните рокли и офицерите в парадни униформи, но Ингрид не обръща внимание. Приказват си като стари приятели и тя го представя на гостите, повечето възрастни или на средна възраст. Отначало го приемат дружелюбно, но после Ингрид го оставя, за да се погрижи за други гости. Той продължава краткия разговор с някакъв си инженер Хайнрих Бройер, но приказката им замира. Адриан остава малко изолиран, прави опити да се намесва в разговорите, но бива игнориран, като изключим резервираните погледи. Най-сетне му става ясно, че това е компанията на родителите й. Той просто е невъзпитан младеж от кръга познати на Ингрид — потенциална жертва в гръмки скандали.

Късно през нощта компанията се събира на брега. Вдигат наздравици, ръкопляскат и викат в такт с празничните фойерверки надводната повърхност, акомпанирани от духов оркестър — подарък за бащата на Ингрид от съюза на архитектите. Светлините трепкат по ниската облачна покривка и над яхтите в клуба. Ингрид и Адриан се разхождат сами по вълнолома.

— Хубава е идеята с този фонтан от шампанско, ала май попрекалих. Не може ли да седнем?

Адриан й подава ръка и й помага да прескочи балюстрадата, след което се провират между гранитните блокове.

— Голяма си сплетница — усмихва се той. — Да поканиш такъв като мен на татковото тържество. Да не си мислила да ме използваш в някоя семейна сцена?

Ингрид се подсмихва и отбягва въпроса.

— Ето че заминава и последният ферибот. Какво ще прави неврологът?

Адриан наблюдава как се отдалечават светлините му покрай брега на Нюрнберг.

— Ще предпише закуска.

— Ами ако госпожицата не му даде?

В отговор той се навежда напред и я целува по устата.

— Няма да приема повече за консултация.

Жената се чуди на отговора. Определено с невролога шега не бива. Тя се усмихва леко несигурно.

— Хмм… Какво ще правиш преди закуската?

Адриан прегръща Ингрид и отново я целува. Този път по-дълго, прокарвайки ръка под роклята й. Очите й блестят на фойерверките.

 

 

Закуската е сервирана около гигантска стъклена фруктиера, пълна с праскови. Бащата, Виктор фон Бартолди, седи в края на голямата овална маса в халат и пантофи с чифт очила за четене, тикнати в късата сивкавобяла коса. Настанил се е в стол с висока облегалка в стил Югенд, облегнат е, кръстосал крака, зачетен в сутрешните вестници. Ингрид и Адриан седят един срещу друг по средата на масата. Тя се усмихва и му налива кафе от сребърната кана. Ризата на Адриан е намачкана, окапал я е с мармалад и не се чувства отпочинал. Сервирано е и за майката на Ингрид, но тя спи до късно и не присъства. Без да вдига поглед от вестника, баща й изръмжава с мощен, енергичен глас:

— Та с какво се занимавате, Шолц?

— Невролог съм.

— Все още по специалността?

— Не, завърших училището Шаубергер миналата година, но… — Адриан се усеща, че започва да говори за инцидента. — Сега практикувам в Нетесхайм.

Виктор разбърква кафето със сребърна лъжичка и коментира разсеяно, все още без да го поглежда.

— Училището Шаубергер. Признавам ви го. Светът е в краката ви.

— Татко! — избухва Ингрид раздразнено. — По дяволите, погледни човека, с когото разговаряш.

Виктор изпраща на дъщеря си обезнадежден поглед, завърта един от тлъстите си златни пръстени и се връща към вестника. Веднага след това го прекъсва една прислужничка, застанала изпъчена на вратата.

— Господин Райнхард Боймлер е дошъл за чертежите.

— Ама че рано. Ще го помолите ли да изчака — само ще се преоблека.

Бащата на Ингрид оставя вестника и се изправя, при което Адриан съзира колко е едър. Преди да напусне масата поглежда госта за първи път.

— Ако разполагате с един час, Райнхард ще ви откара до града.

— Добре, благодаря.

 

 

Пътуването с Райнхард е облекчение след компанията на Виктор фон Бартолди. Райнхард изглежда по-земен от останалите познати на семейството. Бърборят си на борда на ферибота и гледат към Нюрнберг.

— От колко време познавате Ингрид?

— Не много дълго. Срещнах я на вернисаж миналата седмица.

— Забавна е. Духовита и чаровна. Знае си само своето.

— Бързо го забелязах.

Фериботът акостира и тъкмо са седнали в мерцедеса, когато Райнхард Боймлер изтърсва някакъв шифър:

— А ти мислиш ли, че си този, който си мислиш?

