Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (79)

Вторник, 12 февруари 2008 г.

Тази вечер се прибрах, преди да се е стъмнило напълно. Сутрините също бяха по-светли и в сивия Лондон крушките ставаха почти излишни.

Поддадох се на порока си да се прибирам по заобиколни пътища, наслаждавах се на здрача и мислех какво ще си сготвя за вечеря.

Докато стигна до Талбот Стрийт, небето потъмня и стана значително по-студено. Минах по алеята отзад, погледнах прозорците на апартамента, балкона и завесите. Погледнах и портата, увиснала на пантите си, с гъстата трева зад нея.

Завесите висяха точно както ги бях оставила.

Стигнах края на алеята и завих зад ъгъла, за да изляза на улицата. Измъквайки се от мрака, забелязах как една фигура се отдалечава от къщата. Нещо в силуета ме накара да спра и да се свия в сенките.

Беше Лий.

По същия начин винаги беше Лий, когато зървах едър мъж с решителна крачка, светла коса и широки рамене. Затаих дъх и си наложих да погледна точно когато мъжът сви зад ъгъла и прекоси Хай Стрийт. Нямах достатъчно време, за да съм сигурна. Не, не е той, убеждавах се аз. Подсъзнанието си играе игрички с мен. Не е той, никога не е той. Всичко е плод на въображението ми.

Поех по Талбот Стрийт към вкъщи, като се опитвах да се отърся от неприятното чувство, да си възвърна състоянието на духа, в което бях допреди малко, когато мислех какво ще хапна, как ще си взема душ, ще гледам филм, ще се ослушвам за стъпките на Стюарт на стълбището и как накрая ще заспя.

Влязох в къщата, затворих вратата след себе си и я проверих, като прокарах пръсти по касата, за да се убедя, че е прилепнала плътно; проверих и резето, дръжката, ключалката. Едно, две, три, четири, пет… После започнах отначало.

Приключих с проверката и зачаках. Нещо не беше наред. Нещо беше ужасно не наред. Пак започнах от самото начало, проверих вратата, проверих ключалката…

Какво беше? Какво не е наред?

Не беше вратата…

Взрях се за малко в нея. Всичките ми сетива бяха изострени, слушах напрегнато. После бавно извърнах глава.

Погледнах към вратата на апартамент номер едно.

Тишина.

Краката ми не желаеха да се помръднат, но ги насилих. Отидох до вратата и почуках — никога не го бях правила дотогава, дори не ми бе минавало през ума да го направя.

— Госпожо Макензи? Вътре ли сте?

Тишина, болезнена, пълна тишина. Никакъв сериал, никакви новини; абсолютно нищо. Погледнах през рамо към входната врата, към масичката в антрето с купчината писма. Не виждах нищо нередно. Вратата все още беше заключена.

Отново почуках, този път — по-силно. Възможно беше да е излязла. Можеше дори да е заминала някъде — на курорт, на почивка… Хем мислех така, хем бях убедена, че нещо й се е случило.

Преглътнах и изведнъж се ужасих. Поставих ръка върху дръжката, но веднага я оттеглих. Посегнах да напипам мобилния си телефон в джоба.

Чувствах се глупаво. Какво щях да кажа? „О, здрасти, Стюарт. Би ли се върнал вкъщи? Госпожа Макензи си е изключила телевизора“.

Отново поставих ръка върху дръжката и я натиснах. Вратата се отвори, преди да успея да я спра. Удари се в стената вътре така силно, че сигурно се е чуло и на най-горния етаж.

Вътре светеше. Долиташе и топъл въздух с миризма на готвена храна.

— Ехо?

Не очаквах отговор. Прекрачих прага. Нейният апартамент беше огледален на моя: всекидневната насреща, кухнята в дъното вдясно с изглед към градината, банята и спалнята — също вдясно. Не я виждах от мястото, където стоях, затова направих още една крачка напред. Килимът под краката ми беше силно протъркан.

Вече виждах цялата всекидневна: телевизорът — огромен и явно затова толкова шумен — беше изключен, а екранът сивееше.

Сега вече се намирах до вратата на спалнята. Светлината беше включена, но вътре беше празно. Погледнах назад към входната врата и видях стълбището, което отвежда към моя апартамент горе и този на Стюарт на последния етаж.

— Госпожо Макензи?

Гласът ми прозвуча странно дори на самата мен. Исках да е овладян, но излезе някак писклив и от това още повече се изплаших.

