Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Icehenge, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

АЙСХЕНДЖ: БЛЕСТЯЩА МИСТЕРИЯ НА КОСМ. АРХЕОЛОГИЯ. 1997. Изд. Лира Принт, София. Биб. Научна фантастика, No.7. Роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Icehenge, by Kim Stanley ROBINSON (1984)]. Печат: ДФ Балкан прес, София. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Печатни коли: 16. Страници: 256. Цена: 2900.00 лв. (2.90 лв.). ISBN: 954-8610-18-3.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

2

Няколко дни седях в стаята и нищо не правех. Един ден, когато Надежда и Мария-Ана тръгваха за работа на звездолета, аз помолих:

— Нека дойда с вас.

Те се спогледаха.

— Щом искаш — каза Надежда.

Двата кораба стояха редом. Оставихме катера си на платформата на „Идалго“. Тръгнах след съквартирантките си към градината, без да обръщам внимание на погледите, които ми хвърляха от време на време из коридорите.

Те вече бяха добавили няколко нови резервоара към лехите със зеленчуци. Ярката бяла светлина на множеството лампи ме накара да замижа. Затътрих се след двете жени и слушах разговора им с другите инженери. После останахме сами в помещението с водораслите сред бутилките с хранителен разтвор, целите в зелени и кафяви петна. Ярката светлина на лампите ни принуди да си сложим тъмносини очила.

— Chlorella pyrenoidosa с азотен източник нитрат извлича десет пъти по-малко желязо от хранителния разтвор, отколкото ако се използва урея, разбираш ли? — говореше Надежда.

— Само че тази урея трябва все някъде да се използва — възрази Мария-Ана.

— Разбира се. Но това, което ме притеснява, е, че в крайна сметка получената биомаса ще бъде твърде много, за да може да се регулира.

— А ако храним с нея козите?

— И какво ще стане, когато хранителният разтвор свърши? В безвъздушното пространство няма източници на желязо, както знаеш…

Проблемът беше сериозен. Коефициентът на фотосинтеза на водораслите трябваше много точно да съответства на респираторния коефициент при хората и животните, в противен случай щеше да бъде произведен прекалено много въглероден двуокис или съответно кислород. Един от начините за решаване на проблема е да се осигури на различните помещения с водорасли различно количество азот, което да промени коефициента на фотосинтеза. Само че водораслите използват в различна степен минералните запаси в зависимост от типа азотно хранене. А за по-дълги периоди от време това обстоятелство беше много важно — за да не се наруши газообменът, може би щеше да се наложи използването на повече минерали, отколкото беше в състояние да произведе цялата останала биоценоза.

— А не можете ли да използвате само урея и амоняк — попитах аз, — и да редувате pyrenoidosa с vulgaris, за да запазите равновесието в газообмена? По този начин ще успеете да оползотворите повече урея и да решите проблема с нитратите.

Те се спогледаха.

— Не — отговори Надежда. — Ето, погледни! Проклетите водорасли растат ужасно бързо с уреята. Не можем да използваме всичката тази биомаса.

— А ако получават по-малко светлина?

— Това пък ни създава трудности с vulgaris — обясни Мария-Ана. — Глупави растения, те или умират, или растат като подивели!

Явно аз повтарях най-очевидните решения. Решаването на проблемите в една биологична животоподдържаща система е като игра. Всъщност една от най-интересните интелектуални игри, измислени някога. Тя в много отношения напомня шаха. Надежда и Мария-Ана без съмнение бяха големи майстори на играта и се занимаваха с този проблем от години. Ето защо в този момент двете ме водеха с една обиколка и обсъждаха варианти, които не бях и сънувала. Но досега не бях срещала някой, който да притежава моя нюх — сигурна съм, че ако това беше шах, аз щях да бъда шампион на Марс. Когато видях с какъв търпелив поглед Мария-Ана ми обяснява защо моите предложения не могат да влязат в работа, нещо в мен изведнъж се прекърши и мъглявите ми до този момент намерения се проясниха.

— Добре — изрекох небрежно. — Кажете ми всичко, което знаете, всички подробности за вашия модел и за подобренията, за които ми спомена Суон, абсолютно всичко. Ако искате да ви помогна.

Двете жени учтиво кимнаха, сякаш това беше най-естественото нещо на света. От този момент се заехме със задачата заедно.

И така, аз им помогнах. Да, направих го. И повече отвсякога онова „аз“, което чувстваше и мислеше, нямаше нищо общо с другото ми „аз“, което работеше върху решаването на този конкретен проблем. Повече отвсякога работата ми се струваше игра, една сложна гигантска мозайка, която щяхме да видим едва когато я завършехме — щяхме да застанем отстрани, да я огледаме и да й се възхитим, после щяхме да я забравим и да си отидем вкъщи за вечеря. При подобна нагласа аз ставам особено изобретателна, така че помогнах доста.

Стигна се дотам, че започнах да се връщам в кораба след вечеря, да скитам сама из градината и да въвеждам данни в програмата, за да проверявам резултатите. Защото проблемът, в който те затънаха, беше най-сложният, върху който някога съм работила. Двата кораба бяха от клас „Деймос“ — на по около четиридесет години, с форма на тесте карти, дълги малко повече от километър. Привеждаха се в движение с помощта на ракети с непосредствено запалване, използващи цезиева реактивна маса и деутерий за гориво. Екипажите от четиридесет до четиридесет и пет души обитаваха предната или горната част на корабите, зад командните кабини. Под тях бяха разположени местата за отдих и развлечение, помещенията на фермата и рециклиращите съоръжения, а още по-надолу се намираха огромните ракетни системи и защитната плоча, която ги делеше от екипажа. Корабите представляваха биогеоценози, тоест затворени екологични системи, съчетаващи биологични и технологични методи за създаване на затворен цикъл. Напълно затворен цикъл не беше възможен, разбира се. За тригодишен период ефективността му беше приблизително осемдесет процента, после тя бързо намаляваше. Така че тези кораби бяха добри за минните операции на астероидите, даже много добри. Но тук имаше слаби страни, за чието премахване до този момент не беше намерено задоволително решение. Въпреки че животоподдържащите им системи бяха най-добрите, разработени някога, те в никакъв случай не ставаха за звездолети.

Обикалях помещенията във фермата на „Идалго“, следвайки хода на различните процеси, и се опитвах да намеря свой начин за подобряване на системата. Повечето стаи бяха затъмнени, но в помещенията с водораслите трябваше да се използват слънчеви очила. Тук започваше всичко. Топлината и светлината, генерирани вследствие на ядрените реакции в ракетния сектор, осигуряваха енергия за фотоавтотрофните растения, най-вече за водораслите chlorella pyrenoidosa и chlorella vulgaris. Те бяха разположени в големи бутилки под светлината на лампите и аз си мислех, че независимо от проблемите с храненето има начин да им се въздейства генетично или чрез промяна на средата, за да се постигне нужният газообмен.

