Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (21)

20.

Сара почти не забеляза красотата на надиплената с облаци слънчева светлина. Беше прекалено заета да мисли за изчезналата картина и двойното убийство, когато Джей спря пред входната врата на къщата в ранчото.

— Ще си тръгна — заяви в тишината.

Не!

Но той запази бурната реакция за себе си.

— Лиза ще се опита да съсипе репутацията ти просто защото има тази възможност.

— Как можем да сме сигурни, че Бек вече не е разпространил клюката? — попита Сара.

Той изключи двигателя.

— Някой обаждал ли се е?

Нямаше нужда да проверява телефона. Продължаваше да го държи в ръка, откакто беше прегледала съобщенията си преди три минути.

— Не — каза накрая.

— Значи, името ти е неопетнено. Поне един от конкурентите ти щеше да звънне досега и да разиграе познатата пиеса: „О, не е ли ужасно това, което ти се случи!“.

Не можеше да спори. Сама разчиташе на човешката природа да й подскаже момента, в който мълвата щеше да плъзне.

Тогава ли Джей ще ми даде годежния пръстен, който ще накара Лиза да се задави?

Идеята я притесняваше на твърде много нива, за да можеше да ги назове.

Той се наведе над скоростния лост и я целуна в ъгълчето на устата. Мислите, накарали я да се намръщи, мигом се изпариха. Сложи ръка на бузата му, все още гладка след сутрешното бръснене.

— Помни — каза той, — ние само се преструваме на притеснени.

— Добре. Ще престана да се тормозя. — Засега. Захапа леко долната му устна. — Успяваш да ме разсееш с такава лекота.

— Миличка, ти ме разтоварваш с всяко поемане на въздух. И ако не сляза от пикапа веднага, доказателството ще се отпечата върху панталона ми, за да могат да го видят всички.

— Споменавала ли съм колко много харесвам дънките ти?

— Не ми помагаш.

Все още се усмихваше, като се стараеше да не поглежда към него, когато той отвори вратата откъм нейната страна.

Хенри ги очакваше пред къщата.

— Е, колко лошо беше?

Въпросът напомни на Сара предупреждението на Джей, че старият управител е клюкар.

Така че ще се опитам да изглеждам притеснена. Защото наистина съм.

— Достатъчно — отговори Джей. — Прибра ли кутията с доказателствата от съда? В цялата суматоха вчера забравих да те попитам.

Хенри започна да задава друг въпрос, но погледна изражението на Джей и премисли.

— Сложих я в кабинета до бюрото ти. Обади се шериф Куки. Дугън и Валънтайн са в затвора в Коуди. Пияни и неадекватни.

— От колко време са там?

— Достатъчно дълго, за да са убили двамата Солванг.

Джей свали шапката и я изтръска в бедрото си.

— В най-добрия случай това беше единствената възможност да го е направил някой отвън. Благодаря, Хенри. Би ли останал близо до къщата? Може да ми потрябват спомените ти за Къстър.

Управителят нахлузи влажното от пот бомбе на главата си.

— Ще отскоча да нагледам конете, които ще използваме утре. Наближава времето да им сменим подковите.

— Да, някои са доста изтънели — отбеляза Джей и добави мислено ковача към списъка с домашни задачи в съзнанието си.

— Аха. — Хенри се отдръпна от входа и прибра дългата си, посивяла коса зад ушите. — Руб и Уилетс вече се връщат. Ще пристигнат около обяд.

— Трябва да са тръгнали по стръмната пътека.

— Аха — повтори управителят, затръшна вратата и изчезна. Миг по-късно до тях стигна приглушеният му глас: — Ще се върна веднага щом свърша с конете.

— Стръмната пътека? — учуди се Сара.

— Краткият път — поясни Джей. — Не става за кравите, но е идеален за добри коне.

— Мислех си, че се намирам насред дива пустош. Оказва се, че тук има повече пътеки, отколкото в Централ парк.

Усмихнат, той прекара пръсти по лицето й.

— Идеята, че е недокосната от човешка ръка, си е все същата. Просто идея. Хората са се заселили в Новия свят много, много преди Колумб да се препъне в него на път към Индия. Където и да отидеш, други вече са били там.

