Ким Стенли Робинсън
Айсхендж (7)

4

Изпратените кодове ми позволиха да преровя още много засекретени данни и след време попаднах на дълъг списък с досиета, които така и не били въведени в компютърната система. Втурнах се към крилото с документацията. Отпратката се отнасяше за Давидов и установих, че вече съм тършувал в стаята, където би трябвало да са сведенията за него. Отново започнах да отварям шкафовете, чиито плътни редици заемаха почти цялата площ на помещението. Едно от долните чекмеджета беше в пълен безпорядък. Изглежда някой бе изтървал папките и после ги бе наблъскал обратно както му падне. Почти най-отдолу намерих търсената от мен папка — „Давидов. Поверително“. Вътре имаше цяла купчина книжа.

Документи за руската миньорска флота. Експедицията до спътниците на Юпитер през 2182–2186 година. Доклад за нападение срещу пряк началник. Разрешение за отпуск на Земята.

През 2211 година го изправили пред военен съд по обвинение в заговор за измяна и бунт, но обвиненията били оттеглени поради недостатъчни доказателства. Имаше отпратка: "Виж „Космическа сигурност, Валенски“. Нищо повече.

Следващият документ беше молба на петнадесет страници за разрешение да бъдат основани асоциация за лобиране и клуб под името „Марсиански космически съюз“.

— Аха! — креснах тържествуващо.

Годината на подаване беше 2208-а. По онова време е било необходимо разрешение от полицията за всяко събиране на повече от десет души, така че обяснението за асоциацията и клуба беше извънредно подробно. Давидов бил определен за съпредседател на управителния съвет заедно с Борг. Бяха посочени имената на всички членове. Повечето вече познавах от дневника на Ема. В параграфа „Цели“ бе написано: „Да пропагандира използването на известна част от печалбите при разработването на астероидите за създаване на междузвезден кораб и финансиране на експедиция извън орбитата на Плутон.“

Намерих го. Независимо потвърждение за съществуването на Марсианския космически съюз, в чекмедже на архива, където всеки би могъл да го открие и прочете. Същото това чекмедже бях прегледал небрежно преди няколко месеца. Толкова може да се разчита на каталозите… Повиках Шандор да дойде в стаята и го помолих да засвидетелства находката. Направихме копия от всеки документ.

— Работата ви дава твърде сериозни резултати — отбеляза той.

Написах статия, „Хроника на марсианската история“ я публикува. Никакъв отзвук.

Е, не беше точно така. Обадиха ми се Накаяма, Лебедян и някои други. Но точно тази седмица стана най-популярна теорията, че Плутон е планета, случайно попаднала по някое време в орбита около Слънцето и че мегалитът е извънредно стар — може би на петнайсетина милиарда години. Почти на възрастта на Вселената. Разбира се, това предизвика трескаво оживление и призиви да бъде изпратена нова експедиция, за да изследва най-подробно находката и да потвърди или отрече хипотезата.

Мина повече от година в усърден труд, но открих само отделни късчета. За мен бяха важни, но малцина други споделяха мнението ми. Безсмислени усилия. А вече откликвах с цялата си душа на александрийските ритми. Почти нищо друго не възприемах от света и не разбирах, че съм затънал в тези нови навици. Всяка вечер отивах в баните и не ме интересуваше с кого се виждам, в чия компания съм. Вече не търсех непременно жената, която приличаше на Ема. Понякога се срещахме и се отдавахме на секс, но някак по-умерено. Дори и най-чудатите връзки с времето губят своята мистерия.

А връзките се променят, независимо дали ни се иска или не. Веднъж познах жената в един ресторант. И двамата се канехме да си тръгнем. Стори ми се доста необичайно да я видя облечена. Тя се засмя и ми показа с жест да я последвам. Придружих я до апартамент — сигурно беше нейният — където трескаво се съблякохме (нещо ново) и се любихме в привичното мълчание.

По-късно седяхме отново облечени на леглото и гледахме през прозореца близката стена на сградата отсреща.

— От какво бягаш? — промълви жената.

Усетих стомаха си свит на топка.

— От работата си. — Пауза. — А ти?

— От същото.

Разсмяхме се. Беше по-сближаващо от всичко, което бяхме преживели един с друг. Сексът може да бъде самотен като самоубийството. Да се смеете заедно не е присъщо на Александрия.

