Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (24)

23.

Сара се събуди в болницата в нощница за еднократна употреба. Стаята беше боядисана в яркозелено. Още след първия поглед изпита чувството, че беше прекарала в нея поне седмица.

— Джей? — Гласът й прозвуча като сухо грачене.

— Спокойно, скъпа. Тук съм.

Пръстите му стиснаха дясното й рамо. Вратът я болеше и усещаше неприятно изтръпване от системата в лявата си ръка.

— Жадна съм — каза и се опита да седне.

— Сок или вода? — Докато говореше, той нагласи повдигащия механизъм на леглото. — Лекарят каза да пиеш колкото искаш и даже повече. Изгубила си около литър и половина течности, откакто си тук.

Изведнъж всичко я връхлетя отново — безмилостният хеликоптер, изстрелите, оглушителният шум и Джей, опитващ се да я издърпа изпод скалния навес, за който беше мислила, че ще се превърне в неин гроб.

— Добре ли си? — попита и тъмните й очи го оглеждаха за белези от рани.

— Нямам дори драскотина. Иска ми се да можех да кажа същото и за теб.

Тя взе сока, който й подаде, и го изпи до последната капка.

— Защо съм в болницата? Чувствам се чудесно, като изключим жаждата и желанието ми да откача тази система.

— Беше ранена.

— Къде?

— В лявата страна на шията. Рикошет. Изгуби доста кръв, докато хеликоптерът те докара тук.

— Спасили са ме копелетата, които стреляха по нас?

— Не — отвърна той, като й наливаше чаша вода. — Медицински. В момента сме в Джаксън.

— А какво стана с първия? — повдигна вежди Сара, преди да отпие.

— Очевидно предпочита мишени, които не отвръщат със стрелба. — Подсмихна се, спомняйки си позорното отстъпление. — Още вода?

— Не. Пишка ми се.

— Това е добре — отбеляза Джей. — Означава, че си наваксала с течностите.

Завесата, заграждаща леглото й, се отвори и се появи мъж на нейната възраст. Шоколадовата му кожа беше красива почти колкото усмивката му.

— Аз съм доктор Бърнъм — представи се той. — Как се чувствате? Освен че ви се пишка.

— Гладна.

— Чудесно. Веднага ще наредя да ви донесат нещо за ядене.

— Предпочитам да хапна навън — отвърна тя. — Не че не съм ви благодарна, но…

— Искате да си тръгнете? — попита Бърнъм. — Сигурна ли сте? Не бяхте в много добра форма, когато дойдохте. Част от патрон се е забил във врата ви и е засегнал тилната вена. Слава богу, не сънната артерия или югуларната. Все пак много кръв, голяма бъркотия, сериозна паника. За щастие мистър Върмилиън е знаел как да намали кървенето, докато ви докарат.

— Чудесно е да имаш до себе си мъж като него — каза Сара и докосна ръката на Джей върху рамото си. — Но в каквото и ужасно състояние да съм била при пристигането си, сега съм добре, като се изключи неотложната необходимост да се изпишкам, след като така ме наляхте с течности.

— Подлога? — предложи докторът, като разглеждаше мониторите до леглото.

— Тоалетна. — Беше заявление, а не въпрос.

Бърнъм погледна изражението й, сведе поглед към системата и извади иглата от обратната страна на ръката й, като не преставаше да говори:

— Въпреки сериозната загуба на кръв, вие сте съвсем здрава. Иска ми се да виждам повече хора като вас. А сега да видим дали наистина сте толкова добре, колкото си мислите. — Той свали маншета на апарата за измерване на кръвното налягане. — Движете се бавно.

— Аз ще й помогна — обади се Джей.

— Но само до вратата — съгласи се тя.

— Ще го обсъдим, когато стигнем до там.

Бърнъм прикри усмивката си.

— Оставете я да се справи сама, доколкото може.

— Което означава изцяло — отсече Сара.

Тя спусна крака от едната страна на леглото и седна с изправен гръб. В първия момент усети леко замайване, което бързо отмина.

Джей я наблюдаваше напрегнато.

— Не бързай, скъпа. На врата си имаш четири шева.

— Знам. Имам чувството, че са забравили иглата вътре.