Свалих очилата и започнах да се лутам край затъмнения аквариум, докато зрението ми се върна. Тук излишните водорасли се даваха за храна на организмите, намиращи се в дъното на хранителната верига. Планктонът и ракообразните поглъщаха водораслите, малките риби се хранеха с планктона, големите риби изяждаха малките. Същото беше и по-нататък, в оборите. В слабата нощна светлина можех да различа клетките и оградените площадки за зайците, пилетата, прасетата и козите, носът ми също долавяше присъствието им. Тези животни се хранеха с растителните отпадъци, които не се използваха от хората, и сами служеха за храна. От другата страна на обора беше градината — редица от помещения, засадени с лехи зеленчуци. Тук още светеха някои от лампите, създавайки уютно приглушено осветление. Приседнах край една от стените и се загледах в дългите редици на зелките. Близо до мен на стената беше нарисувана проста схема, която с липсата на какъвто и да било коментар напомняше някакъв религиозен символ. Това беше графика на кръговрата в системата. Светлината хранеше водораслите, водораслите хранеха растенията и рибите. Растенията хранеха животните и хората и произвеждаха кислород и вода. Животните служеха за храна на хората, а хора и животни заедно произвеждаха отпадъци, съдържащи микроорганизми, които минерализираха (донякъде) отпадъците и даваха възможност за повторното им внедряване в почвата.

В слабата светлина зелките се открояваха като редици от мозъци, които се опитваха заедно с мен да решат проблема. Кръгът, очертан в схемата, съпроводен с още някои биохимични операции за поддържане на газообмена и използване на отпадъците, беше почти изцяло затворен — една стройна, стабилна изкуствена биоценоза. Но тук имаше два проблема от първостепенно значение, които ме амбицираха, а решението не можеше да се намери с ходене из фермата. Първият беше непълното оползотворяване на отпадъците. Прякото използване на човешките отходни продукти като храна за растенията се ограничаваше от натрупването на хлорни йони, които не се усвояваха от флората. Натриевият хлорид например се използва от хората като подправка, но останалите компоненти на системата не се нуждаят от него в същите количества. Ето защо използването на водораслите за минерализиране на отпадъците в „Идалго“ трябваше да бъде съпроводено от биохимична минерализация — в нашия случай изгаряне, в резултат на което се получаваше малко, но съществено за системата количество неизползваема пепел. Мъчно щеше да се намери начин тези трудноразтворими метални окиси да се използват повторно.

Другият генерален проблем бяха нищожните загуби на вода. Макар тя да можеше да се филтрира от въздуха и да се улавя по много начини, известно количество щеше да се натрупва във вътрешността на кораба, да се отлага по различните повърхности, да се стича в пукнатините и невидимите дупки по пода и дори да изтича вън от кораба, ако се наложеше част от екипажа да излезе в открития Космос.

И колкото повече мислех върху тези въпроси, толкова повече дребни проблеми изникваха. Всички те се сблъскваха и преплитаха, образувайки сложна мрежа от причини и следствия, която често, но не винаги можеше да бъде обхваната… Много трудна игра! А този път с тези хора се играеше за оцеляване.

Изправих се нервно и закрачих между дългите бразди. Те можеха да получат вода, като използват горивна камера и електролиза. С тяхната електростанция може би нямаше да им трябва нищо повече. Всичко зависеше от количеството на извлечената вода, от горивните запаси и от времето, което щяха да прекарат сред звездите. Обърнах се и се запътих към компютрите на фермата да проверя някои данни. А колкото до отпадъците, Мари-Ан говореше за някаква мутирала бактерия, която щяла да ги минерализира и била способна да поглъща металите, бавно трупащи се извън системата…

Долавях свистенето на въздуха в клапаните, щракането на датчиците, спокойното дишане на спящите животни. Може би ще успеят, мислех си. По-пълното затваряне на цикъла сигурно беше възможно. Но въпросът беше дали след като го постигнеха, щяха да пожелаят да живеят в тези условия?

Колко дълго хората можеха да живеят в звездолет?

А колко ли щеше да им се наложи?

 

Една сутрин след подобна нощ на вратата ми се почука. Отворих. Беше Давидов.

— Да?

Той наведе глава.

— Съжалявам за начина, по който разговарях с тебе тогава. Много отдавна не бях чувал някой да критикува проекта, забравил съм как да реагирам в такива случаи. Не успях да си сдържа нервите. — Той вдигна глава и се усмихна плахо: — Прощаваш ли ми? Ще ми простиш ли, че те похитихме и на всичкото отгоре ти крещях тогава?

— Хъм — изсумтях предпазливо. — Ще видим.

Усмивката му изчезна. Ръката му се вдигна замислено към мургавата му буза и я опъна.

— Имаш ли нещо против да направим заедно една обиколка на кораба? Да ти покажа какво възнамеряваме да направим?

Стоях и мислих толкова дълго, колкото беше възможно, но знаех, че ще приема поканата от любопитство да видя какво са успели да откраднат от комитета.

— Защо пък не — отговорих.

Докато се прехвърляхме на „Идалго“, успях да видя през люка на катера, че вече са приключили със скачването на двата кораба. Сега ги свързваха тънки плоскости с тесни ходове между тях. В резултат се беше получил един широк и тромав на вид кораб. Прозорците му блестяха като светещите петна по гърба на дънна океанска риба. Все още се намирахме сред малка група астероиди. Знаех, че най-големият е Хилда, а около нея кръжаха още няколко скални отломъка.

Нужни бяха няколко часа, за да ми покаже Давидов всичко, с което разполагаха. Имаха хранилища, пълни с минерали, медицински материали, хранителни продукти, подправки, облекло, екипировка за кацане, цветни платна и други материали за смяна на сезоните. Библиотека от микрофишове, съдържаща четиридесет милиона тома на триста езика. Също толкова богата колекция от музикални записи, която имаше раздели за почти всички музикални инструменти. Спортна екипировка. Множество филми на английски и руски. Игротека, пълна с играчки. Една стая, пълна с компютри и части за тях. Обсерватория с няколко мощни телескопа.

По време на тази все по-интересна обиколка ние почти само си подхвърляхме шеги. Беше наистина много забавно, макар че не след дълго Давидов явно се почувства неловко от този словесен двубой. Но какво можех да направя? Те бяха положили всички усилия да се подсигурят с всичко необходимо и в същото време в цялата работа имаше нещо незряло, сюрреалистично — всички детайли като че ли си пасваха, но самата изходна постановка беше абсурдна.

Завършихме обиколката си във фермата, сред петнистите бутилки с водорасли, които хвърляха зеленикави отблясъци, и миризмата на обор иззад съседната врата. Давидов изглеждаше смешен със слънчевите очила. Тук аз бях екскурзоводът, а той — туристът. Казах му за опитите на Надежда с хранителния разтвор и за бактерията-мутант на Мария-Ана.

