Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (6)

5.

Докато Сара го наблюдаваше как заобикаля предницата на пикапа към шофьорската седалка, част от нея се почувства като петнайсетгодишна тийнейджърка, облечена в модно раздрани дънки, с потник над пъпа, предизвикателна прическа и виолетов грим, която седи на паркинга на автокино, а от касетофона в колата кънти рок парче.

Много преди да науча, че да имаш приятел не е толкова хубаво, колкото да имаш свободата да бъдеш и да правиш това, което искаш.

— Много интересна усмивка — отбеляза Джей, докато се настаняваше на седалката.

— Просто си спомних колко млада съм била някога.

— Обзалагам се, че момчетата са тичали на тълпи след вас.

— И ще изгубите. Бях невзрачна като дъска от градинска ограда.

Моторът изрева като ехо на смеха му.

— Ще трябва да ми покажете снимки, за да го повярвам.

— Изгорих ги.

Клатейки глава, той измина няколкото пресечки до малкия мотел. Когато видя бъркотията в стаята й, доброто му настроение се изпари.

— Надявам се, че шериф Куки ще задържи извършителя — отбеляза сухо.

— Не храня големи надежди — отвърна тя, като му върна сакото и се залови за работа.

С ефикасността на човек, пътувал твърде много, подреди дрехите и тоалетните си принадлежности обратно в куфара, прибра осиротялото зарядно на лаптопа и огледа стаята за последен път.

— Имате ли безжична връзка в ранчото? — попита накрая.

— В днешно време е трудно да се работи без интернет.

— Много добре. Ще сваля цялата нужна информация на таблета си.

— Истински късмет е, че не са откраднали и него — отбеляза Джей.

— Той е в чантата ми, заедно с мобилния телефон. Нося я навсякъде със себе си.

Джей се усмихна.

Сара си напомни, че не трябва да се взира в него.

— Махам се от тук — заяви тя.

Насочи се към изхода, теглейки куфара на колелца, сякаш нямаше търпение да хлопне вратата на мотела зад гърба си. Джей я настигна.

— Ще се погрижа за това — каза той и хвана дръжката.

С едно леко движение сложи багажа й на задната седалка.

— Далече ли е ранчото? — попита Сара.

— Зависи откъде ще минем. Около двайсетина километра, ако Вълчият проход е отворен, и двойно повече, в случай че трябва да се отклоним към дългия път.

— И победителят е?

— Ние — отвърна той. — Вълчият проход е отворен. Или поне беше, когато идвах към града сутринта. Около планината Тетон времето се променя, преди да успееш да мигнеш, особено в по-високите части.

— Не можете да ме уплашите с нищо друго, освен с мечка.

— Обикновено идват само до най-външните граници на ранчото — обясни Джей. — В наемните пасища. Понякога стигат и до Рибарското селище, ако боклукът им замирише прекалено изкушаващо, преди да успеем да го изгорим.

— Шегувате се.

— Не, наистина горим отпадъците. Ако ги заравяме, само ще осигурим на мечките нещо, за което да копаят, а повярвайте ми, в това те са много по-добри, отколкото който и да било човек с лопата.

— Значи, наистина има мечки.

Той се вгледа в големите й очи.

— Да, градска госпожице. Пуми, елени, антилопи, лосове, а Хенри се кълне, че е виждал дори и следи от вълк. Това променя ли желанието ви да отседнете в ранчото?

— Картините на Къстър там ли са?

— Да.

— Ще ви кажа, след като ги видя.

Той се усмихна.

Тръпка премина нагоре и надолу по гръбнака й.

Забрави мечките, помисли си Сара. Той е убийствен.

Добре че прекарах цялото си детство в отглеждането на по-малките ми братя, в готвене за деветима и опити да отмия миризмата на кравешки изпражнения и бебешко повръщано от косата си. Застрахована съм срещу неговия чар. Работих прекалено упорито, за да се измъкна от провинцията, и не искам да се връщам в нея за по-дълго от едно кратко посещение.

 

 

Много бързо от двете страни на улиците на Джаксън се появиха индустриални сгради. Няколко минути по-късно постройките отстъпиха място на растителността. Вечнозелени дървета опасваха пенливи поточета, по голите склонове цъфтеше пелин. Огради от бодлива тел заграждаха малки ферми, а тесни асфалтирани или черни пътища се извиваха към хребетите, осеяни с трева, градински чай и трепетлика.

