Ким Стенли Робинсън
Айсхендж (5)

2

Превръщаме тези развалини в отделни предмети и отломки според стремежите си — почистваме ги, класифицираме ги, после ги подреждаме в спретнати редици на пода на музейната палатка. Всички си играем на Шерлок Холмс с боклука на миналото. Такава е археологията.

Разкопавахме, пресявахме, изчетквахме, взирахме се напрегнато в находките. Нов ден следваше предишния, седмиците се изнизваха, а ние изследвахме сграда след сграда в мъртвия град. Взривната загуба на атмосферата при падането на купола бе накарала някои херметизирани постройки да гръмнат като прекалено надути балони. Неприятна гледка. Случваше се да открием и трупа на някой щурмовак, скрит толкова добре, че другите полицаи не бяха успели да го намерят. Какво ли можехме да кажем за тях? Сатарвал ги обяви за жертви на безредиците и им уреди официално погребение. Аз беснеех. Съмнявах се дали ще успеем някога да оборим доклада на Комисията Еймз. Току-виж, си останал завинаги част от историята на Марс. В края на краищата нали победителите пишат историята. Победеният винаги е виновен. Осемстотин хиляди души са загинали. Е, и? Да, явно смутовете са били твърде значителни, пък и измяната на руската флота… Онези двеста тома ще ви обяснят как е станало всичко, но ако искате да узнаете нещо повече, дали да не ви пратим да продължите проучванията си в астероидния пояс? О, значи не желаете да се ровите още в миналото? Напълно ви разбираме.

Така се гради историята, защото фактите не са нещо материално. Но археологът вярва, че вещите създават фактите или ги заличават. Всяка голяма лъжа в историята (не че всички са оборени, съвсем не) — за Ричард III, за десетилетията на Съветския съюз, за американския президент Труман, за расовите вражди в Южна Африка, за бедствието на Меркурий — е била опровергана от материални доказателства.

Заричах се, че и тук ще напишем историята отново. А Сатарвал се подсмиваше: „Можем да обясним всяка ваша находка.“ И неговото „министерство на истината“ сякаш се изправяше като грамада зад гърба му. Защо ли да не бъде самоуверен — истинската история никога не влиза в учебниците. Но археологията е изкуство да разчетеш онова, което не е било написано. Вещите не лъжат.

— Куполът рухнал на главите им и изведнъж вече било безполезно да защитават пръстена на кратера — казах на Хана, Бил и Хайди, както стояхме един ден пред развалините на енергоцентралата. — Хиляди са загинали, останалите били хванати като в капан в своите убежища, а щурмоваците се спускали като порой отгоре. Какво щяхте да направите вие? Къде щяхте да отидете?

— Централата е била последното огнище на съпротивата, съгласни ли сте? — обади се Бил. Изгледах го скептично. Лесно предлагаше щури теории, но не бързаше да ги обоснове. — Оттук през ръба се стига право в дефилето, което те са наричали Копиевидния каньон. Може би са се скрили там и са се опитали да избягат. Нали намерихме и бележка, според която са се готвели да го направят.

— Веднага са щели да ги забележат при изкачването към ръба — възразих му. — Имаме нужда от по-правдоподобно предположение.

Бил вдигна рамене. И като се замислих над неговата хипотеза, започна да ми се струва по-приемлива, но въпреки това ги подканих:

— Някой да има по-добра идея?

— Може да са се смесили с мирните граждани — каза Хана. — И при последното нападение полицаите нямало да намерят никого от съпротивата.

— В такъв случай са щели да арестуват всички и да ги тикнат в затвора. Е, това наистина е по-добре, отколкото да те застрелят на място. Според доклада щурмоваците открили тридесет и осем живи жители на града… — включително и мен, вметнах мислено, — …но може и в това да са излъгали.

— Екипът на Калинин — подхвана Хайди, — откри малко по на юг обгоряла зона, която според тях е ясен знак за кацане на ракета. Предполагат, че е бил снабдителен кораб на полицията. Но пък може и бунтовниците да са имали подготвен кораб, за да отлетят при нужда направо оттук.

— Би било изключително опасно — напомни Хана.

— Щели са да ги свалят на секундата — възразих и аз. — Бунтовниците не биха поели толкова безнадежден риск.

Моите сътрудници стояха пред мен и се мусеха, сякаш аз им бях виновен, че не успяват да измислят нищо разумно. Все пак идеята за бягство през Копиевидния каньон не беше толкова лоша.

— Няма съмнение, че са били заловени, екзекутирани, а труповете — откарани на друго място — заявих непреклонно.

 

Радиални разломи — напреженията в кората, причинени от образуването на Тарсис, довели до появата на обширна система от разломи в терените около него.

Дойде време пак да се отбия при своя геронтолог, така че се погрижих да ми бъде разрешено от Сатарвал и от университета. Отидох с кола до крайната спирка на влаковете в Копратес и оттам се отправих към Александрия. Бях в клиниката още рано сутринта.

Прегледите се проточиха през целия ден. Прекарах и обичайния час в чакалнята пред кабинета на доктор Лейърд — зяпах разсеяно все същите стари снимки на спътниците на Юпитер. Когато влязох при доктора, поздравихме се и той веднага започна по същество. Накара ме да се съблека и да застана пред неговите машини. Пиех разни течности, изправях се пред най-различни камери, после ми инжектираха нещо и ме вързаха неподвижно на манипулационната маса, а всевъзможни сонди проникнаха в тялото ми. Частички от мен — кръв, урина, изпражнения, слюнка, мускулна тъкан, кожа, кости и така нататък — бяха отнесени за изследване. После доктор Лейърд започна да ме опипва, мушка и почуква с пръсти. Първобитен метод да прегледаш пациент, но според него и това беше необходимо. Докато получи резултатите от изследванията, той мачкаше кожата ми на различни места и задаваше въпроси.

— Как е онова сухожилие в коляното?

— Зле. Тази година наболява повече.

— Хъм… Е, знаеш, че винаги можем да го махнем. Но бих те посъветвал да изчакаш още някоя и друга година.

— Ще изчакам.

— А как си с настроението напоследък?

Естествено, отказах да отговоря на толкова безочлив въпрос. Но докато той продължаваше да ме мушка с пръсти и да оглежда кожата ми като същински ботаник-генинженер, проверяващ свойствата на нов хибрид (това странно растение дали ще оцелее на Марс, господин Учен?), казах си: „Защо пък не?“ И когато проверяват жизнеспособността на растението, искат да знаят дали цъфти.

— Ту нагоре, ту надолу. — Какъв ли е научният им жаргон за такива състояния? — Не мога да го овладея. Чувствам се потиснат. Тревожа се, че може съвсем да загубя контрол и да изпадна в паника. Понякога предусещам как ми остава само крачка до това… и за да се предпазя, прекалявам с работата. Не знам. Обезсърчен съм…

Влезе сестрата с готовите снимки и прекъсна признанията ми. Но доктор Лейърд не се подразни. Зае се с резултатите. Без да вдига глава, той проточи замислено:

— Няма никакви физиологични признаци за притъпяване на възприятията ти. На твое място не бих се безпокоил.

