Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (16)

Понеделник, 17 ноември 2003 г.

Най-сетне към полунощ Лий се появи.

Беше казал, че ще дойде вкъщи в осем или там някъде, а после — нищо; нито звънна, нито прати съобщение; нищо до полунощ. В единайсет разярена се питах дали да не изляза, но реших да си легна. Цяла вечер се борих с желанието да му звънна, да попитам: „Къде си?“, но вместо това разтребих, измих банята, написах имейли до няколко приятели и постепенно се ядосвах все повече и повече.

До почукването на вратата.

Легнала в леглото, загледана в тавана, се поколебах дали съм чула нещо. До второто почукване, този път — малко по-силно. Запитах се не е ли по-добре да го пренебрегна; така му се пада на негодника, след като ми върза тенекия! Освен това бях по пижама.

Изчаках малко, но ново почукване не последва; не ме свърташе да остана повече в леглото. Гневът ме разяждаше. Въздъхнах, слязох долу и запалих лампата в антрето. Отворих вратата, като наум си повтарях какво точно ще му кажа.

По лицето му имаше кръв.

— О, мили боже! По дяволите, какво стана?

Боса пристъпих навън, докоснах го по бузата, усетих го как трепна.

— Може ли да вляза? — попита със самонадеяна усмивка.

Въобще не беше пиян, както си помислих отначало. Сега беше облечен по съвсем друг начин: с износени джинси, риза, някога вероятно светлосиня, а сега осеяна с капки кръв и следи от грес; с оръфано кафяво сако и доста стари маратонки. Но не миришеше на алкохол, а само на пот, мръсотия и тъмната нощ отвън.

Втората мисъл, която ми дойде наум, изрекох на глас:

— Какво, по дяволите, ти се случи?!

Той не отговори, пък и аз не му дадох достатъчно възможност; притеглих го вътре, настаних го на дивана и хукнах за риванол, памук и топла вода. На светлината от лампата в антрето измих кръвта около очите и напипах някаква цицина; от сцепената му вежда продължаваше да шурти кръв.

— Ще ми кажеш ли? — попитах тихо.

Загледа се в мен и ме погали по бузата.

— Толкова съблазнителна изглеждаш — промърмори той. — Извинявай, че закъснях.

— Лий, моля те. Какво стана?!

Той само поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Само ме извини, че не успях да дойда в осем. Опитах всичко, за да се добера до телефон, но не се получи.

Спрях да почиствам лицето му и го погледнах. Поне за последното явно не ме лъжеше.

— Всичко е наред — успокоих го аз. — Нали сега си тук? — Попих с памуче кръвта от веждата. — Но вечерята е провалена.

Засмя се, но трепна от болката, която неволно му причиних.

— Вдигни си ризата — наредих аз. Понеже не се подчини веднага, започнах да я разкопчавам. Гърдите му бяха зачервени и охлузени. Синините щяха да се появят по-късно. — Боже — възкликнах, — редно е да си в спешното отделение, а не вкъщи.

Ръцете му ме придърпаха надолу към него.

— Никъде няма да ходя — обяви.

Целувката му беше нежна, но само отначало. Постепенно стана свирепа и настойчива; усетих как му отвръщам още по-настървено. Прокарваше пръсти през косата ми и държеше лицето ми до своето. След секунда се отскубнах от него, но само за да сваля горнището на пижамата.

Като за пръв път, не беше нещо специално. Той миришеше на машинно масло и престояло нескафе. Брадата му беше набола, а тялото му тежеше върху моето, но въпреки това го желаех отчаяно. Явно забрави, че е редно да използва презерватив, но нямах намерение да му напомням; всичко ставаше набързо и несръчно: крайниците ни се преплитаха, а останалите по нас дрехи ни пречеха. Усещах учестения му дъх върху шията си. След няколко минути той се измъкна от мен и се изпразни върху корема ми.

В полутъмнината видях как сините му очи се напълниха със сълзи; дишането му се забави. После изведнъж сепнато си пое дъх, простена и отново ме притегли към себе си. Усещах как по мен се стичат топли капки, но не знаех дали са пот, сълзи или кръв.

— Съжалявам — промълви. — Нищо не се получи. Не исках да е така. Исках да е както трябва. Винаги така правя: прецаквам всичко…

— Лий — обадих се аз, — всичко е наред. Наистина…

Изчаках да се поуспокои. Оставих го на дивана и отидох да приготвя препечени филийки. Изяде ги, все едно не бе хапвал от седмици, а аз седях насреща и го наблюдавах, като се питах какво ли е станало и как да го накарам да ми каже. После пуснах душа и останах с него под струята. Измих остатъците от кръв докрай. Той стоеше облегнат на стената със затворени очи, а аз отмивах мръсотията от врата и гърба му. На дясното му рамо имаше сериозно охлузване, все едно бе излетял от кола и бе паднал на паважа. Дясната му ръка беше подута, а кокалчетата — ожулени; очевидно беше участвал в равностоен двубой. Тъмночервена черта се спускаше от лявата му подмишница чак до гърба. Възможно е да имаше и счупени ребра. Насапунисах косата му и използвах подвижния душ, за да отмия пяната. Повече кръв имаше в косата над дясното му ухо; беше засъхнала, но не се виждаше сериозна рана. Отмих кръвта; тя се стече в канала и изчезна.