Пристъпих още крачка напред. Завесите на прозореца вляво от мен бяха спуснати. Напред и вдясно беше кухненското пространство. До мен имаше маса за хранене, покрита с хубава дантелена покривка, и цвете в саксия по средата.

Открих я в кухнята. Отначало видях само обут в чехъл крак.

Изтичах до нея.

— Госпожо Макензи?! Чувате ли ме? Добре ли сте?

Лежеше на една страна, а по лицето й имаше кръв. Едва дишаше. Извадих телефона от джоба си и набрах 911.

— Спешни повиквания. Коя служба търсите?

— Трябва ми линейка — бързо отговорих аз.

Казах им адреса, съобщих, че госпожа Макензи е в безсъзнание, че едва диша и има кръв по главата.

Хванах я за ръка.

— Всичко е наред, госпожо Макензи. Линейката е на път. Скоро ще пристигне. Чувате ли ме? Всичко ще е наред сега. Всичко ще е наред.

Тя издаде някакъв звук. Устните й бяха напукани. Намерих кърпа на плота, намокрих я, изцедих я, за да не капе, и наквасих устните й.

— Всичко ще е наред, ще е наред — повтарях аз тихо. — Не се тревожете. Ще се оправите.

— Кат…

— Да, аз съм. Не се тревожете. Линейката е на път.

— Ох… — простена тя. В очите й имаше сълзи. — Главата ми… Главата…

— Вероятно сте паднали. Постарайте се да не мърдате. Скоро ще пристигнат.

Ръката й беше студена. Отидох в спалнята й, за да потърся с какво да я стопля. На леглото имаше хвърлена домашно плетена завивка. Смъкнах я от леглото и се върнах в кухнята, за да завия легналата на земята фигура.

Отвън чух воя на сирена; идваше отдалеч, но постепенно се приближаваше. Щеше да се наложи да стана и да отида да отворя входната врата, но в момента не бях в състояние да помръдна.

— Вратата… — подсказа ми тя с немощен глас.

— Всичко е наред, госпожо Макензи. Ще им отворя. Не се безпокойте.

— Вратата… Беше… Беше… Видях… Отвън…

Сирената спря. Линейката беше пристигнала.

— Сега ще се върна, госпожо Макензи.

Хукнах към входната врата. Ръцете ми трепереха.

Зелени униформи, висок мъж и ниска жена.

— Насам. Тя е на пода.

Отстъпих и ги оставих да поемат работата си.

— Знаете ли какво е станало? — попита жената.

Парамедичката изглеждаше млада, беше по-ниска от мен, с къса тъмна коса.

— Не. Така я заварих. Вероятно е паднала. Живея в апартамента отгоре. Обикновено се появява на вратата да ме поздрави, чувам телевизора й. Стори ми се странно, когато не излезе. Почуках на вратата…

Дадох си сметка, че бръщолевя като луда.

— Добре, успокойте се. Тя ще се оправи. Ще се погрижим за нея. Треперите. Да не сте прималели?

— Не, не. Добре съм. Просто внимавайте за нея, моля ви…

Докато я закарат до линейката, се поуспокоих малко. Стоях на прага и гледах как бутат носилката в линейката.

Чух някой да тича към къщата. Погледнах и видях как Стюарт се приближава.

— Кати… Боже, помислих си… Видях линейката и реших…

— Госпожа Макензи е. Когато се прибрах, си дадох сметка, че не чувам телевизора. Вратата й беше отключена. Влязох и я заварих на пода.

— Лошо ли е пострадала?

Парамедиците затваряха вратата на линейката.

— Имаше кръв по главата. Явно се е ударила в нещо.

Най-накрая линейката пое по Талбот Стрийт.

— Хайде да влезем вътре — подкани Стюарт.

Остави ме да проверя вратата, а той влезе в апартамента на госпожа Макензи, за да изгаси осветлението. Когато приключих, останах на прага да го изчакам.

— Какво правиш? — попитах аз след малко.

— Търся ключ. Не се притеснявай. Намерих.

Загаси и последната лампа в апартамента и дойде при мен. Заключи вратата и прибра ключа в джоба си.

— Има ли семейство? Приятели?

— Никога никого не съм виждала.

На площадката на първия етаж и двамата спряхме.

— Ще се качиш ли да пийнем нещо? — попита той.

— Добре.

Направих чай в кухнята на Стюарт, докато той си вземаше душ.

Чувствах се неспокойна, седнала до кухненската му маса с чашата в ръка. Госпожа Макензи, легнала на пода и мъчеща се да ми каже нещо, беше пред очите ми. Вратата… Нещо за вратата.