— Дайте да погледна — каза Бърнъм. Повдигна превръзката и внимателно опипа с пръсти външната страна на раната, но Сара въпреки това потръпна. Цялото място беше болезнено. — Няма игла. Просто е съвсем прясно. Рикошетите причиняват най-тежките рани, но ние я почистихме наистина добре.

— Имате богат опит с огнестрелни рани? — попита Джей.

— Четири години работих в Спешната помощ в Чикаго. И открих, че Джаксън ми харесва повече. — Лекарят постави превръзката на мястото й. — Ако все още се чувствате готова за това, тоалетната е на петдесетина метра от тук.

Тя се изправи на крака и тръгна с нарастваща увереност. Въпреки че не я докосваше, Джей вървеше на сантиметри от нея.

Вратата се затръшна пред лицето му.

— Решителна жена — отбеляза Бърнъм. — Не й позволявайте да прекалява, когато излезе от тук.

— Ще използвам всички умения, с които успявам да се справя с телетата — сухо отвърна Джей.

— Бих искал да го видя. Сменяйте превръзката на всеки два дни и елате след седмица да свалим конците. За всеки случай ще й предпиша антибиотици. Ако взема противозачатъчни, трябва да помислите и за друг начин за предпазване. С лекарствата ще получите и инструкциите за приемане. Погрижете се да ги пие редовно. Повече почивка в леглото и никакво заседаване зад бюро. Поне през първите двайсет и четири часа. После ще действате ден за ден.

— Благодаря ви, докторе. Задължени сме ви.

— Съмнявам се, че щеше да оживее, ако не бяхте овладели кървенето. Тя е решителна жена, но това важи до определен момент. После отчаянието взема връх и човек се срива.

Вратата на тоалетната се отвори и пак се затвори.

— Ще звънна на сестрата — каза Бърнъм. — Правилата на болницата изискват да бъде закарана на количка до колата ви.

— Мога да си тръгна? — попита Сара нетърпеливо. — А аз очаквах поне седмица в самостоятелна стая, където да ме обслужват млади момчета.

Лекарят се засмя тихо.

— В наши дни на преливането на кръв се гледа като на смяна на маслото. Амбулаторна процедура. — Хирургическите му ръкавици изплющяха, докато ги сваляше. — В случай че размислите през следващите няколко минути, за вечеря ще имаме пържола.

— Ще я пропусна — усмихна се тя. — Но ви благодаря, докторе.

— Ще ми се отблагодарите най-добре, ако повече не се връщате при нас.

Той излезе, преди тя да успее да му отговори.

— Зает човек — отбеляза Джей. — И много добър. Шевовете ти сякаш са правени от пластичен хирург.

— Надявам се, че знаеш къде са дрехите ми. И защо ръкавите ти са отпрани?

— Подръчни превръзки. — Тя се обърна към леглото и той се опита да не гледа към местата, непокрити от късата нощница. Наистина имаше сладък задник. — Хенри изпрати един от работниците с чисти дрехи за теб и за мен. Донесе и онази раница, която наричаш дамска чанта. Ще останем тук.

— Тук? — огледа с отвращение болничната стая тя.

— В града. Ще прекараме няколко дни сред цивилизацията, докато се възстановиш.

— А какво стана с ежегодното събиране на норвежците? — попита Сара.

— Заминаха си вчера.

— О! — Все още леко замаяна, тя седна на леглото. Коремът й изкъркори. Шумно.

Джей пъхна сламка в друга кутия със сок и й я подаде.

— Изпий го, докато донеса дрехите.

Тя само го помириса.

— Кой би помислил, че едно раняване може да доведе до такъв глад.

— Тялото ти издава команди. Яж, яж и пак яж, докато възстановиш всичката си кръв. И пий. Много.

— Мислех, че това е основното предназначение на кръвопреливането.

— То само те поддържа жива. А да останеш такава и занапред, зависи единствено от теб.

— Чудесни маниери за край болнично легло — измърмори тя.

— За теб винаги.

Сара вдигна очи към него. За първи път забеляза, че изглежда уморен и мрачен. Преди всичко мрачен.

