Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (106)

Събота, 12 юни 2004 г.

Продължи дълго и накрая почти съжалих, че свърши. Излезе от мен, отиде до стената и седна там с ръце на главата. Видях кръвта си по ръцете и лицето му. Чух го да плаче. Бързо се надигнах и седнах.

— Какво правя? — простена той. — Боже Господи! Защо, по дяволите…

Наблюдавах го. Плачеше искрено.

Бавно се приближих към него. Цялото тяло ме болеше. Той не спираше да ридае, а аз се наместих до него и се облегнах на стената; прегърнах го през раменете. Опря глава на шията ми и сълзите му потекоха по мен. Докоснах бузата му с обезобразената си дясна ръка — три пръста вече бяха надебелели като наденици.

— Шшшт… Всичко е наред. — Трудно ми беше да говоря през напуканите си и облени в кръв устни. — Наред е, Лий. Наистина…

Плака дълго, а аз — така както го държах — се питах дали нещо някога изобщо ще е наред.

— Ще ме затворят — простена той. — Ще попадна зад решетките заради това…

— Не, няма — утешавах го аз. — Нищо няма да кажа. Всичко ще е наред. Двамата ще се оправим… Само ти и аз…

— Наистина ли? — погледна ме като доверчиво дете.

Запитах се дали въобще вижда обезобразеното ми лице. Говорех ли му достатъчно утешително? Нима е възможно да си въобразява, че нещо някога ще е наред отново?

Щях да продължа с това поведение. Това беше единственият ми изход.

— Трябва да ми разрешиш да почистя малко.

— Разбира се.

За моя изненада той стана и излезе от стаята.

Изпълзях до площадката пред банята, влязох и някак си се намърдах под душа. Гледах как кръвта се отмива от мен и изтича в канала; беше почти красиво. Отмих урината му от косата си, като се стараех да не забелязвам как кичури от нея остават в ръката ми, а паднеха ли, задръстваха канала. Кожата ме смъдеше, дясната ми ръка бе неизползваема. Питах се какво ще стане, ако скоро някой не намести костите на пръстите ми.

За щастие хавлията в банята беше тъмносиня, а не бяла и когато се подсуших енергично, следите от кръв не личаха. Кървях и между краката. Вероятно беше дошъл месечният ми цикъл, но с известно закъснение. Не бях обърнала внимание на факта, че не идва. Обяснявах си закъснението с драстичното си отслабване, със стреса и нередовното хранене. Сега, изглежда, дойде в резултат от нанесените ми травми.

Имах чувството, че всичко това се случва на друг. Влязох в спалнята, намерих дамски превръзки, нови пликчета и дрехи; облякох джинси и широка тениска. В този момент ми се отваряше възможност да избягам на улицата и да се разкрещя за помощ.

Но точно в това се състоеше проблемът — нямаше къде да отида. Нямаше как да се обадя в полицията, нали? Той беше един от тях. Щяха да ме погледнат и да скалъпят някаква история: била съм травматизирана от случай, по който той е работил; не съм била на себе си, а той се е опитвал да ми помогне. Щяха да ме отведат в болница, да се погрижат за нараняванията ми, а после — да ме освидетелстват. Или още по-лошо: да ме върнат вкъщи. С лявата си ръка се постарах да почистя отчасти кръвта в стаята за гости. Беше навсякъде — по стените, килима, вратата. Най-накрая спрях и слязох долу.