Ким Стенли Робинсън
Айсхендж (12)

4

В „Йо“ имаше и предавател, който можеше да излъчва холопослания. След около месец колебания по време на дългия ни преход в пространството към Транзитната станция отидох в комуникационната зала. Бях неспокоен и се наложи да се стегна с усилие на волята, преди да седна срещу редицата празни столове, обозначаващи къде ще бъде получателят.

— Начало — казах и червената лампичка в средния стол светна. — Професор Недерланд, аз съм Едмонд Доя. Досега сме общували само чрез периодичните издания, но сега искам да говоря с вас по достъпния ми най-непосредствен начин. — Облегнах лакти на масата и разсеяно започнах да подритвам един от краката й. — Изследователският институт на Транзитната станция подготвя експедиция до Плутон, за да бъдат извършени нови проучвания на Айсхендж в опит да изясним загадката на неговия произход. — Прокашлях се смутено. Последната реплика едва ли щеше да му хареса. — Знам, вие сте убеден, че няма никаква загадка. Но…

Млъкнах и се опитах да подредя по-добре онова, което исках да му кажа. Сякаш всички изречения, трупани през последния месец, се тълпяха на езика ми и напираха да излязат едновременно. Станах и закрачих наляво-надясно пред червената светлинка, която заместваше прадядо ми.

— Но бихте могъл да признаете, ако сте чел моите статии, че съществува поне теоретичната възможност паметникът да е фалшификат. Има такава вероятност, колкото и малка да ви се струва. С досегашните си знания не можем да определим кой е изградил Айсхендж. Убеден съм в това. — Представих си сумтенето му. „Е, и?“ — Затова всички сериозни теоретици и изследователи на Айсхендж ще бъдат поканени да участват в експедицията. Като първия и водещ теоретик на паметника вашето присъединяване към нас ще бъде високо оценено от всички.

Не звучеше както исках — твърде сковано, твърде изкуствено. Та нали беше покана, нали исках да му покажа какво чувствам?! Само че беше прекалено сложно. Как да говоря с празен стол? Въпреки всичко се налагаше да оправя малко приказките си, иначе трябваше да започна записа отначало.

— Съзнавам колко хора приемат усилията ми като нападки срещу вас. Уверявам ви, професор Недерланд, това е лъжа! Възхищавам се на работата ви, било е чудесно проведено изследване и ако някой друг съзнателно ви е заблуждавал… нямало е как да узнаете това. И аз не съм съгласен с мнението, че ако паметникът се окаже фалшификат, ще бъде унищожена естетическата му ценност. Независимо дали го е построил Давидов или друг, мегалитът ще си остане на Плутон. Направен е от хора. Историята на Ема също остава, който и да я е написал… — Нищо не се получаваше. Не можех да се изразя. Закрачих още по-нервно. — Може би греша и Айсхендж е дело на Давидов. Ако е така, ще успеем да докажем окончателно теорията ви с тази експедиция. Надявам се, че ще се съгласите да участвате. Аз… желая ви всичко добро. Край на записа.

Червената лампичка угасна.

Почти по същото време на следващия ден се получи отговорът. Този път се настаних на стола с лампичката. Започна записът и напрегнах очите си, за да свикнат с новото осветление.

Той седеше зад голямо бюро в един от луксозните кабинети на Планетарния инспекторат на Марс. Изглеждаше същият като на пресконференциите. Черната коса пригладена назад, но тук-там стърчаха непокорни кичури. Сбръчкано лице, хлътнали бузи. Скъп костюм (последен вик на марсианската мода), грижливо изгладен и точно по мярка. Официалният, царствен образ на професор Недерланд.

— Господин Доя… — гледаше малко вдясно от мен и аз се преместих. — Досега не сме се срещали дори с помощта на холографските илюзии, но ми е известно кръвното ни родство. Знам, че съм ви прадядо. Как сте? Надявам се, че все някой ден ще се срещнем лично, защото виждам, че имаме и общи интереси освен родствената връзка. — Усмихна се мимолетно и нагласи листа на бюрото пред себе си. — И аз искам да ви уверя в убедеността си, че вашите аргументи са изцяло в областта на археологията и не са насочени лично срещу мен. — Неволно плъзна листа по плота на бюрото, започна да почуква с показалец по него. Ъгълчетата на устните му се стегнаха, като че се готвеше да изпълни неприятна задача. — Не мога да се съглася с много от твърденията ви, изразени във вашата покана. Нищо в трудовете ви не е достатъчно да ме убеди, че обяснението ми за ролята на Давидов не отговаря на истината. И затова не очаквам нищо от проучвания на място, извършени от специалисти в най-различни области, всеки от които ще се опитва да докаже личната си теза. Тази експедиция неизбежно ще се превърне в цирк. Поради това съм принуден да отклоня поканата ви, но ви благодаря. — Помълча, наглед за да обмисли докъде е стигнал. Наведе глава към хартията, после сякаш ме погледна право в очите. — Щом казвате, че историята на Ема ще остане независимо кой я е написал, явно според вас няма значение дали тя е истина или не. Но аз ви казвам, че има значение. Мисля, че дълбоко в душата си и вие сте съгласен с мнението ми и не е необходимо да заглаждате нещата. Ако вашата теория бъде приета като валидна, знаете не по-зле от мен какво ще означава това. — Пак наведе глава и потропа намусено по бюрото. — Затова не мога да ви пожелая успех. Край на записа.

Тъмнина. Седях си в залата и си мислех за какво ли не. За Недерланд, обикалял стръвно Марс през последния век, преправящ изцяло и отново историята на тази планета. После за безличния стар бюрократ, който лъжеше на пресконференциите, за да изгради на свой ред една измама. И отказа да участва в археологическа експедиция. Казах си: „Той се е променил, вече не е човекът, написал книгите, по които се захласвах като дете.“ И продължавах да си седя на тъмно.