— Извинявай — каза и привлече лицето му към своето. — Благодаря ти, че ми спаси живота.

— Имаш предвид, задето за малко не те убиха.

— Това е на сметката на стрелеца, не на твоята. — Целуна го нежно, после не толкова.

Той беше този, който прекъсна ласката.

— Още малко и ще бъда в теб, когато се появи сестрата. Едва не те загубих, мила. И сега дяволски те желая.

— Аз също — отвърна тя и се протегна към него.

Джей я отблъсна леко.

— Имаш ли нужда от помощ, за да се облечеш?

Тя погледна окървавените му дрехи. Те не можеха да прикрият очевидното му желание.

— Мисля, че ще се справя. — После си даде сметка къде се беше загледала и добави припряно: — С обличането имам предвид.

Джей се засмя и хвърли найлоновата чанта върху леглото.

— Ти ще ме умориш, Сара. — Или ще ме спасиш.

Тя извади дрехите. Типичното за едно ранчо облекло — дънки, риза, пуловер, яке и шал, който не искаше никъде близо до врата си.

— Всичко е много старомодно, но топли повече от хартиена нощница. — Обърна се, за да не се поддаде на изкушението, гледайки я как се съблича.

— Стига да не са на Лиза — подхвърли Сара.

— Татко изгори нейните. Тези са на майка ми.

— Благодаря на бога за това — измърмори тя. Потръпна, когато памучната риза докосна голите й, втвърдени зърна. В купчината дрехи не беше предвиден сутиен, но имаше бикини. Нахлузи ги и бързо започна да се закопчава. — Как ще се измъкнем от тук? На идване не забелязах много таксита.

— Наех пикап.

— Разбира се. Следващият глупав въпрос. Шерифът проследил ли е хеликоптера? И безопасно ли е да обикаляме из града?

Той се обърна и погледът му попадна върху дълги, дълги крака, гладки и топли, открояващи се върху белите чаршафи.

Безопасно? Господи, момиче, ти ме убиваш.

— За хеликоптера още нищо — отвърна с необичайно сериозен глас.

Беше закопчала ризата накриво. Когато забеляза, пръстите й се заплетоха непохватно и тя се отказа унило.

— Искаш ли да ти помогна? — попита той.

— Трябваше да го направя сама.

Сара плачеше.

Той се наведе и очите им се изравниха.

— Скъпа?

— Аз… Не знам защо се разциврих… — Хлипайки, обви ръце около раменете му.

— Остатък от адреналина — каза Джей, като я притисна към себе си, наслаждавайки се на топлото живо усещане от дъха й върху врата си. — Никога повече не ме плаши така. Не мисля, че бих могъл да го преживея.

Долови напрежението в гласа му и прозрението се стовари върху й като лавина. Ръцете, които я прегръщаха, бяха силни, но в същото време трепереха. Той черпеше от нея толкова сила, колкото и тя от него. Те бяха свързани по-дълбоко от собствената им плът, по начин, какъвто не беше изпитвала досега.

Сълзите продължаваха да се стичат и да отмиват страха. И онова, което оставаше след него, беше по-силно.

И за двамата.

Кафенето беше малко — от онези, които туристите пренебрегваха, а местните хора обичаха. В работещия град беше късно за вечеря в делничен ден, затова имаше само няколко посетители. Въпреки това Джей беше избрал маса в най-отдалечения ъгъл и оглеждаше всеки влизащ като евентуален нападател.

— Кажи ми, че не си въоръжен — каза Сара.

— Добре, не съм.

— Това законно ли е?

— Да не носиш оръжие ли? — повдигна вежди той с престорена учтивост.

Тя му хвърли крива усмивка и сложи ръка върху бедрото му под масата.

— Какво ще правя с теб?

— Ами, можеш да преместиш дланта си нагоре и малко вдясно и после…

— Добър вечер, Джей. Какво те води в града?

— Здравей, Джон. Как са Мили и децата?

— Точно в този момент жена ми крещи на помощник-готвача, който също така е и най-големият ни син. — Мъжът намигна на Сара.

Джей поклати глава.

— Както винаги. Но пък е страхотна кулинарка.