Искаше ми се да му възразя, че с мен става нещо по-лошо от притъпяване на възприятията. Всъщност вече откривах пълна липса на чувства у себе си. Непоклатимо равнодушие. Никакво натрупване на нови спомени. Емоционална смърт.

— Сърцето ти е леко увеличено. По колко време прекарваш в центрофугата?

— Изобщо не се натоварвам.

— Меко казано, проявяваш небрежност. — Лейърд ме изгледа недоволно. — Знаеш, че хората не са приспособени към това слабо притегляне. Можем да те подложим на пълната програма за засилване на имунната система и правилното клетъчно деление, а ти да провалиш усилията ни с това нехайство. Както виждам, кожата на лицето ти е силно набръчкана, забелязва се и недостиг на калций в костите ти…

Той продължи с обичайното тягостно изброяване на смущенията в моя организъм. Свърши чак след десет минути. После се захвана да пише рецепти и да съставя „пълната програма“, която трябваше да ме избави от болежките. Сякаш говореше пред мен за състоянието на друг човек. Изписа почти цялата пачка листове пред себе си, а през следващия половин час обясняваше как ще ми въздействат тези лекарства и по каква схема да ги използвам. Ацетилхолинови стимулатори, нов еквивалент на вазопресина. Бяха нещо ново, значи все пак бе чул оплакванията ми.

— Сега за възпаленото сухожилие. Нека опитаме с… — Избълва име на лекарство, от което разбрах не повече, отколкото от някоя отвара на вещици. — И помни — грижи се за себе си, за да дадеш шанс на безграничната способност на организма да се възстановява. Замисли се за това. Ако ти не внимаваш, нищо друго няма да ти помогне. — Дружеско ръкостискане. — Ще се видим следващата година.

Облякох се и излязох в чакалнята. Един от кратерите на Мимас ме зяпаше като око на циклоп от снимката. Сведох поглед към рецептите в дясната си ръка. Животът, какъвто го познавах, бе съсипан безнадеждно…

Струваше ми се, че няма да понеса задушния парник, в какъвто се превърна Александрия за мен. Тръгнах към гарата, за да се кача в първия влак по посока към Нов Хюстън. Отбих се в една аптека, за да взема всички лекарства.

Някога бяхме изопнати тетиви,

трептящи на лъка на своята преходност.

Но сега сме отвързани, отпуснати,

а стрелата…

падна в пръстта.

Грабен

Но после се махнах от гарата, върнах се в града, за да се видя с Бодила. Решихме да вечеряме в индийски ресторант в долната част на града, където каналите се редуват с промишлените инсталации и евтините пансиони. Тук бедните са навсякъде, дори под мостовете над леденостудените канали, възпаляващи кожата им, докато раните започнат да приличат на проказа. Разбира се, веднага биха отишли да получат рецепта за лекарство, ако можеха да си го позволят…

— Същото е като историята на Съветския съюз — промълвих, застанал на един от мостовете.

Бодила спря до мен. Над нас, между овехтелите пансиони, небето бе петнисто като буркан с конфитюр.

— Кое е същото?

— Ние. Веднага след революцията през 1917 година болшевиките наложили властта си над страната. После Ленин преобразувал партията, докато се превърнала в негов инструмент. За да влезеш във властта, първо е трябвало да си в партията, така че тя се наложила като по-високо равнище в управлението. Когато Сталин поел нещата в свои ръце, изградил системата за сигурност като основа на личната си власт. Вече нямало значение дали си в партията или не си — властта била у тайната полиция, а пък Сталин контролирал полицията. Системата вече имала три равнища. Голямата реформа на Хрушчов се състояла в отнемането на властта от тайната полиция, за да я върне на партията. Равнищата отново станали само две.

— Е, каква е приликата с нас?

Бодила се вглеждаше в пансионите. Насреща през отворен прозорец се виждаше жена, която переше на ръка.

— Ясно ти е, както и на мен! Отначало тук са властвали отделните корпорации. Комитетът е бил създаден първоначално само като средище за събиране и размяна на информация между тях. После руснаците и американците решили да го използват като средство за контрол над планетата, независимо от корпорациите.

— Както Ленин е използвал партията ли? — с престорен интерес попита Бодила.

— Именно.

— Май приликата не е особено голяма, а?

— Достатъчна е. Стигаме до третата стъпка — когато комитетът поел изцяло в свои ръце планетарната политика и съчетал законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Точно тогава онзи кремълски възпитаник Сарьонович натрапил идеята си за планова икономика, претоварил стопанството — разбира се, — и хората. Всичко това само за да докаже на двете свръхсили, че може да печели за тях много повече, ако му дадат пълна свобода на действията. И те го оставили да прави каквото иска. За да постигне целите си, той увеличил многократно и числеността, и правомощията на полицията. Така се стигнало до смутовете.

— А сега? — попита Бодила само за да ме успокои. — На кого приличаме — на Брежнев, Андропов, Черненко, Горбачов?…

— Брежнев изобщо не е управлявал. Дори когато е бил здрав, допускал е бъркотия и страшна корупция. А Андропов и Черненко още се опитвали да си мерят силите с американците. Бих казал, че повече приличате на по-късните руски управници.

Бодила ме изгледа, уж зяпнал от учудване.

— Божичко, Хялмар! Какъв комплимент! По-приятно нещо не съм чувал от твоята уста от много месеци насам. Сигурен ли си в оценката си?

— Ох, стига си се заяждал, по-добре ме изслушай.

— Знам, че се отнасям несериозно към твоята лекция по история. Но право да ти кажа, това сравнение ми изглежда твърде пресилено. И не смяташ ли, че историческите аналогии са малко… изкуствени? Отгоре на всичко ми пречиш да се радвам на разходката.

— О, нима разглеждаш околността, когато си в този квартал? Бих предположил, че се извръщаш, за да съхраниш съвестта си чиста.

— Моят праведен професор — промърмори Бодила, ухилен до уши. — Милият ми светец, който отхвърля привилегиите на своята класа и посвещава целия си живот на борбата с обществените неправди…

— Стига…

— И който не си представя друг начин да работи за промяната, освен да се вайка и циври от висотата на своето положение или пък да се рови в земята.

Вече можех да позная по напрегнатата му усмивка, че съм го ядосал. Това ме изненада.

— Явно съм те настъпил по мазола.