След няколко километра на върха на най-високото било се откроиха огромни къщи, издигащи се насред скромни селскостопански постройки, плъзнали надолу по хълма. Старите домове бяха разрушени. Новите бяха прекалено големи, претенциозни и толкова луксозни, че изглеждаха по-скоро като специално построени за риалити шоу, очакващо появата на героите си. Сара можеше да се обзаложи, че деветдесет процента от именията са необитаеми.

Беше очаквала подобно разрастване в северната част на щата Ню Йорк или дори в покрайнините на Атланта, където беше декорирала и обзавеждала къща, съвсем различна от тези. Но не и тук, насред страната на земеделските и животновъдни стопанства.

Може би не трябва да разсъждавам по този начин, но дали тези имения подобряват цялостния пейзаж? Наистина ли старите къщи са били толкова неугледни, че да ги обрекат на пълна разруха, за да построят луксозните празни замъци?

Нямаше друг отговор на въпроса й, освен сложната истина, че животът се променя.

Под върховете равната земя беше почти пуста, с изключение на телените огради, малобройните пасящи говеда и тревата, превиваща се под напора на вятъра. Сребристи вълни се диплеха в напоителните канали.

— Не виждам много крави — обади се Сара.

— Зимата беше тежка, а пролетта закъснява. Цената на сеното се вдигна толкова, че много от по-малките стопанства трябваше да продадат стоката си.

— И вие ли?

— Ранчото на Върмилиън си има свои пасища. Имаме възможност да ги гледаме по-добре от останалите.

— Късметлии сте — отбеляза тя, връщайки се отново в спомените. — Баща ми имаше прекалено голямо семейство и твърде малко животни, за да свърже двата края.

— Тежка работа, при това много — съгласи се Джей. — Когато бях млад, нямах търпение да напусна ранчото и да видя света.

— И сте го направили — отбеляза тя, спомняйки си части от предишни разговори.

— Да. Тръгнах, когато навърших осемнайсет. И се прибрах едва преди няколко години. След доста време.

— А аз все още не съм го направила. Не мога да се сетя за нищо, което да ме накара да се върна. Какво промени решението ви?

— Афганистан.

Тя знаеше кога един разговор става по-личен, но въпреки това каза:

— Един от братята ми мисли по същия начин. Той… Внимавайте!

Още преди да успее да изрече думите, Джей натисна спирачките и извъртя рязко волана, за да избегне пресичащия пътя елен. Разминаха се само на няколко сантиметра.

— Този елен трябва да е най-глупавото чифтокопитно същество — отбеляза той, като върна пикапа в правилната лента. — Какво ли го е накарало да напусне дневното си убежище?

— Мечка? — предположи Сара с глас, изтънял от повишения адреналин.

— По-скоро бездомни кучета.

Тонът му не се беше променил. Тя подозираше, че за да се вдигне кръвното му, е необходимо нещо много повече от елен самоубиец.

Насили се да отмести поглед от привлекателните му черти към пейзажа отвън.

Пътят се изкачваше, извиваше се и отново пълзеше нагоре. За известно време зад всеки завой изникваше трепетликова горичка, а понякога дори на самия хребет. Луксозните къщи изчезнаха. Въпреки че все още се мяркаха селскостопански огради, мястото изглеждаше диво. Някои бяха направени от дърво, придобило сивкав оттенък от безмилостния климат.

Когато отбиха от магистралата, настилката постепенно премина от асфалт в чакъл.

— Колко далече стига този път? — попита Сара.

— След около трийсетина километра свършва до портата на ранчото на Мичъл. Но минава покрай много интересни блата. — Джей намали. — Дръжте се, предстои опасен завой.

— Още един елен?

— Тесен път и турист, който почти се е качил върху бронята ми. Глупакът кара градска кола. Ако продължи напред, ще затъне в калните дупки отпред.

Въпреки подадения мигач, другият автомобил не отби. Джей измърмори нещо под носа си и зави рязко към друг покрит с чакъл път. Указателната табела съобщаваше, че води към ранчото на Върмилиън — частна собственост, в която бяха забранени ловът, преминаването и обратният завой. Заключената врата беше поставена достатъчно далече, за да не позволи на пикапа да блокира широкия черен път, по който туристът пое с висока скорост, разпръсквайки чакъла, без каквато и да било представа за калната низина и високата такса на Пътна помощ, които го очакваха няколко километра по-нататък.

Джей се измъкна от кабината, отключи комбинирания катинар и отвори широко двете крила на вратата.

— Искате ли аз да вкарам пикапа? — извика Сара.

— Благодаря. Оценявам помощта ви.