 

Вече бяхме съвсем близо. Всички в „Снежинка“ се оживиха — като топящ се през пролетта сняг. Хората защъкаха по коридорите по мъха, поздравяваха се стеснително… Джонс и аз пак се изплъзнахме на експедиционната група и слязохме в салона на екипажа, където се пиеше на поразия и се смъркаха всякакви дроги. Щом ни видяха, космонавтите обявиха, че започва купон, и всички се забавлявахме с увлечение, надухме музиката до дупка и заподскачахме в отскоро възвърналата се гравитация на отрицателното ускорение. Екранът на салона показваше участъка в пространството, накъдето се бяхме насочили — черен квадрат, искрящ от звезди.

— Е, къде е? — обърна се Джонс към една жена.

Тя му посочи Плутон — в момента беше звезда от втора величина, а наблизо едва се мержелееше луната му Харон. Теофилус вдигна тост, после се развика:

— Точно така! Ето го Айсхендж, вижда се най-отгоре!

По-късно, когато се натанцувахме до пълно изтощение (и с немалко синини, защото гравитацията не беше особено силна), с Джонс се примъкнахме до една от ъгловите масички. Бях жестоко замаян и идеите се вихреха шеметно в главата ми.

— Джонс, за много неща пиша. Като дневник е. — Той кимна и спука още една капсула под носа си. — Понякога… понякога си мисля, че пиша продължение на дневника на Ема Вайл… за който съм сигурен, че авторът му е Карълайн Холмс.

— Хъм…

— Сигурен съм — повторих разгорещено, защото правилно изтълкувах сумтенето като недоверие. — Ако беше видял Холмс като мен по време на гостуването ми, щеше да разбереш какво ти говоря. Щом й казах, че съм намерил модела на Айсхендж…

— Ъхъ…

Този път означаваше разбиране. Бях описал най-подробно на Теофилус преживелиците си в изкуствения спътник и сега той закима, подсмърчайки старателно.

— И моята… моята история разказва за полет до Плутон — точно както е щяло да стане според Ема. При това Холмс плаща сметките! Да ти кажа, понякога ми се струва, че оная старица здраво държи юздите на всичко по външните планети… Чудя се доколко го е замислила предварително и още какви изненади ни е приготвила…

— Знае ли човек? — вдигна рамене Теофилус. — На живота ни влияят безброй фактори, които изобщо не зависят от нас. Защо да се тревожиш за още един, след като може и да си го изсмукал от пръстите си? Прав ли съм? Каквото и да стане на Плутон, очаквам го с нетърпение. Не ме свърта. Вече го доближаваме. — Посочи с театрален жест екрана. — Виждам ги тези ледени кули! Виждам ги!

 

И най-после се озовахме там. В орбита около деветата планета. Щом орбитата стана стабилна, доктор Лхоцзе даде заповедите си и ние се втурнахме към совалките за кацане, изскочихме от доковете на „Снежинка“ и се понесохме в дълги плавни дъги към надупчената от кратери полярна равнина, а накрая докоснахме планетата меко като дребни кристалчета от снежинката-майка. Чувствах се устойчив и плътен — по-тежък от незапомнени години насам. Прахта от кацането ни се слегна и отвъд окъпания в бялото на прожекторите район различих почти плосък хоризонт. Най-плоският, който бях виждал през живота си.

— Това е най-голямото нещо, на което съм стъпвал — казах на глас, макар че в суматохата по навличането на скафандрите никой не ме чу. — Сега съм на планета. На първата си планета и, за Бога, тя е Плутон! — Нещо в тази мисъл ме смути и разстрои и докато се отърся от нея, всички скафандри бяха разграбени. — Ей, ей! — закрещях. — Някой веднага да ми даде един — в края на краищата аз ви доведох тук!

Или не ми обърнаха внимание, или се правеха на глухи, или се надяваха някой друг да ми угоди на каприза. Натъпкаха се във въздушния шлюз и след малко се изсипаха на тумба на повърхността. Останах да фуча и да бълвам огън и жупел в командната кабина заедно с малцината несретници като мен. Но Артър Гросджийн се върна след малко (вече бе виждал мегалита, а и май искаше да се погрижи за разлютеното ми самолюбие) и ми отстъпи скафандъра си.

— Благодаря ти, благодаря, Артър! — забърборих аз. — Ще запомня добрината.

Между нас прескачаха искри на статични заряди, докато той ми помагаше да навлека тежката обвивка… и после бях в шлюза, след малко се препъвах по повърхността. Затичах се и незабавно пльоснах върху чакъла. Разсмях се, защото едва сега усетих, че камъните под мен са истински, че съм тук.

Останалият по-нагоре прах разпръскваше малко от светлината на прожекторите и фенерчетата, слабото сияние ми показа къде е мегалитът, а можех да вървя и по широката пътека от следи. Не се съмнявах, че част от тях са оставили хората от „Персефона“, с остро очертан релеф и след шестдесет години. Затичах се в тръс, загледан в равния хоризонт на север, но проклет да съм, пак се спънах и паднах.

Седнал в прашния чакъл на Плутон, видях самите върхове на ледените колони, издигащи се над ниско хълмче. Слънцето се намираше вдясно от мен — ослепителна утринна звезда малко над хоризонта. Източните страни на колоните бяха петънца от сияйно бяло. Западните чернееха смътно като сенки.

Разтреперих се, сякаш можех да усетя през скафандъра космическия студ на Плутон, някакви си седемдесет градуса над абсолютната нула. Станах и тръгнах с бавни дълги крачки като на парад. Айсхендж, Айсхендж, Айсхендж, Айсхендж. С всяка крачка се издигаше към мен над хоризонта, стъпих на хълмчето и целият се откри пред мен — безмълвният неподвижен пръстен върху равнината.

Дребните човешки фигурки се бяха пръснали из гигантския кръг или подскачаха от стълб към стълб. Учудих се, че така ме сгря присъствието им тук. Включих радиото си и ги чух как говорят всички едновременно и май никой никого не разбираше. Разсмях се. Толкова бяха мънички! Един от тях стоеше до отломките на падналата колона и дори той беше истинско джудже. Продължих надолу и си напявах нещо тържествено.

