Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (2)

1

Вратата на мотелската стая беше открехната.

Заключих я, помисли си Сара Ан Медина. Или не?

Отвори я по-широко с помощта на голямата си чанта и замръзна. Стаята беше разхвърляна безмилостно. Куфарът й беше изсипан и съборен от поставката. Дрехите — разпилени по износения килим, тоалетните принадлежности и бельото — струпани на една купчина. Из въздуха се носеше лавандуловият аромат на любимия й шампоан.

Излязох само за пет минути.

Кафето, което носеше, сякаш започна да пари в изстиналите й внезапно ръце.

Някакъв непознат е ровил из нещата ми. Дали е пипал бельото ми?

И дали все още е тук?

Тази мисъл я накара да се обърне така рязко, че кафето се разплиска. Огледа коридора. Не се виждаше никой.

Нямам време за подобна драма. Трябва да отида в съда. Наложително е най-после да се срещна с тайнствения мъж, за да престана да мечтая и да се върна в реалността, където ми е мястото.

Където искам да бъда.

Ритна с крак вратата, която се удари с тъп звук в ограничителя. Зад нея нямаше никого. Както и в самата стая. Килерът беше отворен, но твърде тесен, за да скрие човек. В банята се виждаха тоалетната чиния, душът и мивката. Огледалото беше зацапано на мястото, където само преди няколко минути беше изтрила запотената му повърхност с ръка.

Който и да беше идвал, си беше отишъл.

Но оставаше бъркотията.

Тя ще трябва да почака. И веднага след това: Взели са компютъра ми. Добре че всичката ми информация е в облак^[1]. По дяволите!

Лентичката от вътрешната страна на палтото й, на която дрехата се окачваше, висеше от закачалката, но и палтото, както и лаптопът, беше изчезнало.

Интересно колко ли заложни къщи има в Джаксън в щата Уайоминг? И за какво им е притрябвало дамско палто? Няма много жени с моя ръст, които носят размер S.

С леко трепереща ръка Сара остави кафето, извади химикалка от бездънната чанта, която при нея минаваше за дамска, и с нейна помощ разбута дрехите от куфара, затрупан почти наполовина под тях.

Циповете на вътрешните джобове бяха все още закопчани.

Пропуснали са кутията ми с бижута. Бих предпочела да вземат тях, вместо компютъра, но никой не ме пита, нали?

Бърз поглед към часовника й показа, че не разполага с много време. Скоро един друг непознат щеше да реши съдбата на кариерата й в съдебната палата на Джаксън.

Ругаейки наум, тя забърза към рецепцията.

— Аз съм от 101-ва стая — заяви Сара на жената там. — Току-що бях ограбена. Липсват компютърът и палтото ми. Съобщете на шерифа или на този, който се занимава с това, че сега бързам, защото трябва да се явя в съда.

Зададените със заекване въпроси останаха зад гърба й и тя закрачи през централния вход към все още студените в ранната пролет улици на Джаксън. И само след десетина крачки съжали за загубата на палтото си.

Освен това беше забравила кафето.

Забърза надолу по вероятно най-студения тротоар в града. Вятърът навяваше снега направо от Тетоните^[2] и го въртеше над улиците. Това, което правеше студа още по-свиреп, беше, че слънцето грееше ярко и достатъчно силно, за да създава усещане за лято.

Сводеста алея, водеща към малък парк, привлече погледа й. Първата й мисъл беше, че арките са направени от ребра — кости на говеда, каквито беше виждала като дете. Но тези бяха различни. По-елегантни, извити, изтъняващи към краищата. Не създаваха усещане за окончателен край, свързан със смъртта, а бяха по-скоро символ на живота, минаващ през постоянни промени.

Еленови рога, досети се тя. Растат и падат всяка година в цикъл, който няма нищо общо с раждането и смъртта, просто различен кръговрат. Също като картините на Къстър, едно красиво и зловещо напомняне, че дивата природа — дивото — не е толкова далече.

Потръпвайки, забърза напред.

Сега трябваше да съм си в Сан Франциско и да нося чаша кафе от бистрото „Мърей“ на път към офисите на „Перфектно докосване“.

Но в такъв случай единственото, което щях да знам за моя тайнствен непознат, щеше да бъде гласът му.

И какво от това?, отбеляза разумната част от съзнанието й. Последното нещо, от което имам нужда, е мъж.