— Не! Само беше несправедлив както винаги. Заяждаш се с мен при всяка наша среща, сякаш е невъзможно да се стремя към друго, освен лична власт. Но всеки ден от своя живот ти се възползваш от моите постижения. Каква неблагодарност… — Той отново се ухили. — Май започва да ми омръзва, Хялмар. Дотегна ми да се грижа за твоето благополучие и ти да ми се сърдиш за това. Дали изобщо си струваше да ме безпокоиш тази вечер? — Но дори в здрача той можеше лесно да разчете страха по лицето ми. Погледа ме миг-два и се разсмя. — Хялмар, ела вкъщи, там ще ми говориш за древната история. Но праведността си я захвърли в канала. Не правиш нищо повече от нас.

По-късно през нощта аз се събудих и попитах:

— Би ли се погрижил Сатарвал да не ми виси над главата? Мисля, че е доста опасен.

— Защо? — в просъница промърмори Бодила.

— Мрази ме. Вече не само ми пречи. С радост би заличил всички резултати от моята работа. Готов е на всичко. Двамата с Петрини заговорничат зад гърба ми.

— Ще видим. Хялмар, ами ако съм го пратил там, за да те държи нащрек? А? За да не се отпускаш?

С тези думи той заспа.

 

Олимпус Монс — най-високият вулкан в Слънчевата система. Издига се 27 километра над средното равнище на марсианската повърхност, а обемът му надвишава стократно обема на най-големия земен вулкан Мауна Лоа.

Един ден изведох екипа си от кратера, за да огледаме дефилето, някога наричано Копиевидния каньон. Бил Стриклънд ме гледаше огорчено, сякаш съм длъжен да изтъквам заслугите му всеки път само защото веднъж е споменал небрежно това дефиле. Поддадох се на раздразнението си и рязко му наредих да се погрижи за необходимото оборудване, с което си заслужих убийствен поглед от Хана.

Нов Хюстън е бил построен в „разплискан кратер“. Външният склон е образуван от изтласкан втечнен материал веднага след удара на метеорита, тоест е съвсем равен и непрекъснат, с изключение на теснината, където разлетялата се лава е била разцепена от зъбер, по-късно погълнат от издигналия се ръб на кратера. Това дефиле се разширява към ниския външен ръб на склона и води направо към равнината. Твърде обещаващ маршрут за бягство за всеки, който иска да се отдалечи незабелязано от кратера.

Поведох сътрудниците си надолу. Вървяхме на зигзаг по терасите. Наклонът беше към трийсетина градуса, но не се налагаше да подскачаме, защото гънките в скалата се препокриваха като керемиди. Чувах как зад мен обсъждаха студа. Повечето бяха покрили лицата си с маски и очила, но аз се наслаждавах на резкия вятър (за което доктор Лейърд би ми се разсърдил). Небето имаше цвят на стара хартия. Приятно ми беше да вървя под този необятен купол.

Минахме каньона открай докрай. На няколко места открихме останки от стар път, врязан в южния склон. Свлачища го бяха заличили почти изцяло, но в горния край на дефилето се бе запазил доста дълъг участък. Всички се скупчихме там и вдигнахме глави към ръба на кратера.

— Сигурно е продължавал по склона чак догоре — предположи Бил.

— Или е свършвал в този малък циркус — обадих се аз. — Може би оттук са се качвали с асансьор до купола.

— Възможно е — вдигна рамене Бил.

— Чудя се — каза Хана, — защо им е трябвало да прокарат пътя по склона при такава опасност от свлачища?

— Сега разместването на горните пластове е стотина пъти по-бързо — напомних й недоволно. — Съобразявали са се с ерозията при тогавашното състояние на атмосферата.

Бил и Соуза тръгнаха по пътя с включени детектори за метал и сеизмични сонди. Искаха да отбележат всяка възможна находка. Другите започнаха да ровят по краищата на свлачищата, търсеха из дъното на дефилето, запълнено от тънки ледени езици и камънак, покрил дори основата на отсрещната стена. Искахме да останем до смрачаване, но вятърът се усилваше. Прашни вихрушки се плъзгаха надолу от ръба на кратера, слънцето мъждукаше мътночервеникаво, а орбиталните огледала изобщо не се виждаха.

— Най-добре да се връщаме! — извиках им. — Ще продължим, когато времето се оправи.

Снимките от синоптичните спътници ясно показваха приближаващата към нас циклонална система.

Изкачихме се до ръба, спуснахме се в града и отидохме до ескалатора отсреща, за да се приберем в основния лагер. Маските и очилата предпазваха лицата ни, докато вървяхме по склона, станал невидим в пясъчната мътилка, вдигната от вятъра.

На следващия ден се разрази сериозна буря и останахме по принуда в лагера десет дни, през които пясъчните вълни блъскаха палатките и се трупаха около тях. За моя екип чакането се точеше особено мудно, защото на нито една от старите карти не бе отбелязан път в Копиевидния каньон. Значи е бил построен през последните дни на града. Когато стихията отмина, Сатарвал ни заповяда да участваме в разчистването на лагера и така ни отне още три дни.

Следобеда на третия ден отидох с Хана и Соуза до ръба на кратера, за да проверим има ли до купола следи от асансьор. Но точно там основата бе твърде разбита и Хана тъкмо подхвана една от своите лекции за отдавна използваните взривни вещества, когато нещо привлече погледа ми. Вторачих се в Копиевидния каньон, който се простираше на половин километър под ръба. Дали в прозрачния въздух след бурята бях забелязал някакво проблясване? Нещо като че ми намигна. Завъртях глава предпазливо… ето пак — отблясък. Отразена слънчева светлина, жълта като огън. На южния склон.

— Някой от вас взе ли бинокъл? — прекъснах Хана.

— Има един в моята чанта с инструменти — отвърна тя. — За какво ви е?

— Има нещо долу. — Веднага измъкнах бинокъла. — Виждате ли там някакво огледало, което отразява светлината? Застанете ето тук, на моето място. По средата на участъка от пътя, който се вижда.

От припряност пръстите ми се плъзгаха безполезно по регулатора на фокуса.

— Няма никаква светлина — възрази Соуза.

— Така е, но слънцето вече се премести малко. Погледнете натам. Има ново свлачище, точно над пътя. — Двайсетократното увеличение ми позволи да се уверя, че пластовете несъмнено са се смъкнали надолу съвсем скоро — тъмнокафяви и рязко очертани по краищата. — Сигурно можете да го различите и без бинокъл, доста е тъмно…

— Да, по средата е — съгласи се Хана.

Гледката трептеше пред очите ми през лещите на прибора. Нещо се мярна и аз отново завъртях бинокъла натам. Близо до горния край на свлачището забелязах твърде правилни очертания с цвят на ръжда, по-тъмни от смектитната глина… Нещо гладко, заоблено и с блестящо като стъкло петно в средата. Леко заклатих глава наляво-надясно и видях златист отблясък.

— За Бога… — Задавих се. — Мисля, че е… всъщност не знам, постройка или нещо подобно… Я погледнете.