Тя ловко се намести зад волана, мина през портала и със същата лекота се върна на пътническата седалка.

— Сръчна дама — изгледа я одобрително мъжът, докато заемаше отново мястото си в кабината. — Само не ми казвайте, че се занимавате с йога.

Смеейки се, Сара поклати глава.

— В Сиера Невада използвам всяка възможност да пояздя в общинските терени и националните горски паркове.

— Чух, че и там има мечки.

— Не и на местата, където ходя. Конят ми не би се примирил с това. — И после: — Защо всички големи имения са на затревените хребети? Недалече от Джаксън има доста по-равни земи.

— Градските хора харесват гледката, която се открива оттук. Когато Лиза започна да изнудва Джей Ди за повече пари, той отдаде под аренда някои от по-ненужните пасища на богати предприемачи. За курорти, жилищни сгради, миниатюрни имения, каквото решат.

— Отдаде, а? Хитро.

— Единственото глупаво нещо в живота му беше самата Лиза. Всеки път, когато погледна натруфените селски имоти, накацали по склоновете, се убеждавам, че когато един мъж се ожени за доста по-млада от него жена, парите преминават в други ръце. При това по-голямата част от тях.

Пое бързо надолу по пътя, като намаляваше само там, където оградата отстъпваше на вдлъбнати дървени скари, служещи като бариера за добитъка. Прахът, който се вдигаше зад колата, не беше много заради дъжда предишната нощ.

Когато Сара се улови, че прекалено често се възхищава на профила му или на силните, мускулести ръце, се насили да насочи поглед към гледката отвън. Беше дошла тук само и единствено заради картините на Къстър.

Той е рисувал тази земя. Какво от видяното в нея го е карало да извади статива? Сенките на трепетликите върху суровия склон? Острите ъгли на оградата, опираща в другата ограда? Полегатата линия, оставена от вятъра върху тревата?

— Имате ли много спомени от Къстър? — попита след известно време.

— Малко. Бях на дванайсет, когато майка ми почина и Джей Ди се ожени за Лиза. Приблизително по същото време той си замина. Не обичаше много децата, особено след като станах по-висок от него, което се случи още щом навърших десет. По-късно научих, че си е падал по жените и те са му отвръщали със същото. — Джей поклати глава. — Никога не можах да го разбера. Вероятно се е дължало на миризмата на маслени бои, терпентин или каквото там, по дяволите, е използвал като одеколон. — И после: — Извинете. Нямах намерение да бъда груб.

Сара прехапа устни, за да не се разсмее.

— Когато бях на дванайсет години, прекарвах часове наред в родовите канали на кравите в опити да уловя второто хлъзгаво малко копитце, за да може татко да ги върже с въже и да ги изтегли. Знам всичко за птичките и пчеличките, и чудесно се оправям с говедата.

Той отклони поглед от пътя и се усмихна.

— Вие предлагате изненада след изненада. Сигурна ли сте, че живеете в Сан Франциско?

— Абсолютно. Харесвам този град — вкуса на множеството различни кухни, цвета на лицата — от бели до черни и всички нюанси между тях, обвиващата се като мокра котка мъгла около глезените ми, клаксоните на колите и сирените на големите кораби, дрехите, стоките и изкуството от цял свят. Винаги има нещо ново, което очаква да бъде открито. И единствените крави висят в престижните месарски магазини.

— Дааа, и аз съм се чувствал по подобен начин. — Той повдигна рамене. — Но се промених.

— Къстър обичаше ли тази земя? — попита Сара.

— Любов, омраза… границата между тях е толкова тънка. Не знам. Двамата с Джей Ди се караха като отдавна женена двойка. Къстър винаги губеше. Изпадаше в ярост, отиваше да рисува и не се появяваше с дни. Не знам дали в тези спорове не търсеше вдъхновение за картините си.

Тя наклони глава настрани.

— Друга интригуваща страна от личната история на един художник. Трябва да напишете мемоари.

— Нямам време. Ранчото е като да работиш на две места, а после и допълнително.

— Още една причина да мразя кравите. Не ти дават никаква възможност да се държиш прилично.

Джей й хвърли поглед, който изглеждаше небрежен, но не пропускаше нищо.

Интересна е, каза си мислено. Силно ръкостискане, женствено тяло и все пак толкова жилава. Не се разкрещя при появата на елена, нито напусна града заради някакъв дребен крадец. Освен това е и много умна, иначе всичко останало не би било толкова привлекателно.

