Ким Стенли Робинсън
Айсхендж (6)

3

Лагерът

Планетарният инспекторат ми отказа разрешение да напусна Нов Хюстън, затова се обадих на Бодила.

— Имаш нужда от помощ, а? — подхвърли той веднага.

— Да.

— Гледа ли моята пресконференция?

— Гледах я. Ти сам ли си написа речта?

— Не.

— Така си и мислех. Съзнаваш ли колко лъжи бяха вмъкнати в нея? Или ти е все едно?

— Нима имаше лъжи?

— Ясно. Все едно ти е. Щеше да прочетеш всичко, което ти бутнат в ръцете. Това е участта на всеки новак в Комитета. Отвратително!

— Ти май щеше да ми искаш услуга?

— Е… да.

— Ще си помисля. Разочарован съм, че не си харесал моето малко представление.

— „Представление“ е най-точната дума. — Ето, пак не можах да се сдържа! — Но номерът няма да мине, да знаеш. Лебедян и останалите вече разкъсват на парчета вашите измислици, както и всички отчети на Инспектората за находките в Нов Хюстън. Бодил, не можете да се преструвате, че не е имало фалшификации на историята. Твърде много противоречия и несъвпадения излязоха наяве. Намереното от нас тук отрича напълно казаното от Шей за нападението на града. Ако искаш, провери пак в доклада на Комисията Еймз.

— Непременно, Хялмар — засмя се Бодила.

— Гледай да не забравиш! Ако оставим настрана гнусната наглост на тези увъртания, изглеждаш глупаво, когато изпълняваш такива поръчения. Така собствената ти позиция отслабва, защото като говорител те свързват с лъжите, които си изрекъл. Ще ти се отрази зле на кариерата. А този път няма да се измъкнеш сух от водата. По-добре обясни на своите шефове положението и се опитайте да измислите нещо по-умно.

— Благодаря за урока по държавническа мъдрост — изрече той присмехулно.

— Готов съм да го разменя срещу едно пътуване до Бъроуз — озъбих му се аз. — Искам да науча повече за тази щуротия на Плутон.

— Чудесна загадка, нали? Всички в Бъроуз само за това говорят. Каква е истината според тебе?

— Истината е, че ви очакват още неприятности. — Забелязах как потрепна горната му устна и реших да не прекалявам. — Но знам, че откритието е добро за Марс. Можеш да се обзаложиш на това.

— Хъм…

Той ме принуди да се поизпотя от притеснение, докато го молех. Но му казах каквото трябваше и се съгласи да ми помогне.

Седях във влака за Бъроуз, притиснал чело о стъклото на прозореца. Медни облаци се пръскаха по вятъра под тъмнокафявото небе. Понякога се чувствам като тях — разпилян, разпокъсан по неумолимия ураганен напор на Времето. Знаех, че с това пътуване за мен свършва още един живот. Из целия вагон се чуваха гласове, говорещи само за поредното чудо — тайнствения паметник на Плутон. Дали означавал, че наистина е имало цивилизация в Атлантида? И че е достигнала до полети в Космоса? Мислено порицавах тези хора с необичайно за самия мен красноречие. Моля ви, стига с налудничавите измислици! И без това е достатъчно трудно! Само че именно най-нелепите хипотези щяха да никнат изобилно около това откритие, същински гъби около пръснал се мехур със спори. Беше неизбежно. А на осеяната със скали равнина Синус Сабеус някой бе разчистил обширен район и бе подредил камъните в надпис: „ПОКАЙТЕ СЕ“. Вглеждах се в буквите през смътното отражение на собствената ми глава — щръкнала черна коса, малки очички, мрачно свити устни. Как ли ме понасяше Бодила?…

Знаех защо откритието на Плутон ме засегна толкова лично. То щеше да унищожи привичния ми свят. Досега живях в среда, която успявах да предвидя, в едно разбираемо за мен затворено общество. Като всеки друг полагах много усилия да си свия гнездо от вкоренени навици, иначе животът ставаше твърде дълъг и непоносим. Щях цяло десетилетие или дори две да се ровя кротко в най-важното за мен място от марсианската история. Самите разкопки щяха да се превърнат в част от историята. А сега паметникът на Плутон връхлетя като метеорит през купола, разби всичко и ме запрати насред нов свят. Вече бродех по непознат терен, изложен на незнайни опасности.

И общността на историците, и непостоянната публика от непосветени щяха да забравят Нов Хюстън заради това несравнимо по-вълнуващо откритие… освен ако можех да докажа, че в дневника на Ема е скрито разковничето на загадката. Да убедя всички, че звездолетът, с който тя отказала да напусне Слънчевата система, е оставил след себе си този паметник като доказателство и знак за излизането в междузвездното пространство. Да внуша, че това е паметник на смутовете. Но имах нужда не само от тези кратки редове, за да заприщя потопа от безумни измишльотини. Предстоеше ми цяло разследване и планът вече ми беше ясен — щях да търся Марсианския космически съюз из архивните дебри на Александрия.

Поредната загадка. Би трябвало да съм доволен, но все още преживявах само объркване от промяната и още нещо неопределено, граничещо със страха. Може би борбата с тайните е само упражнение на способностите, които ще ни позволят да разгадаем самите себе си.

 

Щом пристигнах в Бъроуз, отбих се в апартамента си. Кухня в махагон и черно-зелена теракота. В хола властваше библиотеката, заела две стени от пода до тавана. Дебел сребристосив килим застилаше коридора към баня почти с размерите на хола. И спалня, запълнена от легло на подиум. Глупавият разкош на един самотен професор. Не ми се вярваше, че лично съм избирал обзавеждането. Що за човек е този Недерланд? Нищо чудно, че на разкопките се чувствах много по-добре.

Прекосих големия двор на университетското градче, мърморех си:

— Всичко на боклука, само голи стени с мазилка и дъски на пода. Книгите на купчини и един дюшек в ъгъла…

Дворът беше като издигната тераса над градския център и аз се поспрях да хвърля един поглед. Годината в Нов Хюстън бе променила изцяло представите ми за мащаби. Небостъргачите край реката, мостът, широките булеварди като спици на колело ми изглеждаха немислимо грамадни, като че творците на града бяха строили за великани. Цяла падина, превърната в речна долина, четиримилионен град под открито небе. Какво ли биха си помислили някогашните обитатели на Нов Хюстън? А какво ли щяхме да кажем самите ние преди триста години?… В миналото е било по-просто (съзнавах, че това не е вярно). Само че нашето съзнание се оформя през юношеството и повече не се променя, колкото и дълго да живеем.

— Хайде, изкопаемо — подхвърлих си, а статуята до мен сякаш ме гледаше със съчувствие. — Хайде, пещерно човече, върви да зяпаш онзи леден кръг.

Минаващите студенти се обръщаха за миг към мен и се отдалечаваха равнодушно.