Дадох бинокъла на Соуза. Хана бе заслонила очите си с длан и се взираше натам.

— Съвсем ясно го виждам на фона на свлачището.

— И аз — промърмори Соуза. — Към горния край, нали?

— Да.

— Където би трябвало да продължава пътят — прошепна той и предаде бинокъла на Хана.

Спогледахме се.

— Хайде да слезем — подканих останалите.

— Ще се обадя по радиото за още хора — предложи Соуза, вече закрачил бързо към чантата с инструменти. — Скоро ще ни настигнат.

— Различавам го чудесно! — заяви Хана. — Прилича ми на наземна кола.

Щом Соуза се обади, заподскачахме надолу по скалните тераси като на състезание. Затичахме се по пътя. Накрая се наложи да забавим крачка, за да си поемем дъх. Увеличих притока на кислород и накарах другите да направят същото. Забързахме се отново и след малко стигнахме до влажните, покрити със скреж камънаци и пръст в основата на свлачището. Покатерихме се по стръмната стена на дефилето и се озовахме толкова близо до предмета, колкото можахме, без да пристъпяме в наскоро рухналата земна маса.

— Кола е — доволно отбеляза Хана.

— Това отпред не са ли следи от обгаряне? — посочи Соуза.

Разколебахме се за миг. Нетърпението ни се смеси със страх от възможните находки. На твърде много трупове се бяхме натъкнали вече.

Опипах с обувката си изронената глина, за да проверя дали е стабилна. Беше мека и имаше вероятност да предизвикам ново срутване. А колата беше само на пет-шест метра и жадувах да стигна до нея, преди да се е появил още някой. Пристъпих предпазливо, докато кракът ми потъна до глезена. Пренесох тежестта си върху него и направих следващата крачка.

— Може би е по-добре да изчакате — предложи Хана.

— Все някога ще трябва да направим това.

— Но ще е по-безопасно с осигурително въже.

— Глината ми се струва достатъчно устойчива.

Така беше. Продължих напред съвсем бавно и бях само на метър от колата, когато следващата група нахълта запъхтяно в каньона. Всички говореха, без да се изслушват.

— Нали проверихме този участък с детектор за метали — намусено каза Бил. — Чудя се как сме пропуснали такова нещо.

— Донесохте ли въже? — подвикнах им отгоре.

— Взехме всичко необходимо — увери ме Петрини. — Значи намерихте заровено съкровище, а?

— Може и да сте прав — рязко отвърна Хана.

— Стара наземна кола, леко обгорена — подхванах аз. — Я ми подхвърлете единия край на въжето.

Вече не се чувствах в такава опасност. Вързах примка под мишниците си. И Макнийл подтичваше към нас, следван от двама свои студенти. Доближих колата и надникнах отдолу, за да проверя на каква повърхност е стъпила. Беше в края на някогашния път. Върнах се по свлачището — сега сякаш го усещах по-неподатливо под краката си. Взех холокамера от Макнийл и пак отидох при колата.

Пластмасовият прозорец на вратата беше непокътнат. Точно в него се бе отразила светлината, която привлече погледа ми. Изчистих мръсотията и надникнах в кабината. Празно — същинска миниатюрна пещера в склона на дефилето. Предното стъкло беше напукано, но все още цяло. През дупката в отсрещната врата се бе изсипала пръст в кабината.

— Има ли трупове? — попита Петрини.

Първият въпрос при всяка находка в Нов Хюстън.

— Няма.

Колата беше осемместна и на последните две седалки бяха струпани сандъци. Опитах се да отворя вратата и тя поддаде с гръмко скрибуцане. Протегнах ръка навътре. Холокамерата бе настроена за шест последователни кадъра. Щом чух шестте писукания, издърпах ръката си и внимателно натиснах с крак пода на кабината.

— Не пипайте нищо! — провикна се Макнийл.

— Ох, пак ли! — хорово откликнаха няколко гласа.

Колата дори не се разклати и аз се вмъкнах вътре, за да огледам сандъците.

— Пълни са с документи — казах след малко, но изглежда никой не ме чу.

Пулсът туптеше силно в ушите ми. Папки, бележници, компютърни дискове, сгънати карти, схеми и чертежи. Вдигнах най-близкия сандък и го понесох, като се стараех да стъпвам точно върху предишните си следи.

— След време ще съжалявате, че не сте описали добре положението на всяка вещ. Само исках да ви напомня това — не мирясваше Макнийл.

Но и той се взираше с любопитство в сандъка, който оставих на земята. А докато се върна със следващия, двамата с Петрини вече ровеха вътре.

Тъкмо изнасях последния сандък, когато забелязах бележник на пода на колата, почти затрупан от проникналата в кабината глина. Беше малък, със спирала и пластмасови корици. Едва не го пропуснах. Издърпах го, изтупах го от мръсотията и го поставих върху сандъка. После го показах на останалите.

— Това беше на пода.

— Вижте, този бюлетин е подписан от Андрю Джоунс, член на съюза „Уошингтън-Ленин“ — изрече Хана, приклекнала наблизо над един сандък.

Показа документа на Петрини, който го прочете и веждите му се извиха от учудване. Аз треперех и от студ, и от превъзбуда. Пуснах бележника в най-близкия сандък.

— Хайде да отнесем всичко това в лагера. Нещо не ми достига кислород. — Огледах скупчените наоколо хора, изпоцапани с глина, и неволно се засмях. — Много работа ни чака.

 

Лавови улеи

Планове за отбраната на града, касети и копия от размяната на съобщения със съюза в други градове и в Космоса, списъци на хора, на жертви, на оръжия и припаси. Откъслечни хроники от революцията в Нов Хюстън и Ниргал Валис, както и по целия Марс. И карти, включително една на източния (или долния) край на Валис Маринерис.

Макнийл организираше работата и попълваше каталог, докато изпразвахме малките сандъци. Подаваше всеки предмет или свитък на поредния жадно очакващ учен. Почти всички участници в експедицията се бяха събрали в голямата палатка и помагаха да разберем точно на какво сме попаднали. Две копирни машини работеха непрекъснато, няколко мощни компютъра обработваха данните, от една касета се чуваха гласове, заглушавани от електромагнитни смущения. Вълнението се усещаше толкова ясно, колкото и миризмата на озон откъм копирните машини. И Сатарвал беше в общата палатка, стараеше се упорито да съхрани маската си на равнодушие. Почти никой не го поглеждаше и не говореше с него.

А аз… Струваше ми се, че това е сън. Калинин и Макнийл дойдоха при мен и започнаха да ме потупват по раменете.

— Всичко е тук, Недерланд — каза Калинин. — Получихте своето доказателство.

Хана ги чу и ме погледна обезсърчено. Отначало изобщо не разбрах реакцията й. Помъчих се да отгатна и накрая май успях. Тръгнах след нея към кафемашината в съседната стая.