— Стига да не оставят боклуци, нямам нищо против.

— Като стана въпрос за боклук, хайде да подредим кутията с доказателствата.

— Достатъчно голяма ли е, за да побере Музата? — попита тя капризно.

— Не, освен ако не е сгъната до размерите на стандартен документ.

— Още една мечта умира.

Той улови ръката й и сплете пръсти в нейните.

— Имаш нужда от по-издръжливи мечти.

Сара стисна леко дланта му.

— Работя по въпроса.

Последва го в стаята, която беше превърнал в свой офис. В средата на бюрото му беше поставена разкъсана картонена кутия. От външната й страна бяха налепени различни стикери с кодове на пазачите на веществени доказателства.

Когато я отвори, от нея веднага се разсипаха няколко листа. Беше буквално претъпкана с книжа.

— Стикерите ме наведоха на мисълта, че документацията вътре е изрядно подредена — възропта тя.

— Взели са само онези, които са били важни за делото.

— И са нахвърляли останалите обратно вътре. Схванах.

— Тук някъде трябва да има една счетоводна книга — каза Джей. Порови внимателно, намери я и я измъкна. — Заповядай.

Сара я взе, седна и започна да преглежда редовете и колоните.

Той отиде да донесе кафе, което да става за пиене, и установи, че трябва да го приготви сам. Когато се върна с двете вдигащи пара чаши, тя не беше помръднала.

Зад кухнята вратата се отвори и отново хлопна. Хенри се беше прибрал.

Пръстът й се плъзна по един зачертан ред.

— Какво е това? 5 май 1993. Да не би да празнувате Синко де Майо^[1]?

— Не и когато бях малък.

Улови ръката му и го дръпна по-близо.

— Е?

— Няма как да знам, докато не ме оставиш да го прочета — отвърна той.

— За какво е тая суетня? — обади се от прага Хенри. Наблюдаваше Джей по начина, по който Скунк гледаше Кинг Коуб. — Мислех, че сте приключили с ровенето в прашните кашони. Какво, по дяволите, иска пак тая кучка Лиза?

— Сега сме в извънсъдебната част на играта — отвърна Джей.

— В тази — опита се да привлече вниманието му Сара. — Първо е написано, после е зачертано дебело. Касае се за сума в размер на пет хиляди долара. И не е случайна грешка.

Джей разгледа листа отблизо.

— Пише още „в брой“.

— Доста пари — отбеляза тя.

— Не и когато купуваш жива стока. — Без да вдига поглед, попита: — Имаш ли някаква представа, Хенри?

Възрастният мъж се наведе напред, извади чифт очила с телени рамки и погледна през тях към измачкания документ.

— Ами да, разбира се, че си спомням датата. Беше по времето, когато Къстър най-после разбра, че не е добре дошъл тук. На Джей Ди му беше дошло до гуша да го търпи под покрива си, докато той ухажваше оная въртиопашка. Нещо като, както вие сега го наричате, прощален подарък.

— Или му е платил да не се връща повече — подхвърли Джей.

— Все същото.

Сара въздъхна шумно и почука с нокът върху плътната линия:

— Но не е онова, което търсим.

— Не, освен ако не са парите, с които е купил картината — отвърна той.

— Без разписка няма как да сме сигурни — мрачно отбеляза тя. — Сумата е същата, която Джей Ди е плащал за останалите му работи, но това не е достатъчно, за да ме убеди. — Още по-малко пък Лиза.

Джей потропа с пръсти по масата. Звукът отекна из кабинета и бе погълнат от старите книги и ръчно направените рафтове.

— Не Джей Ди е зачертал реда — каза Сара, преглеждайки отново листовете. — Всяка друга договорена покупка, независимо дали служебна, или лична, е отчетена. Архивът му е малко странен, но в никакъв случай не хаотичен.

— Вярно — съгласи се управителят. — Много държеше да пази тези записки в тайна и вероятно затова Джини никога не разбра колко много харчеше за изкуство.

— А пък аз си мислех, че именно тя си е падала по работите на Къстър — каза Сара.

— Да харесваш нещо и да плащаш за него огромни суми в брой, са две различни неща — изсумтя Хенри.