— Чух, че си им помагала.

Това означаваше, че вече участвам в проекта.

— Мъничко — изрекох саркастично.

— Оценявам го.

— Е, не го приемай лично.

Той се усмихна накриво. Аз обаче разбрах, че мога да го засегна.

Стигнахме до стената в дъното, която тихо вибрираше, предпазвайки ни от ядрените реакции в задния сектор на кораба. Тази част от проекта също не биваше да претърпи провал. Магическите знания, позволяващи на инженерите по екранирането да се справят с тази задача, бяха за нас, непосветени в нищо тайнствено, истинско свещенодействие. За нас тяхната работа приличаше на обред.

— Иска ми се да разбера едно нещо — подхванах аз. — Защо трябва да постъпвате по този начин? Хората така или иначе ще напуснат Слънчевата система. Не е необходимо да го правите така!

Той отново посегна към лицето си. Спомних си, че това е жест на Суон, и ми стана ясно откъде го е прихванал.

— Не мога да се съглася, че хората неизбежно ще напуснат Слънчевата система. Нищо не е неизбежно, такова нещо като исторически детерминизъм няма. Хората са тези, които предприемат някакви действия, а не историята. Те избират начина, по който да постъпят. Ето например бихме могли да построим звездолет по всички изисквания още в края на двадесетия век, но не сме го направили. И може да се окаже, че тези двеста години са били нещо като илюминатор. Прозорче, което скоро може да се затвори.

— Какво искаш да кажеш?

— Че можем да пропуснем шанса. В този момент на Марс става революция. Суон каза ли ти?

— Да.

— Така че кой знае? Ами ако бягаме от края на цивилизацията! Животът на Марс може да е застрашен, а това ще бъде катастрофално за Земята — тя зависи от колониите си на Марс, които я снабдяват с руда. Земните правителства са просто по-крупна разновидност на комитета и правят същите поразии. Те тласкат Земята към нова криза.

— И по-рано са се справяли с подобни ситуации — вметнах аз, обезпокоена от мисълта за Марс.

— Това още нищо не значи. Никога досега населението не е било шест милиарда. Безредиците на Марс са едно от нещата, които могат да ги тласнат в пропастта! Това е твърде деликатно, изкуствено екологично равновесие, Ема. Също като на нашия звездолет. И ако то отиде по дяволите, шансът да тръгнем към звездите се изпарява задълго. Може би завинаги. Затова ще го направим сами, точно тук и в този момент.

— Това е бълнуване!

— Не съм само аз!

— Имах предвид всички вас.

— Извинявай. Английският не прави разлика между единствено и множествено число.

— А руският?

— Ами и той…

И двамата се засмяхме.

Този спор дотолкова развълнува Давидов, че той закрачи сред зеленчуковите лехи, съпроводен от скърцането на лепкавите си подметки. Когато спря, аз погледнах тъмното му лице през една зарязана бутилка за водорасли — чертите му бяха разкривени, а очите, които се спряха за миг върху мен, имаха големината на яйца. „Иска да ме убеди — помислих си. — За него е важно мнението ми.“ Тази мисъл ме накара да пламна от удоволствие и в същия момент ми хрумна, че сигурно това е начинът, по който е станал водач на тази група от фантазьори. Не заради някакъв избор на Комитета за развитие на Марс, на който е бил нужен жертвен агнец. Той беше водач, защото умееше да накара хората да се чувстват по този начин.

Интеркомът изпращя.

— Олег? — Беше гласът на Джон Дансър, звучеше тревожно. — Олег, чуваш ли ме? Отговори ми бързо, ако обичаш.

Давидов се устреми към интеркома на стената и светкавично го включи.

— Какво има, Джон?

— Олег! Ела веднага в командната кабина! Спешно е!

— Какво става?

— Забелязахме три кораба, които се приближават централно през втория пояс. Изглеждат като полицейска ескадра.

Давидов ми хвърли един поглед.

— Ей сега идвам.

Той се затича между лехите.

— Изглежда безредиците на Марс не са ангажирали всичките им сили.

Тонът му беше все така безгрижен и шеговит, но погледът му беше мрачен.

— Ела с мен.

 

Тръгнах с него към командната кабина на „Ръждивият орел“. Там се бяха събрали десет-дванадесет души, някои от тях от „Орела“, останалите от хората на Давидов и Айлин Бритън.

— Разположени са под формата на равностранен триъгълник един спрямо друг — каза Айлин. — Саймън ги забеляза с оптическия контрол — след като видя първия, той използва полицейската система и откри другите два. Ако не направят някакви корекции в курса, двата ще минат от двете ни страни, а третият — под нас.

— Колко време имаме? — попита Давидов.

— Сега намаляват скоростта. Ще прекосят астероидната група за около три часа.

В живота си не съм виждала толкова мрачни хора, събрани на едно място. Само шумовете на корабния живот нарушаваха тишината, последвала тези думи. Замислих се. Всичко, което бях видяла току-що, и четиридесетте изпълнени с опасности години на усилена работа, докато се стигне дотук, сега беше в опасност. Плячка в ръцете на безмилостен ловец. Всичко можеше да свърши само за четири часа, с плен и затвор, с връщане на Марс под стража на борда на „звездолета“. Или пък със смърт. Тези полицейски кораби имаха цял арсенал на борда си.

— С каква скорост се движат? — попита Давидов.

— Два-три километра в секунда — отговори му Айлин.

— Ще трябва да претърсят доста голямо пространство — с надежда се обади Суон.

— Те ще ни хванат в клещи! — възкликна Айлин. — Ще ни видят. С помощта на радара, с топлинно или метално сканиране, с радиозасичане… все някак ще ни открият.

— Радиопредаванията са спрени — напомни Давидов.

— Все едно, вече сме в капана — отговори Айлин. По бледото й напрегнато лице се четеше нетърпение — тя очакваше от останалите да осъзнаят напълно положението и да измислят начин да се измъкнат от него.

Всички се спогледаха.

— Можем да вкараме в действие всичките си лазери — предложи Олга Борг, капитанът на „Лермонтов“. — Да обстрелваме изпускателните им клапани.

Беше й ясно, че това е безсмислено, тъй като защитата не може да бъде пробита.

— …или да се целим в командните кабини, в генераторите на силово поле…

— Защитата им е прекалено здрава — каза Суон, а някои от останалите кимнаха с глава, стиснали здраво устни.

Нямаше къде да избягат — бяха притиснати до стената. Те щяха да се борят и да умрат. И аз също, помислих си.

— Ако им дадем време — рече Айлин, — те ще предадат съобщение и ще бъдем открити. Само след седмица ще пристигнат и други полицейски кораби.