— Знаеш ли, той греши. Ще се нуждаем от всяко, дори нищожно веществено доказателство, което успеем да открием.

Така придавах значение на нейните любими търговски знаци в партидите експлозиви.

По усмивката й се уверих, че съм познал. Бе изпитала онова, което и аз щях да преживея на нейно място. Разбрах я и се постарах да й помогна. Не знам дали имам по-слабо развити способности от обичайното в разбирането на другите хора. Подозирам, че е така. Толкова рядко ми се случва само да погледна нечие лице и да се досетя какво чувства този човек! Въодушевлението разцъфтя в мен, аз сграбчих ръката на Хана и я стиснах. Дори при вида на разговарящите малко по-нататък Петрини и Сатарвал не загубих нищо от чудесното си настроение. Върнах се в общата зала и започнах да обикалям всички, надничах над раменете им, поздравявах студентите за добре свършената работа и около мен сякаш се разнасяха вълни от усмивки и смях. Стиснахме си ръцете и с Макнийл, който упорито попълваше каталога. Зад него семейство Клезърт се бяха надвесили над маса, потънали в четене на един от бележниците.

— Все едно да четеш дневника на Скот — промълви Клаудия.

Сатарвал се върна в залата и аз отидох при него.

— Нали разбирате, че този материал разобличава опита на Комисията Еймз да укрие истината — подхвърлих му дружелюбно. — Еймз, както и мнозина от свидетелите, е още на държавна служба. Ще трябва да им бъдат зададени най-различни въпроси.

„И от отговорите нечия глава може да се търкулне на пода!“, искаше ми се да добавя. Сатарвал ме изгледа хладно и в този момент Петрини застана до нас.

— Според нас — започна той и току се оглеждаше към Сатарвал, за да провери дали прокарва правилната линия, — макар бунтовниците в Нов Хюстън да са се смятали за част от по-голяма организация, все още е под съмнение тезата, че е била подготвяна общопланетна революция. Особено като си припомним множеството доказателства в полза на обратното твърдение, съдържащи се в доклада на Комисията Еймз.

Но този път Петрини само успя да ме разсмее. Твърде щастлив бях, за да обръщам внимание на подобни безсмислици.

— Хора като вас все се опитват да извъртят нещата в своя полза. Но докога ли ще успявате?

 

Обърнах им гръб и пак се заех с работата. Бил Стриклънд подреждаше копията от документите според указанията на Макнийл. Нещо го безпокоеше. Погледна ме и каза:

— Би трябвало да сканираме отново целия южен склон в Копиевидния каньон. Може би сме пропуснали още нещо.

— Добре, заеми се с това.

До лакътя му видях малкия бележник с пластмасови корици, който намерих в кабината на колата. Обзет от любопитство, взех бележника. Съвсем бях забравил за него и сега исках да го прегледам. Но Макнийл ме попита къде според мен би било най-уместно да изпратим копията и малко поумувахме над това.

— Хироко Накаяма и Аня Лебедян много ще им се зарадват — казах накрая.

После и Калинин поиска да обсъди с мен няколко въпроса за колата. Хапнахме на крак. Обаче и Хана настояваше да погледна една от картите на града, според която таверната до енергостанцията е била квартален център на съпротивата. Изнизаха се няколко часа и едва когато всички си легнаха, останахме аз и Макнийл. Можех вече да седна с бележника пред себе си.

— Имате ли копия от него? — обърнах се към Макнийл.

— Няколко.

Отворих мръсносинята корица. Първата страница беше празна, а от втората нататък всичко бе изписано със старателен, остър почерк.

„На първия признак на бунта се натъкнах, когато доближихме първия астероиден пояс. Разбира се, тогава не съзнавах значението му. Беше всичко на всичко една затворена врата.“

Погледът ми се плъзгаше бързо по редовете.

— Ема Вайл — промърморих към Макнийл. — Чувал ли сте това име?

— Дали не е във връзка с Хелас? — отвърна той, без да вдигне глава. — Май е участвала в планирането на първия град над резервоара. Доста отдавна работих по ремонта на канализацията там. За онова време добре са си свършили работата. Доколкото си спомням, изчезнала е през периода на смутовете.

— Е, сега я намерихме. Тук пише, че е била в един от миньорските кораби.

— Ами тогава как е попаднала тук?

— Още не знам.

Макнийл дойде при моята маса.

— Къде има дубликат на този бележник?

Засмях се.

— Наистина ли чух тези думи от устата на Макнийл?

Зачетох се отново, а той намери копие на бележника и седна наблизо.

Значи Марсианският космически съюз е организирал своя малка революция и под прикритието на по-голямото въстание на Марс тези хора са откраднали три миньорски кораба, за да построят звездолет…

— Ето какво е станало с онези руски кораби — измънках изумено. Макнийл бе прочел достатъчно, за да кимне. — Знаехте ли нещо за този Космически съюз?

Той поклати глава.

— Научих едва преди две страници. Това се казва изненада!

— Така е…

Стигнах до момента, когато Вайл се съгласила да помогне на бунтовниците да стъкмят своя импровизиран звездолет, увлякох се в разказа й и започнах още по-припряно да прелиствам, за да науча какво е станало после. Бягството от полицията… подготовката на звездолета… насочването му към открития Космос… с всяко събитие четях все по-настървено. Накрая Ема Вайл се завърна на Марс, разтърсен от революцията. Чак тогава започнах да чета по-внимателно. Трудно ми е да опиша чувствата, които събудиха у мен последните страници на дневника. Почти всяко изречение отговаряше на отдавнашен въпрос, загнездил се в съзнанието ми, и аз трепвах от удовлетворение или учудване. Като че чувах откровение, изречено от нея. Никое творение на самиздата не бе предизвиквало такъв шок у мен. Изобщо не бях подготвен за края на разказа. Тъкмо описваше подробно плановете им за бягство и… следващата страница се оказа празна. Само две трети от бележника бяха изписани. Бавно затворих корицата, а мислите кипяха в главата ми.

— Както изглежда, не са успели — изрече Макнийл. Май бе чел още по-задъхано от мен. — А и следите от обгаряне по колата… Сигурно са ги улучили.

— Вярно е. — Станах и закрачих из палатката. — Само че не намерихме трупове в колата. Може би наистина са ги улучили и толкова са бързали да се измъкнат, че са оставили всичко това.

— Вероятно.

— Къде е картата на онзи начупен терен източно от Маринерис?

— Най-отгоре във втория сандък. Но при този мащаб не би могла да им послужи за нищо. Отбелязаните точки сигурно са водни станции.

Намерих картата и я разгънах. Топографска карта, разчертана с тънки кафяви линии. Веднага се разпознаваха релефът в източната част на Валис Маринерис и още по-хаотичният терен на изток. И в тази безмълвна гора от плътно събрани нагънати линии бяха отбелязани четири малки червени точки. Три по южната страна на една от падините и една в центъра. Нямаше никакви пояснения и не познах веднага падината, но бързото сравнение с официална карта на планетата показа, че това е Хаос Ауреум — дълбока падина във все още недокоснатата пустош.