Минах между два ледени стълба. Взрях се внимателно и установих, че разстоянията са много по-неравномерни, отколкото изглеждаше на холограмите. Самият акт на създаването и възприемането на образа сякаш им бе придал подреденост. Но тук ми се сториха странно разпръснати, все едно наредени от представители на извънземна раса. Пръстенът беше някакво чудовищно творение. Разстоянието до центъра му не беше никак малко. В средата на утъпканата площадка видях паметната плоча, оставена от марсианската експедиция на Недерланд. Нямах желание да я разглеждам. Заозъртах се. Пръстенът беше грубо подобие на кръг. Трудно ми беше да си представя, че северната страна е сплескана, защото различните размери на всяка колона и неравните разстояния създаваха хаотична мозайка от черно и бяло, разкривяваща перспективата. Повечето западни колони блестяха под Слънцето, макар че дългите сенки на източните покриваха някои от тях. На север шестте големи стълба се изправяха като извита линия от кули, но и назъбената дъга от по-дребните край падналата не изглеждаше незначителна.

Хората минаваха край мен на групи, стисках им ръцете, преди да се отправят обратно към совалката. Дърдорехме щастливо, без да казваме нищо съществено, но си предавахме един на друг най-важното. Дойде и последният. По ръста и походката вече бях познал Джонс.

— Ей, Теофилус, ето ни тук.

Той стисна ръката ми. През прозрачната лицева маска на скафандъра виждах светналите му очи и широката усмивка. Прегърна ме и без да каже нищо, обърна се и се отдалечи.

Останах сам насред Айсхендж.

 

Седнах и се оставих на чувството. Откакто се помня, исках да съм тук. Стиснатото между ръкавиците ми камъче не се поддаде на натиска. Никакви холограми. Не беше за вярване.

Пръстенът горе-долу съвпадаше с много древен, заравнен кратер, така че някои от колоните се издигаха върху остатъците от ръба му. Ефектът беше прекрасен — сякаш всеки леден стълб бе забит с извънредна грижа и внимание точно където му беше мястото. Впечатлението се допълваше с очевидната неравномерност на кръга. Групи от по четири, пет, шест колони с широки плоски страни, обърнати към всички възможни посоки… Помислих, че съчетанието е красиво.

Станах и отидох при колоната с надписа. Думите и резките бяха вдълбани отчетливо в леда и в падащата под ъгъл светлина се разчитаха лесно. Представих си откривателя на мегалита Сет Серезън, застанал пред този привидно толкова чужд надпис. Но девизът беше чудесен. Спомних си недоумението на татко, че не са си написали имената. Вярно. Ако експедицията на Давидов е издигнала паметника, защо не са заявили това направо в надписа? Би имало смисъл само ако посочат кои са. А посланието, каквото беше… не е ли явен опит да съхранят загадката, да замъглят целта?

Продължих по кръга. Леко докоснах с ръкавица острия ръб на един от триъгълните стълбове, после навлязох сред натрошените буци, останали от падналата колона. Всяка пукнатина и тресчица изглеждаха абсолютно пресни, тук-там остри като нацепен обсидиан. При седемдесет градуса по Келвин ледът е смайващо твърд и чуплив. Каквото и да бе ударило колоната — метеорит или машина (несъмнено щяхме да научим през следващите седмици), я бе пръснало на десетки напукани парчета, паднали навътре в пръстена. Взрях се в един по-прозрачен отломък (напомняше ми за мътното стъкло в онзи коридор на спътника) и си казах, че тези цепнатини привидно са съвсем скорошни. Вярно, че ледът сублимира съвсем бавно при такава температура, но все пак се губи известно количество. Само че не виждах нищо, освен сякаш заточени ръбове. Чудех се до какви ли изводи щяха да стигнат учените.

Вървях на зигзаг между стълбовете, както бих направил, ако наистина бях попаднал тук на единадесетия си рожден ден. Отвсякъде виждах един съвсем различен Айсхендж, а светлината и сенките се преместваха непрекъснато. Всяка крачка ми разкриваше нов мегалит и аз ликуващо обикалях отново и отново. Накрая се изтощих и се наложи да седна върху парче от падналата колона, което ми стигаше до кръста. Бях тук.

 

За една-две седмици отделните групи влязоха в установен ритъм на изследвания. Занимаващите се с леда прекарваха повечето си време в лабораториите на совалките. Доктор Худ и сътрудниците му се стараеха да установят с какъв инструмент са били нарязани колоните. Бачан Нимит и хората му от Ганимед прилагаха нов подход, който според мен обещаваше важни резултати — съсредоточиха се върху парчетата на падналата колона с надежда да проверят дали обърнатите сега към повърхността останки от външните стени са били ударени от същото количество микрометеорити като останалите ледени стълбове.

Но наглед най-енергична беше групата за разкопки на Бринстън. Той се оказа извънредно компетентен и способен организатор, както впрочем всички очакваха. Още на следващия ден след кацането вече бяха разположили опорната си координатна мрежа и бързо правеха основните линейни изкопи. Бринстън прекарваше дълги часове при мегалита, преминаваше от изкоп към изкоп, проверяваше какво е открито досега, съветваше и наставляваше. В разговорите не криеше увереността си.

— Скритата под повърхността структура на мегалита ще ни обясни всичко. — И в същото време ни предупреждаваше да не прибързваме: — Разкопките са бавна работа дори в проста ситуация като нашата. Важното е да не съсипем точно следите, които търсим, а тук имаме лесно заличими белези от предишни изкопни работи и запълване, при това в реголит…

Беше готов да обяснява безкрайно различните подробности на задачата си и всеки път оставах почти убеден, че той ще открие решението на загадката.

 

Групите си определиха общ работен период, който нарекоха „ден“, и тогава паметникът гъмжеше от заети хора. През останалото време опустяваше.

Аз нямах конкретно занимание и с чувство на неудобство съзнавах положението си. Дадох началния тласък, а сега с изследването се заеха талантливи професионалисти. Оставаше ми само да бъда свидетел на откритията им. Затова бързо свикнах да ходя в Айсхендж през неработните часове. Малцината, които оставаха, или другите, които се връщаха, скоро застиваха в мълчаливо съзерцание. Не си пречехме и досаждахме.