— Повече…

— Защо просто не се скриете? — намесих се аз.

Всички погледи се насочиха към мен. Това ми напомни за Надежда и Мария-Ана.

— Ние сме в клещи — обясни Суон.

— Знам. Но нали не се намираме точно в центъра на триъгълника? Така че ако корабите преминат в непосредствена близост до повърхността на Хилда или без да се отдалечават много от нея, а вие се движите над нея, докато долният кораб преминава под нея, можете през цялото време да останете извън полезрението им. Разбирате ли какво искам да кажа?

— От единия все ще ни видят — каза Айлин.

— Може би…

Давидов ме прекъсна:

— Можем да се скрием в сянката от едната страна на Хилда, а астероидът да остане между нас и единия от страничните кораби. После да се притаим така, че един от съседните астероиди да остане между нас и другия страничен кораб. Така Хилда ще ни скрие от два от корабите, а една от съседките й — от третия!

— Ако изобщо е възможно — усъмни се Айлин.

— Няма да стане! — заяви Олга Борг.

— Кажете ми как ще ни засекат през астероида? — попитах аз.

Суон се усмихна криво:

— Можем да се скрием, но не сме в състояние да избягаме.

— Не можем да използваме ракетите, докато обикаляме около Хилда — разумно се намеси Айлин. — Ще видят реактивните струи.

Това приличаше на криеница, която бях играла като дете из широките каменисти равнини на Големите плаващи пясъци.

— Можете да притеглите корабите към скалата с въжета — предложих аз. — Да закачите тук-там по повърхността лебедки и да теглите корабите около астероида, докато полицаите отминат. При всички положения позицията ви няма да е по-лоша от сега.

Това им хареса.

— Само че как ще ги виждаме? — попита Айлин. — Ами ако сменят посоката, докато ние обикаляме около Хилда?

— Ще поставим на повърхността наблюдатели — намеси се Давидов. — Те могат да ни сигнализират с ръце. Ще сменяме екипите от наблюдатели. — Той се замисли. — Точно така! Да го направим.

Той закрачи из стаята — скръц, скръц, скръц.

— Да вървим, нямаме много време! Айлин, прати два катера на повърхността на Хилда. Погрижи се да вземат всичко, което ще им бъде необходимо, защото може и да не успеят да се приберат, докато не свърши всичко. Кажи им да забият две скоби толкова дълбоко, колкото е възможно за петнадесет минути.

Хубавото на този план беше, че в по-голямата си част трябваше да се извършат действия, които малко се отличаваха от стандартната миньорска процедура — кацане на астероида и подготовка за пробиване…

— Кажи на Джон и на останалите миньори да поставят въжетата. А, да, нареди на катерите да използват скачващите устройства само на площадките за излитане и на обратната страна на Хилда.

Изведнъж сякаш му хрумна нещо и той погледна към мен. Явно плановете му се бяха променили.

— До всеки, който не е на наша страна, трябва постоянно да се намира някой от нашите. Съквартирантите им, ако има начин. Ако съквартирантите са заети, някой друг. Искам Дъгинс, Нордхоф и Валенски да са под най-строго наблюдение. Задръжте ги в спалното отделение и не им казвайте какво става. Ема, ти остани тук.

Аз вдигнах вежди:

— Ще си пропусна следобедния сън…

Всички се засмяха нервно и се запътиха да изпълняват задачите си. Давидов ме доближи.

— Благодаря, Ема. Планът ти е много добър.

Махнах с ръка, като се чудех какво съм направила, или по-точно защо го направих.

— Това е единствената възможност, струва ми се.

— Може би. Но ти ни спести време.

Белите му зъби и очите блестяха върху мургавото лице, но в действителност той вече не мислеше за мен. Челюстта му се вкамени от напрежение. Айлин го повика, той се обърна и тръгна към нея.

Аз седнах и зачаках.

 

Когато монтираха въжетата — това отне близо час, — отидох заедно с Давидов и Олга в малката стая с прозорец срещу командната кабина, от другата страна на кораба. Астероидът беше дълъг около седем километра и явно не беше достатъчно голям, за да скрие три кораба. Въжетата, привързващи ни към него, приличаха на сребърна паяжина, която можеше да бъде забелязана само при повече въображение. Придърпването започна и въжетата се опънаха. Тези, които водеха към кораба, едва-едва се виждаха от едната му страна. Давидов тръгна към командната кабина. Мина доста време. Хилда беше все по-близко. Най-сетне голата грапава скала на синьосивия астероид се приближи на не повече от стотина метра. Сега централната ракетна дюза ни тласкаше начесто, но съвсем леко — двигателят беше включен, за да държи кораба на разстояние от астероида, предпазвайки ни от падане, или по-точно от сблъскване с Хилда. Струваше ми се, че усещам как ни притегля тайнствената сила на гравитацията.

Появи се Суон и ме помоли да се върна в командната кабина. Докато се изкачвах по шахтата — този път беше изкачване, — ме порази необичайната тишина. Повечето системи бяха изключени. Трите кораба се бяха превърнали в инертни обекти спрямо външния свят.

Айлин беше извикала на големия обзорен екран дисплей, който отразяваше положението на нашите два кораба, очертанията на астероида, гледан от първоначалната ни позиция, и трите полицейски кораба. Те все още се намираха извън обсега на нашите радари и местоположението им беше определено въз основа на данните на нашите наблюдатели от повърхността на астероида — хората в скафандри, които се криеха зад скалите като някогашните земни разузнавачи. Командната кабина отново беше пълна с хора.

Чакахме, вгледани в зеления екран с неговите менящи се пурпурни линии и точки. Програмистите и Джон Дансър все още разработваха нашите маневри. Останалите седяхме и наблюдавахме.

— Хванах ги с бинокъла — долетя съобщението на един от наблюдателите. — На около десет градуса над хоризонта спрямо мен, вертикално деветдесет и пет — сто.

— Кажи му да насочи струята от скафандъра си към повърхността — нареди Давидов.

Въжетата започнаха да ни теглят около астероида с доста бързо темпо. Върху зеления компютърен екран ние бяхме близо до центъра — два пурпурночервени квадрата. Контурът на астероидния пояс се измести надолу и малките червени кръгчета на полицейските кораби бавно започнаха да нарастват по посока на горната му част. Ако прекосяха контура, те щяха да се озоват в нашето небе. Един от тях със сигурност щеше да го направи. Айлин въведе в програмата очертанията на малък скалист астероид, следващ Хилда, който щеше да застане между нас и този кораб — поне замалко.