— Вярно е. Специалитетът тази вечер е миди с ванилов сос и боб, задушени във водка и сервирани върху резенчета лимон. Морските дарове са ловени днес.

Внезапно я обзе усещането, че се е озовала в паралелна реалност. С изключение на интериора и заведението, специалитетите биха могли да са в Сан Франциско.

И все пак едва не умрях сред дивата пустош, където най-ужасяващото животно е човекът.

— Искате ли нещо за пиене, докато направите избора си? — попита Джон.

— Сара? — обърна се към нея Джей.

Тя поклати глава.

— Благодаря, и така съм достатъчно замаяна. За мен само студен чай с лимон.

— Ще взема същото. Освен това съм готов с поръчката си.

Сара грабна менюто и забеляза, че беше съвсем кратко.

— Агнешка пържола, средно изпечена. Без салата. Прекалено съм гладна за заешка храна.

Джей се усмихна.

— За мен бифтек. Не много препечен. Никой не го гарнира според сезона така, както Мили.

— Салата? — предложи Джон.

— Не, благодаря. Не искам да заставам между една гладна жена и вечерята й.

Мъжът кимна и се отправи към кухнята.

— Добре ли си? — попита я Джей. — Изглеждаш малко… учудена.

— Също като Алиса току-що открих, че огледалата имат по две страни и всяка от тях е непредсказуема.

— Какво искаш да кажеш?

— Хавайска риба в Джаксън? Пресни миди? — Тя поклати глава. — Трябваше да се облека за вечеря.

— Това е място, където храната се приготвя за теб, а не обратното. — Прекара опакото на ръката си по скулите й. — Толкова си красива.

Тя целуна върха на пръстите му.

— А ти си мил лъжец.

През няколко маси суграшицата, която се сипеше навън, блъскаше шумно в стъклото.

— Достатъчно топло ли ти е? Искаш ли якето ми? — попита той. — При такава загуба на кръв е нормално да ти е студено.

— Добре съм. Престани да се притесняваш.

— Невъзможно е. Ще отнеме известно време, преди картината с подгизналите от кръвта ти ръкави на ризата ми да избледнее.

Сара си пое рязко въздух и го изпусна като въздишка.

— Аз също ще запазя някои спомени. Как стоеше на открито и стреляше по проклетия хеликоптер. И като заговорихме за Давид и Голиат…

Телефонът му с пиукане оповести за получено съобщение. Той го извади, прочете текста и го остави настрани.

— Новини? — попита тя.

— Лиза. Казва, че няма да ни даде и минута допълнително време заради това, че сме имали проблеми.

— Каква кучка.

— Много си сдържана. Думата, която аз бих използвал, е далече по-неприлична.

Седяха известно време в мълчание, после той притисна ръката й към бедрото си, доловил взаимната им нужда от физически контакт.

— Но се справихме — заяви накрая. — Само това има значение. Кажи ми, ако имаш нужда от обезболяващи. Взех няколко таблетки.

— Не, благодаря. Също като моя невъоръжен спътник, предпочитам да запазя ума си бистър. — Спомените как беше стоял на открито и бе стрелял по хеликоптера я заляха внезапно и накараха сърцето й да се свие. Прогони ги и си нареди да остане в настоящето. — Какво мисли за тази история шериф Куки?

— Дадох му регистрационните номера на машината. Оказаха се безполезни.

— Как така?

— Фалшиви. Сега издирват нает хеликоптер, като са започнали от летището. Птичката трябва да е долетяла отнякъде и да е пилотирана от някого. Имената в регистъра може и да не са истински, но е все някакво начало. Графикът на полетите се съставя, преди нещо да се е отлепило от земята. Наоколо няма кой знае колко пилоти. Играта ще се играе по правилото на изключването.

— Ако аз карах онзи хеликоптер, сега щях да съм на път към Мексико — отбеляза Сара.

— Аз също.

— Щом като пилотът и кръвожадният му приятел са избягали, ти защо седиш в това прекрасно кафене невъоръжен!

— Параноя — отговори той, усещайки тежестта на допълнителните пълнители в джобовете на дрехите, изпратени от Хенри. — Надявам се, че хеликоптерът се е разбил в планината. Времето беше започнало да се разваля, а пилотът не беше нищо особено. — Иска ми се да бях убил проклетите копелета.