Джей започна да рови из съдържанието на кутията в търсене на разписката за портрета.

— Впрочем какво преследвате вие двамата? — попита след минута управителят. — Току-виж се окаже, че мога да ви бъда полезен.

Тя погледна крадешком към Джей. Той кимна с глава също толкова незабележимо.

— Издирваме рисуван от Къстър портрет, наречен Муза. Доколкото ни е известно, правен е малко преди двамата с Джей Ди да се скарат и да се разделят завинаги.

— Което означава по времето, когато баща ми се ожени повторно — допълни Джей. — Затова двете неща се сливат в спомените ми.

Хенри кимна и се замисли.

— Портрет? От името се досещам, че е на жена. Освен ако сега вече нямат и мъже за музи.

— Все още не съм чувала за подобно нещо — усмихна се Сара.

Джей разтърка носа си, за да освободи натрупаното в скулите напрежение. Искаше му се да върши нещо, вместо да стои, да се рови в стари книжа и да се преструва на притеснен.

— На мъж или на жена — каза той, — този портрет ни е нужен. Трябва да има някаква причина, поради която Лиза иска да го получи на всяка цена.

— Ама и тя не се отказва — подметна Хенри с изражение, подсказващо, че с удоволствие би се изплюл.

— Лиза? — попита Сара.

Мъжът отново кимна.

— Когато единственото, което притежаваш, е повехнала красота и животинска хитрост — отбеляза тя, — отказът не е избор. — Зарови се още по-дълбоко в кашона и откри окъсана папка. Отвори я и набързо прегледа документите. — Това пък какво е?

— Част от боклуците, оставени от Къстър — предположи управителят. — Джей Ди се заинати да запазим всичко, докато ни изпрати новия си адрес.

— Което той така и не направи — вметна Джей. — По-късно намерихме много разписки. Но на повечето от тях пишеше „подарък за Джини“.

Сара отвори папката и прочете на случаен принцип няколко страници, за да добие представа за съдържанието й.

— Разписка… Разписка… Изрезка от вестник… Виж ти, не знаех, че Къстър е участвал в родео с мустанг. Второ място, без седло. Клиентите ми ще скочат на това като мухи на сметана.

— Правеше и хербарии — отбеляза Хенри и забоде пръст в пъхнато между страниците изсъхнало цвете. — Това тук изглежда малко странно.

— Имаше ли любими цветя?

— Не и от градината на Джини — засмя се старецът. — Тя му се нахвърли като майка мечка, когато една пролет го свари да къса лалета.

Сара спря, после продължи да преглежда папката. Натъкна се на пачка слепени един за друг документи, вероятно от петна от боя. Можеше да си представи как художникът е бил прекъснат по време на работа, за да подпише разписка или нещо друго. Най-горният лист беше квитанция за маслени бои и четки. Сумата беше няколко хиляди.

Платени от Джей Ди.

— Тук има доста информация, която ще ми бъде от полза за книгата — отбеляза тя. — Но нищо за картина, наречена Муза.

С бързи, нетърпеливи движения се опита да върне всичко обратно в папката.

Пачката слепени документи се изплъзна от пръстите й и глухо тупна върху бюрото. Някои от листовете се отделиха. Обзета от любопитство, внимателно разлепи и останалите. Един от тях се оказа сгънат на две, заедно с още няколко по-големи.

Когато го разгъна, видя нахвърляна с молив скица на лице, нарисувана с резки прави и извити черти.

— Хмм — изсумтя Хенри. — Изглежда като да го е рисувало дете.

— Едно много, много талантливо дете — каза тя разсеяно.

— Това е началото на предварителната скица. Почти драсканица, наистина. Но погледнете дивата свобода в нея. Основната форма е грациозна, даже ефирна, но…

— Какво? — тихо попита Джей.

— Ами, главните линии са нахвърлени с лекота, но детайлите доста са го затруднили. Очите са едва загатнати, въпреки че са сърцето и душата на всеки портрет. Очевидно му е било трудно да ги гледа. А може би просто му е било невъзможно да разчете онова, което е видял.

От страницата към тях се взираше разголеният призрак на женско лице.