Поглеждайки навън през широкия пластилов прозорец на командната кабина, можехме да видим въртенето на Хилда до нас и дъното на звездолета точно над главите ни, а зад него — обсипаната със звезди небесна пустош. Това, което ставаше на екрана, можеше да бъде и филм, военна игра или абстрактно изкуство — ние имахме същата възможност да видим полицейските кораби, както и те нас. Абстрактно изкуство — и естетиката в него беше всички точки да се задържат вътре в неправилния овал…

Тихите гласове на наблюдателите ни докладваха за положението, а отвътре Айлин предаваше съобщения към астероида. Малките червени точици танцуваха по екрана.

С полицейския кораб под нас беше лесно. Щеше да ни подмине, докато се придвижваме нагоре и в кръг около астероида, придържайки се зад него, така че корабът нямаше да ни забележи. Същото беше и с онзи отдясно, само полето на действие беше по-малко. Щяхме да се озовем точно под линията на неговия кръгозор. Това щеше да ни остави малко над хоризонта за третия кораб в продължение на няколко минути. Точно тук беше проблемът — но през това време по-малкият астероид, чийто диаметър беше не повече от два километра, щеше да премине между нас и кораба. Надявахме се, докато той ни подмине, да се озовем над хоризонта на Хилда и извън полезрението на всичките три кораба.

Всички гледахме екрана. Хвърлих поглед към Давидов. Той се взираше безстрастно в дисплея с особен поглед, в който се четеше примирение.

Третият кораб достигна хоризонта на Хилда зад по-малката скала. Давидов се наведе напред.

— Трети пост, теглете ни към вас — произнесе той в микрофона, без да се интересува от програмата. Айлин се опита да протестира, но той не й обърна внимание. — Можем да икономисаме малко място от онази страна.

Давидов се съсредоточи върху екрана.

— Саймън, кажи ни, щом ги видиш — нареди той в микрофона. Представих си Саймън, прострян върху повърхността на астероида…

— Казва, че ги вижда — долетя гласът на наблюдателя.

— Теглете към първи пост колкото е възможно по-бързо — реши Давидов.

Дребното изображение на третия кораб пълзеше към линията, маркираща малкия астероид. То я достигна — беше вече на нашия хоризонт, а детекторите му бяха малко над или под него, кой би могъл да каже?

— Дърпайте! — шепнеше Давидов. — Дърпайте!

Помислих си, че в този момент би трябвало да прозвучи сигналът за тревога…

След не повече от две минути точката, бележеща третия кораб, се плъзна надолу под хоризонта на астероида, после отново се скри зад Хилда. Сега тя ни скриваше от всичките три кораба.

Но можеше да са ни забелязали през тези две минути.

Саймън продължаваше да ни докладва и всички в командната кабина слушаха със затаен дъх.

— Не забавят — осмели се да изрече Суон.

…Те профучаха покрай нас — трите полицейски кораба на моето законно правителство. Чувствах се не по-малко щастлива от останалите и се гордеех със себе си. Макар че всъщност те биха могли да ни засекат през тази минута на хоризонта. Така че планът ми не беше кой знае какво. Но успя.

Бяха изминали пет часа от мига, в който ги забелязахме — пет безкрайно дълги часа, през които нямах какво друго да правя, освен да мисля за живота си и за неговия възможен край… Беше онова трескаво състояние, което се описва накратко с фразата: „Целият живот премина пред очите ми.“ Торнадо на ума. Бях уморена.

— Ще останем зад Хилда ден-два — каза Давидов. — После се захващаме за работа.

Той пое дълбоко дъх и се усмихна широко.

— Да се махаме оттук!

 

Когато радостното облекчение отшумя и аз се успокоих, отидох в стаята си и потънах в дълбок сън. Точно преди да се събудя, сънувах ярък сън.

Бях дете, на Марс, и играехме на криеница — любимата ни игра. Бяхме в станцията на Големите плаващи пясъци, в една от онези обширни пустинни равнини, осеяни с камъни — някои колкото баскетболна топка, други с размера на стая, пръснати из равнината в правилна мозайка, която озадачаваше възрастните.

— Не е възможно такова равномерно разположение да е естествено — казваше баща ми, седнал върху един от камъните и загледан в близкия хоризонт. — Прилича на театрален декор.

Но за нас, децата, всичко си беше напълно естествено. И през късните следобеди, след като се бяхме нахранили, ние обичахме да играем на криеница. В съня ми клонеше към залез, един от онези прашни залези, когато можеш да погледнеш право към червеното слънце, а небето беше набраздено от розовите ленти на праха и ръждивочервената равнина беше осеяна с дълги черни сенки — по една под всеки камък. Бях се скрила зад един кръгъл камък, който иначе ми стигаше до кръста, и се спотайвах, свита зад него, докато другите деца тичаха с всичка сила да се заплюят. Дотам никак не беше близо. Можех да видя вятъра, вдигащ малки пясъчни смерчове, но в скафандъра си не го усещах. Чувах кикот и забързано дишане по радиостанцията — бях намалила звука, затова всичко стигаше до мен много приглушено. Микрофонът ми беше изключен. Момичето, което трябваше да ни търси, се отказа — твърде много бяха камъните и сенките. „Кой намеря, той жуми! — припяваше то с треперещо гласче. — Кой намеря, той жуми!“

Аз обаче не можех да изляза. Имаше още някой, нещо, което не познавах, високо и дълго като оживяла черна сянка. Наближаваше залез и рубиновото слънце докосваше върха на кратера на запад. Аз се криех съвсем истински. Можех само да надникна с едно око над камъка и да видя тъмната сянка, която обикаляше наоколо, поглеждайки зад всяка една скала. Къде беше мястото, на което децата се заплюваха? Радиопредавателят съскаше. Никой не се обаждаше. Тъмното нещо се приближаваше към мястото, където се бях скрила, претърсвайки камък след камък. Сянката, която стената на кратера хвърляше, се простираше през цялата равнина и я затъмняваше…

Започнах да се въртя в леглото и за миг почти се събудих. Тогава баща ми ме хвана за ръката. Не носехме скафандри — намирахме се вътре под купола. Бях по-малка, около седемгодишна. Крачехме през някакво бейзболно игрище. Татко носеше ръкавиците си и топката — една от онези меки детски топки, които не отлитат далече при удар.

— Когато бях на твоите години и играех бейзбол, игрището беше горе-долу толкова голямо.

— Но това игрище е малко.

— За Марс — да. Но на Земята дори топките на големите не могат да отлетят много далече, когато ги удариш.

— Заради гравитацията! — Каквото и да значеше това.

— Точно така. Земята привлича по-силно.

Той ми подаде ръкавицата и аз застанах зад главната база. Татко стоеше на мястото на пичъра и двамата започнахме да си прехвърляме топката.

— Онзи пичър вчера добре те цапардоса.

— Аха. Уцели ме точно по капачката.

Татко се засмя.

— Видях те как хукна, когато се изправи. Това ми хареса.

Той хвана топката и я запрати обратно.

— Само че не разбрах защо се опита да хванеш третата база, щом само коляното ти е било ударено?