Адриан без да иска реагира с твърде тайнствена интонация.

— Търсят града там, където няма градове.

— Ха-ха — смее се Райнхард от сърце. — Така си и мислех, ти си. Точният човек за работата.

Светва зелено. Райнхард включва на скорост и излиза на кея.

— И за какво ще ме използвате?

— Трябваш ни, Волфганг Шолц, защото се случи нещо неочаквано, но ще получиш задачата чак когато ядрото на оставащите се събере у Ханя. Тя се разпорежда с безопасна къща и е майка на една от приятелките на Ингрид.

— И Ингрид ли участва в съпротивата?

— Не съвсем. Има връзки и от време на време ни прави по някоя услуга, но е млада и бунтарка, далеч не е съвършено отговорна. Държим я под строг надзор.

* * *

На следващата сутрин Берингер се събуди далеч преди на Хендрикс да му хрумне да го буди. Остана да лежи на койката, загледан в равнината, където над пясъка се изнизваше тънък облачен пояс, разкъсван от новия ден. През лятото високите облаци бяха обичайна гледка над Сюртис Майор, ала утринната мараня беше рядкост.

— Добре ли спа?

— Ммм.

— Кръвната проба не показа нищо. Как се чувстваш?

— Добре. Сигурно просто съм се претоварил или обезводнил. А Вайнбергер?

— Неговите последни проби не ми харесаха, но е добре, при създалите се условия. Буден е от няколко часа насам, разглеждаше заснетото от теб вчера.

Берингер седна, увит в одеялото. Все още беше леко замаян, но не достатъчно, за да го споменава.

— Ама какви слабаци сме ти на гърба — отбеляза Берингер, докато мереше кръвното си налягане и температурата си, оказаха се съвсем в нормата.

— Всичко ще се нареди. С малко късмет днес ще имаме връзка.

След бърза закуска Берингер седна да излъска визьора на шлема си. Долната част на кокпита също се нуждаеше от един парцал след вчерашната разходка в пясъка, но щеше да почака. Когато приключи с визьора, изрови чанта с презрамка и събра малко провизии за излета. Прибра и пистолета. После каза довиждане и излезе през шлюза. Малко след това вече бе слязъл в тунела и докато платформата се връщаше към тавана, той свали шлема и ръкавиците си, закачи ги за чантата и запретна ръкави. Жегата от предишната обиколка не бе намаляла, но въпреки това пое към комплекса с бодра крачка.

Тръгна по някаква рампа с надеждата да води нагоре към куполите. Беше я открил предишния ден. Горещината и миризмата на масло съвсем се усилиха и на този етап главоболието му се бе завърнало. Рампата извеждаше в поредната тъмна зала, пълна с масивни машини без кабини за водачи. Засега изглеждаше, че комплексът се разширява от само себе си, ала все някъде трябваше да има наследници на онези, които бяха задействали строителните работи. Берингер се настани върху гигантско колело, за да отдъхне. Дразнеше го отвора около врата му, сгорещен и влажен, а главоболието се бе влошило. Бе започнало да пулсира зад ушите и мускулите го боляха, ала не искаше да разочарова Хендрикс. След като се освежи с малко сок от грейпфрут, той реши да пообикаля още час и после да се върне, ако не му станеше по-добре. Само че с изправянето го удари световъртеж и се наложи да седне отново. Чувстваше се наистина зле. След няколко секунди се свлече на пода в безсъзнание.

 

 

— Д. Е. Берингер. Така пише на скафандъра ти.

Берингер долови странния акцент и усети чашата до устните си. Някой искаше да му даде да пие, ала водата го давеше. Опита се да отвори очи, само за да открие, че всичко беше тъмно и размито.

— Берингер — опита се да изговори с глас, по-забулен и от мрака.

— Не знам какво търсиш тук, но си преценил зле времето. Защо си дошъл?

Опаката страна на длан го тресна в ъгълчето на устата. Болката се взриви в главата му.

— Д. Е. Берингер — тук ние се разпореждаме!

Астронавтът се сви и вдигна ръце, за да предотврати нови удари.

— Болен съм — изхлипа най-сетне, думите излизаха една по една.

— Извинявай. Задачата ми не е да те разпитвам, но… Обстоятелствата са доста сложни. Налага се да се измъкнем оттук.

Берингер не беше сигурен къде бяха. Потърка очи, но погледът му все още бе замъглен и размит. Стори му се, че чу някой да се отдалечава с тичане, ала не беше сигурен. Докато се мъчеше да измисли някакво обяснение, стъпките бяха заглушени от някакво бръмчене. Изведнъж покрай него се стрелна черна сянка.