— Е, успяваш ли? — едва изхълца тя.

Поклатих глава, както още се кисках.

— И аз — призна си жената и отново избухнахме в кикот.

После си поговорихме. И тя се занимавала с проучвания в една от библиотеките. Казах й, че прилича на Ема Вайл. Вдигна рамене. След няколко дни се срещнахме в една от баните. Жената само се усмихна и продължи по коридора. Веднъж опитахме пак. Вече нямаше смисъл.

 

Понякога съм толкова уморен. Ден след ден в нескончаем кръг, изпълнен с навици, за да прикрия празнотата в самата същност. Съществувам и трябва някак да запълня времето си. Това е. Замисля ли се над тази истина, трудно ми е да продължа дори с всекидневните си занимания. Чувствам се като театърмайстор, ръководещ смяната на декорите в собствената си пиеса. И в същото време съм принуден да вярвам, че това представление е истинският ми живот. Невъзможно.

Никога не съм усещал изтощението толкова тежко, както през последните си месеци в Александрия. Придържах се към навиците си от страх, но знаех, че съм загубен. Нямах представа още какво да търся в архивите и ровех наслука. Не обръщах внимание на облеклото си. Престанах да се бръсна. Ядях, без да забелязвам каква е храната. Живеех в апартамент, пълен със захвърлени дрехи и боклуци. И ако не бяха всекидневните ми посещения в баните, едва ли щях да се грижа за чистотата си. Затъвах във вцепенението и не съзнавах това — най-опасният признак.

Винаги съм се боял от лудостта. Смятам я за най-страшната болест, за ахилесовата пета на съвременната медицина. Подозирам, че съм от особено податливите на умствени разстройства. Често съм напрегнат и лесно се плаша. И трудно разбирам мотивите на другите хора за постъпките им, затова повечето време съм непоносимо самотен… Пък и имам всички телесни особености на потенциалния шизофреник — твърде голяма глава, ниско разположени уши, стърчаща коса. И лекарите посочват тези признаци.

Веднъж се озовах, седнал на стъпалата пред голямата библиотека с фасада от нефрит. Галех един от каменните лъвове и бях толкова уморен, че нямах сили да си отместя ръката. Не помнех как съм попаднал тук, къде съм бил преди това, какво съм правил от вече… не знам откога. Тогава разбрах, че няма надежда.

 

Измъкна ме Бодила. Стигна му и един поглед.

— За Бога, човече, ти си се вцепенил! — Подхвана ме още от входната врата на моя апартамент. — Най-малко от тебе съм го очаквал! Въобразявах си, че си прекалено заядлив, за да се предадеш. Тъкмо всичко се нарежда, както го искаше, а ти си заплувал по течението. Не те разбирам, Хялмар, наистина не те разбирам. — Той огледа обстановката с погнуса. — Я ела в моя апартамент да се оправиш. Къде се мота досега?

— Не знам.

Изгледа ме особено.

— Май си прекалил с работата — изрече с глас, какъвто не бях чувал досега от устата му, и ме хвана здраво за ръката.

Водеше ме през града към своето жилище, като не преставаше да мърмори през цялото време:

— Трябваше да се сетя, че е станало нещо подобно, толкова отдавна не си ми дотягал. Какво става, уплаши ли се? Излезе на голямата сцена и разбра, че не ти стиска да останеш?

— Не знам за какво говориш.

Той стисна раменете ми и ме разтърси.

— Събуди се!

Вкара ме в банята, ядно съдра дрехите от мен, първо пусна вряла вода, после ледена.

— Какво правиш — мънках аз, — да не си взел диплома за физиотерапевт?

Той само се ухили като побъркан. Най-сетне ме измъкна изпод душа, накара ме да глътна някакви хапчета, плясна ми няколко шамара и ме блъсна в стената.

— Престани! — възпротивих се. — Не ти ли стига, че ти е служебно задължение да тормозиш хората?

Смехът му приличаше на крясък.

— Ама че си позьор! Що за надуто перчене! Че какъв си ти — един скапан буржоа в науката. Дължиш благоденствието си на същата система, която отричаш. Археолог! Досадни безсмислици! Защо изобщо се занимаваш с това? Има ли нещо, което да е по-далеч от любимата ти революция?