Разбира се, в канцеларията на факултета всичко си беше същото. Люсинда и Кори ме поздравиха и ми дадоха моята поща. Често си мислех, че хората от факултета са като семейство — секретарките заместват лелите, колегите са свирепите братя и сестри, а студентите играят ролята на децата. Колко по-близки ми бяха от моето биологично семейство! Деца, внуци, правнуци, пра-пра… и така нататък. Вече не знам докъде се простира потомството ми. Не съм виждал никого от тях от десетилетия. Повечето живееха по астероидите или още по-далеч, където Съветът на външните планети допуска пълна анархия. Всъщност замисли ли се човек, кръвта не се оказва чак толкова по-гъста от водата. Но тук, в познатите кабинети, Люсинда веднага ме попита как вървят разкопките, докъде са стигнали Бил и Хана и кой е бил последният повод за мрънкането на Соуза… а какво мисля за това забележително откритие на Плутон?

— Радиопредавател на извънземни — сериозно изрекох аз и те се ухилиха.

Така разбирам семейството.

Всичко в пощата ми беше пълен боклук, ако не смятам дългото, писано на ръка послание от моята бивша трета съпруга. Бореше се с пристъпите на паника, редуваща се с убийствено равнодушие, а това писмо беше част от предписаното й лечение. Съчинявала го цял месец и все едно четях дневника на някой зомби. „Разходих се край канала. Ледът беше дебел и напукан от камъните, които хлапетата хвърлят.“ Горката Маги… Оставих листовете настрана с намерение да дочета писмото друг път. Пишеше скучни писма дори когато беше добре.

В голямата прожекционна зала на космическия център ме чакаха Люис, Столуърт, Нгуен и още неколцина, които не познавах.

— Пускай! — подвикна Нгуен на техника.

Мрак. После над пода се появи тъмната равнина, която вече видях на малката снимка. Гъсто осеяно със звезди небе замести куполовидния таван. Слънцето беше само два-три пъти по-ярко от Сириус и висеше ниско над хоризонта.

— В единия си край Айсхендж е на петдесет метра от географския северен полюс — подхвърли Нгуен.

— Айсхендж ли?

— Така го наричат.

— „Хендж“ означава кръгъл земен насип — възразих аз.

— Да, но правят аналогия със Стоунхендж — весело вдигна рамене Нгуен. — Освен това колоните са поставени по ръба на нисък кратер, така че се издигат на около два метра над равнината. Значи можеш да наречеш този ръб „хендж“.

— Нелепо е.

— Е, къде е? — попита Столуърт.

Няколко пъти бях работил с него по проблеми в датирането на находките. Това беше неговата специалност.

— Холозаписът е направен от Артър Гросджийн, главния планетолог в „Персефона“. Показва ни как самите те са приближили мястото. Вижте как подскача хоризонтът. Ей сега ще се появи, право пред нас. Сега в северното полукълбо на Плутон е лято и мегалитът е осветен постоянно. Тихо, ето го!

Но тъкмо в този миг Столуърт заговори:

— Появата на такова множество кратери би трябвало да отнеме милиарди години. Как е възможно планета, отдалечена от всякакви метеорни потоци и астероидни пояси, да е надупчена с толкова кратери?

— Няма общоприет отговор — отвърна Люис. — Според една от теориите Плутон е бил спътник на някой от газовите гиганти в системата и след като си отнесъл порцията тежка бомбардировка, бил изхвърлен на далечна орбита от преминало наблизо друго голямо тяло.

— Кое? — учуди се Столуърт.

— Не знам. Питай Великовски. — Люис се засмя. — А Маунтджоув твърди, че образуването на кратерите е започнало преди петнадесет милиарда години и Плутон е планета, някога принадлежала към една от най-ранните звездни системи.

Над хоризонта изведнъж се появиха десетина точки — звезди, постепенно превърнали се в бели кули. Млъкнахме. Колата, на която беше холокамерата, подскочи върху ръба на почти изравнен с повърхността кратер. Скоро вече виждахме целия пръстен от колони. С доближаването му моето сърце туптеше все по-болезнено. Колата премина между два ледени стълба и се насочи към центъра на кръга. Но повърхността на реголитната равнина беше непокътната. Нима след издигането на такъв паметник не биха останали някакви следи?

Средната височина на ледените кули беше десет до петнадесет метра, а широчината — два до три. Но някои бяха значително по-големи. Три колони имаха триъгълно сечение, а не правоъгълно. Една от по-масивните се бе пречупила почти в основата си и бе паднала към средата, пръскайки се на десетки ръбести бели парчета. Холокамерата се насочи към тези останки и когато спря, аз отидох в ъгъла на залата и се озовах до кръста в призрака на ледена буца.

Другите си бъбреха за водния лед около Сатурн и за каменните кръгове, останали в Британия от епохата на неолита, но аз се постарах да не ги чувам и се взирах в сцената около мен. Поддадох се на илюзията за безмерно пространство и се опитах да почувствам мястото.

— По-големите колони са откъм северния полюс — обади се Нгуен.

— Помълчи малко и ни остави да гледаме — помолих го веднага.

Крачех из холограмата и се взирах напрегнато. Незнайният творец имаше чудесен усет за формата. Не се съмнявах, че виждам нещо, създадено от човешки ум и ръце. Изглеждаше точно като знак, оставен от съзнанието върху Космоса, също като рисунките в праисторическа пещера. Шестдесет и шест ледени стълба на около десет метра един от друг. Нещо изплува в паметта ми и аз се върнах при останалите, които разглеждаха колоната с надписа. Дълбоко врязана калиграфия, а отдолу — шестнадесет резки.

За Стоунхендж ли ми напомняше? Не… В съзнанието ми се появи образът на Стоунхендж като на пощенска картичка — невзрачно място под защитен купол, все едно го бе направил скулпторът Риналди. Пък и напречните каменни плочи му придаваха съвсем друг вид. Беше нещо различно… Затревена пустош… Мрачно море като калаена тава…

Още една нишка от спомените се прекъсна в настоящето. Сегашният миг е най-важен за сетивата, може да заличи всичко останало и това е добре, но понякога ми се иска да не е така. Дали пък не изпитвах облекчение, че не си спомням? Объркан, аз се дръпнах настрани от другите. Оглеждах тези ледени остриета, стърчащи над тъмната равнина, и остро преживявах странното видение. Приклекнах и преминах през дребните камъчета, сякаш аз не съществувах, а холографската илюзия беше самата действителност. Изобщо забравих за залата, в която се намирах, и се озовах на Плутон — на един полупрозрачен Плутон, където можех да си седя без скафандър и да дишам хладен въздух, и да се взирам в по-загадъчен и чудат мегалит от всеки, който някога се е издигал под земното небе. Страхопочитанието (чувство, което ценя и го жадувам заради редките мигове на появата му) твърде много наподобява своя братовчед ужаса, когато нахлуе като вълна в душата. И точно острието на тази смътна уплаха върна ненадейно убягващия ми спомен — ливадата над морето, тънкия сърп на Луната в небето, изпълненото със съжаление кръгло лице на Мадлен. Скочих, стреснат и развълнуван. Да, пътуването ми до Земята… картини от него се редяха подобно на наниз и всяка мигновено събуждаше следващата в паметта. Нервите ми почти звъняха от напрежение, кръвта се втурна буйно по вените ми, Плутон и Марс изчезнаха от съзнанието ми.

