Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (37)

Сряда, 12 декември 2007 г.

Видях Стюарт на Хай Стрийт превит под тежестта на торби в едната ръка; другият ръкав на сакото му беше празен. Бавно вървеше пред мен към Талбот Стрийт.

Редно беше веднага да го догоня, да му предложа помощта си и да се насладя на компанията му през последните стотина метра до вкъщи.

Не направих нищо подобно, естествено. Повъртях се пред прага на фризьорския салон няколко минути, после се престорих, че изучавам витрината на книжарницата, като държах главата си наведена, докато изчаквах той да свие зад ъгъла и да изчезна от погледа ми.

Не беше само заради неудобството, че се бях събудила с писъци на дивана му. Колкото повече разсъждавах по въпроса, толкова по-ужасно ми се струваше. Той е лекар; при това се занимава с душевното здраве на хората. Олицетворява всичко, което от три години насам се стараех да избягвам. Мирише на болница, излъчва авторитета на човек, който казва на другите какво да правят, поставя ти диагноза, тъпче те с медикаменти, взема решения вместо теб, насочва живота ти по пътека, която може да контролира.

Хвърлих предпазлив поглед надясно към хората, облечени в топли палта, към колите и автобусите, за да видя дали е още там.

— Стори ми се, че си ти. Как си?

Извърнах се и го видях до лявото си рамо. Към торбите, които носеше, се бе прибавила още една.

— Добре съм, благодаря. Боже, тези торби изглеждат тежки.

— Да, тежат.

Докато не съм го гледала, явно се бе върнал в аптеката на ъгъла. Поколебах се за миг, но съзнавах, че не е редно да го оставя сам да носи торбите до вкъщи. Това обаче означаваше да не мина по обичайния си маршрут по алеята зад къщата.

— В моята посока ли си? — попита той усмихнат.

Раздразних се заради жалкия си опит да го избегна, защото не ми стигна акълът да вляза в книжарницата и да се скрия подобаващо. Замислих се как да отговоря — с „не“ или дали да се извиня, че имам среща с някого. Понякога просто е по-лесно да се предадеш.

— Дай да ти помогна с торбите — предложих аз.

— Няма нужда, наистина.

— Дай ми поне някои.

— Благодаря.

Подаде ми две леки торби и тръгнахме.

— Как е рамото?

— Днес, струва ми се, е по-добре. Вероятно дълго ще ме боли. Излязох само за да си купя мляко.

Известно време вървяхме мълчаливо. Чувствах се напрегната, идеше ми всеки момент да побягна. Той крачеше на разстояние от мен, толкова голямо, че някои хора минаваха помежду ни. Запитах се дали му е трудно да спазва темпото ми.

— Часът ти е за утре, нали? — попита ме накрая.

Забавих крачка, за да ме догони. Не желаех да обсъждам на висок глас медицински въпроси на Хай Стрийт.

— Да, утре е.

— Не те смущава, нали?

— Предполагам.

Пресякохме и поехме по Талбот Стрийт. Тук тротоарът се стеснява, а хората бяха по-малко.

— Извинявай, че те изплаших онзи ден. Май щеше да е по-добре да те бях събудил.

— Не биваше да заспивам. Не се безпокой. Няма да се повтори.

Долових как извърна глава да ме погледне, но аз продължих да се взирам право напред.

— Знам, че ти е трудно — промълви той.

Това преля чашата. Обърнах се към него; торбите се разлюляха от инерцията и ме удариха по краката.

— Не, Стюарт, въобще не знаеш — сопнах се аз. — Нямаш никаква представа. Въобразяваш си, че всичко ти е ясно, защото се ровиш в главите на хората всеки ден, но идея нямаш какво става в моята, така да знаеш!

Вероятно беше свикнал с подобни изблици, с гневни избухвания, ала едва ли и на улицата пред дома си. Изглеждаше стъписан и за момент сякаш не му достигаха думи; възползвах се от възможността.

— Ще се видим — обявих аз и оставих торбите на земята.

Нека сам си ги качва горе.

— Къде отиваш?

— Нямам идея — отвърнах аз, отдалечавайки се. — Просто още не ми се прибира.

Чух вратата да се отваря и затръшва след него. Едва тогава хвърлих поглед през рамо. Беше влязъл вътре. Намирах се почти до края на алеята. За миг се замислих дали да не тръгна по нея и да проверя къщата отзад, но бях прекалено ядосана и раздразнена. Нервите ми, изопнати като ластик, сякаш всеки момент щяха да се скъсат.