Тогава бродех сред масивните ледени блокове в безкрайната тишина, а разпръснатото наоколо оборудване, изкопите и новите могили реголит придаваха на всичко вид на недовършена работа, зарязана от неизвестни гиганти незнайно защо… скелет на много по-величав замисъл. Седях с часове в центъра на кръга и го видях през всички часове на деня на Плутон. В северното полукълбо беше пролет (най-дългата и най-ледена пролет в тази планетна система) и през цялото време Слънцето оставаше ниско над хоризонта. Плутон се завърташе почти за цяла седмица около оста си, толкова продължаваше и обиколката на светилото по хоризонта. Но дори така различавах мудната игра на светлините и сенките. Ако се взирах достатъчно дълго, започвах да си създавам свой различен Айсхендж във всеки миг, както през първата ми обиколка. Само че този път аз бях неподвижен, а планетата се въртеше.

 

Близо до центъра на кръга беше паметната плоча, оставена от експедицията на Недерланд. Докарали в кратера парче едрозърнеста скала, отрязали равно върха му и го покрили с платинов плакет.

Поставено тук в чест на членовете на

МАРСИАНСКИЯ КОСМИЧЕСКИ СЪЮЗ,

които са построили този паметник

малко след 2248 година,

за да увековечат марсианската революция

и да отбележат напускането си

на Слънчевата система.

Не може да бъде измерено доброто,

което те извършиха

Зяпах тази нелепост и мислено се опитвах да подредя събитията и съмненията си. Явно три от миньорските кораби бяха изчезнали в годините непосредствено преди марсианската революция. Фактът бе документиран къде ли не. Да, значи три кораба са изчезнали. И тъй като някои от документите са били публикувани в самото начало на следващия век, Холмс е могла да научи за тях и да пробута своето творение като построено от екипажите им… И така да съчини привлекателна история за успешна съпротива срещу олигархията на Марс и нейната полицейска държава, да извлече някаква победа от съкрушителния разгром на бунта. Така във фалшификацията се влагаше мотив, далеч надхвърлящ обикновената страст към загадките… а и хората бяха склонни да вярват на подобни измислици.

После се появило досието за Давидов в архивите на Александрия и затрупаната кола, като по чудо изровена до Нов Хюстън. Ясно и просто — папката просто не е била в шкафа броени години преди Недерланд да започне проучванията си. Можеше да твърди до края на света, че архивите са в процес на непрекъснато преподреждане, но истината е, че такива промени също се документират и поне официално никой не бе бърникал в този шкаф. Още по-кратко — папката е подхвърлена. Тя е част от измамата.

А това подсказваше недвусмислено, че и полевата кола до Нов Хюстън е елемент от фалшификацията, направо пробутана на археолозите. Първоначалният оглед на Копиевидния каньон не бе показал присъствието на никакви големи метални обекти. А след като бурята затворила хората в основния лагер за две седмици, били намерени следи, водещи на север, които тъй и не могли да бъдат обяснени смислено. Значи е най-вероятно колата да е била поставена в каньона по време на бурята. Яростните пререкания за това още бушуваха по целия Марс. Дневникът на Ема Вайл (също част от фалшификацията!) бе отнесен към средата на двадесет и трети век — периода на революцията. Поне така се твърдеше. Други оспорваха това, някои подлагаха на съмнение автентичността на самата кола, особеностите на състаряването на материалите й, достоверността на другите документи, открити в нея, вероятността за свличането, открило я за погледите на археолозите… От всяка възможна гледна точка се отправяха предизвикателства към цялата теория за ролята на Давидов, а горкият Недерланд търчеше по Марс като легендарното холандско момченце, опитвало се да запуши протеклата дига с пръстче. Експедицията на Давидов беше измислица. Никога не е имало Марсиански космически съюз. Всичко беше гигантска измама.

Поддадох се на горчивината в душата си и ритнах сърдито камъка с плакета. Беше закрепен здраво. Събрах няколко шепи от реголита наоколо и затрупах плакета.

— Тъпа романтика — мърморех си. — Злоупотребяват с онова, в което ни се иска да вярваме…

Защо го бе направила?

 

Най-честият ми спътник по време на тези самотни часове бе Джонс. Естествено, той също предпочиташе безлюдните периоди в Айсхендж, защото само тогава паметникът си възвръщаше своята самотна величавост. Но понякога си мислех, че се притеснява да си върши работата пред останалите.

Защото той се трудеше — старателно и методично. Не се разделяше с лазерния си далекомер. Измерваше всичко възможно в мегалита. Когато и да превключех радиото си на общата честота, чувах го или да си мърмори числа, или да си напява мелодийки. Обикновено беше нещо от Брамс.

Случваше се и да ме помоли за помощ. Заставаше до някоя от колоните и насочваше далекомера към мен, а аз държах малко огледало пред друга колона. Премествах се при съседната и повтаряхме операцията. Подсмивах се, като го гледах в центъра на кръга.

— Шестдесет и шест пъти по шестдесет и шест… доста измервания — подхвърлих веднъж. — Какво си мислиш, че правиш?

— Трупам числа — ненужно обясни той. — Който и да е построил това нещо, много е внимавал с числата. Иска ми се да открия колоната, като огледам подробно всички измерения на мегалита.

— Коя колона?

— Вече се досещам, че всички тези числа насочват към една определена колона.

— Аха…

— Значи е задължително да открия мерната единица, с която са си служили по време на строежа. Забележи, че не е нито метричната, нито старата англо-американска. Преди много време Алигзандър Тон установил, че във всички мегалитни градежи на праисторическа Британия е използвана една и съща единица, която нарекъл мегалитен ярд, равен на седемдесет и четири сантиметра. — Той престана да мери и видях, че мъничката червена точица се отклони към ледените стълбове вляво от мен. — Изглежда никой освен мен не е забелязал, че мегалитният ярд от Северна Европа почти точно съвпада с древната тибетска мерна единица…

— Или с египетската, използвана при издигането на пирамидите. Но не е ли така, защото това е средната дължина на ръката от раменната става до върха на средния пръст? Всички древни цивилизации са си служили с тази проста и удобна мярка.