Сара обичаше да живее по своите собствени правила, да прави каквото и когато си поиска. Като единствено момиче от седем деца се беше наситила за цял живот на памперси, домакинска работа и гледане на хлапета.

Вятърът забиваше ледени зъби в черния й панталон и дърпаше червения пуловер. Единственото нещо, което му пречеше да го отнесе, беше тънкият черен кожен колан, пристегнал кръста й. Но той не можеше да я стопли.

Дяволите да го вземат оня крадец.

После си напомни, че можеше да бъде и много по-лошо. Например да си стои у дома в мандрата — обикновена, бунтарски настроена тийнейджърка, теглеща на едната страна фуражната количка през влажните, проветриви хамбари, а на връщане — упоритата крава от породата Холщайн.

Поне в ботушите ми няма дупки, през които да влиза прясна кравешка тор.

Телефонът в джоба на панталона й иззвъня.

Ако е шерифът, може да почака.

Още когато тази досадна мисъл мина през съзнанието й, тя се поколеба. Обаждането можеше да е от Джей Върмилиън. Мъжът притежаваше няколко дузини ценни картини, които бяха в състояние да изстрелят кариерата й на следващото ниво. Произведения на изкуството с потенциала да се окажат толкова уникални, че се бяха превърнали в част от съдебното решение в горещ бракоразводен процес.

Може би, но само може би, помисли си тя, на една от онези картини е мистичната „Муза“, единственият портрет, нарисуван от Къстър.

Това би обяснило защо юридическата битка беше надживяла първоначалния собственик на творбите Джей Ди Върмилиън. Неговата доста по-млада бивша съпруга, Лиза, вече шест години съдеше наследниците му, за да получи достъп до произведенията на изкуството, които съпругът й беше започнал да колекционира още преди тя да стане тийнейджърка с брекети. След смъртта му бе пренасочила адвокатите си към първородния му син Джей Върмилиън.

Сара леко изкриви устни. Никога не съм срещала скандалната Лиза Нюман, някога Върмилиън. Но след като държи в ръцете си девет десети от закона, бих заложила солидна сума, че капитан Джей Върмилиън ще успее да задържи бившата си мащеха далече от неоткритите картини на Армстронг „Къстър“ Харис в бъдеще.

Пенсионираният от армията ветеран, който наскоро беше наследил фамилното ранчо — плод на труда на поколения негови предци, притежаваше силен дух и решителност, които се усещаха даже по телефона.

Дори не си се срещала с него още, напомни си Сара. Успя най-после да измъкне апарата от тесния джоб и видя, че обаждането беше прехвърлено към гласовата поща. Стисна телефона в дланта си и потръпна мислено. Номерът не беше от щата Уайоминг, което означаваше, че не беше шерифът.

Нито пък Джей, по дяволите.

Мисли за добрия капитан като за всеки друг потенциален клиент, който ти се обажда в работно време, за да получи съвет за западното изкуство, нареди си тя твърдо.

Невъзможно.

Джей Върмилиън може и да беше потенциален клиент, но беше също така мъжът, с когото през последните няколко месеца беше разговаряла до малките часове на нощта. В началото строго делови, разговорите някак си бързо бяха преминали в нещо… повече.

Не знам как можах да говоря за себе си, за работата и мечтите си по този начин с човек, когото никога не съм срещала. Той също ми разказваше за ранчото, времето и надеждата си да намери и да се ожени за жена от Запада, която да роди седмото поколение Върмилиън.

Като се имат предвид съвсем различните ни начин на живот и цели, изумително е, че изобщо намерихме за какво толкова да разговаряме.

Телефонът започна да вибрира и иззвъня в ръката й. Сара го погледна, видя изписан номера на партньора си и прие обаждането. За няколко минути Пайпър Ембри щеше да отвлече мислите й от студа и мъжа, чийто дълбок глас се прокрадваше в сънищата й.

— Купи ли някой страхотен килим напоследък? — попита тя.

— Хвърлих око на един, който ме накара да проверя банковия баланс на „Перфектно докосване“.

— Как вървят нещата с тази поръчка?

— Работя по нея — отвърна Пайпър. — Какво е това съобщение за Уайоминг, което си ми оставила?

— Приключих рано със семейство Чен и пристигнах в Джаксън.