Беше видяла нещо отвън.

Запитах се дали е същото, което видях и аз: силуетът, тъмната фигура на мъж. Сетих се, че фигурата се отдалечаваше, фигурата, която приличаше на Лий. Дали се беше отбивал в апартамента ми? Дали тя го беше видяла на вратата и стреснала?

— Опитай се да не се притесняваш — насърчи ме Стюарт, влизайки в кухнята. — Убеден съм, че ще се оправи. Утре можеш да отидеш да я посетиш, ако искаш.

Беше топъл и ухаеше на гел за душ; облечен беше в джинси и тениска. Видът му прогони всякакви зловещи образи на тъмни фигури от ума ми. Всеки път, когато през последните седмици ми се струваше, че зървам Лий, това винаги се оказваше плод на въображението ми. Защо този път да е той?

Подадох му чаша чай. Вече изстиваше. Самата аз не бих го пила такъв.

— Благодаря.

Стюарт се настани срещу мен и преди да успея да извърна глава, хвана погледа ми.

— Заминавам за Абърдийн в четвъртък — обяви той накрая.

— Да се видиш с близките си ли?

Кимна и продължи:

— Рожденият ден на татко е. Обикновено се прибирам по това време. — Внимателно остави чашата на масата. — Щях да те питам дали искаш да дойдеш с мен…

Усетих как ми става необичайно топло.

— … Но предполагам, че е прекалено внезапно.

— Да, така е. — „И ми идва като гръм от ясно небе, добавих аз наум. Защо ме каниш, когато е прекалено късно да приема? Дори да исках да дойда, не съм подготвена“. Но на глас отвърнах: — Освен това първият ми сеанс е в петък.

— Да, вярно. Забравих.

„Не си забравил, помислих си аз, защото не съм ти казала. А и се съмнявам, че Алистър те е осведомил. Защо би го направил?“ Усетих как се разстройвам и впрягам.

— Искам да знаеш, че мислих над думите ти — заяви Стюарт.

Не му отговорих. Допих си чая, за да прикрия разочарованието си. Бях напрегната и неспокойна.

— Според мен не бива да бързаме — продължи той. — Първо искам да съм сигурен, че си добре.

— Много мило от твоя страна — срязах го аз остро.

— Кати…

— Да го даваме по-бавно, както правим в момента. — Изправих се рязко и столът едва не падна на покрития с плочки под. — Или дори още по-бавно, като се откажем напълно?

— Не искам.

— Браво на теб. А къде остава това, което аз искам?

— Какво искаш?

— Искам… Искам да се чувствам нормална. Ще е дяволски приятно. Искам отново да се чувствам като нормален човек!

Не издържах да го гледам повече: седнал спокойно, самоуверен. Обърнах се и се отправих към вратата.

— Кати, почакай, моля те.

Обърнах се към него.

— Не знам какво чувстваш изобщо! — заявих аз.

— Когато си в състояние да ме изслушаш, ще ти обясня какво чувствам.

— Понякога се държиш вбесяващо покровителствено, Стюарт.

— Добре — пристъпи той към мен. — Значи искаш да знаеш какво чувствам?

Кимнах и вирнах решително брадичка, готова да чуя какво ще последва.

— Слушаш ли ме?

— Започвай — кимнах аз.

И тогава той ме целуна.

Това напълно ме изненада. Целуна ме, като ме облегна на стената във ветровития коридор, а ръцете му обрамчиха лицето ми. Всеки път, когато си мислех, че ще престане, той започваше отново. Тялото му беше топло и солидно. Беше доста по-висок от мен; по-висок и от Лий, а фигурата му беше по-атлетична. Редно беше да се ужася; редно бе да реагирам както реагирах на Робин, който направи горе-долу същото на Хай Стрийт преди два месеца. Но вместо това усетих как се успокоявам, как напрегнатите ми крака се отпускат, а замръзналите ми ръце се стоплят.

След доста време Стюарт рязко отстъпи назад и ме погледна предизвикателно изпод вирнатите си нагоре вежди.

— О… — едва промълвих аз.

Отстъпи още една крачка.

— Така се чувствам — обяви той.

— Ясно…

И тогава се усмихна: широко и щастливо.

Прочистих си гърлото.

— Мисля, че трябва да поговорим за това, но може би друг път — смотолевих.

— Добре — съгласи се той.

— Например, след като се върнеш от Шотландия.

— Устройва ме.

— Сега се прибирам вкъщи.

— Добре. Ще се видим следващата седмица.