— А, не е така — проточих, вече с искрица желание да споря. — Не си съвсем прав. Разбираш ли, това е търсене на действителността. Присъствието на историята в нашето настояще. В намерените предмети ние откриваме истини за същността си, изразени в начина, по който сме живели в праисторическите епохи. Така са се оформили нашите мозъци, стремежи, желания, удоволствия и откровения…

— Ама че щуротии! Какво искаш да ми внушиш? Глупако, та ние отдавна не сме като пещерните хора…

— Не схващаш! Освен всичко друго, започваме да разбираме събитията, изтръгнали ни от устойчивия праисторически цикъл и довели до сегашното ни окаяно живуркане на Марс.

— Само как мразиш тази планета! Защо не се върнеш на Земята?

Отместих мокрите кичури от очите си.

— Защото съм марсианец! — избухнах внезапно и размахах юмрук насреща му. — Твърде дълго бях живял тук, преди да стъпя за пръв път на Земята. Затова ми беше чужда, сякаш сънувах. Виждах всичко раздвоено на действителност и мечта — и като древен земен бозайник, и като марсианец. Едва когато се върнах отново тук, започнах да възприемам света ясно.

— Ето, сам го каза! Тук ние…

— Но това, което виждам ясно, никак не ми харесва, Бодил! Бихме могли да превърнем Марс в сбъднат блян. Всъщност с всяка ледена зора планетата иска от нас да създадем ново общество. И ние имаме нужда от съвсем друго общество, за да опазим разума си, защото всички ще живеем по хиляда години, при това в системата, която сами сме съградили — толкова дълго, че изобщо не можем да си го представим! Ето какво забравихме, Бодил. Навремето хората са имали оправдание да си казват: „Защо да жертвам живота си в името на някаква промяна, щом няма да доживея плодовете й. Нека поне оставащите ми години да отминат в мир, а пък следващите поколения да си блъскат главите.“ Това е било най-страшното препятствие пред напредъка — егоизмът на отделния човек, който искал само да го оставят на спокойствие. А сега хората ден за ден на Марс и не желаят да си спомнят, че не децата им, а самите те ще живеят в бъдещето, което си подготвят. Дори ми се струва, че само забравата в главите им ги възпира да излязат още сега по улиците и да вдигнат бунт! Върху всяко лице на всяка улица във всеки град аз съзирам все същото. Само работят до изнемога, за да трупат печалби хора, които никога не виждаме. А ние от върхушката отчаяно се стремим да им угаждаме… или поне аз се държа така. Мразя смирената си поза, искам да ударя по системата и едва се сдържам. Трябва да направя нещо…

— Моля те, Хялмар! — Бодила вече беше в кухнята и кълцаше зеленчуци на дървена дъска. — Постарай се да погледнеш на нещата без такъв пресилен идеализъм. Нима един човек може сам да промени всичко? — Големият нож почукваше ритмично в ръката му. — Не поемаш ли прекалено тежко бреме на плещите си? Замислял ли си се някога колко добре се е укрепила тази система? — Размаха ножа като диригентска палка пред мен, вдигна рамене и въздъхна примирено. — Маркс изобщо не е могъл да предположи как новите технологии ще бетонират за незнайни векове някогашния капитализъм на парната машина. Хялмар, ние сме само дребни винтчета от механизъм, заемащ цялата Слънчева система. Как ще успееш да се пребориш с него?

— Като покажа откъде идваме и че някога сме били жив организъм.

— Но ние сме марсианци! Тук никога не е имало цялостно, живо общество. Винаги сме били машина. Тук нищо не можеш да покажеш.

— Е, тогава ще докажа, че веднъж всички марсианци се надигнали заедно, отправили взор към утопията. И почти са успели, имали са приложим в живота план. Ще покажа как са били смазани и как е било наложено внушението, че намеренията им са престъпни. Самото разобличение ще съдържа идеята, че можем да изберем верния път — да го направим отново, а вече ще знаем и от какво да се пазим. Бодил, на тази планета сме двадесет милиона хилядолетници, обречени да понасяме всеки ден от своя живот. Нима някаква си форма е способна да ни задържи в калъпа си?