— Не знам.

— То беше очевидно. — Той ми изпрати една ниска топка. — Санди току-що беше ударила и ти правеше място за втората база. А озовеш ли се веднъж там, ти си в печеливша позиция.

— Знам — казах аз. — Просто имах добра преднина и тръгнах натам.

— Така беше. — Татко се засмя и ми подаде една тежка топка. — Такава си е моята Ема! Ужасно си бърза! Със сигурност можеш да стигнеш третата база, стига да работиш достатъчно упорито. Ние с тебе се упражняваме доста усърдно и ти можеш да станеш истинска спринтьорка…

Тичах през откритата пустиня, по спечения окислен пясък. В съня ми широката равнина беше като Лазурния каньон, изпълнена с годен за дишане въздух. Тичах боса, само по шорти и тениска. Нежната прегръдка на Марс не спираше полета ми и аз се носех напред, а ръцете ми се движеха като при плуване, както ме беше учил баща ми. Никой досега не беше обръщал сериозно внимание на бягането в условията на марсианска гравитация. Аз си изработвах свой собствен стил с помощта на татко. Това беше нещо като състезание, в което всички останали бяха далеч зад гърба ми. С мощни тласъци на бедрата се отблъсквах от горещия ситен пясък и усещах лекия хладен повей край тялото ми. Чувах гласа на татко:

— Тичай, Ема, тичай!

И аз тичах през червената равнина, свободна и могъща, все по-бързо и по-бързо, и имах чувството, че мога да достигна и задмина хоризонта пред мене, да обиколя цялата планета.

Влязоха Надежда и Мария-Ана и ме събудиха с разговора си за излишната биомаса. Сърцето ми думкаше, а кожата ми беше влажна. В главата ми още отекваше викът на баща ми:

— Тичай!

 

Вече се работеше непрекъснато по завършването на звездолета. Надежда и Мария-Ана будуваха по цяла нощ в стаята, вглъбени в програмите и получените резултати. Това беше направо смешно, защото полицейските кораби на комитета едва ли имаха намерение да минат още веднъж по същия път, след като веднъж вече го бяха направили. Въпреки това на звездолета бързаха и съквартирантките ми с всеки изминал ден ставаха все по-сериозни.

— …Степента на затваряне на цикъла за което и да е вещество зависи от степента му на потребление в системата — Е, и прираста му при непълен цикъл — е… — мърмореше молитвено Надежда и ме поглеждаше злобно, защото отказвах да работя с тях повече от няколко часа на ден. Над малкото бюро светеше настолната лампа, а Мария-Ана седеше изгърбена пред компютъра и изписваше някакви цифри на екрана…

— Коефициентът на затваряне на веществото К се определя по следния начин: К е равно на I минус е върху Е…

А степента на затваряне за цялата система беше сложно съчетание от степените на затваряне на всички рециклирани вещества. Те обаче не можеха да повишат в нужната степен този основен коефициент, колкото и да се стараеха. Аз самата с всички сили се опитвах да направя изчисленията. Ала пълното затваряне не беше естествено, то не съществуваше никъде в природата, освен може би във Вселената като цяло. Но дори и там всеки голям взрив без съмнение е част от нещо още по-голямо… В звездолета слабото място беше рециклирането на отпадъците. Тук не можеха да се справят с натрупването на хлориди или хуминови вещества в реакторите, преработващи водораслите. Освен това не бяха в състояние да рециклират напълно труповете, независимо дали са животински или човешки. Имаше някои минерали… ако успееха да ги въведат наново в системата, да ги използват за нещо, което да ги трансформира в нещо друго, участващо в кръговрата… Ние работехме — час след час, видоизменяйки и изпитвайки различни бактерии, жонглирайки с физико-химичните процеси, опитвайки се да създадем змия, захапала опашката си, която да обвива цялата галактика.

Една вечер, когато те излязоха, аз разпечатах цялата програма и я попълних с изчислените от мен цифри, за да открия точката, в която натрупванията биха нарушили баланса на системата до степен да я унищожат. Получих около седемдесет години.

Това беше забележително постижение при възможностите, с които разполагаха на кораба, но Вселената е нещо огромно и те имаха нужда от нещо повече.

Един ден, докато мислех върху проблема за затварянето на цикъла, седмица или малко повече след като полицейските кораби ни подминаха, Андрю Дъгинс, Ал Нордхоф и Валенски ме спряха в коридора. Дъгинс изглеждаше болен и подут, сякаш това положение на нещата му беше нанесло тежък удар.

— Чухме, че си помогнала на въстаниците да се изплъзнат от полицейските кораби на комитета, които са прелетели наблизо — заяви той с обвинителен тон.

— Кой ви каза? — поинтересувах се аз.

— На кораба говорят — тросна се той.

— Кой по-точно?

— Това няма никакво значение — заяви Валенски на отривистия си, тромав английски. — Важното е дали наистина полицията на комитета ни е подминала, докато ние тримата бяхме затворени миналия петък?

— Да.

— И ти си била оръдието, разработило плана за измъкването?

Замислих се. Е, добре, наистина го бях направила. И исках да се знае. Погледнах Валенски в очите.

— Може да се каже.

Странно чувство — да си кажеш откровено какво мислиш…

— Помогнала си им да избягнат залавянето! — избухна Дъгинс. — Сега можехме да сме свободни!

— Съмнявам се. Тези хора щяха да се съпротивяват. Полицията можеше да направи всички ни на пух и прах. Много е възможно да съм ви спасила живота.

— Важното е това, че си помогнала на метежниците — заяви Валенски.

— И си им помагала през цялото време — добави Дъгинс. Ясно долавях излъчващата се от него злоба, но не можех да я разбера. — Участието ти в нападението на рубката беше просто номер, нали? Предназначен да спечели доверието ни. Съобщила си им за нашите планове, а сега им помагаш!

Сдържах желанието си да му кажа, че обвиненията му са нелогични. Както вече отбелязах, параноята е нещо обичайно в условията на полет.

— Ти как мислиш, Ал? — подхвърлих небрежно.

— Мисля, че си предателка — каза тихо той, но аз го разбрах.

— Когато се върнем на Марс — заяви Валенски, — ще докладваме за поведението ти. Освен това няма да вземеш участие в командването на обратния полет. Ако въобще се върнеш.

— Връщам се на Марс — отсякох аз, все още смаяна от думите на Ал.

— Така ли? — изсумтя насмешливо Дъгинс. — Сигурна ли си, че ще намериш сили да се измъкнеш от леглото на Давидов, когато дойде време да се връщаме?

— Андрю! — чух Ал да протестира.

В този момент вече бях сменила посоката и крачех бързо към столовата. Скръц, скръц, скръц.

— Проклета предателка! — изкрещя след мене Дъгинс. Спътниците му се заеха да го убеждават нещо, а аз завих зад ъгъла и се постарах да се отдалеча достатъчно бързо, за да не ги чувам.