— Може би, може би… Но след като сплеснатият от едната страна кръг е типичен и за каменните градежи в Британия, реших да проверя.

— Е, докъде стигна?

— Още не знам.

Напуши ме смях.

— Компютърът на „Снежинка“ можеше да свърши тази работа за няколко секунди.

— Нима?

— Теофилус, много се радвам, че си с нас. Наистина.

Той също започна да се подхилва.

— Харесва ти, че в експедицията има някой по-смахнат дори от тебе. Но само почакай още малко. Метриката на Айсхендж винаги е била богат материал, дори преди сегашните ми изчисления. Знаеш ли, че ако започнеш от падналата колона и броиш срещу посоката на часовниковата стрелка стълбовете, чиито номера са прости числа, ширината на всеки стълб нараства 1,234 пъти? Или че сборът от височината на всеки четири поредни колони е 95,4 или 101 метра? Или че…

— И кой казва, че е така?

— Аз. Май си пропуснал да прегледаш книгата ми „Математика и метафизика в Айсхендж“.

— Явно.

— А е от най-добрите ми съчинения. Виждаш ли още колко неща не знаеш?

 

Няколко седмици се изнизаха бързо. Лицето на Бринстън ставаше малко по-угрижено, макар че групата му откриваше доста интересни особености на мегалита. За всяка колона е бил направен широк цилиндричен изкоп до основната скала. Колоната е била поставяна в центъра на дупката, която после е била запълвана. Само че за шестте големи колони нямаше отделни изкопи, може би защото бяха събрани близо една до друга. Групата на Бринстън бе определила границите на големия общ изкоп, който всъщност обхващаше цели девет ледени стълба.

— Не знам какво трябва да означава това — раздразнено си призна Бринстън.

 

В деня, когато той ни съобщи досегашните резултати, аз и Джонс отидохме в мегалита. Теофилус беше особено развълнуван, но не искаше да ми каже от какво.

Пак се оказахме единствените хора там в момента. Застанахме на полюса, за да погледаме паметника оттам. Доктор Гросджийн бе забил малък метален прът на географския полюс, за да си помогне при първия оглед на Айсхендж. Седнахме от двете му страни. Слънцето беше от отсрещната страна на мегалита и колоните изглеждаха по-неясни отвсякога — мъждиво осветени контури сред всевластния мрак.

— Сега се въртим като на пумпал — подсмихна се Джонс. — Усещаш ли?

За миг се развеселих, но внезапно си представих Плутон като малка въртяща се топка със забити няколко ледени клечици, а две мравки седяха най-отгоре.

Леко отклоних глава и Слънцето се скри зад един от ледените стълбове. Изпитах прастария страх от затъмнението — смъртта на светилото…

След дълго мълчание Джонс извади далекомера си и го включи. Насочи го към Айсхендж. На колона номер три — най-високата — се появи червената точица, по-ярка дори от Слънцето. Джонс я завъртя в кръг.

— Тази е — промърмори той. — Има нещо особено в нея.

— Освен че е най-високата ли?

— Да. — Той скочи рязко. — Да вървим!

Забързах след него. Когато го настигнах, той заяви:

— Нали ти казах, че ще постигна резултат с тези измервания! Само че не се оказа онова, което очаквах.

Застанахме пред дъгата на шестте големи колони. Номер три сякаш се извисяваше като марсиански небостъргач. От тази страна я осветяваха само звездите. Кръгът на сянката й придаваше призрачна неяснота. Взирахме се в гладката повърхност.

— Ако вземеш за отправна точка средата й — започна Джонс, — на равнището на повърхността и мериш оттам, разстоянието до всяка друга колона е мегалитният ярд, умножен по цяло число.

— Майтапиш се…

— Не. Сериозно ти говоря. И правилото не важи за никоя друга колона.

Обърнах се, но дори от два метра не виждах лицето му през маската на неговия скафандър.

— Значи все пак си използвал компютрите.

— Позна.

— Джонс, ти ме изуми за пореден път.

— Има и още нещо — номер три е точно в средата на големия изкоп, за който говореше Бринстън. Интересно… Задълго бях останал с впечатлението, че трябва да насочим вниманието си към триъгълните стълбове. Но вече съм сигурен, че тази колона е особената. Тя е средоточието на мегалита.

— Но защо?

— Не знам.

— Как тъй не знаеш!

— Ами това е положението! Може да е според каноните на извънземна геометрия или да е ключ към някакъв код… каквото и да е. Досегашните ми изследвания дадоха само тези блестящи резултати…

— Хо-хо!

Бавно обиколихме колоната, надявахме се да открием нещо забележително, нова особеност. Нищо. Обикновени правоъгълни стени…

Смътна мисъл се плъзна по границите на съзнанието ми. Заковах се на място. Звезди… Опитах всички трикове за припомняне, които знаех. Вдигнах глава, отстъпих назад и се вторачих във върха на колоната. И пред очите ми се появи ярка звезда. Дали беше Кахаб, най-ярката в Малката мечка? Потърсих с поглед останалите от съзвездието. Да, тя беше — Полярната звезда на Плутон.

И си спомних.

— Вътре е… — прошепнах и чух учуденото възклицание на Теофилус. — Ами да! Има нещо вътре.

Джонс се извъртя към мен.

— Наистина ли вярваш в това?

— Убеден съм.

— Защо?

— Холмс ми каза. По-точно, издаде се. — Напомних му за модела с прокараните от лазерните лъчи линии. — Синият лъч сочеше право нагоре точно от тази колона.

— Предполагам, че си налучкал. Но как да проверим?

— Слушай.

Притиснах шлема на скафандъра си към гладкия лед и почуках силно с ръка. Явни вибрации… Втурнах се към съседния стълб и направих същото. Не можах да определя дали вибрациите се различаваха по нещо.