Притисках слепоочията си с длани, когато блеснаха светлините. Боя се, че моите колегите ме помислиха за смахнат. Не им обърнах внимание, само промърморих някакво извинение към Столуърт и Нгуен. Измъкнах се от космическия център в изненадващо ярката светлина на следобеда.

 

Лемнискатски острови — тези буци извънредно твърда скала са били по-устойчиви от околните пластове, когато катастрофалните изблици на вода от подземните кухини са оформяли каналите.

Помня, че прекарах почти целия полет до Земята в центрофугата. Тренирах в условията на земно притегляне, за да се подготвя за кацането и последвалите го дни. Третата ми жена Маги току-що ме бе напуснала. Не искаше да предприемам това пътуване, а аз нямах желание бракът ни да свърши така. Имахме деца, аз следвах твърдо установените си навици. Нищо, освен възможността да посетя Земята, не би ме убедило да ги разруша. Комитетът даваше подобни разрешения крайно неохотно, но аз се вкопчих в своя шанс и тръгнах въпреки ужасната депресия, оставяйки парчетиите от цял един живот зад гърба си. Отново бях в преход към нов етап, лишен от предишните привички, болезнено жив.

Разбира се, побързах да се вместя в рамките на нови установени правила в битието си. Самото пътуване беше начин на живот, спомням си го като едно цяло. Упражнявах се усърдно всеки ден и накрая вече не усещах тялото си като непосилен товар. Все още ми тежеше, но можех да се справя. Всеки ден се измъчвах на онези машини и се уморявах толкова, че нямах сили да мисля.

Една жена се занимаваше със същата упоритост, макар и не с такова мрачно настървение. Белите й дробове помпаха мощно въздуха, от всяка пора на кожата й изскачаха капчици пот. Нападаше машините с весела дързост и се присмиваше на намусената ми физиономия. „А този уред опита ли го?“ — питаше ме тя. „Още не съм“ — отвръщах и се насочвах към механичния мъчител. Говореше само за тренировки и натоварвания, а това ми допадаше. Казваше се Мадлен. Беше горе-долу на моите години — около стотина. От външността й си спомням само гъстата руса коса, вързана на опашка в центрофугата, но пусната да се рее като облак в по-слабото притегляне на общите помещения в кораба. Винаги привличаше погледа ми. И колко силна беше тази Мадлен…

Но дори през ум не ми мина, че се влюбвам. А и как бих могъл? Чувствах се изтощен, гадеше ми се от самата мисъл за нови преживявания. И колко ли пъти може да се случи това в един човешки живот в края на краищата? Не е ли любовта сред способностите ни, които се изчерпват, изтичат подобно на вода от подземно езеро? А Мадлен не допускаше сближаване (това също ми харесваше). Разговаряхме часове наред, докато тренирахме. Тя ме научи да скачам на въже. Разказахме си своите житейски истории. Бе помогнала в организирането на пътуването — отиваше за трети път на Земята. Всеки ден се упражнявахме, накрая рухвахме и дишахме тежко в гъстия като супа земен въздух. Може би газовият състав на земната атмосфера има особено въздействие върху мозъка, защото усещах как същото нещо ми се случва отново, въпреки че се подтиквах да мисля трезво. Плашещо е да разбереш колко са безпомощни хората пред самите себе си! Казваме си: „Аз се разбирам, ще се променя, ще се овладея, ще се пазя.“ А после при всеки стрес се държим така, както е заложено в нашия характер още от самото ни раждане, в характера, скрит дълбоко под нашето „аз“. И аз се влюбих безпомощно, сякаш ме повали заразна болест.

Струва ми се, че бях симпатичен на Мадлен. Преодолявах тежестите, защото исках да бъда доволен от тялото си, отбягвах да се обръщам към множеството огледала в залата на центрофугата, за да не виждам зачервените си бузи и щръкналата си черна коса. Жалко, че човек не може да промени и образа си с тренировки. (Суетността си отива трудно от съзнанието. Дори и когато прехвърлим първите две столетия, ценим лицата си, сбръчкани като корубата на костенурка, защото изразявали нашия опит и помъдряване, били история на емоционалния ни живот. А тогава бях само на сто години и изглеждах съвсем млад.)

Паметта съществува в малки затворени вериги от случки. Ето следващата връзка от брънки в спомените ми — излизаме от совалката на площадката за кацане сред пустинята. Всички в групата се чувстват като колумбовци. Въпреки цялата подготовка се усещах твърде тежък, а слънцето ме заслепяваше. Струваше ми се, че небето гори. А синевата… нямаме такъв цвят на Марс, но съзнавах, че някаква част от мозъка ми веднага разпознава това синьо.

Откъслечни мигове от обиколките ни — Мадлен ме водеше по пътеки над Мачу Пикчу; смеехме се на сериозните статуи на Великденския остров; някакъв екскурзовод се учудваше на знанията ми за поредната историческа забележителност. Макар да бях научил немалко за руините на Земята, пак зяпах с отворена уста и се опитвах да видя всичко едновременно като останалите в нашата група. Сигурен съм, че приличахме на миньори от астероидите, дошли след много години в Бъроуз.

Още една, по-голяма верига. Една вечер бяхме в Ангкор Ват, двамата с Мадлен се катерехме по стъпаловидните стени на храмовете под бледо мъждукащите звезди. Застанахме на обвит с бръшлян покрив сред тъмната джунгла и аз видях познато изражение на лицето й. Тъкмо я прегърнах и доближих устните си към нейните, когато насекомо с големината на юмрука ми прелетя между нас. Отскочихме, препънахме се и избухнахме в смях.

— Божичко!…

— Какво беше това?

— Не знам — каза Мадлен, — но пък беше грозно!

— Няма спор. Да не е водно конче?

— Как да го позная?! Дано няма много като него наоколо.

— Дано.

— Радвам се, че нямаме такива грамадни буболечки на Марс.

— И аз. Може да те уплаши до смърт.

Засмяхме се, после все пак беше време и за прегръдката. След няколко минути тя прошепна:

— Но не можем да го направим тук. Тези буболечки ще ни изядат!

Върнахме се в хотела и отидохме в нейната стая.