Разстроена от този сблъсък и със съзнанието за натиска, който ми се оказваше все по-осезаемо от всички страни (чудех се кога ли налягането ще ме превърне в някаква нова субстанция), бродех из различните ниши и фоайета около столовата. Есенните цветове избледняваха в зимни — мръснокафяви оттенъци, повече сребро и бяло. В декоративната галерия между причудливите завеси по стените се мъдреше и едно табло, запълнено със съобщения, шеги и предложения. Спрях пред него и едно изречение веднага привлече погледа ми: „Само при стрес, възникнал в резултат на крайно социално напрежение, синергетично се появяват адекватни алтернативни технически стратегии.“ Господи, помислих си, кой ли майстор на перото е измъдрил това? Погледнах надолу — беше се подписал някой си Бъкминстър Фулър. Нататък произведението продължаваше така: „Тогава ставаме свидетели на тържество на разума над материята и на бягство на човека от идентичността му с някой ограничен географски район.“ Може и така да е.

Част от таблото беше заета от предложенията за име на звездолета. Всеки можеше, ръководейки се от предпочитанията и вкуса си, да изпише названието, което му харесва. Таблото вече беше запълнено с предложения. Повечето бяха глупави: „Първи“, „Едно“, „Звездолетът“. Имаше и по-добри. Тук се долавяше някаква алюзия с класиката: „Ноев ковчег“, „Санта Мария“, „Кон Тики III“… Други съединяваха имената на двете половини на звездолета — „Лердалго“, „Идмонтов“, — но аз се съмнявах, че ще бъде предпочетено някое от тях. В средата на таблото беше изписано едно име, което според слуховете беше измислено от Давидов — „Аникарус“. Харесваше ми. Също и „Трансплутония“, което звучеше като „Вампирите на открития Космос“. Около една трета от имената бяха на кирилица и трудно бих могла да ги възпроизведа. Сигурно бяха руски. Във всеки случай звучаха добре.

Докато ги гледах, аз си припомнях всичко, което се случи. Мислех си за Давидов, за Суон и Бритън, за Дъгинс и Валенски. Ако се върнех на Марс, сигурно щях да си имам неприятности… Ако? Не, когато се върнех! Обхваната от някакъв неадресиран към никого гняв, изведнъж изпитах желание да прибавя още едно име на таблото. С възможно най-големите букви, в оранжево, точно под предложението на Давидов аз изписах: „КОРАБЪТ НА ГЛУПЦИТЕ“. Корабът на глупците! Колко подходящо! Бяхме живата илюстрация на тази алегория, а аз се откроявах в центъра сред главните герои. Тази мисъл ме накара да се засмея. Почувствах се по-добре, въпреки че нямаше логика, и отидох да ям.

На следващия ден обаче потиснатостта ми се върна. Чувствах се като парче хондрит, видоизменено в някакъв друг камък. Този случай отклони привичното течение на живота ми и не виждах никакъв начин да го върна обратно. Всичките ми възможности за избор бяха в друга посока и вероятността да се стигне до катастрофа ми се струваше все по-голяма. Това чувство за натиск ставаше все по-непоносимо, затова се запътих към центрофугата да потичам. Хубаво беше да усетя гравитацията и да бягам като хамстер в колело, като някакво създание, пред което няма избор.

И аз тичах. Подът на центрофугата беше покрит с извити дъсчици, стените и таванът бяха бели, изпъстрени с червени кръгчета, които подсказваха на бегача къде се намира. Имаше и немаркирани, второкласни пътеки — бавна отдясно, бърза отляво. Обикновено отивах до лявата стена и бягах, загледана в дъсчиците, движещи се под ходилата ми.

Изведнъж чух тропот на бягащи крака точно зад гърба си. Помислих си, че е някой побъркан спринтьор, и се отместих. Беше Давидов. Той се изравни с мен.

— Може ли да потичам с тебе?

Кимнах, макар че не обичах да тичам с други. Няколко оборота бягахме така.

— Винаги ли бягаш толкова бързо? — попита той.

Когато тичам, аз всъщност си правя тренировка на средна дистанция. Целта е да се достигне около деветдесет процента от максималния пулс и да се задържи така в продължение на двадесет-тридесет минути. Това е пределът. Когато Давидов ми зададе този въпрос, бях бягала близо половин час и вече бях пред припадък. Въпреки това отговорих:

— Понякога и по-бързо.

Той изпръхтя. Продължихме да тичаме. Дишането му се учести.

— Май се готвите да потегляте? — попитах аз.

— Аха. След няколко дни… струва ми се.

— Ще затворите ли цикъла?

Той ми хвърли бърз поглед. Знаеше, че не допускам такава възможност. После отново се загледа в пода и се замисли.

— Не — каза най-сетне. Още няколко крачки. — Имаме загуба на вода. Натрупване на отпадъци. Горивото не достига.

— Колко време ще издържите?

— Осемдесет. Осемдесет години.

Усмихнах се, горда от собствените си изчисления. Трябваше да ме привлекат на своя страна още от момента на излитането.

— Това не те ли притеснява?

Той отново се загледа в пода. Тичахме известно време, докато направихме почти пълна обиколка.

— Притеснява ме! — внезапно избухна той. Това признание беше съпроводено с леко забавяне на темпото. — Да, притеснен съм. — Още няколко крачки. — И има за какво. Хайде да спрем! Ще дойдеш ли с мен в игралната зала?

— След няколко минути.

Той рязко забави крачка и се прехвърли на дясната пътека. Махнах с ръка, без да се обръщам, и отново се затичах, като си мислех за изражението му и явното облекчение, с което каза: „Да, притеснен съм.“

След като пробягах шест хиляди метра, аз се измъкнах от центрофугата и бързо се обтрих с гъбата. Тръгнах към игралната зала освежена, едновременно уморена и силна в условията на безтегловност.

Давидов беше сам в един уединен ъгъл на салона. Седеше на маса за двама, загледан през малкия илюминатор в стената до него. На борда на нашия кораб сезоните сякаш препускаха — сега стените бяха в мрачни тонове, кафяво, сивосиньо и сребристо. Седнах до него и двамата се загледахме в малкия звезден квадрат. Той ми донесе чаша мляко. Едрото му мургаво лице беше напрегнато и съсредоточено, а очите му избягваха да срещнат моите.

— Осемдесет години не е кой знае какво — отбелязах аз.

— Не е, но може и да стигнат с малко повече късмет.

— Но е по-малко от това, на което разчитахте.

— Така е. — Устните му бяха стиснати. — Много по-малко.

— Какво ще правите?