— Хъм…

— Надявам се, че нямаш намерение да пробиваш дупки.

— О, не!

Увереността в догадката, подсказана от паметта, не избледняваше. Превключих на честотата за разговори със совалките.

— Моля ви, бихте ли ме свързали с доктор Лхоцзе? — Дежурният го повика веднага. — Доктор Лхоцзе, обажда се Доя. Искам да ви попитам за лесен начин да проверим дали в някоя от колоните има кухини.

— Или обеми, заети не от лед, а от друго вещество? — добави Джонс, включил се на същата честота.

Лхоцзе се позабави с отговора — май му се спеше. Накрая предположи, че сонарните тестове или рентгеновите изследвания биха показали такива особености.

— Чудесно! — възкликнах аз. — Бихте ли докарал тук оборудването и специалистите?… Да, незабавно. Джонс и аз открихме коя е ключовата колона и подозираме, че в нея има кухина.

Джонс се хилеше невъздържано. Представях си какво мисли Лхоцзе в момента — двамата побъркани най-после превъртяха окончателно…

— Това нали не е шега? — попита той.

Теофилус започна да се дави от смях.

— Съвсем сериозно е — натъртих аз.

Ръководителят на експедицията се съгласи и прекъсна връзката, а Джонс каза:

— Дано си прав, че иначе може да се прибираме пеша вместо с кораба.

— Ще открием нещо — уверих го, въодушевен от предчувствието.

— Надявам се. Разходката до вътрешните планети е малко уморителна.

 

През средата на колоната минаваше кухина — от горе до долу.

— Брей, да му се не види… — шепнеше потресеният Лхоцзе.

Теофилус и техниците на сонарната проба крещяха оглушително. Лъчите на прожекторите се отразяваха от леда като от огледало. Околността сякаш стана още по-непрогледно черна.

— Горе трябва да има вход!

В другия край на мегалита бяха оставили удължаваща се стълба. Лхоцзе веднага заповяда на хората си да я закрепят на колоната, после се обади в совалките.

— Най-добре веднага елате тук — каза на Бринстън, Худ и останалите. — Джонс и Доя намериха куха колона.

Двамата с Теофилус се спогледахме ухилени. Докато преместваха стълбата по дъното на древния кратер, Джонс разказа на Лхоцзе как стигнахме до откритието. Видях, че докторът поклати глава. Най-сетне закрепиха края на стълбата към върха на колоната. Невидимите във вакуума лъчи на огромните прожектори превръщаха колона номер три в пламтяща бяла кула, хвърляща слаби отблясъци навсякъде из мегалита. Лхоцзе се качи, аз го последвах, Джонс не изоставаше.

Ръководителят на експедицията коленичи върху равната площадка горе и се върза здраво за стълбата. Погледнах надолу, стори ми се, че болезнено ярките прожектори са много далече. Чух тихия глас на Лхоцзе в слушалките:

— Има процеп.

Погледна ме, когато главата ми се подаде над ръба. Лицето му беше зачервено, по бузите му се стичаха капки пот. А аз усещах студени вълни по тялото си, сякаш от поривите на вятър.

— Има леден блок, запушващ входа на шахтата. Изравнен е с повърхността и се чудя как ще го извадим.

Той заповяда да поставят още една стълба. Много хора говореха възбудено по общата честота, макар да не виждах повечето от тях. Вързах се за стълбата и стъпих на площадката. Джонс ме последва. Върхът на ледения стълб беше съвсем плосък, но се опасявах от подхлъзване.

Не след дълго вече имаше монтиран скрипец над колоната, в запушалката бяха забити нагорещени куки. Хората долу задърпаха въжетата и леденият блок — около три на три на два метра — се издигна с лекота. В долния край малко се стесняваше. Твърде студено беше, за да се слепят ледените повърхности. Стъпили на стълбите, Джонс, Лхоцзе и аз надникнахме в черната дупка. Шахтата имаше кръгло сечение. Насочихме мощен прожектор и различихме завой далече долу.

— Искам още въжета — разпореди се докторът. — Също спускаеми люлки и разпъващо се скеле. Опитаме ли се да забиваме клинове в този лед, ще пръснем колоната на парченца.

Скоро бяхме вързани за скрипеца. И тримата имахме фенерчета. Лхоцзе се пъхна в отвора и каза:

— Спускайте ме съвсем бавно.

Мушнах се след него. Над мен Джонс приличаше на огромен паяк.

На ярката светлина стените на шахтата изглеждаха особено лъскави. Оглеждахме ги внимателно, докато слизахме. Лхоцзе вдигна глава към мен.

— Най-добре изчакайте тук. Нека първо стигна дъното.

Спускането се проточи. Най-сетне ледът премина в тъмна, гладко изсечена скала. Бяхме под повърхността.

Стъпихме на дребен чакъл. Лхоцзе ни чакаше, застанал прегърбен в края на тунел, който продължаваше на север от ледения пръстен. Беше леко наклонен надолу. Пред нас имаше само мрак.

— Спуснете още някой дотук, за да препредава съобщенията ни, иначе радиовълните няма да минат през скалата — заповяда Лхоцзе.

Протегна напред ръката си с фенерчето и закрачи припряно по тунела.

Джонс и аз вървяхме само на метър-два зад него. Придвижвахме се дълго по цилиндричния тунел. Ако пренебрегнех факта, че бе изсечен в плътен базалт, приличаше на канал за отпадъчни води. Пак треперех. Теофилус се препъваше зад мен, все се навеждаше от страх да не си удари главата в тавана.

Лхоцзе спря колебливо. Надникнах през рамото му и видях синкаво сияние. Заобиколих доктора и затичах напред.

Изведнъж тунелът се отвори в синьо пространство. Яркосиня кухина с формата на яйце! Беше висока десетина метра и седем метра в диаметър. Фенерът на Лхоцзе се клатушкаше в ръката му и изпод стените на кухината просветваха червени искри. Повърхността ми заприлича на керамична глазура. Прокарах ръкавица по стената. Беше гладка като стъкло, но и неравна. Тъмночервените проблясъци бяха от изсечената скала. Лхоцзе се завъртя бавно, после погледна купола над нас. Дрезгавият му шепот едва се чуваше в слушалките:

— Но какво е това?…

Завъртях глава, седнах и се облегнах на синята стена. Внезапно останах без сили.