Отчетлив спомен от Персеполис — крачех по неизброимите хектари натрошен камък и се чувствах като Тамерлан. Опивах се от неподправения досег с миналото, а Мадлен ми каза:

— Когато съм с тебе, сякаш виждам това за пръв път.

Но във Флоренция се присъединихме към друга група от университета в Хелас. Техният екскурзовод и Мадлен се оказаха стари приятели. Дали стана точно така? Двамата излязоха да се поразходят из града. Защо пък не? Ревността е толкова глупава. Вероятно ми липсва умението на повечето хора да контролират чувствата си. Флоренция ми напомняше за Бъроуз с пожълтяващите си камъни, с реката сред извивките на хълмовете, с мостовете си. Вървях по тесните улици, а в корема ми сякаш бе попаднал един от мраморните пиедестали наоколо, превивах се под тежестта му. Свирепата жега се стоварваше на тласъци отгоре ми, изгаряше врата ми, едва издържах на тежкия влажен въздух. Мярнах Мадлен и нейния приятел в една пресечка, бяха спрели да си купят от местния сладолед. Омръзна ми и да гледам просяците наоколо, прибрах се в стаята си и се заслушах в пронизващата душата меланхолия на „Спомен от Флоренция“. Забравих за етруските, за италианския Ренесанс, у мен остана само трепетът от този секстет… Можеш да превърнеш и злочестините си в естетическо преживяване. Всеки се опитва да го постигне и сигурно има защо, но не вярвам да е от голяма полза. Така само запомняш по-добре, но не се чувстваш по-малко нещастен.

Е, държах се глупаво. Признавам.

Последната верига с най-много брънки. Точно нея си спомних в холозалата на космическия център. Бяхме на Оркнейските острови, северно от Британия, за да разгледаме гробниците и каменните кръгове в Стенис и Бродгар. Островите бяха запустели, сутрин слана покриваше поляните, защото вече започваше зимата. Помолих настоятелно Мадлен да дойде с мен на зазоряване, за да отидем през ливадите до кръга в Стенис. Местността ни напомняше за Марс. Казах на Мадлен, че я обичам, а тя ми отвърна, че всъщност не я познавам достатъчно, за да съм сигурен. Като че любовта има нещо общо с опознаването между хората.

— Знаеш за какво говоря — промълвих след малко.

— Така ми се струва. Но нали познаваш Онега, който води групата от Хелас? — Кимнах. — Хялмар, аз го обичам. От години. Моля те, не се сърди! Това пътуване беше толкова приятно…

И така нататък. Тя си тръгна скоро, имала да върши нещо в хотела.

Бродех край побитите камъни, зареял поглед към далечните езера Хъри и Стенис на запад и на изток. Тесните, неравно одялани стълбове от сива скала се устремяваха към бързо носещите се облаци. Отвъд езерото се виждаше каменният кръг на Бродгар, съвсем мъничък от такова разстояние, попаднал в петънце слънчева светлина. Свят на шистените плочи. Древните легенди твърдят, че тези стълбове и колони са селяни, заварени от светлината да изпълняват езически ритуали. Опрях чело в мъха, покрил най-близкия камък, и се разтреперих. Колко пъти ми се бе случвало, колко пъти се заричах никога да не протягам ръка към друг човек, а ето — при най-лекия признак на дружелюбие се подлъгах отново. Изобщо не се владеех. В мен имаше нещо сбъркано. Знаех си. Чувствах го.

Тогава се стремях към брак според древногръцкия идеал — две силни дървета, увили се едно в друго като двойна спирала, по-здрави с взаимната си подкрепа и сплели клони завинаги. Дори в наше време някои хора успяваха да живеят така. И аз исках. Вече започвах да разбирам защо съществуването ми е накъсано на поредица от отделни животи и че не мога да разчитам приятел или близък да остане с мен за повече от един живот. Значи никога никого нямаше да опозная истински. Освен ако откриех жената, с която да осъществя идеала си.

Но не можех. Както стоях до онзи мъхясал камък, струваше ми се, че има два вида хора. Симпатичните и общителните, привличащи се един друг за сериозни връзки, и ние, останалите — обикновени, грозновати, намръщени, чиито отношения са изпълнени с враждебност, разочарования, гняв и съжаление. Ние бяхме обречени на неуспех. И в трите си брака, и в останалите връзки полагах такива усилия, а се провалих толкова жалко…

Потънал в пристъп на самосъжаление, изведнъж забелязах десетина души от нашата група, които вървяха към мен и си сочеха камъните на Бродгар отвъд езерото. Един величествен каменен кръг, видян откъм друг, над ивица вода с метален отблясък — приказна, прекрасна гледка. Жестовете на всички издаваха вълнението им и макар да не чувах какво си казваха, разбирах ги напълно. Никъде другаде по Земята не видях по-хубаво място (не искам да я сравнявам с Марс, разбира се). Веселите туристи дойдоха при мен и някои ми махнаха с ръка. Една жена им обясняваше за древните мегалити и за астрономическото предназначение на грижливо разположените камъни. Беше затворено, срамежливо същество и през останалото време рядко говореше, но тези кръгове сякаш отприщиха красноречието й.

— Знаели са как да изчисляват момента на изгрева при лятното и зимното слънцестоене, дори са могли да предсказват затъмненията.

— Не е вярно — намесих се аз. — Тази теория има толкова общо с истината, колкото и изкуственият произход на марсианските канали. Наистина тези кръгове са грубо ориентирани спрямо Слънцето, но в никакъв случай не са били научни обсерватории. Вярвате ли в обратното, налагате собствените си схващания върху древното мислене, а така само изкривявате представите ни за миналото.

Тя сведе поглед и ми обърна гръб. Другите се почувстваха неловко. Лиших я от краткото удоволствие да се покаже компетентна. Виждах, че ме смятат за досаден натрапник, а и сам разбирах, че проявих неуместна грубост. Искаше ми се да помоля за прошка горката жена, да обясня причините за вкиснатото си настроение, но не виждах как да направя това, без да се впускам в лични подробности. Пък и тя плещеше глупости, нима трябваше да се съглася с нея?

Висока жена с кестенява коса наруши мълчанието с жизнерадостно предложение:

— Хайде да разгледаме Бродгар отблизо и да видим Кометния камък.

Те тръгнаха по брега на езерото, наобиколили „специалистката“, без повече да ми обръщат внимание. Само високата жена ме изгледа отровно през рамо.

Пак останах сам и закрачих из заскрежените туфи от мъртва сивозеленикава трева, още по-потиснат отпреди. Не исках да остана на това място, но не измислих и повод да си тръгна, нямах и къде да отида. Обгърнах с ръце прояден от мъха побит камък и зареях поглед в разкъсаните сиви облаци над мен, а белезникавото небе ставаше бледосиньо с наближаването на залеза. Около краката си виждах малки цветчета, шарени петънца, пръснати между камъните и храсталаците. Вече наистина се чувствах твърде особено и няколко пъти ритмично блъснах чело в камъка, за да се отърся от това настроение.