— Може би са взели по-едромащабните карти със себе си.

— Кой знае…

Сгънах картата и я сложих в бележника.

— Звездолет! Склонен ли сте да повярвате?

— Не. Нищо чудно, че и тя ги е смятала за безумци.

— Да… — И въпреки всичко ми допадаше неукротимият дух на онази група, съпротивата им срещу комитета. — Чудя се какво ли ги е сполетяло?

— Вайл явно е била изобретателен конструктор. Ако са им стигнали горивото и припасите, кой знае докъде са отлетели? Но и пък колко ли напред е трябвало да продължат? Какво ли са очаквали да намерят? Друга Земя?

— Или друг Марс. Тласкало ги е отчаянието.

Тази омраза към комитета ми беше позната, но никога не ме бе подтиквала към действие. Всъщност цялата ми работа само му помагаше.

— Дали има още едно копие от дневника?

— На онази маса отсреща.

Взех копието и го натиках ядно в пощенската кутия на Сатарвал.

— Не ми се вярва да е погледнал това досега.

Макнийл се засмя.

— Най-скъпоценната находка. Историята на Марс вече няма да е същата като досега.

— Вярно.

Бях се сгорещил и не се съмнявах, че по лицето ми е плъзнала петниста руменина и че съм ухилен като клоун, но това не ме притесняваше. Притисках с една ръка дневника на Ема Вайл към корема си, другата размахвах в безсмислени жестове. След като открих онова, от което толкова отдавна се нуждаех, изпитвах странни чувства. А пред мен беше опустялата обща палатка на лагера — покритите с кутии и карти маси, леко трепкащите лампи, едва чутото бръмчене на кафемашината, а единственият ми буден колега се бе прегърбил уморено на стола в среднощната тишина. Толкова привична за живота ми гледка и все пак преобразена напълно от думите по старите страници, които държах. Сякаш бях победител, изправил се насред полесражението. Мечтател, озовал се в своя сбъднат блян.

— Почти… почти бях загубил всякаква надежда. — Макнийл леко наклони глава встрани. Слушаше ме с пестеливото внимание на преуморения човек. — Но не се отказах! И… — Усетих как глупавата усмивка пак разтегли устните ми. — Сега ще се просна в леглото си и внимателно ще прочета всичко.

Това и направих. Така прочетох дневника за втори път. Колко нощи след това будувах и отново преживявах всичко заедно с Ема Вайл, опознавах мислите й, обзет от нейните гняв и надежда, взирах се неспокойно в празните страници накрая и се чудех оцеляла ли е, къде ли е отишла после, но не се опитвах да градя догадки. Може би прелистих този дневник стотина пъти, дори повече. Живеех с него и Ема Вайл се превърна в част от съзнанието ми, често ми се случваше да се питам какво ли би си помислила за мен. Нямаше ден, през който да не се сетя за нея. Но никога не се повтори тази нощ, когато потресен треперех на леглото си и всяко изречение беше като отворен прозорец към душата на друг човек… цял нов свят.

 

Само след седмица при нас дойдоха повече от десет репортери и студентите ги водеха в Копиевидния каньон да разгледат колата, вече освободена от глината и преместена встрани от свлачището. Показваха я по всички холовизионни канали. Следях това оживление с голямо любопитство. Обществената информационна служба не пречеше репортажите да бъдат излъчени и аз се питах какво ли означава това. Шефовете на Сатарвал не правеха официални изявления относно находката и не знаехме какво се опитват да измислят. А аз за кой ли път отговарях на въпросите на журналистите:

— Да, някои от нашите находки противоречат на изводите на Комисията Еймз. Не, не мога да ви дам изчерпателно обяснение за това. Да споделя предположенията си ли? Сигурно сте по-способни от мен да предлагате необосновани хипотези.

Скоро репортерите се отправиха към Бъроуз, за да се вкопчат в самия Еймз, но той отказа всякакви коментари. Комитетът и всичките му подкомисийки мълчаха. И все пак, щом поначало разрешиха експедицията, сигурно бяха помислили как да се справят и с подобна находка. Изчаквах, за да видя какво ще предприемат.

Сатарвал подхвърли копието от дневника на бюрото ми.

— Имала е лошия късмет да се забърка с безнадеждни глупаци.

Усмихнах му се.

— Същото може да се каже и за вас. — Опитвах се да прикрия ликуването си, но май не успях. — Нали се убедихте, че е имало съюз „Уошингтън-Ленин“, който се е борил срещу такива като вас.

Лицето му се разкриви.

— Както и да са се наричали, били са убийци.

След няколко дни му съобщиха да се върне в Бъроуз. Всички полицаи с него също си събраха нещата и тръгнаха накуп с последните коли, откарали репортерите. Не знам как журналистите са успели да се възползват от неочакваната възможност. Не отидох да изпратя заминаващите.

Скоро получихме съобщение, че аз и Петрини сме назначени за съдиректори на експедицията. Нито дума повече за Сатарвал. Едновременно с това научихме, че в Бъроуз ще има официална пресконференция. Събрахме се пред холоприемника в голямата палатка. Петрини ми стисна ръката.

— Сега заедно ще ръководим разкопките, както трябваше да е от самото начало.

— Предстои ни още много работа — промърморих аз и той май прие думите ми сериозно.

Говорител на комитета беше Бодила. Постарах се да седна най-отзад в палатката, защото се почувствах неудобно под погледите на колегите си.

Както винаги в общуването си с журналистите, Бодила беше невъзмутим и чаровен, а на тях това много им харесваше. Сведе поглед към поставката с листовете пред себе си и си придаде строго изражение. Строен среброкос мъж, облечен в извънредно скъп сив костюм. На всяко кутре и по ушите си имаше малки сребърни халки. Остър нос, гъсти вежди, тъмносини очи.

Първо прочете официалното изявление.

— Скорошните находки по време на разкопките в Нов Хюстън са вълнуващ и трогателен принос към знанията ни за един от най-тревожните периоди в марсианската история. Месеците през 2248 година, които наричаме смутовете, са били време на трагедии и героизъм. А историята на обсадения град и неговите храбри защитници е вдъхновяваща за всички, които обичат Марс. Мъжете и жените от Нов Хюстън са се борили за правата и свободите, приемани днес от нас като нещо естествено и обичайно. Отчасти и на тяхната саможертва дължим всички блага, на които се радваме сега. Изразяваме възхищението си към компетентните и опитни археолози от Планетарния инспекторат и от университета за техните исторически открития.

Той се взря право в камерите — знаеше, че и аз го гледам в момента и искаше да ме разтърси с подигравателната си усмивчица.