— Бях болен — повтори Берингер, без да знае, че вече никой не го слушаше. — Все още ме удряше, от време на време. При това не без причина. Тя ме подозираше в изневяра. Магазинът също отиваше по дяволите, както и отношенията с родителите ми, вложили пари във фирмата. И банката. Бях притиснат от всички страни и изживявах всичко като мудно, кошмарно движение. За първи път мисълта за бъдещето ме правеше несигурен. Уплаших се, когато на вратата се почука и не смеех нито да чета пощата си, нито да вдигам телефона. Винаги очаквах най-лошото и то неизменно се случваше. Не излизах от дома от страх да не срещна кредиторите си, започнах да работя и да се храня през нощта, а денем спях до късно.

Една вечер се прибрах късно след отказ от банката и провалена делова среща в друг град. Вече беше тъмно, изхлузих ризата си без да светвам и си легнах изтощен. Бях болен, възпалено гърло и треска, едва говорех. Точно когато се нуждаех най-много от нея, тя ми довери… Отдавна имали връзка. Осъзнавах го и проявявах разбиране, ала не можех да търпя поражението. Не можех да започна отначало, отново. Не можех да се изправя, отново.

Тя продаде къщата и повечето мебели, а аз си взех стая под наем. Беше тъмно и прашно, спях на матрак на пода, понеже банката взе всичко, което притежавах. После хазяинът започна да се натрапва и да си пъха носа в живота ми. В началото се появяваше няколко дни преди крайния срок за плащането на наема, просто за да се увери, че можех да платя за изгнилата му стая и смехотворния матрак, който си позволяваше да нарича „мебели“, и за който изискваше доплащане. По-късно започна да нервничи за дреболии — че завесите били дръпнати или изтривалката била накриво. Думкаше по вратата, ако не станех рано, или се промъкваше наоколо, за да наднича вътре. Не можех да разбера защо не ме харесваше. Нощем се скитах по улиците или будувах, притиснат в ъгъла без да смея да светна лампата. Лицето и ръцете ми станаха студени и лъскави, като ламарина. Чувствах се така, сякаш в корема имах найлонови маркучи, а очите ми бяха керамични. Вече не бях човек. Бях радий. Качествата ми се разпадаха през тръби със свръхнапрежение. Тялото ми се разграждаше до хелий и олово. Бях на път към злокобната загърнатост на душевното разстройство.

Вместо да се съвзема, да ликвидирам бизнеса и да си намеря работа, аз започнах да фантазирам какво ли щеше да бъде да се предам, просто да забравя за себе си. Високи сгради, кранове, комини, всичко, предлагащо дълго, непрекъснато падане, ме привличаше и бях склонен да насочвам разговорите към самоубийство. Само дето просто не можех да го извърша без разрешението им, ала също толкова невъзможно бе да товаря другите с този проблем.

Изведнъж нещо се случи. Не в действителност. Бях си там, където винаги съм бил, и общувах със същите хора. Същевременно обаче бях избутван от света, сякаш вече нямах връзка с него. Някакво чудновато спокойствие ме налегна в стая, в която никой друг не можеше да влезе и където никой не можеше да ме достигне — стая, граничеща с мрака. Отвор водеше от тясното помещение към едно безсмислено нищо. Мечтаех си да се хвърля в мрака и най-сетне да се освободя. Някъде по него време се свързах с родителите си, изпратили ме от дома с обещанието, че винаги можех да се обърна към тях, в случай че възникнеха проблеми. Когато наистина имаше повод, баща ми отвърна, че трябвало да се справям сам. Никога преди не бях молил за нищо. Майка ми извъртя разговора върху себе си. Зае защитна позиция, сякаш я обвинявах, сякаш я нападах и наричах недостатъчна. Мисля, че никога не разбра за чувствата ми, нито че съм бил самостоятелен човек. Съществувах заради тях и не биваше да накърнявам световния им ред. Трябваше да изслушвам проблемите на майка ми, да й говоря за нея самата, да я уверявам, че постъпва правилно, да потвърждавам, че не е остаряла. Правех ли друго, бях неблагодарен, за нищо не ставах, разочаровах я и не ме обичаше. Не го казваше направо, но смисълът прозираше по неин си изтънчен начин. Казваше ми: Няма нужда да се доказваш или нищо не ни дължиш, или онази, как-ѝ-беше-името, също не струваше. Бе невъзможно да проникнеш до тях. Мразех ги за това, ала исках единствено да ги видя щастливи. Само това ме задържаше, когато мракът ме викаше и вече не ме плашеше. Всичко, от което се нуждаех, за да се освободя, бе да прекъсна една тънка нишка. Единствено майка ми ме държеше като заложник, изгарящ в последния шлюз на живота.