Премръзналите ми ръце имаха цвета на небето. Над закръгления хълм отвъд западното езеро висеше тънкият лунен сърп. Мразовит ветрец повяваше откъм тъмносребристата вода и аз усетих, че ми е студено. Преди четири хиляди години незнайни хора бяха издигнали камъните, за да увековечат странното въздействие на тази местност и своя живот тук. Знаех четири хиляди пъти повече от тях, но животът ми не ставаше по-малко суров от това. Слънцето се спускаше зад отсрещния каменен кръг и островчетата, езерото, голите хълмове в далечината излъчваха собствено сияние под тъмното небе. Уплаших се от суровостта им.

Най-после се насилих да се върна в старата странноприемница. Дълго седях пред камината и си стоплях ръцете, но студът не искаше да изчезне от тях.

 

Jokulhlaps — тези ледникови изригвания са типични за Исландия, където подземните водни маси, нагрети от действащите вулкани, стапят ледената покривка и рукват в катастрофални наводнения.

Вече ми е ясно, че съм подценявал паметта си. Събитията се трупат в нея и постепенно изчерпват естествения й капацитет. Каквото е останало от далечното ни минало, се сляга под натиска на последващото, припомнянето става по-трудно и накрая престава да се подчинява на съзнанието. Но спомените остават. Умението да ги извикваш изисква особен вид умствени способности. Когато се оплаквам от слабата си памет, аз всъщност ругая собствената си тъпота.

А случайните изблици на спомени са безполезни. Отприщено от случаен повод, миналото нахлува в съзнанието като поредица от образи, които сами сме си сътворили. Затова виждаме не истинските случки, а част от себе си. Приятни мигове, само събуждащи мъката по изгубеното време.

 

В промеждутъците, когато преминаваме от един живот в друг, сме най-уязвими към преживяното.

 

Когато надхвърляме естествената продължителност на живота си и навлизаме в столетията, приличаме на алпинисти, поели нагоре по склона на Олимпус Монс. Ние напускаме пределите на атмосферата. И трябва да си носим сгъстен въздух.

 

Не знам какъв съм.

 

Валес Маринерис — малко по на юг от екватора има поредица от свързани помежду си огромни каньони. Простират се на четири хиляди километра от източния край на Тарсис до ниските райони от хаотичните терени.

И Подкомитетът по планетарна организация, и Ректорският съвет на университета, и Планетарният инспекторат единодушно ми отказаха разрешение да работя в библиотеките на Александрия. Подозирам, че Сатарвал имаше пръст в този отказ — възползваше се от силното си влияние в Бъроуз. Затова пак отидох за помощ при Бодила. Получих я. Знаех, че е лошо дългът ми към него да нараства, но нямаше друг начин да си свърша работата.

По време на дългото пътуване с влака на запад седях до прозореца в почти празния вагон. Чух шум от детска игра в предния вагон и надникнах. Беше момче на около десет години, което пускаше пластмасови самолетчета към родителите си. А в другия край на салона се бе събрала цяла тълпа зяпачи. Момчето не се смущаваше от любопитството им и спокойно отиваше да си вземе самолетчетата под жадните им погледи. Стана ми неудобно заради него и се върнах на мястото си. А влакът се плъзгаше край източния ръб на Еос, после през каньона Копратес. Беше грамаден и за миг ми се стори, че летим. Дъното на пропастта профучаваше на километри под нас, а на север отсрещната му стена сякаш образуваше самостоятелен хоризонт, като че Марс се въртеше насреща ни в гигантска приливна вълна. Все едно пътувахме през оптическа илюзия и вгледах ли се за няколко секунди, завиваше ми се свят. А и времето участваше в това нападение срещу моите сетива. Високи облаци се трупаха в прашното небе, а залезът събираше цветове, твърде пищни дори за най-екстравагантното изкуство. Само че природата не признава естетските задръжки и лилаво, розово, бледо и чисто зелено изпъстряха небесния купол, който неуловимо преминаваше от оттенъците на малиновото към къпиновото. Най-сетне слънцето се скри и в здрача, осветяван само от орбиталните огледала, влакът запълзя нагоре по склона — същинско влакно от водорасло сред голия пуст свят. Включих малката лампичка над креслото и почетох, после зяпах през бледото си отражение към каньона.

От будката във влака си купих книга със заглавие „Разгаданите тайни на Айсхендж“ от някой си Теофилус Джонс. Първите думи в увода гласяха: „Нека подходим разумно към това откритие“, което ме накара да се разсмея с пълен глас. Прелистих нататък. „Освен това учените от академичната школа пренебрегнаха всички признаци, че находката е извънредно стара, с цел да я обяснят като творение на съвременната ни цивилизация. Вероятно предпочитат тази версия пред другата, към която фактите ни насочват недвусмислено — че вече разполагаме с доказателства за космически полети още в праисторическите епохи. Подобни доказателства са пръснати и по цялата Земя — от Стоунхендж до Великденския остров. Айсхендж е съграден именно от тази древна култура, чийто език е бил санскрит и схемите на чиито космически кораби могат да се видят по стените на храмовете на маите. Дупчиците по ледените монолити показват дълго бомбардиране от микрометеорити, а един е ударен и начупен от по-голям метеорит — почти невероятно събитие, показващо категорично, че се минали безброй хилядолетия, докато се случи.“

Атлантида като лоно на тази праисторическа технология… Санскрит като математически код и в същото време като праезик… Тибет като убежище на древната мъдрост… Изгубеният континент Му… „Космодрумът“ на платото Наска… „Великата пирамида“ в Иос… В тази книга бяха събрани накуп. Четях я, а в мен странно се сливаха удоволствието и гневът. Вярно, отявленото й скудоумие ме насърчаваше. Моето обяснение на явлението не бе застрашено от подобни глупости. И все пак дългото ми писмо, обясняващо връзката между мегалитите и експедицията на Давидов, разкрита в дневника на Ема, бе публикувано в „Марсианска наука“ без никакъв коментар. А в будката на влака имаше десет екземпляра от този набор евтини измислици, съшити с бели конци!

Захвърлих книгата на масичката и пак се загледах през прозореца. Сега и огледалата се спускаха към хоризонта, повтаряха истинския залез в приглушени оттенъци на бледомораво, маслиненозелено и опушен тюркоаз. Когато огледалата се скриха зад оставащата все по-назад стена на каньона, небето изведнъж потъмня. Грамадната пропаст изчезна в мрака до мига, в който Деймос (или Ужас на древногръцки) изскочи над западния хоризонт като факел. Луната с обратна посока на орбитата… Облегнах чело на стъклото и депресията се спусна върху мен като дългите сенки по дъното на каньона.