Първа се обади една жена:

— Господин Селкирк, а новите находки, особено доказателствата, че е имало съюз „Уошингтън-Ленин“, не противоречат ли на изводите в доклада на Комисията Еймз за смутовете?

— По никакъв начин — жизнерадостно отвърна Бодила. — Ако прочетете отново доклада на Комисията Еймз… — той направи пауза, за да отзвучи смехът на хората в залата, — …ще намерите заключение, че е имало добре организирани бунтове срещу законните власти на Марс, по време на които водеща роля са играли екипажите на руските миньорски кораби. Комисията не е успяла да установи името на организацията, но находките в Нов Хюстън потвърждават изводите й. Изтъкнати историци като Хироко Накаяма и Хялмар Недерланд от много години се опитват да посочат кои са били водещите фигури в смутовете. Всъщност именно Недерланд се е натъкнал на така наречената кола на спасението близо до Нов Хюстън. Други историци пък изясняваха връзката между смутовете и реформите в управлението на Марс през следващия век.

Журналистите кимаха верноподанически и шепнешком изразяваха одобрението си пред окачените на китките им микропредаватели, за ги чуят и хората в бедняшките спални и в мините.

Значи пак щеше да им се размине.

Излязох от голямата палатка, гадеше ми се. Властите щяха да признаят каквото беше изгодно за тях, а останалото да изопачат така, че да се впише в новата измислица. Щяха вечно да променят обясненията си, за да се крият зад тях. Отново вкусих поражението. Каквото и да хвърлях срещу тях, отскачаше от гъвкавата броня на разтегливите тълкувания.

И все пак очаквах това. Бях готов и вече кроях планове с какво да ги уязвя в бъдеще. Но лъжите на Бодила ме потсоха. Старото ми сърце прескачаше по някой удар, стомахът ми се сви на топка. Наложи се да поседна. Какво от това, че очаквах удара…

 

По компютърната връзка с Александрия получих оскъдни сведения за Ема Вайл. Родила се в лагера в кратера Гале, на самия край на падината Аргире, през 2168 година. Родителите й се развели и тя останала с баща си. Учила математика в Бъроуз, после ръководила екологично-инженерния екип при изграждането на комплекса в падината Хелас. Четири пъти подобрявала рекорда на средни дистанции. Когато Комитетът поел управлението на миньорските кораби, тя била прехвърлена от „Роял Дъч“ в центъра за нови животоподдържащи системи, а по-късно я включили в миньорски екипаж. Архивите на проектите за извличане на метали и минерали от астероидите бяха твърде непълни, пак заради смутовете. Изобщо не открих данни за „Ръждивият орел“, нито за Ема след 2248 година. Липсваха каквито и да било забележки, свързани с нейното изчезване.

За Олег Давидов намерих само няколко реда в регистъра на ражданията (роден през 2159 година, на Деймос). Беше отбелязан и фактът, че е постъпил като кадет (специалист по двигателите и системите за ориентация) в руската миньорска флота. После нищо — нито нови длъжности, нито съдебен процес, нито назначаването му за капитан на „Идалго“. Всъщност корабът „Идалго“ не се споменаваше никъде.

И нито дума за Марсианския космически съюз.

Явно цензорите бяха поработили добре. Но документацията за марсианската история е била повредена и разбъркана, вероятно безнадеждно, по време на смутовете. Откъслечни сведения се намират на най-странни места и цензорите не успяват да пресеят цялата достъпна информация. От Нов Хюстън не можех да направя нищо повече, но се окуражавах, че ако разполагам с повечко време в Александрия, все ще изровя още факти. И преди се бе случвало.

Засега се отказах и се върнах към Ема. Бях поискал да ми изпратят нейна снимка — от времето, когато започвала работа в миньорската флота. Кръгло лице, стиснати устни, кафяви очи и кестенява коса, чудесно очертани скули и челюсти. Харесвах лицето й. Често се обръщах към снимката нощем, когато вдигах поглед от страниците на нейния дневник.

„Мразех Комитета за развитие на Марс — да, признавам, наистина го мразех! Мразех лъжите им, че правят всичко възможно да създадат по-добър живот на една чужда планета… И така нататък, и така нататък. Всички знаеха, че това е лъжа. Но ние бяхме свикнали да си затваряме устата, защото онзи, който приказваше твърде много, можеше бързо да бъде изселен в Тексас. Или на Амур. Членовете на Космическия съюз бяха намерили свое решение, впускайки се в едно безумно начинание — тайно да избягат към звездите, но те поне се съпротивяваха. А аз? Дори нямах куража да кажа на приятелите си как се чувствах! Мислех си, че това малодушие е норма, и се успокоявах.“

И аз си седях така в разкошния апартамент на университетското градче, пишех статии за събития отпреди три столетия, залъгвах се, че съм едва ли не най-яростният противник на комитета по цялата планета, макар да захапвах стръвта на всяка кукичка, която ми подхвърляха. И се умилквах за услуги около един от членовете на комитета. Що за съпротива беше това? Бях ли направил друго, освен да крещя разпалено? А хората от властта ме търпяха и се подсмихваха тайничко. О, как ми се искаше да съм като Ема, да намеря в себе си сили, за да направя нещо, а не само да говоря!

 

Накаяма, Лебедян и още неколцина възразиха остро срещу твърденията на комитета, че находките в Нов Хюстън не оборвали изводите на Комисията Еймз. След това упреците и критиките рукнаха като порой, на мен ми остана само да насочвам недоволството и да си водя записки, за да не забравям. Университетът позволи на медиите да публикуват части от дневника на Ема, скоро бе издаден и изцяло. Стана доста популярно четиво. Хората като че бяха запленени, поне за седмица или две, от тези новини, връщащи ги в собственото им забравено минало. Аня Лебедян се обади да ме поздрави и да ми зададе няколко въпроса. Без колебание започна разговора на руски. За мен беше особено вълнуващо да говоря езика на самиздата. Открих, че си служа свободно с него, но не си спомнях нищо от някогашния живот, в който го бях научил.

 

Ходех по ръба на кратера, а буреносните облаци с цвят на шоколад се носеха на север и светкавици като дебели разклонени дървета се редуваха с ивици масленожълта светлина. После облаците се разстлаха като намачкано одеяло по цялото небе и превърнаха следобеда в нощ. Долу моят екип работеше в мъртвия град, а в съзнанието ми звучеше Адажио за струнен оркестър на Самюъл Барбър. До основната сграда на енергоцентралата Хана и Бил разгорещено обсъждаха нещо. Изглежда повече бяха заети със себе си, отколкото с работата. Спуснах се по гънките в застиналата лава до Копиевидния каньон, влязох в наземната кола и седнах вътре.