Много жалко, че е градско момиче, а в големите мегаполиси отдавна няма място за мен. Корените ми са тук, в Уайоминг, и това никога няма да се промени. Земята е част от моето ДНК. Колко глупаво от моя страна. Да се боря против същността си през по-голямата част от съзнателния си живот само за да разбера накрая, че ранчото е точно предизвикателството и мястото, от което съм имал нужда.

— Наистина нямам търпение да видя онези картини — обади се тя. — Единствените му творби, които съм виждала лично, са късните, след като се е установил на Роаноук^[1].

— Когато пораснах достатъчно, за да мисля за другите възрастни като за подобни на мен хора — отвърна той, — започнах да се питам защо отиде толкова далече. Във Вирджиния никой не го познаваше, а Къстър обичаше славата.

— Може би просто се е преситил от Запада. Каквато и да е била причината, със сигурност е приключил с всичко западно, в това число и с пейзажа. Странно, все пак. Късните му картини са технически по-добре издържани и със сигурност по-достъпни, но им липсва суровата енергия и емоция на ранните.

— Ако искате сурова енергия, огледайте се наоколо — кимна с брадичка Джей.

Тя се обърна надясно. Вятърът беше разчистил облаците над планината. Те се носеха по небето назъбени, светли от отраженията на ледовете по северните склонове. На южната страна, подобно на кръпки, проблясваха локви вода, образувани от разтопения сняг. Гората беше тъмна, със смарагдови нюанси над дърветата и призрачни сияния около голите трепетлики, опасващи дълбоките дерета. На по-ниските места тревата беше яркозелена и еластична, като вода под напора на вятъра.

— Винаги съм си мислила, че крайбрежните хълмове над нашата ферма са най-призрачното и диво място на света — каза Сара. — Но това тук ги бие. Много… по-огромно.

— Кара ви да се чувствате незначителна? — попита Джей.

— Не. А трябва ли?

— На повечето хора не им допада подобна голота.

— В такъв случай вероятно мразят и Тихия океан — отбеляза тя. — Ето това е едно наистина диво и неспокойно място.

Мъжът се усмихна.

Сара отново погледна планината. Пред очите й облаците приемаха различни форми, като безброй коне, мятащи сребристи гриви.

— Къстър трябва да е рисувал това — отбеляза тя. — То е някакъв мощен сблъсък между земята, небето и облаците, който той е обичал.

— Имаме подобна негова картина.

Хлад плъзна по кожата й при мисълта да види една от ранните и по нейно мнение много по-добри работи на художника.

Още дълго време продължи да наблюдава играта на облаците и вятъра. Изглеждаха й свободни, както би могло да бъде само нещо, реещо се във въздуха. Под подобното на арка небе, където планината зигзагообразно преминаваше във високи хълмове и стръмни склонове, силните пориви се втурваха над зелените тревисти пасища и ги диплеха като гърбовете на безкрайно стадо.

— И това би трябвало да е рисувал — обади се накрая. — В творбите му има прекалено много призраци и ехо. Точно заради това съм толкова запленена от тях.

— У вас също има много призрачност и ехо — подхвърли той.

Стресната, тя отмести поглед от пейзажа към него.

— Какво искате да кажете?

— Вие сте градско момиче, което язди из планините за удоволствие и умее да изражда крави.

— Точно затова се установих в града. Там няма крави.

— Нито пък коне.

— Е, нищо не е перфектно — въздъхна Сара.

— С изключение на името на компанията ви.

Тя се засмя. Съобразителен е. Наистина харесвам това качество у мъжете. И у жените впрочем. Твърде много хора просто се препъват в живота, забили поглед в земята.

Телефонът му издаде звук, подобен на мучене на теле. Той намали скоростта и го извади от джоба си. При движението панталонът му се опъна и очерта ясно слабините му.

Бързата мисъл не е единственото му достойнство. Това е още нещо, което харесвам у мъжете. При това много.

Потръпвайки, тя изпусна лека въздишка.

— Какво има? — попита Джей в слушалката.

— Къде си, по дяволите? — чу се настойчивият глас на Хенри. — Прибрах се в ранчото преди около час.

— Ще бъда там след няколко минути.

— В такъв случай свали крака си от спирачката. Лиза е тук и е бясна като скункс във вана с благовонна пяна.

Въпреки че новината за присъствието на бившата му мащеха породи у него желанието да завие и да се отправи обратно към града, той каза:

— Идвам веднага.

Пъхна телефона обратно в джоба си и потегли така, сякаш беше сам в колата.

След няколко сериозни раздрусвания Сара се стегна, с надеждата, че няма да им се наложи да пътуват така с километри.