Винаги съм се страхувал, че някой от тези пристъпи просто няма да отмине, че ще промени биохимическите процеси в мен завинаги и ще ме натика в неизлечимата боязън от живота. Познавам мнозина, които изпадаха във вцепенение за години наред или изобщо не излизаха от това състояние до смъртта си. Заболяването се среща често сред достигналите моята възраст. Престават да виждат какъвто и да било смисъл в живота и макар че още мъждукат, самата биохимия на техния организъм се променя, изпадат в съноподобно безразличие за десет, двадесет, тридесет години. Някакъв комедиант го нарече „болестта на Рип ван Уинкъл“. А медиците използват термина „затихване на емоционалните функции“. Само че така и не успяват да обхванат всички причини. Веднъж или два пъти ми се случи да изпитам тази потиснатост, ужасната вялост и равнодушие. Както аз си го представям, това е преддверието към неизлечимия страх от живота. Затова се впускам толкова пламенно да изпълнявам замислите си. Знам, че е от уплаха. Невъзможно е да оцелееш в свят без смисъл! Но толкова често изглежда, че точно в такъв свят сме обречени да останем! Когато се разминавам с изпадналите във вцепенение, които някой друг води по улицата, или ги виждам седнали на прага като зомбита, извръщам се на секундата, защото не съм сигурен дали няма да ме убедят с поглед, че са прави. Но що за живот е техният… Привикват ги да се обслужват сами и ги оставят да се влачат като просяци. Или ги прибират в специални лечебници с по-примитивна програма дори от детските градини. На други помагат приятели, роднини или домашни лекари. Останалите умират.

А онези, които навреме усетят, че се плъзгат надолу по склона, се преместват в Александрия.

 

Защото Александрия е град на сетивата и тук човек може да живее само с тях, без да се осланя на съзнанието си, въпреки присъствието на всички библиотеки и архиви. Осъзнах това отново, щом излязох през гарата на широкия централен булевард. Сякаш някаква част от мен се пробуди за нов живот. Градът е разположен в западния край на Ноктис Лабиринтус и тъй като е почти в най-високата точка на Тарсис (единадесет километра над средното ниво на повърхността), все още е защитен с купол. Парниковият въздух е топъл и изобилства на аромати. А всяка обществена сграда в сърцето на града се отличава от останалите по особения вид камък, вложен във фасадата. На всеки ъгъл изненада причаква очите. Минах край небостъргач от пурпурен мрамор, после друг от розов кварц. И двата служеха за опорни колони на купола и върховете им се сливаха по цвят с небето. Зданията на архивите предлагаха на погледа серпентина, халцедон и яспис. Полицейското управление представляваше квадратна кула от обсидиан, отразяваща околните постройки. А в централния парк бяха баните от корал и оливин, от тюркоаз, нефрит и кварц. Но аз минах напряко през парка и се загледах само в марсианските боровинки и японските ели. Пристигнах в университетското градче, чувствайки се особено благочестив. Сигурен бях, че са ми приготвили стаите в пансиона за гостуващи учени, но се поколебах, защото вече се поддавах на градската магия. Защо пък да не се отбия в някоя от баните, може би точно от това се нуждая? Отърсих се от съблазните и се качих с асансьора до терасата на покрива. На запад трите големи вулкана се издигаха над хоризонта като върхове от съвсем друга планета — аз бях сред мрак, а те в ярко слънчево сияние от средата нагоре. Най-северният, Аскреус Монс, беше и заснежен. Сърцето ми сякаш запълни изцяло гърдите ми и веднага познах чувството — Александрия…

 

Идеята е била чудесна — да съберат на едно място всички материали за марсианската история, да създадат Планетарен архив и да прибавят към него всевъзможни библиотеки, галерии, университетско градче. (Председателят Сарьонович май се е смятал за Александър Велики.) Александрия, столицата на паметта. Но не бих казал, че са постигнали особен успех. Парников град под купол, претъпкан с пари, на пътя от Бъроуз към Олимпус Монс и от Аркадия към Аргир, Александрия бе побрала в себе си и цял друг град — на банките и бардаците, пазарите и баните, схлупените спални и бордеите.

В самите архиви имаше сериозни пропуски, дължащи се преди всичко на смутовете. В последните дни бунтовниците бяха унищожавали всякакви документи, за да попречат на гонителите си. Затова и данните за периодите преди 2248 година бяха откъслечни. Почти толкова сериозно препятствие бе и фактът, че всяко поколение архивари е прилагало различна система за класификация, работило е с различни програми. За да проникне в базите данни, човек трябваше да е историк и в програмирането.

Зарових се в този лабиринт от документи с трескава енергия, като човек, решен да развали магия. Дни наред седях пред монитора и се борех с клавиатурата, защото повечето данни бяха записани на дискове — за руската миньорска флота (частични), кореспонденцията на Консорциума на марсианските корпорации за външните планети (досадни безсмислици), сведения за хората, споменати в дневника на Ема. Последните бяха най-интересни, защото потвърждаваха, че всички тези хора са изчезнали по време на смутовете, а за повечето липсваше и обяснение на този факт. Често явление, когато човек се занимава с документи от онзи период, но все пак беше нещо.

Омръзнеше ли ми да се взирам в екрана, минавах през парка и отивах в крилото, където се съхраняваха архивите на хартия. Тук бяха всички останали документи. Някои от тях бяха оригинали на записаното на дисковете, други изобщо не бяха попадали в компютрите. Отначало се чувствах облекчен, че мога да докосна листовете с ръцете си. Съзнавам, че ми е по-приятно да се занимавам с предмети, отколкото с факти. Но след броени седмици големите зали, запълнени от шкафове и рафтове, претъпкани с отпадъците от бюрокрацията, започнаха да ме дразнят още по-силно от компютърния монитор. Точно в тези зали успях да си изясня докрай трудността на задачата, която си поставих, а и можех да видя до какво водят неизброимите часове безсмислен труд. Разбрах и степента на хаоса, на пропуските — цели чекмеджета, шкафове, стаи с объркано подреждане, с ненанесени в каталозите документи. Бях принуден да снова между този архив и компютрите и това само усилваше раздразнението ми.

Но никъде не намирах и най-беглото споменаване на Марсианския космически съюз. Три месеца след идването ми в Александрия не бях попаднал на нищо съществено. И все още нямаше никаква реакция на писмото ми в „Марсианска наука“.

 

Ема е търсела. Ние ровим.