— Ами картините?

— Хенри и Били са отишли с друг камион. Вече сигурно са на половината път към града. Наредих им да ги оставят в склада на галерията.

— Каква галерия?

— Онази, която наех за теб.

Тя примигна.

— О, благодаря. Колко ти дължа с наема и сметката от болницата?

— Медицинските разноски се поемат от ранчото и… пести си дъха, няма да успееш да ме разубедиш. Можем да спорим за наема, след като нещата се поуспокоят. Ако изобщо се успокоят.

— Очакваш още неприятности? — равно попита Сара.

— Съмнявам се, че пилотът на хеликоптера и неговият стрелящ с „Узи“ приятел са нахлули в двора на склада, преди да се втурнат след нас. От това следва, че някой друг е напръскал със спрей охранителните камери, разбил е катинара и е взел каквото му е трябвало. Обран е само нашият имот.

— Картини? — веднага попита тя.

— Не. Просто неща, които нито искам да съхранявам в плевнята, нито да изхвърля все още.

— Вече не останаха места, където Джей Ди би могъл да съхрани портрет с размерите на Муза — отбеляза Сара. — В случай че Лиза е права и баща ти го е купил. Едно голямо „ако“. А ето че и Джон идва. Той няма ли друг персонал?

— Не, само Мили — обясни Джей. — Извън туристическите зони, а кафенето не е в такава, часът е доста късен и искат вече да затварят.

Мъжът им сервира и изчезна.

Ножът на Джей проблясваше на светлината на свещта. Лицето му се осветяваше отдолу и хвърляше сенки, които танцуваха с ритъма на пламъка и го правеха да изглежда опасно, както бе било предишния ден.

— Трябва да претърсим и офисите — каза той, докато режеше бифтека. — Джей Ди остави куп лични документи в кабинета си в центъра на града, но досега нямах нито време, нито необходимост да ги прегледам. Не е изключено да открием нещо там.

— Можем да проверим, преди да отидем в хотела, в мотела или където там ще отседнем — предложи тя, като се нахвърли на храната с настървение, равно на неговото. — Уау! — каза след първата хапка. — Сосът е изключително изискан. Мили може да си намери работа във всеки ресторант в Сан Франциско.

Той се усмихна.

— Те идват точно от там. Но тук им харесва повече. Колкото до това, къде ще се настаним, ранчото държи апартамент в града на последния етаж на една от сградите на Върмилиън. Обадих се, докато бяхме в болницата, така че всичко е готово. Отиваме направо там.

— Ами документите на баща ти?

— Забрави ги. Единственото нещо, което ще проверяваш тази нощ, съм аз.

— Ново значение на „почивката в леглото“ — с усмивка отбеляза тя.

— Става въпрос за обикновен апартамент с две спални.

— Жалко, че едната ще остане неизползвана.

Джей прецени ситуацията и реши, че е по-лесно да яде, отколкото да спори.

Треперейки въпреки дебелото яке от агнешка кожа, Сара чакаше Джей да намери ключа за сградата на Върмилиън сред всички, които носеше. Отминалата буря беше измъкнала зимата от все още плиткия й гроб и бе оставила всичко покрито със сняг, който представляваше смразяваща смесица от ледени късчета и киша. Небето беше оловносиво и отразяваше светлините на града. Тук-там между разкъсаните облаци надничаха звезди.

Вратата се отвори и отвътре лъхна топлина. В средата на стаята бяха струпани непознати куфари.

— Наши ли са? — попита тя.

— Да. Влизай. Навън е кучешки студ. И вятърът още повече влошава нещата.

— Мислех, че зимата е свършила — отбеляза Сара, скрила нос във вълнената подплата на якето.

— Тук имаме четири сезона — обясни той, като затвори и заключи вратата. — Три от тях имат „зима“ в името си. Сега сме във „все още през зимата“, на ръба на „строителния сезон“.

— А слънцето от миналата седмица?

— То беше само малка закачка. Не че чакаме хубавото време, за да построим нещо. Щом теренът се размрази, започваме строителството.