— Абстракции.

— Тогава ще говоря по-конкретно. Защо да прахосваме живота си в извличане на печалби за земяните? Защо не можем да отхвърлим колониалното господство на Земята?

— Вероятно не е невъз…

— Ето за какво е археологията, Бодил, не проумяваш ли? За мен е най-добрият начин да търся възможността. Поне

да започна, да тласна нещата в тази посока…

— Добре, Хялмар, добре. Само се успокой. Ха! Знаех си аз, че няма да се поддадеш на вцепенението. Просто се беше отпуснал. Сега чуй аз какво ще ти кажа. Говориш с член на Комитета за развитие на Марс, най-новия и най-умния сред тях. Това все нещо означава. Настъпват промени. Твоят път не е единственият, а и повече хора, отколкото можеш да си представиш, се стремят към същото като тебе. Не го забравяй! Напоследък си се наежил толкова, защото си въобразяваш, че сам вършиш всичко и че никой друг на Марс не мисли!

Хвърли зеленчуците в нагрятото олио на тигана и те засъскаха бясно.

— Да, защото нищо не постигам — признах си и пак усетих умората. — Съживих миналото, но това няма никакво значение. За твоите шефове това е поредният жетон, който пъхат в машината, за да работи. Нищо не се променя.

— Не бъди толкова сигурен. Слушай, дивако, ще бъдеш назначен за директор на Планетарния инспекторат!

Помислих, че не съм го чул добре в шума откъм тигана.

— Какво каза?!

— Със Сатарвал е свършено. Ще получиш пълномощия да разрешиш разкопки където и да било. И да започнеш ново разследване по доклада на Комисията Еймз.

Бях толкова смаян, че сигурно го гледах като безнадежден кретен. Бодила вдигна глава, видя ме и се ухили широко.

— Хайде, върви да облечеш нещо, за да вечеряме. Но първо избърши тази вода от себе си.

— Но защо?…

— За да не капе в чинията ти!

— По дяволите, защо? Защо ме назначават?

— Ти изобщо ли не обърна внимание на шума, който се вдигна около твоите статии?

— И още как! Никакъв шум нямаше! Пък и почти нищо ново не открих.

— Е, според мнозина твърде сдържано тълкуваш фактите. Което е още по-приемливо за комитета. Заслужил си славата си на достоен и отговорен учен. Сред обществеността няма разгорещени спорове по твоята работа, пък и как да ги очакваш, щом не е обсъждана в общодостъпните новини? Но както чувам, учените са впечатлени. Разбирам ги — нима другите обяснения за произхода на Айсхендж имат някакъв смисъл? Какво ще кажеш?

— Не питай мен! Аз постоянно си задавам същия въпрос.

— Вече знаеш отговора. Към нас се обърнаха Накаяма и Лебедян, както и няколко от съветниците на комитета. Обясниха ни значението на твоите изводи за Марс. Хайде, яж. Комитетът реши да те назначи на длъжност, която ще ти даде възможност да си свършиш работата както трябва.

— Виж ти… — промълвих аз. Започвах да разбирам. — Ще ме превърнете в поредния добър партиен другар, така ли?

Бодила се изсмя.

— Че ти и сега си добрият партиен другар. Просто не съзнаваш този факт.

Оставих вилицата в чинията, отидох в банята, изсуших се и се облякох. Обземаше ме непоносим страх. Прозирах замисъла им, виждах в какво се надяват да ме превърнат. Върнах се в трапезарията.

— Ще докажа, че е имало революция! Гражданска война!

Бодила кимна.

— Вярвам ти. И ще докажеш, че Айсхендж е бил построен от марсианци.

— От бунтовници, които са се борили срещу комитета!