 

А градът се опитваше да ме погълне. В погледа ми се наби гладкото лице на младеж, задрямал с глава върху масата сред петната от разлято кафе. Същински марсиански превод на онова стихотворение от Кавафи. Сякаш бе писано точно за този град. И затова навсякъде виждах сборника с поезията му — на седалки в тролеите, на посипаните с окапали листа пътеки в парковете, на рафтовете в библиотеките. И от задната корица на всеки оръфан екземпляр тъжните очи на Кавафи зад очилата сякаш казваха: „И ученият може да се разтвори в Александрия.“ Опитвах се да не го забелязвам. До късен следобед оставах в архивите. Вечер се хранех в кафенетата около централния площад и наблюдавах бедняците, които преживяваха на тълпи около големите обществени сгради и си изпросваха по нещо от влизащите там. Нощем бях в апартамента си, празен като изключен компютърен монитор.

Една вечер погледнах календара в кухнята и се усетих, че съм преживял цяла седмица, без да забележа. Когато таламусът се претовари, не можем да съхраняваме новите спомени. Стъписан, аз се облякох и хванах един късен тролей до центъра на града. Застанах на широкия тротоар пред небостъргача, където беше апартаментът на Бодила. Горе бяха просторните му стаи с огромните си прозорци, разположени над купола. Исках да вляза във фоайето, да му се обадя с надеждата, че си е у дома и ще ме покани да се кача. Застанах пред пулта. „Алигзандър Селкирк, 8008.“ Но той би останал недоволен, че го търся от самата сграда, нали? Ако е в града, сигурно си е довел някого. А и не би го интересувало в какво настроение съм, нито че имам нужда от компанията му. Самата мисъл за това би го накарала да се държи необичайно вежливо, за разлика от нормалното му поведение. Нямаше да понеса това.

Под втренчения поглед на полицая излязох от сградата, свих зад ъгъла и се вмъкнах в най-близката баня. Платих си таксата, напъхах дрехите си в шкафче и тръгнах по гъстата плетеница от червени коридори към една от залите. В мътната червеникава светлина лениво се движеха тела с мокра, блестяща, гладка кожа. Очертаните мускули на мъжки гърбове, изящните извивки на женски бедра. Мокри коси, полуотворени устни. Вдигнах един от маркучите, навити по дъното на басейна, и се облях целия с ледена вода. В отсрещния край на залата две стройни тела се сплетоха и след малко се отдалечиха в търсене на най-близката ниша в коридора. Друга двойка пъхтеше в ъгъла на басейна и очите им гледаха сляпо през мен. Излязох и се залутах по коридорите, от време на време надничах в нишите. В една някаква жена беше възседнала мъж и се движеше ритмично върху него. Вдигна глава, видя ме и се усмихна. Усетих тръпка в слабините.

В далечна ниша след последната зала седеше Ема, кръстосала крака, сама. Махна ми и ме повика с пръст при себе си. Коленичих до нея, а сърцето ми замалко да изскочи от гърдите. Отблизо видях, че само приличаше на Ема, но прогоних тази мисъл. Целунах жената. Проникнах в нея, а всеки минал по коридора можеше да се спъне в краката ми. Когато свършихме, жената се освободи, притисна пръст към устните ми, целуна ме по челото и си тръгна.

Прибавих още една привичка към живота си. Всяка вечер отивах в някоя от баните. Понякога срещах партньорката си, напомняща ми за Ема, и се любехме с все по-малко задръжки. Повечето вечери не се виждахме и аз просто киснех в басейна и гледах или си намирах друга партньорка. Но с нея беше различно. Никога не казвахме дори и дума. Знаехме, че това поддържа страстта ни. Вече имаше дни, когато четях дневника на Ема и мислех само за нея, а после обикалях от баня на баня и търсех нейната двойничка. Веднъж пътищата ни се пресякоха през деня пред сградата с хартиените архиви. Само се спогледахме. Но вечерта телата ни се сляха ведно в няма страст. Разбирахме.

И ми се струваше, че се връщам към живота. Всъщност само се бях озовал в Александрия.

 

Живеем така, като че непрекъснато се пробуждаме след продължителна кома. Какво се бе случило в предишните ми животи, за да ме доведе накрая в Александрия? Понякога бродех в полунощ по улиците сред бедняците и се питах: как бях стигнал до това странно състояние? Какъв е бил животът ми преди? Знаех, че съм бил дете, после студент, по някое време съм бил шофьор в Инспектората — но какво и как е ставало? Ясно ми беше само, че съм в този град.

 

През изнизващите се в архивите дни разговарях с хората, които работеха тук, търсех от тях и помощ, и мнение. Обяснявах им своята цел и теорията си, свързваща мегалита на Плутон със смутовете. Аз съм извънредно общителен човек. Имам нужда да говоря с хора всеки ден. Един следобед седяхме на по чаша турско кафе с Вадя Шандор — архивар, с когото се бях запознал наскоро. Попитах го дали знае за някакви документи на Подкомитета по полезните изкопаеми, които да са били засекретени и достъпът до тях в базите данни да е възможен само със специален код.

— Особено ме интересуват данни от годините между обсебването на властта от комитета и смутовете.

Шандор беше уважаван специалист точно по този период. Според мълвата шестдесет негови статии още чакали одобрение за публикуване.

— Има такива файлове — отговори ми той на напевен руски. — Все още са засекретени и аз нямам достъп. Отказват да ми съобщят кодовете.

Веднага извадих бележника си.

— Кажете ми файловете. Ще подам молба от свое име.

Изпратих формулярите още същия ден. Не бях сигурен дали пак ще трябва да моля Бодила, ако успеех да се насиля.

Не се наложи. Може би Бодила помогна, без да чака обаждане от мен. Получих кодовете заедно с официално писмо от полицията и декларация за опазване на тайната. Изхвърлих хартийките и се втурнах към архивите, за да въведа кодовете в системата.

Един от многото засекретени файлове от периода съдържаше списък на изчезналите миньорски кораби в астероидните пояси. Бяха пет в годините от 2150-а до 2248-а. Били намерени останките само от първия. А последните три били под командването на Олег Давидов, Олга Борг и Ерик Суон.

 

Повиках Шандор да погледне. Щом прочете списъка, кимна.

— Да, чувал съм за тези и преди. В общ обзор на историята на миньорските операции в астероидите бяха споменати и те. Разсекретиха го преди четиридесет години.

— Но вие нищо не ми казахте.

— Вече знаехте, че са изчезнали. Никой не оспорва факта. Предполагах, че вече сте чел обзора. Общодостъпен е.

— По дяволите! Търсех първоизточници и изобщо не се сетих за обзора… — Шандор се смути, защото помисли, че го упреквам. Побързах да си наложа спокойствие. — Комитетът сигурно е бил доста обезпокоен от изчезването на корабите.

— Вероятно. Но в обзора се твърди, че няма кой знае каква загадка. Ако повреденият от взрив кораб излезе от плоскостта на еклиптиката, вероятността да бъде намерен е нищожна.

— Но три от петте кораба са изчезнали през последните пет години преди смутовете! Освен това вече имаме документите от Нов Хюстън и паметника на Плутон.

— Да — усмихна се Шандор. — Направихте сериозен пробив. Трябва да опишете новите данни.