Бях седнал да поспя на едно стълбище, когато внезапно се събудих и се вгледах в чифт строги очи. Някакъв господин бе дошъл посред нощ, за да се заключи в подземния магазин. На вратата пишеше Ветеринарен лекар. Както се бе изправил на тротоара, в мърлява престилка и с парче пура сред късата си, сива брада, доктор Емерих не приличаше на човек, на когото ще повериш да приспи домашния ти любимец. Ще му причини зло. Ще го измъчва всячески до последно. Той обаче ми предложи да пренощувам в кабинета му.

На другия ден се заговорихме. Вече не си спомням отделните разговори, ала Емерих изглеждаше заинтригуван от болестта ми и смяташе, че знае какво не беше наред. Някои го наричат секс, други — любов, каза ми. Експертите не са постигнали единодушие, ала фактите говорят свой собствен език и пробождат по-надълбоко от всичко, което сме способни да формулираме. Ако понятията изобщо имат смисъл там, то значението им е непознато.

Седяхме в тясното помещение за консултации, което така добре опознах. Умивалникът, синкаво-жълт от натрупвания, където бе капал дозаторът за сапун. Конци за шиене и ръждясали пинцети в емайлирани панички. Щорите, с една длан по-къси от рамката на прозореца и винаги увиснали накриво. Леглото за прегледи, на което спях; очукана, боядисана в бяло стоманена рамка с черни винилови възглавнички и статив за системи. Някакъв шкаф на стената бе изгубил вратичката си, та редица кафяви стъклени шишенца блестяха в жълто из стаята; мистерия, която ме занимаваше в дългите тъмни нощи.

Очевидно Емерих нямаше никакви други пациенти, но все още настояваше да практикува. За да поддържа илюзията, разсъждаваше на висок глас за необходимостта да докладва за случая ми или пък пресмяташе дълги редици числа в тетрадка с колонки според находчива система, която сам бе разработил. Често ми пробутваше по някоя книга, която смяташе, че трябва да прочета. Ясно беше, че трябваше да го слушам. Иначе се обиждаше. Оставаше си неизлечим идеалист, който никога не правеше компромиси с нищо и никого, затова практическите му намерения представляваха верига от трудности. Правилно бях разбрал. Емерих искаше да изложи на показ всички болезнени моменти, очевидни и скрити, и да ме накара да ги забележа. Същевременно обаче ми показваше и един друг свят, започващ на границата на зрението ми. Виждах как хората бяха контролирани от инстинкти и водени за носа от болни гени. Бяхме частици без значение. Единственото, което аз и другите имахме, бяха спомени, може би дори не наши — и ти знаеш много добре колко са мимолетни. Всички ние бяхме изолирани в собственото ни време. В действителност все още бях болен — страдах от параноична илюзия — ала вече не се страхувах от самотата.

Разговорите ни винаги започваха вечерно време, когато Емерих се заключваше вътре, и продължаваха до късно през нощта. Мракът допринасяше за плътната нереална атмосфера. Приключиха в една ранна утрин. Емерих ме бе наметнал с одеяло и реших, че е тръгнал да си ляга. Облаците навън бяха надвиснали гъсти и сиви, студът режеше. Стаята за консултации обаче изглеждаше изпълнена с ясно и златисто юнско слънце. Малко след това Емерих заяви, че не можел да направи нищо повече, но сигурно съм щял да се справя с остатъка. Даде ми бурканче с хапчета и ме инструктира изчерпателно как и в какви ситуации да ги вземам. После откачи табелата от входната врата и я отнесе. В съответствие с позицията си този своеволен човек напусна живота ми толкова внезапно и безкомпромисно, колкото аз бях навлязъл в неговия.

Колко дълго продължи? Изглеждаше ми толкова кратко и невинно, когато тръгнах да се скитам. Прояждаше ме бавно, разкъсващо. Вървях в транс, докато Емерих демонстрира, че това щеше да отнеме живота ми. Без доходи и без да има кого да помоля за помощ, аз се носех напред и приключих търсенето си пред офиса за набиране на новобранци. Вече присъствах в примирието между хелия и оловото, когато подписах договора с отбраната. Тогава започна войната.