Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (28)

27.

Бъртън излезе от сянката с разрошена от вятъра и посипана със сняг червеникава коса.

— Тъй като се оказа прекалено егоистка, за да покажеш Музата на майка ми, реших да дойда да я видя лично.

Сара не знаеше какво точно, но беше сигурна, че нещо не беше наред. Бъртън беше зачервен не само от студа навън.

Погледът му блуждаеше от място на място, без да се спира никъде.

„Наркотици?“, зачуди се тя. „Алкохол? Или и двете?“

Едната му ръка беше отекла. Другата беше пъхната в джоба.

А после…

В мига, в който видя пистолета, тя натисна бутона и пъхна телефона в задния си джоб.

— Какво правиш? — попита настойчиво той.

— С картината? Можеш да провериш сам. На статива е.

Зад гърба й се разнесоха приглушени думи:

— Оператор на 911. Какъв е вашият спешен случай?

Тя се замоли да не беше чул.

— Защо носиш оръжие, Бъртън Върмилиън? — попита високо и съвсем ясно. — Да не би да е някаква нова мода?

Той я изгледа, сякаш беше полудяла.

— Та какво казваш за пистолета, Бъртън Върмилиън? — повтори отново, като умишлено натърти на името. — Наистина ли? Какъв е? Изглежда ми малък. Може би е двайсет и втори калибър? Насочи го към нещо друго. Намираш се в галерия за изящни изкуства в центъра на Джаксън, а не на стрелбище.

Приглушеният глас отново се разнесе от задния й джоб. Изкашля се силно, за да го прикрие.

Операторът чува ли ме? Дали той или тя ме разбира?

— Млъквай! — изкрещя той. — Прекалено много говориш! Също като майка ми, която постоянно скимти и хленчи, без да прави нищо. Е, вече вземам нещата в свои ръце. Отсега нататък ще целувате моя задник.

Единственият отговор, който й хрумна, можеше да й коства поне един куршум, затова попита високо:

— Какво искаш, Бъртън Върмилиън? Защо си насочил към мен оръжие в художествена галерия в центъра на Джаксън?

Хайде, операторите, мислеше си трескаво. Имате името, мястото и опасността. Какво още ви трябва?

Гласът, разнасящ се от задния й джоб вече съвсем ясно задаваше въпроси, на които не можеше да отговори, без да бъде застреляна.

— Казах ти да млъкнеш! — извика Бъртън. — Знам си името и къде съм… По дяволите, да не би да си разговаряла с някого, преди да вляза? Къде е телефонът ти?

— Оставих го в стаята си — излъга тя.

Джей, къде си? В блуждаещите бледи очи на брат ти има нещо повече от лудост.

— Ела тук — нареди той, като се оглеждаше нервно. — Веднага. И по-бързо.

Апаратът в джоба й замлъкна.

Това добре ли е, или лошо? И има ли изобщо някакво значение?, помисли си унило Сара.

Тръгна към него, като търсеше с поглед нещо, което би могла да използва като оръжие. Разхвърляните дъски с дълги, ръждясали пирони я изкушаваха, но не виждаше как би могла да грабне дори най-близката, без да бъде застигната от куршум.

Теслата. Тя е на масата, само на няколко сантиметра от Бъртън. Дали я е забелязал?

— Защо го правиш? Защо заплашваш…

— Млъкни и ела тук или ще те убия още сега!

Направи още няколко крачки напред. Бавно. Стараеше се да се приближи колкото можеше повече до масата и дръжката на чука, стърчаща изпод чаршафа.

— По-бързо или ще натисна спусъка.

— Нараних крака си, докато бягах от хеликоптера — излъга тя. — Не мога по-бързо.

— Значи, затова Джей те разкарваше из сградата със стола. Тъпо копеле — присмя се той, клатейки отривисто глава. — Дай ми петдесет патрона и нямаш никакъв шанс. А те ги похабиха, без дори да одраскат Рамбо, след като убиха дъртите Солванг, тъй като им беше писнало да ви чакат. Каква ужасна каша за всички само защото скъпата ми майка се оказа прекалено глупава, за да спечели делото при един провинциален съдия. А ако имахме проклетата Муза, щяхме да сме в безопасност и никой нямаше да разбере, но сега всичко ще се оправи, когато се разправя с нея веднага щом свърша с теб.

Сара не можеше да схване смисъла на бълнуването му, с изключение на няколко думи, които нямаше как да не разбере. Сърцето й за момент спря, после запре пуска лудо.