Може би Ема Вайл бе седяла точно на това място някога. Било е през нощта. Бавно са се промъквали с угасени фарове по виещия се път, а отляво склонът на дефилето се спускал стръмно надолу. Артилерията на щурмоваците унищожавала последните огнища на съпротива. Електромоторите са работели безшумно, а и във все още зараждащата се тогава атмосфера е било невъзможно да се използват хеликоптери. Но вече качените на ръба оръдия с топлинно насочване се прицелвали и стреляли. Някои от колите се пръскали на парчета, други застивали повредени, а трети — с изключени двигатели, продължавали надолу… към свободата.

Не се съмнявах, че някои от бегълците са били убити. Но в тази кола не намерихме останки. Ако полицаите са прибрали труповете, щели са да приберат и документите. Същото биха направили и бунтовниците. И щом ние открихме документите, значи никой не е отнасял мъртъвци от колата. Значи взривът, който я е повредил, не е убил хората вътре. Или поне така ми се искаше да е било. Седнал на смръзналата се напукана пластмаса, аз исках да почувствам какво се е случило на Ема. И във виденията ми тя оставаше жива. Нямах усещане за смърт в тази кола. Може би е живяла само колкото да изпълзи навън и сега тялото й беше едва на метри под мен. Не. Детекторите на метал биха открили скафандъра. Избягала е към хълмовете. Моята Ема не е загинала.

Извадих малката снимка, която носех в джоба на скафандъра, и я разгладих върху крака си. Тръгнали са към района на хаотичните терени, където лесно биха могли да се крият и досега. Дали пък Ема е още жива и се занимава с биогеоценозата на любимата си планета?

Изведнъж ми хрумна, че ако е така, мога да я намеря.

 

Метеоритни кратери. С диаметър около 2000 километра, падината Хелас е най-големият метеоритен кратер на Марс.

Скоро след това научихме за находката на Плутон. Стриклънд слезе при нас в града да ни съобщи новината. Разкопавахме център на съпротивата, бомбардиран до пълно унищожение. Двамата със Соуза закрепяхме въжетата на крана към опорната греда, от която току-що бяхме почистили пясъка.

— Доктор Недерланд! Хана! Има съобщение от Бъроуз.

Той скочи при нас в разчистеното подземие. Зяпнахме го учудено, а той се изпъна като полицай в стойка „мирно“.

— Какво толкова е станало… — промърморих аз.

Хана надникна отгоре и Бил вдигна поглед към нея. Чак тогава забелязах, че прелива от радостна възбуда.

— Намерили са паметник на Плутон. Миналата година Съветът на външните планети изпрати първата експедиция. Току-що са стигнали до Плутон. Открили някакъв паметник. Големи правоъгълни късове лед, изправени в кръг. На пръв поглед били доста стари…

— Но това е невероятно! — ахна Хана.

— Знам! Иначе защо ще тичам и ще крещя като луд?

Бил седна на земята и увеличи притока на кислород към лицето си.

— Това звучи налудничаво — обади се и Соуза. — Сигурно някой се е…

— Върнете се в лагера и вижте сами — предложи Бил. — Изпратили са снимки.

Зарязахме си работата, сякаш изведнъж бе загубила всякакво значение, и се запътихме към лагера. В голямата палатка вече имаше тълпа, вдигаха оглушителна врява. Никога не бях чувал такъв шум тук. Пробих си път през гъмжилото и се вклиних в групата, скупчила се около най-голямата работна маса. Предаваха си няколко снимки от ръка на ръка. Пресегнах се мигновено и отмъкнах една.

— Ей! — кресна жертвата ми, но аз вече бях обърнал гръб на жената и побързах да отида в трапезарията.

Малка снимка и… като че в черно-бяло. Черно небе, сивкава равнина от реголит с ниски, наслагащи се метеоритни кратери и в среден план кръг от прави бели блокове. Някои бяха тънки, други — дебели и масивни. Осветяваха ги монтирани от едната страна прожектори и пет-шест от колоните сияеха ослепително, сякаш бяха огледала, уловили слънчевата светлина. Човешките фигури в тромави белезникави скафандри стигаха едва до една пета от височината на тези странни колони. Хората бяха отметнали глави назад, може би се взираха в най-близкия бял стълб. Не можах да определя на око диаметъра на кръга — около двеста или триста метра. Малък кръг от камъни (бели камъни?!)… на Плутон.

Седях прегърбен над тази снимка поне половин час. Не знам за какво си мислех, главата ми беше съвсем празна. Струваше ми се, че сънувам. Точно такова нещо бих очаквал да ми се присъни. Но колегите ми обсъждаха оживено в съседната зала и ме връщаха към действителността.

Петрини потропа с юмрук по масата.

— Моля ви за тишина! Имам още новини за вас. Очевидно е, че тази изследователска група не е първата, стъпила някога на Плутон. Не се съмнявам, че са преживели ужасен шок! Както и да е, опомнили са се бързо и са изпратили информация заедно със снимките. Обектът е разположен точно на географския северен полюс на планетата. Кулите, съставящи пръстена, са направени от воден лед. На брой са шестдесет и шест, една от тях е паднала и се разчупила. На друга има надпис. — Настъпи пълна тишина. — Джеферсън от университетската библиотека в Александрия установи, че надписът е на санскрит. Знам, знам какво ще питате! Не чакайте обяснения от мен. Някой си е направил хубава шегичка на онази планета. Надписът представлява два глагола и няколко черти. И двата глагола означават приблизително „да тласнеш още по-напред“. А чертите образуват проста аритметична прогресия — две, пак две, после четири и осем.

— Две хиляди двеста четиридесет и осма — обадих се аз. — Годината на смутовете.

Мигновено в паметта ми изплува откъс от дневника на Ема. Влязла в каютата на Давидов, заварила го заспал, а на бюрото му намерила някакви чертежи…

Петрини вдигна рамене.

— Ако допуснем, че тези черти обозначават дата според нашия календар. Но при оскъдните данни засега не бих прибързвал със заключенията.

Едва го чувах.

— Откъде ни препредават информацията, която изпраща експедицията?

— От Бъроуз. От космическия център на университета.

— Ще отида там и ще предам няколко въпроса, ще прегледам и всичко, което изпращат.

— Но защо?

— Ще се върна колкото може по-скоро.

Извиних се на колегите си и излязох. Някои ме зяпнаха озадачено, но това не ме притесни. Нека си мислят каквото искат.

„Това бяха схеми, няколко варианта на едно и също нещо… окръжност или нещо подобно… сплескана от едната страна окръжност. Около нея под различни ъгли бяха разположени малки триъгълници, защриховани с молив… С нещо трябва да оставим следа в този свят, да покажем, че въобще сме били някога тук…“

Може би, повтарях си, може би това откритие на Плутон, стъписало ме до смайване, разтревожило ме до полуда, все пак щеше да ми послужи много по-добре, отколкото бях способен да си представя. Май съвсем не беше толкова ненавременно, колкото си мислех в онова разкопано подземие.