— Познаваш ли я? — обърна се Сара към Джей с широко отворени от учудване и надежда очи.

— Със сигурност мога да кажа само, че не е майка ми — отвърна той. — Веждите не са нейните.

— Хенри? — продължи тя.

Управителят отново извади очилата и се наведе над скицата.

— Не прилича на никоя, която съм познавал. Къстър сигурно е бил много пиян или дрогиран, за да свърши работата както трябва.

— Дрогиран? — отново се обърна към Джей тя.

— Дрогиран — потвърди той. — Винаги съм мислел, че стаята му мирише странно от боите. Но след като отидох в гимназията, вече не бях толкова наивен.

— Джей Ди нямаше ли нещо против слабостта му към „билките“? По онова време марихуаната е била забранена от закона.

— И все още е — напомни Джей.

— Предупреждаваше го, че ще му срита задника, ако го хване да пуши нещо друго, освен тютюн — обясни Хенри.

— И след първия път — под навеса за дърва, Къстър най-после му повярва.

— Джей Ди е наритал Къстър? — невярващо попита Сара.

— Не може да се каже, че го е наритал, когато там се е въртял кожен каиш — подсмихна се управителят. — Беше си направо бой с камшик.

— Напомни ми непременно да те запиша с диктофон. Ти знаеш за Къстър повече от всеки друг жив човек.

Хенри повдигна рамене.

— Онова, което един управител не вижда лично, го чува достатъчно скоро от клюките между работниците.

Тя обърна листа с надеждата да открие някакви записки на гърба му. Вместо това разбра как скицата се беше озовала в кутията с разписки. Не й беше трудно да разпознае разкривения, дребен почерк на художника. Мастилото беше избледняло, но все още се разчиташе.

Джей се наведе толкова близо до нея, че можеше да усети ударите на сърцето му. Дъхът му опари бузата й, когато зачете на глас:

— Официален документ за продажбата на Изумрудена самота, последното тъпо парче от пейзажната ми живопис, която глупакът Джей Ди Върмилиън скри толкова добре, че не можах да я изгоря на тази дата. Май 1993. — Засмя се тихо. — Къстър звучи наистина доста ядосан. И пиян, най-вероятно. Но погледнете тук. Пише „Подарък за Джини“ с почерка на баща ми.

Сара отново обърна листа и погледна недовършеното лице.

— Съществува голяма вероятност това да е първата рисунка за портрета, наречен Муза — отбеляза замислено, — но не е доказателство, че действително е нарисувал картината. Скицата е само това — начало, а не край.

Джей потърка бузата си в нейната.

— Но за нас е начало, скъпа. И е повече, отколкото имахме досега. — Изправи се и погледна Хенри. — Ако се съди по врявата отвън, Руб и Уилетс са се върнали с кучетата.

— Ще се погрижа. Да ги изпратя ли в Рибарското селище утре, за да приберат онези картини с пикапа?

— Не — припряно реагира Сара. И после към Джей: — Бих искала лично да наблюдавам повторното им опаковане, ако нямаш нищо против. Дори най-малката повреда може сериозно да подбие цената им.

— Значи, ще ги продавате? — попита Хенри.

— Засега все още го обмисляме — уклончиво отговори другият.

Управителят кимна, сложи си шапката и се отправи към задната врата.

— Защо не му разказа и останалото? — прошепна Сара.

— Останалото от какво?

— Че бъдещето на ранчото зависи от тези картини. Особено от Музата.

— Той не може да ни помогне с нищо — отвърна Джей, — така че какъв е смисълът да го товаря допълнително? Лиза е оръдие, движещо се свободно из палубата. Рано или късно ще гръмне.

Това ли се е случило в Рибарското селище? Кучката е изгубила контрол?

Поклати глава от собствената си мисъл. Мащехата му не би могла да използва нож за нищо друго, освен да разреже пържолата си.

— За всичко съм виновна аз — каза Сара и гласът й пресекна.

Джей се ослуша. Не можеше да бъде сигурен, че Хенри си е тръгнал. Ще продължа да разигравам пиесата с тревогата.