— Нуждая се от още факти.

— Може и да сте прав, но нека това не ви възпира да изложите мнението си пред обществеността. Току-виж, някой ви помогне да продължите напред.

И така, написах голяма статия, в която обосновах новата представа за смутовете. Подробно се спрях на всичко, свързано с Марсианския космически съюз. Наблегнах на увереността си, че бунтът и построяването на звездолет са били неделима част от събитията според дневника на Ема и че екипажът на новия кораб е издигнал паметника на Плутон, за да отбележи напускането си на Слънчевата система. Изпратих статията в „Марсианска наука“ и беше публикувана. Сега моето обяснение за находката на Плутон се конкурираше с теориите за Атлантида, с позоваването на извънземна цивилизация и всички останали измишльотини. Но никой не беше особено въодушевен. В редакцията на „Марсианска наука“ се получаваха писма с възражения, че изводите ми са прекалено смели за оскъдните факти, които съм посочил. После отново настъпи затишие. Все едно хвърлих камък в някой от каналите. Вече разбирах, че ревността пречи на колегите ми да бъдат обективни. Сигурно си мислеха, че съм получил привилегирован достъп до доскоро закрити места и сведения — а и аз не бих могъл да отрека — затова беше естествено да се отнасят с неприязън към резултатите от работата ми и да ми се присмиват.

 

Преживях обезсърчаваща среща в едно кафене на тротоара. Пийвах кафе от малката чашка и гледах бедняците, които се прибираха в леговищата си под зорките погледи на полицаите, застанали на всеки ъгъл. Някой бе захвърлил издание на „Джъстин“ с червена обложка на мръсната масичка до моята. Прелистих книжката. Странна смес от мисли и образи. Харесваше ми безпомощната липса на структура в текста. „Просто драскам тези бележки, за да опиша къс от живота си, потънал в морето.“ Или: „Започнах да описвам за себе си с думи тази част от Александрия, защото знаех, че скоро ще бъде забравена и ще я навестяват само онези, чиито спомени са били присвоени от трескавия град…“

Разсеяните ми занимания бяха прекъснати от млад мъж и бременна жена, застанали пред моята маса.

— Вие ли сте професор Недерланд? — попита жената.

— Да.

— Видяхме ви по новините.

Вдигнах вежди. Особено усещане е да те познаят хора, които не си виждал никога. Може би наистина ставаше нещо, предизвикано от разкопките и находката на Плутон.

— Да? — подканих я след малко.

— Аз съм вашата внучка Мери Шанън. Дъщеря съм на Хестър.

— Аха…

Спомних си, че Маги ми е споменавала за нея. Но с Хестър не се бях чувал повече години, отколкото младата жена бе живяла на този свят. И беше бременна. Явно имаха връзки с високопоставени хора.

— Това е съпругът ми Хърбърт.

— Здравейте.

Станах и му протегнах ръка. Мери го побутна и той стисна ръката ми, без да ме погледне. Разбрах, че съзнанието му е вцепенено и се уплаших.

— Радвам се да се запознаем — промърморих и неловко изтрих устните си със салфетката.

— И аз се радвам да се запознаем — изрече той.

Мери го стрелна с очи смутено и ми се усмихна.

— Скоро отново ще станете прадядо — каза тя. — Сигурно вече ми личи.

— Да. Честито.

Но как е изтръгнала разрешително да забременее, щом нейният мъж е в такова състояние? Чудех се дали и моето име не е било споменато по време на бюрократичните разправии.

— Ако не се лъжа, ще ми бъде деветият правнук.

— Не, Хестър ми каза, че Стефани е родила пак преди две години.

— Нима? Не знаех.

— Тъй ли… Е, ние скоро ще се преместим на Фобос. И решихме да ви се обадим, като ви видяхме.

— Радвам се. Както чувам, Фобос е вълнуващо място.

— Всъщност ни наредиха да отидем там. Но Хърб работи по яхтите със слънчеви платна, така че ще има с какво да се занимава.

Прониза ме съчувствие към тази храбра жена, прогонена на Фобос, където скоро щеше да се грижи за две безпомощни същества.

Семейство… Цяло родово дърво, простиращо се и в двете посоки във времето, особено надолу при стар човек като мен. Гъмжило от потомци. Повечето бяха по спътниците на външните планети. Никога не съм виждал смисъл да поддържам връзка с такова множество непознати, чието съществуване ми доказваше отново и отново, че от човека остава единствено самият той. Моята внучка пристъпи от крак на крак и погледна потиснато съпруга си. На колко ли беше? На шестдесет? Трудно ми беше да преценя. Приличаше ми на голямо дете.

— Ще ви оставим да хапнете на спокойствие. Само исках да ви се обадя. Радваме се, когато чуваме името ви по новините.

— Да, да. Желая ви късмет на Фобос. Беше ми приятно, Хърб. Грижете се добре за себе си. И поздравете Хестър от мен. Довиждане.

Пак седнах на неудобния метален стол и отворих книгата. „Мисля си, че случките са само резюме на нашите чувства…“ Бутнах книгата настрани. По булеварда изведнъж светнаха всички яркобели лампи. Във фонтана насред площада заиграха отблясъци по огледалната черна повърхност на водата. Наоколо се разхождаха двойки. Някои хвърляха жетони във фонтана, други ги зяпаха. Сцената с нещо ми напомняше за Земята.

Но какво ли означаваха спомените за Земята, изригнали у мен в Бъроуз? Дали наистина това се е случило? Обзеха ме съмнения. Можем ли някога да задържим в паметта си достатъчно вярна картина на настоящето, за да го видим отново каквото е било? Поне се опитваме. С годините си преповтаряме миналото в образи и представи, докато ни останат само те. А това означава, че не ни остава нищо. Всички сме затънали в сегашния момент като върху острието на нож… освен в кратките видения, когато паметта се отприщва независимо от волята и ни въздейства като настоящето. Усещах се на ръба на подобно откровение, напрежението в мен беше като напираща вода в кладенец. Тази моя потомка, тази дъщеря на моя дъщеря, която едва си спомнях, извика представата за нещо… нещо…

Така и не улових мига. Нямаше откровение. Вече не вярвах в пътуването си до Земята. Спомнях си вечерта в Бъроуз, след като видях паметника на Плутон, но сега тя не означаваше нищо за мен. Поредното видение. И какви ли измислици бях прибавил вече към нея? Не се доверявах на паметта си. Отворих бележника и натраках на клавиатурата куплет, за да опиша състоянието си. Естествено, в александрийска форма:

„Паметта е кост, въображението — плът.

А искрата на духа?… Печалният копнеж.“

Само в Ема намирах утеха, тя беше като котвата, задържаща ме да не се залутам нанякъде. Колко нощи препрочитах дневника и се връщах към измеренията на действителното…