Той не отговори. Отпиваше от чашата и подръпваше бузите си. Никога досега не бях виждала на лицето му такъв израз на неувереност. Замислих се. Беше посветил голяма част от живота си на идеята за звездолета и междузвездното пътешествие. И изведнъж тя беше на път да се превърне в действителност! — и тази действителност далеч не беше така съвършена, както му се беше струвала. Всичко се беше оказало по-опасно и сега той беше изпълнен със съмнения. Ставаше му ясно, че може би е повел хората на смърт. Четях го по лицето му. Този преход от идея към реалност му въздействаше точно както можеше да се очаква — показа му възможността за провал, засили усещането за опасност и го уплаши.

— Можете просто да се откажете — обадих се аз. — Да се насочите към земна орбита и да кажете на земяните какво сте направили и защо. Ако ви помогнат, можете да направите истински звездолет. Комитетът няма да се осмели да ви нападне във въздушното пространство на Земята.

Той поклати глава.

— Няма и да се наложи. Американската и руската армия ще го направят вместо него. Ще ни арестуват, ще ни отведат на Земята и ще питат комитета какво иска да направят с нас.

— Но не и ако комитетът бъде свален от този бунт, за който ми каза.

— Съмнявам се, че това ще стане. Комитетът има твърде голяма власт, а и Земята стои зад него.

— Добре тогава. Имате на разположение осемдесет години — можете да си играете на криеница в самата система, да се свържете с Марс и Земята и да им кажете кои сте, да избягвате пленяването дотогава, докато станете пословични и никой вече не би се осмелил да ви направи нещо…

Той отново поклати глава.

— Ще ни изловят като пилци. Затова ли се решихме на тази стъпка?

— Но осемдесет години не са достатъчни за междузвезден полет!

— Напротив, достатъчни са…

— Олег, не можеш да твърдиш, че са достатъчни само защото ще успеете да се доберете до най-близките звезди. Ще трябва да си потърсите годна за живеене планета, а осемдесет години няма да ви стигнат.

Той се загледа през прозореца и отпи няколко глътки от чашата си.

— Само че дотогава ще подобрим животоподдържащата система. Това ще ни даде повече време.

— Чудя се как можеш да твърдиш подобно нещо.

— Имаме добро оборудване и резервни части, както и един от най-способните екипи по проектиране на животоподдържащи системи. Ако той си свърши добре работата, ще имаме предостатъчно време.

Погледнах го.

— Ако…

Той кимна със същото загрижено изражение.

— Знам. Не ми остава нищо друго, освен да се надявам, че екипът е най-добрият, който би могъл да съществува.

Поседяхме още малко, без да разговаряме, после гласът на Айлин извика Давидов по някаква работа и аз останах сама да размишлявам върху смисъла на последното му изречение. Не мога да твърдя, че не ми беше ясно за какво става дума. Скръцнах със зъби — натискът продължаваше да се засилва.

По-късно същия ден вечерях със Суон. Чувството за натиск и неувереност продължаваше да нараства. Суон беше в прекрасно настроение, надълго и нашироко ми обясняваше какви подобрения трябва да се направят в ракетната система и управлението на звездолета. Щеше да им се наложи да преминават неведнъж от ускорение към забавяне и сега те бяха в състояние да намалят разхода на гориво.

— Какво става с тебе? — попита ме той, когато усети, че почти не участвам в разговора.

— Как възнамерявате да се измъкнете от Слънчевата система? — отклоних въпроса аз. — Нали полицията на комитета ще забележи реактивната струя?

— През цялото време, докато двигателите работят, между нас и тях ще има някаква преграда. Отначало между нас и Марс ще бъде Слънцето, после, когато стигнем Сатурн, ще изгасим двигателите. Ще влезем в орбита за известно време и след това ще се отправим по инерция към Плутон. — Той ме погледна някак особено. — Всъщност пламъци почти няма да има. А ти ще можеш ли да запазиш всичко това в тайна?

— Освен ако не го измъкнат насила от мен — заявих мрачно. — Или не ме упоят. Затова най-добре е да не ми казваш нищо повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Дъгинс и Валенски имат намерение да съобщят на комитета, че съм ви сътрудничила. За това, което знам, мога да свърша на Амур.

— Господи! Ема, ще трябва да отречеш обвиненията им. Повечето от онези, които се връщат, ще те подкрепят.

— Може би. Там ще бъде такава бъркотия!

— Знаеш ли, ще взема един литър вино.

На „Ръждивият орел“ правеха добро бяло вино, и то само от няколко лози. Докато го донесе, аз се опитвах да си спомня дали на звездолета щяха да оставят няколко лози. Не, твърде много отпадъчни продукти се получаваха.

Изпих по-голямата част от виното, като се включвах само от време на време в разговора. След вечерята тръгнахме към стаите си. Пред моята врата Ерик ме целуна и аз му отговорих почти сърдито. Бях пияна.

— Да отидем в моята стая — предложи той и за своя изненада се съгласих.

Отидохме в стаята му и през ум не ми мина тогава да си задам въпроса дали това е мъжът, с когото бих искала да легна… Угасихме светлината и се съблякохме, докато плавахме прегърнати и се целувахме. В безтегловност любовните ласки бяха както обикновено тромави и очарователни — да се държиш за леглото и бавно да се движиш в онези злощастни моменти, когато ти се налага да използваш лепящите се лентички… Аз се отдадох изцяло на преживяването, изумявайки се за кой ли път колко близки помежду си са любовниците. Заля ме вълна от обич към този мой приятел, този жизнерадостен и нежен мъж, този побъркан беглец, спасяващ се от хората. Какво да мисля за него? От какво в крайна сметка се спасяваше той, ако не от бъркотията и потисничеството на Марс, от пълната лудост на Земята — дома, от който бяхме излезли, нашия дом, — бягаше от цялата тази омраза и войната. Ако всички те можеха да разберат, че и останалите са хора — също като любовниците ни… Може би на звездолета щяха да си го припомнят, мислех си с мъка.

— Ема — каза той, докато бавно плавахме прегърнати. — Ема?

— Да?

— Моля те, ела с нас.

— О, Ерик!…

— Моля те, Ема. Ние имаме нужда от тебе. Животът ни ще бъде хубав, един истински човешки живот. И аз имам нужда да си до мен. Без тебе ще е толкова по-различно…

— Ерик!

— Да?

— Искам да живея на Марс. Там е домът ми.

— Но… — Той замълча и въздъхна.

Изведнъж усетих безтегловността като силно притегляне, което ме притискаше от всички страни. От очите ми се стичаха сълзи.

Това беше моят шанс да взема участие в най-великото пътешествие на човека. Искаше ми се да не съм пила толкова много.

— Искам да си ида в стаята — прошепнах аз. Светнах настолната лампа и улових дрехите си във въздуха, като избягвах погледа на Ерик. Преди да си тръгна, го целунах.

— Ще си помислиш ли? — попита той.

— О, да… Ще си помисля.