Пак кимна, по устните му плъзна познатата усмивчица, сякаш ми напомняше гласно: „Какво от това?“ През всичките тези години комитетът лъжеше — бяха смазали не само бунта, но и спомена за него. Вече мина толкова време, можеха да се усмихват и да казват: „Да, точно това се случи. Вярно е. Избихме една пета от населението — почти милион души. После заличихме следите. Сега изровиха истината в Нов Хюстън, но ни е все едно. Ние пак сме си тук, всички са доволни. Никой не помни и никой не се интересува.“

Разчитаха точно на нашата безпаметност. Можеха да вместят всяко разкритие в историята си. Дори най-жестоките им мерки нямаше да се обърнат срещу самите тях, защото бяха толкова далеч в миналото. Лесно като да приобщиш един уж бунтарски настроен професор — даваш му привидно важен пост в системата, за да стане част от машината. Нека усети лекичко вкуса на властта, после сам ще се цензурира, за да вкуси още…

— Аз ще съм различен от другите! — закрещях на Бодила. — Няма да правя каквото ми кажете, за да пропълзя още по-нагоре! Ще използвам срещу вас всичко, което ми давате, кълна се! Ще съжалявате, че сте ми дали в ръцете този шанс.

А той кимаше, свел поглед, и хитрата усмивка не изчезваше от устните му. Чувах мислената му въздишка: „Отначало всички са такива.“ Изведнъж ужасът надделя в мен.

— Трябва да се махна оттук.

— Да, този град ти влияе зле. Но защо не се храниш?

Обикалях из стаята и си търсех палтото.

— Не носех ли палто?

— Не. По дяволите, Хялмар, няма ли да се държиш разумно най-после? Седни и изяж каквото ти приготвих.

Треперех.

— Ще взема едно от твоите палта. Трябва да се махна оттук.

Тръгнах към вратата.

— Хялмар, за Бога! Почакай малко — ще приемеш ли длъжността?

— Да — отвърнах. — Да, проклети да сте всички!

Бързах по булевардите като в треска. Грамадните обществени сгради надвисваха над мен, а отгоре се развяваха многоцветните флагове на комитета. Естествено е, че ми дадоха кодовете, за да намеря онова, което те искаха. Естествено е, че техните цензори ми позволиха да публикувам резултатите от издирванията си. Всичко ставаше по техния план, с тяхно благоволение и напътствия. Властта им над мен бе тежка и осезаема като огромните библиотеки, между които подтичвах като буболечка. Бясно натиках вещите си в пътната чанта и напуснах апартамента. И отново по булеварда — към великанската гара от оливин. Трябваше да избягам, преди да са ме унищожили. Минавах край хора с отпуснати и бездушни, почти мъртвешки лица. Входовете на баните зееха — същински влажни гърла, кулите от разноцветен камък блещукаха над уличните лампи. На гарата научих, че след малко към Бъроуз ще тръгне влак със спални вагони. Щеше да спре в Копратес, откъдето можех да наема кола и да се върна в Нов Хюстън. Там щях да се чувствам в безопасност. Свих се на седалката в ъгъла, стисках чантата си и се тресях, докато влакът потегли с мек тласък и потъна в нощта. След малко тялото ми се отпусна, но в главата ми всичко се въртеше. Не можах да заспя.

Каквото и да направех, нямаше да ги сваля от власт.

 

Кратерът Колпос не е голям (с диаметър 8 километра). Намира се в западната част на Хелас Планиция и е най-ниската точка на марсианската повърхност — четири километра под средното ниво.

Не забелязах особени промени в Нов Хюстън. Все едно бях попаднал на историческа реконструкция — „Разкопки на Марс през двадесет и шести век“. Когато изследователската работа тук завърши, навсякъде ще бъдат поставени месингови табели и ще бъде оградено с червени шнурове, за да не пипат любознателните зяпачи. Символът на унищожението, превърнат в туристическа забележителност.

Макнийл ме разведе из града. Все още сякаш почистваше с четка за зъби и разкопките почти не се бяха променили отпреди година.

Като всеки трезвомислещ практик Петрини побърза да ме посрещне със сърдечна усмивка.

— Поздравявам ви за повишението. Научихме днес, само преди няколко часа. Висока чест! Надявам се, че ще си спомняте старите си приятели, когато отидете в Бъроуз.

— Много неща ще трябва да си припомня.

Хана, Бил, Хайди и Соуза бяха в енергоцентралата. Поздравиха ме и ме разведоха сред разчистените стени. Да, тук също всичко беше готово за поставянето на табелите.

— Потрудили сте се — отбелязах мимоходом. — Но се надявах да сте свършили повече.

По-късно Хана и Бил ме отведоха на ръба на кратера, за да ми покажат докъде са стигнали с проучванията на взривовете. Доста сериозни резултати, макар че и един човек можеше да се справи чудесно, не бяха нужни двама.