— Кой го е направил? — зашеметено промърмори докторът.

— Не е Давидов — отвърнах аз. — Невъзможно е.

— Май не е и Холмс — предположи Джонс.

Лхоцзе размаха фенера и червените искри затанцуваха.

— Нека оставим догадките за по-късно.

Мълчахме и се взирахме в сините стени. Кухината сякаш се уголемяваше пред очите ни с всяка изминала секунда… Изпитвах потискащ страх — боях се от Холмс, боях се, че отново съм се оказал във властта й. Що за човек беше, за да е направила това? Но дали е тя?

Въпросите, съмненията, всякакви мисли избледняваха и тримата просто стояхме неподвижно, хипнотизирани от светлината.

Не знам колко време мина, преди да се опомним от бели проблясъци в тунела и настойчиви гласове по радиото. Кислородът ни беше на привършване. Още неколцина от експедицията влязоха и ние им освободихме място, за да се чудят на спокойствие.

Видях през лицевата маска на Джонс, че е изумен. Не можеше да си затвори устата. Вървяхме бавно обратно по тунела, а той клатеше глава, чувах дълбокия му бас:

— Що за чудо… синьо стъкло под Айсхендж… с червени звезди… Космос под земята…

Издърпаха ни нагоре по дългата тясна шахта. Вдигнах глава към истинските звезди.

 

Учените изведнъж получиха нова възможност да изкопчат отговори на въпросите си.

Скоро установиха, че кухината е под географския полюс. По-точно оста на въртене на планетата минаваше през средата на кухината. Стените наистина бяха покрити с керамична глазура, изпечена направо върху базалта.

Доктор Худ и екипът му почти веднага откриха остатъци от свредели в тунела — миниатюрни парченца и стружки от съвсем същата сплав, която използваха за пробиване на тунели в астероидите. Първата машина от този тип бе произведена през 2514 година… от компанията „Юпитериански метали“ на Карълайн Холмс.

Бринстън изпадна в екстаз.

— Керамика! — крещеше той. — Керамика! Когато са я нагрели до точката на топене, все едно са включили часовник. Отбелязали са датата много по-сигурно, отколкото на колоната с надписа… без никакъв шанс да ни излъжат!

Научих, че с метода на термолуминесценцията от векове се определя възрастта на намерените грънци при разкопки на Земята. Дори при кратки периоди отклонението не превишава десет процента.

След седмица Бринстън тържествено оповести резултатите от изследванията. Синята кухина беше на осемдесет години.

— Спипахме я! — извика той накрая. — Значи е Холмс! Доя, ти беше прав. Не знам защо го е направила, нито са ми ясни техническите подробности, но вече съм сигурен — тя е построила Айсхендж!

 

И репортерите се вкопчиха в плячката. Айсхендж отново се превърна в сензацията на деня. Този път навсякъде се разнасяше версията, че паметникът е скорошен фалшификат. Изказваха се какви ли не предположения, но името на Холмс се споменаваше най-често, и то от повече хора, отколкото би могла да осъди… или съсипе. Вече говореха за „теорията на Доя“ или за „измамата на Холмс“.

Аз си седях всеки ден в Айсхендж.

Веднъж чух, че по холоновините пуснали интервю с Недерланд. След няколко часа се отбих да си го пусна. Не можах да се въздържа.

Този път не беше в залата за пресконференции на Планетарния инспекторат. Недерланд тъкмо излизаше от някаква сграда и глутницата репортери го наобиколи, хвана го в капан.

— Професор Недерланд, какво мислите за новите открития на Плутон?

— Те са извънредно интересни.

Изглежда се примири с необходимостта да отговаря.

— Все още ли държите на теорията си за експедицията на Давидов?

Мускулите на челюстите му изпъкнаха.

— Да.

Вятърът рошеше косата му.

— А какво ще кажете… Ами фактът, че синята кухина е прокопана с оборудване, произведено през двадесет и шести век?

— Мисля, че има възможно обяснение на този факт… например…

— Какво ще кажете за резултатите от термолуминесцентните тестове?

— Керамиката е твърде дълбоко под повърхността, за да има този метод някаква стойност в случая! — отсече Недерланд.

— А твърденията, че дневникът на Ема Вайл е фалшификат?

— Не вярвам в това. Дневникът на Ема е истински…

— Какви са доказателствата ви?

Недерланд наведе глава. Когато погледна към камерите, около устата му се бяха очертали дълбоки бръчки.

— Трябва да си вървя… — Повтори го толкова тихо, че микрофоните едва улавяха звука. — Трябва да си вървя… — И после с пълен глас: — По-късно ще отговоря на всичките ви въпроси.

Обърна се и си проби път през тълпата, отбягна протегнатата ръка на репортер и в този миг видях лицето му — изтощено, унило. Ударих по бутона за изключване на записа и слепешката се затътрих към изхода.

— По дяволите — изръмжах, — по дяволите! Защо не си мъртъв!

 

В деня преди да отлетим, получихме поредния бюлетин от Транзитната станция. Група от института начело с бившата ми студентка Ейприл бе предложила нова хипотеза. Съгласяваха се с твърдението, че Айсхендж е построен неотдавна, но от експедицията, ръководена от комодор Ерунг, веднага след кацането им на Плутон. После нейните хора „открили“ Айсхендж. Вече бяха измислили какви ли не увъртания, за да докажат, че и Давидов, и Холмс са лъжливи следи, по които сме насочени от Ерунг…

— Нелепост! — креснах и се засмях дрезгаво. — Веднага се сещам за десетина причини това да е невъзможно, включително всички резултати на Бринстън!

Въпреки всичко побеснях и смехът ми звучеше така, че на излизане от залата забелязах погледите на хората — сякаш бях сритал холоизлъчвателя.