Докато говореше, я заведе до асансьора в дъното на фоайето. На светлината на луминесцентните лампи кожата й изглеждаше съвсем бледа. Но дори под мъждукащите лампи красотата й докосваше сърцето му. Чертите й бяха на жена, все още пазеща сладките спомени от младостта.

Как мога да я пусна да си отиде?

Този вътрешен стон носеше в себе си отговора. Тя не е твоя, за да я задържиш. Помни го. Наслаждавай се на това, което имаш. Понякога утре така и не настъпва.

— Марк Твен казва, че никога не е преживявал зима, студена колкото лятото в Сан Франциско — подхвърли Сара, докато асансьорът се издигаше безшумно и плавно нагоре.

— Не мисля, че Марк Твен е прекарал доста време, заклещен сред Тетоните, през сезона „все още зима, когато трябваше да е вече пролет“.

Отведе я до вратата на апартамента. Наоколо не се виждаше никой. Килимът във фоайето беше прясно почистен. Върху него се виждаха само техните стъпки. Въпреки това, веднага щом отключи вратата, той извади пистолета и обиколи стаите.

Празни.

Прибра глока и се върна в коридора.

— Чисто ли е? — попита тя.

— Чисто е. Избери си спалня.

— Тази, в която ще си ти.

Джей заключи вратата и се обърна към нея.

— Имаш нужда от сън.

— Имам нужда от теб.

Притегли я към себе си, прегърна я и я залюля леко.

— Тук съм.

Засега.

Телефонът в джоба на ризата му иззвъня. Преди да го извади, притисна Сара силно към себе си за един дълъг момент, усещайки гърдите й върху своите.

После отвори апарата и погледна номера.

— Куки е — каза той и прие обаждането. — Здрасти, шерифе. Нещо ново?

Сара се сгуши в него и се заслуша в гласа му, който кънтеше от гърдите. Джей зарови пръсти в косата й.

— Освен ако не искаш да дойдеш веднага — говореше полицаят в слушалката, — ще ти изпратя няколко снимки.

— Пращай ги. Навън е адски студено.

— Като че ли не знам — тросна се Куки. — В момента съм нагазил в ледена киша до глезените и търся останки от хеликоптер.

— Нашите стрелци са се разбили?

— Във всеки случай някой се е разбил. Машината е бяла със зелена диагонална линия и седем, открити досега, дупки от патрони. Ти отлично знаеш къде са слабите места на един хеликоптер.

— Най-голямото е пилотът — отвърна Джей.

— И него си улучил. Машината е паднала отведнъж.

— А стрелецът?

— Още е в птичката. Няма нужда от медицински хеликоптер. Тези момчета са стопроцентово мъртви. Направо са на решето, както става с всички, минали през престрелка. Което, струва ми се, се случва за първи път в окръг Джаксън. Поздравления.

— Загазил ли съм? — попита Джей.

— Имаме нужда от показанията ти, но нищо повече. Лично аз смятам, че си направил услуга на града.

— Исках единствено да оцелеем. Има ли нещо, което да може да се свърже със случилото се в Рибарското селище?

— Пол Бейзъл Шедоу^[1]. Трийсет и пет сантиметров нож за мъж, който страда от комплекса, че членът му е прекалено къс.

— Е, вече няма защо да се притеснява — подметна Джей.

Куки се изсмя мрачно.

— Не, със сигурност няма. Острието е назъбено. Оставя специфични следи върху плътта. Ще те уведомя веднага щом ги сравним. Ако не ми се обадиш до няколко минути, ще приема, че снимките, които ти изпращам, са на хеликоптера, от който са стреляли по вас.

— Ще проверя веднага щом затвориш.

— А вие двамата си починете малко. Ще се видим утре и… О, чакай. Едва не забравих. Моят вечно дъвчещ дъвка следовател откри още един отпечатък. Първите два може да са на пилота и стрелеца. Третият е в разлята боя и вероятно е оставен преди другите. Не съвпада с нито един чифт от обувките на старите Солванг. Хенри ходи само с каубойски ботуши, а и не съответстват на твоите военни кубинки.

— В такъв случай май е добре, че съм въоръжен — каза Джей.

— Остани си така. Нямам излишни хора, за да ви охранявам. А сега си лягайте.