— Ще се женим — съобщи ми Бил.

— Тъй ли? — Постарах се да прикрия учудването си. — Не знаех, че този обичай още се спазва. Приемете най-добрите ми пожелания.

— Предположихме, че ще се върнете скоро — намеси се Хана, — затова отложихме малко церемонията. Надявахме се да присъствате. Ще го направим тук, в лагера. В събота.

— Благодаря ви. Я ми кажете, публикувахте ли вече заключенията от проучванията си? — Двамата се спогледаха. — Знам, че би трябвало да следя как върви при вас, но в Александрия бях твърде зает и си мислех, че вече сте се погрижили за това.

— Подготвихме текста, за да го прегледате — бавно изрече Хана. — Хрумна ни, че може да станете съавтор…

— О, не, откажете се от тази идея. Резултатите са си ваши. Дори не бях тук последната година. — Погледите им ми се сториха особени, Бил пак се озърна към Хана. — Е, добре, нека това бъде моят малък сватбен подарък за вас — казах най-после, защото се сетих, че може би искат името ми под статията, за да привлече внимание. — Още веднъж ви поздравявам. Непременно ще бъда на сватбата.

Сватба. Какъв идеализъм…

В събота следобед всички се събрахме в голямата палатка, украсена с цветни орнаменти и гирлянди. Чудесен ден — безветрие, кристално чист въздух, наситено виолетово небе.

Церемонията беше кратка. Семейство Клезърт бяха кумове. Като пастор от унитарианската църква Соуза водеше службата. Бил и Хана си размениха обичайните неизпълними клетви и празненството започна. Бяха поръчали няколко каси от най-хубавото шампанско и аз охотно участвах в изпразването на бутилките. След седмата чаша се преместих в ъгъла, за да освободя място за танцуващите. Цялата експедиция се бе събрала — шестдесетина души — и повечето танцуваха под сложните смесени ритми на музиката на Ив Морис. Взирах се през отворения вход на палатката към ръба на кратера. Колко ли сватби е имало в Нов Хюстън? Оцеляла ли е по чудо някоя от семейните двойки? Не ми се вярваше… И все пак, дали не са успели да избягат някъде из хаотичните терени…

Петрини застана до мен с чаша в ръка.

— Сигурно е приятно да виждате колко добре се погаждат вашите студенти.

— Така ли бихте нарекъл отношенията им?

— Едва ли е нещо повече — засмя се той.

Разбрах, че и той е доста пийнал. Алкохолът е опиат със странно въздействие.

— В инспектората ни очаква много работа. — Изпих чашата си до дъно. — Ще започнем разкопки на всички забранени досега места, ще субсидираме университетите за целта, когато е необходимо. Може би ще успея да изкопча малко пари и за вас, ако имате желание да изясните точно какво е станало по време на онази революция. — Кимнах му съвсем сериозно. — Защо не проверите историята за подземните пещери на зелените човечета?

Още се опитваше да измисли отговор, когато Хана ме покани на танц. Тактично бе избрала по-бавна мелодия и затова можехме да кръжим кротко сред останалите танцуващи, сред общата гълчава.

— Изглеждаш чудесно — казах й.

Носеше бяла пола и синя блузка. Наведох се да я целуна по бузата и пропуснах една стъпка.

— Благодаря.

— Но не разбирам това нещо със сватбата — промърморих недоволно. — Толкова остаряла церемония, в съвременната епоха едва ли има смисъл. Очаквах да проявиш повече разсъдливост. Двойно по-умна си от Бил…

Тя се дръпна рязко и на лицето й се изписа раздразнение. В миг осъзнах какво казах. От отчаяние я поведох пак сред другите двойки.

— Почакай, Хана, моля те да ме извиниш. Изтърсих страшна глупост. Много съжалявам. Май прекалих с шампанското. — Тя кимна, но не ме погледна. — Само че ти наистина си най-способната от всички. Единствена ти никога не си съгласявала със Сатарвал и лъжите му. Тревожа се за тебе. Да знаеш, могат да превърнат в зло всичко, което направиш. Използват и победите ни също толкова успешно, колкото и пораженията. Служат си с всякакви похвати. Непременно бъди нащрек. Не им позволявай да те засмучат в системата. Твърде умна си. Твърде млада и твърде проницателна.