 

По-късно отидох в Айсхендж. Колоните блестяха в безвъздушната яснота на Плутон. Помислих, че нищо от нашите открития не бе променило паметника. Оставаше си все така странен и неразбираем. Гледка, от която изтръпвах.

Джонс беше там. Напоследък почти не мърдаше от паметника. Веднъж дори го заварих легнал между две парчета от падналата колона… и дълбоко заспал. От дни не говореше с никого, особено с мен. От неговото радио можеше да се чуе само Брамс.

През последните ни часове на Плутон бе седнал до малкия камък в центъра. Отидох да седна при него. Паметната плоча на Недерланд беше затрупана под купчинката чакъл. Не можех да се насиля да я погледна.

Не знам докога мълчахме. Все пак превключих на една от честотите за лични разговори и му показах с жест да направи същото.

— Чу ли за новата теория от Транзитната станция?

Той поклати глава. Обясних му накратко. Теофилус пак поклати глава.

— Не са прави. Доста добре опознах Артър Гросджийн. Никога не би участвал в подобна щуротия. Няма да им мине номерът.

— Знам ли… Все ще се намерят хора, които да повярват и на това.

— Така е. Аз пък чух нещо още по-добро.

— Нима?

— Да речем, че Марсианският космически съюз наистина е съществувал. Давидов с цялата му група, Вайл също. Откраднали миньорските кораби, направили си подобие на звездолет, пратили Ема и останалите обратно на Марс. Ема се изплъзнала от ноктите на полицията, крила се в хаоса години наред. И решила, че иска да се върне в света на хората. Скалъпила си нова самоличност, може би накарала и баща си да направи същото, за да бъде по-достоверна нейната история. Преселила се в системата на Юпитер и натрупала богатство от добив на изкопаеми по астероидите и от животоподдържащи системи за куполите. По някое време започнало да я гризе любопитството дали групата на Давидов е оставила паметник на Плутон, както се надявала. Само че хората от звездолета бързали да се махнат от Слънчевата система, защото се опасявали от марсианската полиция. Нямали време за такива занимания. И Ема не намерила нищо тук. Решила да го построи вместо тях. Но как да покаже на света за кого е този паметник, без да се издаде? Подхвърлила стария си дневник до Нов Хюстън. Пъхнала досието за Давидов в архивите. Пробутала на света истината под формата на лъжа… защото самата тя била една лъжа. Разбираш ли?

— Значи Карълайн Холмс е…

— Или пък Ема Вайл е Карълайн Холмс. Да.

Тръснах глава.

— По нищо не си приличат.

— Външността може да бъде променена изцяло. Както и отпечатъците на пръстите, гласа, ретината на очите. Последните снимки на Ема са отпреди да навърши осемдесет години. Хората се променят и по естествен път с възрастта. Да беше видял как изглеждах на осемдесет, нямаше да ме познаеш.

— Не се връзва. Целият живот на Холмс е подробно документиран… е, почти целият. Не можеш да създадеш от нулата цяло минало, не и за толкова известен човек.

— Не съм сигурен. Дълго живеем. Лесно е да се усъмниш в случилото се преди два, три, четири века.

— Не знам, Джонс. Твърде много неща се съхраняват. — Уморено поклатих глава. — Ти само прибавяш още едно ненужно усложнение. Все едно, Карълайн Холмс е построила Айсхендж. Нещо я е подтикнало… но не знаем какво е то. — Идеята на Теофилус обаче не ми даваше мира. — Разбирам защо би ти харесала подобна хипотеза. Кой ти я подхвърли?

— Как кой? Самият ти! — Той ме погледна с престорена изненада. — Нали все това ми разправяше, преди да кацнем, докато се наливахме с екипажа?

— Не! За Бога, Теофилус! Току-що го съчини.

— А, не се измъквай. Ти ми го каза. Може би си препил тогава и не помниш.

— По дяволите, знам какво съм говорил за Айсхендж! Това си е твоя измислица.

— Както искаш. Но се обзалагам, че това е истината.

— Хъм… Май е вече петнадесетата ти версия за произхода на Айсхендж?

— Ами не знам. Чакай да ги преброя…

— Стига, Джонс! Моля те. Стига…

Намръщих се обезсърчено. Паметната плоча пред нас сякаш ми се присмиваше. Станах и я ритнах.

— Ей, внимавай със скафандъра!

Замахнах и купчинката камъчета се разлетяха из прахоляка. С треперещи ръце махнах останалите от плакета, после започнах да търкам с пръсти вдлъбнатите букви, докато ги изчистих. Погледнах в краката си.

— Теофилус, я ми помогни.

Той също се изправи безмълвно и двамата бавно, грижливо събрахме камъчетата в малка пирамида до камъка с плакета. После застанахме над нея — двама мъже, вторачили се в купчинка чакъл.

— Джонс — започнах нехайно, но не знам защо не можех да овладея гласа си, — според тебе какво е станало тук?

Той се изкикоти.

— Не се предаваш, а? Май и аз като останалите още държа на старите си приумици. Мисля… мисля, че тук има повече, отколкото сме способни да разберем.

— И си доволен?

Теофилус вдигна рамене.

— Да.

Едва успях да кажа:

— Просто не знам защо направих всичко това!

Той обгърна раменете ми с ръка.

— Хайде, Едмонд, да се връщаме. Уморен си. — Побутна ме лекичко. — Да се прибираме.

Когато стъпихме на хълмчето между мегалита и совалките, обърнахме се да погледнем. Високи бели кули на фона на нощта…

— Какво ще правиш сега? — попита Джонс.

Поклатих глава.

— Не знам. Не съм се замислял. Може… да отида на Земята. Да се видя с баща си. Не знам!… Вече нищо не знам.

Басовият му смях сякаш разтърси вакуума.

— Вероятно така е най-добре.

Пак ме побутна да тръгваме. Връщахме се при совалките, при останалите от експедицията. Теофилус заговори напевно:

— Сънуваме, а после се будим на студения ветровит склон и се впускаме в преследване на виденията си. В началото бе сънят и усилието да се освободим от магията е безконечно.