Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (100)

Събота, 12 юни 2004 г.

Най-напред ме порази светлината — ярка светлина в затворените ми очи.

Устата ми беше пресъхнала; отначало не успях да я отворя.

Бях спала ли?

За миг не си усетих ръцете, но после осъзнах, че са здраво вързани зад гърба ми. Всичко от раменете до пръстите ме болеше.

Белезници.

Насилих се да си отворя очите, вече паникьосана. Видях, че лежа на една страна, а бузата ми е опряна в килима. Познат сив килим. Значи съм вкъщи, в стаята за гости.

Извъртях си лицето, доколкото мога, но не видях особено много. Нуждаех се от малко време, за да си припомня къде отивах и какво стана, а когато се сетих, ми дойде като вцепеняващ удар. Бях толкова близо до спасението си… Толкова близо…

Той не беше в стаята, но знаех, че не е далеч. Нямах представа кога ще дойде и затова се насилих да мисля.

Главата ме болеше. Отначало не разбрах дали е заради неестественото положение, в което лежах, или защото той ме е ударил. От всяка мисъл усещах болка.

От летището се бях озовала вкъщи… Вероятно ме бе докарал със своята кола. Нямах спомен. Сигурно бе продължило няколко часа. И това не помнех.

Представа нямах колко е часът и дали навън е светло, защото завесите бяха спуснати, а лампата — запалена.

Опитах се да си протегна краката, но те бяха вързани някак към китките. Въобще не можех да помръдна. Пробвах да се изтъркалям, за да легна по гръб, но се наложи моментално да се откажа, защото всяко движение се оказваше адски болезнено. Главата ми се замая и за момент видях звездички.

Какво се бе случило? Трябваше да помисля, трябваше да се съсредоточа; беше важно.

Спомена, че ме арестува… хората наоколо стояха и го наблюдаваха, а някои отминаваха, все едно нищо не се случва. Показа си служебната карта на охраната, а те попитаха има ли нужда от помощ. Сигурно съм се съпротивлявала, но той успя да ме извлече. Крещях, уверявах хората наоколо, че ме отвлича, че ще ме нарани, но те, естествено, са ме взели за луда. И аз бих си помислила същото, ако на летището чаках полета си до някое екзотично място, където отивам на почивка. Арестуват някаква луда.

Запитах се какво ли е станало с куфара ми. Вероятно са го свалили от самолета. Бях готова да се обзаложа, че полетът се е забавил.

Колко време щеше да мине, преди някой да усети отсъствието ми? Трябваше да започна работа във вторник. Дотогава имаше три дни. Преди това хазяйката на апартамента на Джонатан вероятно щеше да реши, че съм взела по-късен полет; ако въобще забележеше, че не съм се нанесла. Лий можеше да ми нанесе много поражения за четири дни.

По носа ми започнаха да се стичат сълзи и да падат върху килима.

Колко време ще мине, преди той да се върне. Не бях в състояние да помръдна. Едва ли щеше да ме остави тук така. Трябваше да разбера какви планове има. Ако щеше да ме убива, вече щях да съм мъртва. Явно беше намислил нещо по-лошо.

В този момент чух шума: стъпалата изскърцаха. Звукът ми напомни как лежа в леглото и се преструвам на заспала, докато го чакам да се появи горе и се питам дали ще е в добро настроение и дали ще ме остави на мира.

Вратата на стаята за гости беше затворена, чух да се превърта ключ. Дори не знаех, че стаята се заключва.

Усетих го как притегли главата ми назад; заболя ме. Развързваше парцала върху устата ми. Не си бях дала сметка, че ми е запушил устата. Устните ми бяха напукани и подути. Когато дръпна парцала, усетих как потича кръв. Опитах се да заговоря, но се чу само стон. Държах си очите затворени, не желаех да го погледна. Никога повече не исках да видя лицето му.

— Ако сваля белезниците, ще се държиш ли прилично? — попита той.

Гласът му прозвуча спокойно, овладяно. Значи не беше пиян. Това поне беше нещо.

Кимнах, при което ожулих бузата си в килима. Все още миришеше на нов. Усетих как грабна едната ми китка и отключи белезниците. Рязко ги изниза. От болката при внезапното движение извиках.

— Млъкни — заповяда той с все така спокоен глас. — Иначе пак ще те ударя, за да загубиш съзнание.

Прехапах устни и се разплаках. Сега, без белезниците, можех да си протегна краката, но беше адски болезнено.

След време ми се стори, че бих могла да седна. Опитах се да се повдигна на лакът и отворих очи. Стаята се завъртя пред погледа ми. Видях отеклата си китка и ожуленото от впитите белезници място.

Лий чакаше търпеливо, докато продължително се мъчех да се надигна. Най-после успях. Погледнах го. Седеше на пода с гръб към вратата и протегнати напред крака. Изглеждаше доволен от себе си. Прокарах ръка през устата си. По нея полепна кръв, но не много. Главата ми все още пулсираше. Явно ме беше ударил, за да изпадна в безсъзнание.

Все още бях облечена в тъмносиния костюм, който избрах за пътуването до Ню Йорк, защото не се мачка. Е, сега беше измачкан. Единият ръкав беше разпран на рамото, усетих свободното му движение. Полата бе разкопчана отзад. Нима се е опитвал да ме разсъблече?

Глезените ми бяха вързани със синьо найлоново въже. Исках да се протегна и да ги развържа, но нямах никаква енергия.