— Това няма да се случи, професор Недерланд. Все пак ви благодаря за предупреждението.

— Това е част от задълженията ми като твой наставник. Ти си най-добрата и искам да ти предам това, което съм научил.

Пак я целунах по бузата и тя ме изтърпя стоически. Ами да… Наставник, който се е наквасил с шампанско и натрапва поученията си в сватбената вечер. Отвратително. Ужасен от самия себе си, аз отстъпих назад. Хана ме изгледа за миг със съжаление, но от положението ме избави Макнийл, който също не беше блестящ танцьор и искаше да се възползва от бавната песен. Повлякох се замаяно към масата с бутилките.

Обърнах още няколко чаши и излязох навън. Настроението ми като че падна в пропаст. Дръпнах от главата си шлема и студът ме отрезви, но още бях потиснат. Вторачих се в бронзовото слънце и квартета от орбитални огледала. Надявах се с бягството си от Александрия да се отърва от това състояние. Нов Хюстън ми изглеждаше моят дом, истинският ми живот, моята същинска работа. Но беше все същото където и да отида. И тук усилията ми щяха да са безполезни, а животът — празен. Нямаше къде да избягам. Спомних си края на поемата „Градът“ от Кавафи:

„…Ах, не виждаш ли,

че щом затвор е твоята душа,

ще гниеш зад решетки

навсякъде по Марс?“

Понякога съм толкова изтощен!

 

Хаосът — пропаднали терени, представляващи главоблъсканица от къси, задънени долини и ридове.

Тръгнахме от Нов Хюстън с шест големи експедиционни коли и две по-малки полеви машини. Насочихме се към Ауреум Хаос — района, отбелязан с червените точки на картата, която намерихме. Заедно с нас в първата кола пътуваше Ивлин — картографка от бюрото на инспектората в Копратес. Тя ни упътваше. Движехме се в меката светлина на фалшивата зора от орбиталните огледала. Небето сияеше в бяло и златно, пред нас се простираше кехлибарената равнина с рязко очертани сенки от всяка скала и камъче. По радиото чувахме разговорите в другите коли, но в нашата беше тихо. Подминахме стоманена опора, стърчаща като кост от пръстта. Ивлин разпозна в нея останка от отдавна демонтиран водопровод и ни насочи да се движим покрай линията на опорите.

Късно следобед стигнахме до път. В районите на кратерите е лесно да прокарваш пътища. Пускаш булдозера и имаш равна ивица, обрамчена от два ниски вала чакъл.

— По този ще стигнем почти до целта — увери ни Ивлин.

Озърнах се — над следващите коли се издигаше дълъг облак прах и вятърът го отнасяше на изток. Пътят криволичеше край толкова стари кратери, че ръбовете им представляваха заоблени могилки.

Напредвахме бързо. Спряхме за през нощта на самия път, потеглихме рано на следващата сутрин. Завихме на изток, доближихме източния край на пропастта Еос. Същия ден стигнахме до Ауреум. Тук равнината пропадаше в неравна местност, която продължаваше на север, докъдето различавахме нещо. Ауреум е падина, хлътнала повече от два километра надолу, затова можехме да виждаме околността четиридесет километра напред — нагъната, надупчена земя, сякаш тук се бяха сражавали гиганти. Гледах потиснато хаоса — как бих успял да открия скривалището на бунтовниците в тази топографска лудница?

Все пак разчитах на картата. Ивлин ни показа дълъг плавен наклон надолу — спуснахме се към края на хаоса. Забелязах, че всяка къса долина е сравнително равна, макар понякога проходите да бяха твърде стръмни и тесни. Не ми се струваше невъзможно да бъде прекосен този терен.

Когато здрачът се спусна, разположихме лагера си в едно дефиле. Ивлин твърдеше, че отново сме попаднали на път, който води към една от старите водни станции. В южната част на Ауреум имаше три такива станции, където най-добре използвали остатъците от някогашните подземни водни находища. Изпомпвали живителната влага нагоре към пресъхналите плата на Тарсис. Вероятно една от станциите бе послужила като отправна точка по пътя към скривалището, защото изграждането на каквото и да било голямо убежище би наложило доста пътувания напред-назад. Ивлин щеше да ни заведе до водната станция, която беше най-близо до червената точка в средата на картата.