— Аз пък си мислех, че си се уморила да кръстосваш със самолет целия щат.

— Така е.

— Но продължаваш да преследваш онези творби на Къстър? Или пък е заради невероятния глас на Джей Върмилиън?

— Почакай, докато — ако — сложа ръка на картините — заяви Сара, пренебрегвайки закачливата забележка. — Те ще изцедят сърцата и чековите книжки на най-малко петима от клиентите ми и ще намалят значително пътуванията ми по света. — Талази леден въздух се стовариха върху нея и развяха косата й като черен облак пред лицето.

— Какъв е този шум? — попита Пайпър.

— Вятърът. Тук пролетта е щедра на бури и пестелива на черешови цветчета. — Сара се огледа бързо, търсейки убежище.

Единственото, което забеляза, беше още една странна арка, водеща към друга част на парка. Или пък навън от него.

Което и от двете да беше, предпочете да остане на слънце.

— Добре ли си? — разтревожи се той. — Гласът ти е различен. Като че ли малко напрегнат.

— Познаваш ме прекалено добре. Стаята ми беше ограбена. Компютърът и палтото ми ги няма. Но иначе всичко е наред. В момента нямам време за наркомански драми. Предполага се, че до пет минути съдията най-после ще съобщи решението по делото на Върмилиън.

Последва кратко мълчание, след което Пайпър попита предпазливо:

— Искаш ли да дойда?

Сара забърза към съдебната палата.

— Няма нужда. Мога да се справя с картините и сама.

— А, да, Джей Върмилиън. Мъжът с дълбокия, прекрасен глас. Изглежда ли поне наполовина толкова добре, колкото звучи?

— Не съм го виждала. — Тя се огледа на двете страни и пресече улицата срещу светлината.

— Сигурно той може да стопли твоята… пролет — отбеляза Пайпър.

— Ако успея да уредя продажбата на картините на Къстър, пролетта за мен ще стане направо гореща. За теб също. Близнаците Нюкасъл танцуват на място при мисълта да притежават произведения на изкуството, които са показвани в „На ръба на никога“.

— В какво?

— Сълзлив съвременен филм за млада двойка — и двамата не знаят как да обичат, но не им стига здрав разум да се разделят.

— Аха. Ако трябва да се учиш на тези неща, значи, имаш повече проблеми, отколкото един филм може да разреши.

Сара се разсмя.

— Да, но той буквално разлюля Сънданс^[3]. Точно там са го гледали и близнаците Нюкасъл и веднага са се свързали с режисьора. Тайно, разбира се. Продукцията вероятно ще разтърси и Кан.

— И как се вписва в нея умерено известният западен художник Къстър?

— Картината му „Пролет в Уайоминг“ присъства сериозно по време на целия филм, включително и в покъртителната сцена, в която…

— Спести ми подробностите — припряно я прекъсна Пайпър. — От касовите сладникави филми задникът ми направо изтръпва.

— Именно заради това — имам предвид филма, а не задника ти — пазарът за работите на Къстър ще се нагорещи като Вегас през юли.

— Какво ще кажеш за големите аукционни къщи?

— Наследниците на Върмилиън притежават вероятно половината от всичко, което Къстър е нарисувал, и почти нищо не е в обръщение все още — отвърна Сара. — Може да не ни се наложи да минаваме през голям публичен търг, ако успеем да действаме като агентите. Никакво предварително разгласяване.

— Давай тогава. Ще накарам Лу да покрие всичко за „Перфектно докосване“ за тази цел. От известно време тя е в състояние на принудително бездействие.

— Какво е станало? Не можа ли да сключи сделката с Наджафи?

— Лу много я бива, но Наджафи ще подложи на изпитание дори търпението на Господ — отвърна Пайпър. — Колко време ще отсъстваш?

— Ако Джей Върмилиън изгуби картините, ще си бъда у дома още утре.

— В такъв случай, приятелко, те очаква дълъг престой в Уайоминг.

— Само след две седмици ще започнеш да ми мрънкаш да се върна.

— Не и ако са замесени пари. Чао. Върви да грабнеш пачките!

— Иди и ти да заработиш няколко.

Усмихната, Сара прибра телефона в джоба си, отметна коса от лицето си и тръгна по тротоара, за да се срещне със своето бъдеще.

Стискаше си палци.