— Упои ли ме? — попитах глухо; гърлото ми беше пресъхнало.

— Това ли е единственият ти въпрос към мен? — засмя се той.

Едва забележимо свих рамене. Преди секунди го смятах за уместен въпрос, но сега си дадох сметка, че въобще не е важно.

Как ме намери, исках да попитам. Как разбра? Как стигна до „Хийтроу“ толкова бързо? И преди всичко — защо? Къде се провали планът ми? Защо не летях в самолет някъде над Атлантическия океан? Защо вече не съм в Ню Йорк?

— Ще открият, че ме няма — промълвих аз. — Като не се явя в Ню Йорк, ще ме обявят за изчезнала. Някой ще ме потърси.

— Кой например?

— Моят приятел. Даде ми работа в Ню Йорк.

— Приятел ли? Джонатан Болдуин ли имаш предвид?

Когато чух Лий да произнася името му, кръвта ми замръзна.

— Какво… Какво каза?

Бръкна в задния джоб на джинсите си, извади нещо и ми го хвърли. Оказа се визитка. Взех я с изтръпнали пръсти. На едната страна със златни букви на зелен фон пишеше:

Джонатан Болдуин

Консултант специалист

Обърнах картичката. На гърба, с моя почерк, пишеше:

Конференцията в Манчестър

5–16 юни 2000

— Беше в органайзера ти, — обясни той. — Налапа въдицата. Повярва на всяка дума. Подозирах, че си наивна, Катрин, но не знаех, че си и глупава.

Значи в Ню Йорк не ме чакаше никаква работа, нито апартамент. Нямаше никакво спасение. Никой нямаше да забележи отсъствието ми. Нито в Ню Йорк, нито тук. Ще минат седмици, а може би и месеци, преди някой да си даде сметка, че ме няма. Дотогава вече ще съм мъртва. Усетих как ме залива огромна вълна отчаяние; тъмен облак, от който ми беше трудно да се съсредоточа върху каквото и да било, освен върху болката. Не беше възможно това да ми се случва, изключено беше. Бях говорила с него, той ми изпращаше имейли. Не беше Лий; беше друг мъж с по-плътен глас, с друг акцент. Джонатан беше истински човек, помнех го. Няма как да е бил Лий, изключено беше.

— Погоди ми номер, значи? — проплаках аз. — Всичко е твое дело, а?

— На последното си работно място правех това непрекъснато. Хората, извършили престъпления, са подозрителни. Понякога минава дълго време, преди да ги убедиш. Но ти се хвана веднага, нали? Даже не се поколеба. Не се замисли дали е редно да постъпиш така. Вкопчи се във възможността да ме прецакаш и да ме изоставиш.

Значи е истина — той ме подведе. Провокира ме да се замисля за бягство и се възползва да го употреби срещу мен. Нямаше какво да направя. През цялото време, докато виждах безоблачното синьо небе, когато усещах дъха на свободата, всъщност съм се намирала в клетка.

В мъглата в мозъка ми се оформи въпрос.

— И какво ще направиш?

Това го накара да се замисли. Не исках да срещна погледа му, но се досещах, че се съсредоточава.

— Още не съм решил — обяви той накрая.

— Би могъл да ме пуснеш — подсказах аз.

— Няма да стане — парира той веднага. — Моя си, както знаеш. Поиска да ме напуснеш. Дадох ти възможност, Катрин. Дадох ти няколко възможности. Но ти се провали.

— Не можеш да ме държиш тук вечно. Ще ме открият. Ще загубиш работата си.

Той се изсмя.

— Да, права си. Искаш да кажеш, че ако ще предприемам нещо, то най-добре да те ликвидирам, така ли?

Кимнах.

— Искаш да те убия ли? — полюбопитства той.

Отново кимнах. Всякаква съпротива у мен се беше стопила. Исках всичко да свърши.

Той се изправи и неочаквано се надвеси над мен. Усетих как ми прилошава.

— Именно това мразя у теб, Катрин — просъска той. — Прекалено лесно се предаваш.

Бутна ме с коляно и отново паднах на пода. Опитах се да седна и усетих как сълзите пак се стичат по страните ми.

Чаках да ме удари. Чаках да ме халоса по главата или да ме ритне. Направо исках да го направи. Стегнах се, но копнеех да се случи. Мечтаех да потъна в забвение.

Отново заговори. Този път съскаше през стиснати зъби, сякаш се гнусеше от мен.

— Ти си пълен боклук. Ти си долна, мръсна курва, Катрин. Не мога да реша дали да те убия, дали да те начукам, или да се изпикая върху теб.

Простенах, когато чух, че си сваля ципа на панталона. След секунди усетих топлата му урина върху косата си, върху остатъците от елегантния си костюм, върху новия сив килим. Разплаках се, но се стараех да държа очите и устата си затворени, за да не влезе урината му и в тях. От звука на уриниране, от миризмата ми прилоша и повърнах.

Когато свърши, тръгна да излиза от стаята, но за момент остави вратата широко отворена. Запълзях натам — виждах антрето и банята малко по-нататък. Преди да стигна обаче, той се върна. Носеше кофа студена вода, гъбата, с която чистех ваната, и парче сапун. От водата ме лъхна миризмата на белина, когато стовари кофата върху килима.

— Почисти се, мръсницо — заповяда той.

Излезе от стаята и заключи вратата след себе си.

Извих от мъка. Поне не ми беше сложил пак белезниците.