— Дори двамата с теб никога да не се бяхме срещнали, тя щеше да се заяде за нещо друго — опита се да я успокои той. — Може би нещо от миналото, с което да ни изнудва. А Бъртън нямаше да се откаже от намерението си да продаде земята на всеки, склонен да среже оградата, за да я огледа. Но вече нищо от това няма значение.

— Какво имаш предвид?

— Дори да знаех какво ще се стовари върху главата ми заради срещата ни, пак щях да тичам към теб. По дяволите, може би дори още по-бързо, ако имах представа какво ни очаква.

Тя обви ръце около него и го прегърна силно.

— Аз… — Поклати глава и опита отново: — Аз…

— Не плачи — измърмори Джей. — Мислех си, че ще преживея всичко, без да ми се отрази по някакъв начин, но тогава ти се появи в живота ми и осъзнах колко много от себе си съм оставил в чужбина. Лиза може да ме съди и да ме изнудва, докато адът замръзне, но никога няма да съжаля, че те срещнах.

Без да го пуска, сякаш я обвиваше живителна слънчева светлина, Сара най-после въздъхна и прие думите му.

— Ти си добър човек, Джей Върмилиън. Много добър. Господи, не бих се отказала от удоволствието да удуша онази кучка.

— Тя не заслужава да влезеш в затвора заради нея. Точно затова продължава да се движи свободно.

Нещо в тона му я накара да разтвори широко очи.

— Ти също си мислил за това.

— Малко след като се върнах, да. Адвокатите смучеха толкова много пари, че ранчото загиваше. А аз знам много различни начини за убиване.

Дълго стояха притиснати един към друг, докато накрая той се отдръпна само толкова, колкото да повдигне брадичката й.

— Усещам, че си се замислила.

— Може би Хенри гори боклука.

Джей се засмя.

— По дяволите, мила. Ти си идеална за мен. Преди да се появиш, почти бях забравил да се смея.

Тя докосна трапчинката на брадата му с език.

— Харесва ми звукът на смеха ти. Дали да не те погъделичкам?

— Не забравяй, че отмъщението е жестоко.

Сара въздъхна.

— Допускаш ли, че може да е на тавана?

— Отмъщението?

— Музата.

— Ако имахме таван — отвърна той, — вече щях да съм проверил. Претърсих цялото ранчо, когато Лиза започна набезите си. В случай че портретът беше някъде тук, отдавна щях да съм го открил. Същото се отнася и за Рибарското селище. Но нищо не ни пречи да огледаме пак, когато се върнем да вземем картините.

— И ако не е и там…? — Тя прехапа устни.

— Не се притеснявай — каза й, като сниши глас. — Просто ще изгубя няколко дни заради глупостта на Лиза. Ще започна със сградите в града, собственост на ранчото, които не са споменати в иска й, затова така и не съм стигнал до тях. Колкото до тази къща, баща ми закачаше работите му навсякъде, освен в баните. Когато му омръзнеше да ги гледа, ги сменяше с другите от Джаксън или ги изпращаше на съхранение в Рибарското селище.

— Мислиш ли, че в града може да има още негови творби?

— Къстър е живял в ранчото цяло десетилетие, преди да се родя, и го напусна малко преди да навърша тринайсет. Достатъчно време да нарисува стотици пейзажи. И да ги изгори.

— Някои сигурно са го заслужавали — отбеляза тя. — Нито един художник не може да бъде във форма постоянно, да не кажем и през по-голямата част от времето. В много частни колекции висят картини с родословие от световно ниво, но всъщност не са нищо особено.

Джей погледна часовника, който толкова мразеше да носи и слагаше единствено когато отиваше в града. С нетърпеливо движение го разкопча и го хвърли върху бюрото.

— Хайде да блокираме Рибарското селище.

Сара застина. Една мисъл не преставаше да я преследва, но не искаше да тревожи Джей, като я споделеше с него.

— Какво има? — попита той тихо.

— Шериф Куки спомена за засада — каза неохотно. — Ами ако те… Какво ще стане, ако…?

— Възможно е да опитат отново — кимна мъжът — Но може да се случи в ранчото, в селището, в града. Навсякъде.

Тя потръпна.

— Не съм свикнала да бъда преследвана.

— Но аз съм. Затова винаги нося оръжие.