 

Намерихме станцията към края на другия ден. Състоеше се от две пластмасови оранжерии, хлътнали под наветия пясък, и пет малки жилища, направени от тухли. Бяха изградили хитроумна система — старите машини на Джонсън смесваха пръст и топла вода, за да освободят кислород. Към глината прибавяха фиксатор и правеха блокчета от „кирпич“ за построяване на селището, кацнало върху един от стръмните хълмове, изобилстващи наоколо.

Изкачихме се по тесния път и излязохме от колите да огледаме. Още една от руините на смутовете. Тухлените къщи изглеждаха достатъчно добре, затова бяхме изненадани от изпочупените прозорци. Нямаше нито една затворена врата. Вътре беше пълно с пясък и прах. Реших, че можем да влезем в една от постройките. В кухнята намерихме шкафове, претъпкани със съдове и прибори. Но никакви останки от храна. Странно. Пресякох малкия кръгъл двор и заварих Соуза да изпробва старата помпа. Генераторът беше в доста добро състояние. Скоро щяхме да проверим дали и подземните механизми за топене, пречистване и изпомпване също работеха.

Разпънахме палатки в двора и през следващите два-три дни аз обикалях каменните лабиринти северно от станцията. Отначало не открих нищо. Преди сгъстяването на атмосферата следите от колела или вериги щяха да се съхранят милиони години, но сега не можех да се надявам на това. Оставях зелени маркери навсякъде, където минавах, и често се случваше да попадам на вече изследвано място.

До четвъртия ден не намерих никакъв път. Тогава тръгнах по дълъг, спускащ се надолу каньон. Спрях се да разгледам едно тибетско храстче, поникнало между два камъка. Вече бях виждал тук много лишеи и алпийски мъхове, но това растение веднага привлече вниманието ми. В падините въздухът и водата са достатъчни, за да поддържат съществуването и на по-висшите форми. Когато вдигнах глава, видях, че по дъното на малкия каньон минават две успоредни хлътнали линии, като почти засипани коловози. Извадих малка четка от джоба си и изметох пясъка по десетина сантиметра от едната линия. Открих ясна следа от гуми, каквито оставяха и нашите коли. Тръгнах по коловозите, минах през проход и попаднах в клиновидна долина, виеща се между склоновете, докъдето стигаше моят поглед. Вече притъмняваше, затова се върнах в станцията.

Тази вечер изобщо не успях да прикрия обзелата ме възбуда. Ровичках с вилицата в чинията си, сякаш преследвах мравки. Накрая не издържах и казах:

— Ще взема една от малките коли за няколко дни и ще огледам терена на север.

Соуза и Бил се спогледаха, а Хана се намръщи.

— Възможно е някои от обитателите на това място да са отишли на север, когато са го изоставили. Не е много вероятно и не искам да преча на основната работа тук, но се натъкнах на следи и искам да проверя докъде водят. Няма да е за дълго.

— Ще е по-безопасно да изпратим група — предложи Соуза. — Имаме достатъчно хора.

— Ще го направя сам — отсякох веднага.

Вече усещах как властта развращава. Толкова е лесно! Но въпреки че бях началникът тук, другите пък имаха право да не ми се подчинят и да ме спрат. Истинската власт има сила зад гърба си. Затова добавих:

— Не се тревожете. Карал съм полеви коли на инспектората повече години, отколкото вие живеете на този свят.

— Нямаме големи запаси сгъстен въздух — обади се Бил.

— Ами пуснете машината на Джонсън отново — натъртих невежливо. — Няма да взема прекалено много.

— Там е лесно да се загубите — неспокойно каза Соуза. — По-сигурно ще е и аз да дойда с вас.

— Ще се оправя.

Очите на Хана ми зададоха безмълвен въпрос. Обърнах се към нея:

— Нищо лошо няма да ми се случи. Просто искам да огледам.

Тя кимна с нежелание. Соуза се взираше в мен неуверено. Бил се мръщеше, сякаш се колебаеше дали да даде съгласието си. Ядосах се и промърморих:

— По-добре ми помогнете да подготвим една от колите.