Бъртън е изпратил хеликоптера след Джей.

Все по-силно и по-отчетливо мисълта отекваше в съзнанието й.

А от нея се раждаше увереността, че младежът преживява някакъв психически срив.

Аз съм сама с един луд, който на всичко отгоре държи пистолет.

И се промъкна още няколко сантиметра към теслата.

Джей, побързай. Тук не мога да разчитам на друга помощ.

— Всичко стана заради него — заяви Бъртън, като я гледаше с очи на провинил се ученик.

Сара се сепна — дали не беше изрекла мислите си на глас?

— Да, виновен е единствено Джей — продължи той и размаха оръжието. — Отказа да ми даде онова, което ми принадлежеше, така че какво да се очаква от мен? Да целувам задника му още седем години, а след това да си направя ДНК тест с неговата кръв? — Бъртън отговори на собствените си брътвежи с порой от ругатни, което го караше да се чувства мъж като всеки друг и най-вече като брат му.

Сара го наблюдаваше с тревога и бавно се промъкваше напред. Вече беше почти до масата. Още само една крачка…

Дясната й ръка се стрелна встрани и сграбчи дръжката на теслата. Горната й част се заплете в чаршафа и го развя като огромно знаме, когато стовари тромавата плетеница върху Бъртън.

— Какво, по… Ох! — Едва си пое дъх, щом тежката метална топка се заби в корема му.

Тънкото платно се разстла като облак, после се спусна върху него и го заслепи.

Първата й мисъл беше да се опита да му отнеме пистолета, но после взе правилното решение и се втурна към задния вход, като събаряше маси и столове, за да забави преследването.

— Ще те убия! — крещеше Бъртън, като се опитваше да се освободи от неочаквания капан.

За тази цел първо трябва да ме хванеш, мрачно си каза тя.

Спря рязко, блъсна вратата и опита няколко пъти дръжката. Металната ръчка се раздвижи, но изходът си остана затворен.

Резето. Пуснал го е, когато е влязъл.

Вкопчи пръсти в метала и го задърпа, докато го отвори. Секунда по-късно се втурна през вратата, подхлъзна се върху пресния сняг, завъртя се и падна толкова силно по гръб, че телефонът й изхвърча от задния джоб и изчезна сред сенките. Скочи на крака, успя да се задържи, после побягна.

Нощният въздух я прониза като остри парчета лед, проникващи през тънката памучна риза. Снегът се сипеше неравномерно, последната буря утихваше и между разкъсаните от въздушните пориви облаци надникнаха звезди.

В началото Сара почти не усещаше студа. Беше прекалено заета да тича по тясната уличка и да се моли да не се подхлъзне върху друга скрита буца лед. Помисли си да се върне в кафенето, после осъзна, че беше поела в противоположната посока, след като беше изгубила за момент ориентация при падането.

Мястото с вкусната супа е зад мен. Дали надолу има още нещо отворено?

Отпред не се виждаха никакви светлини и тя знаеше, че Бъртън не беше далече. До нея бяха стигнали трясъкът на масите и столовете в галерията, тропотът на кожените му подметки и ругатните, след като най-после беше успял да излезе от сградата на улицата.

Може пък да си строши врата на леда.

Чу го да пада и се усмихна. Но не можеше да разчита, че ще остане да лежи на земята.

След няколко секунди стигна края на тясната уличка, зави наляво, подмина една пресечка, после още няколко и на всяка крачка усещаше преследвача си все по-близо. Всичко около нея беше тъмно. Беше се озовала в онази част на Джаксън, където туристи рядко идваха и заведенията и магазините затваряха в пет. Нямаше къде да се скрие.

А Бъртън все още беше зад нея.

Той вече не ругаеше, но обувките му вдигаха достатъчно шум. Сега издаваха странен металически звук, какъвто не беше чула в галерията.

Трябва да им е сложил шпайкове, за да не се пързаля, след като падна веднъж.

Искаше й се да разполага с нещо такова. Туристическите й обувки бяха по-добри от високи токчета, но нямаха метални зъбци. Сара се подхлъзна отново върху гладкия лед в следващата пресечка и изтича до една врата, над която светеше самотна охранителна лампа. Под мъждукащата светлина сянката й изглеждаше неестествено издължена.

Наоколо всичко блестеше от наскоро натрупания сняг.

Улицата отсреща беше тъмна, с изключение на няколко мощни строителни фенера, струпани в средата, които прерязваха нощта на неравни парчета. Пред нея се издигаше недовършена постройка. Купчини материали или боклуци, покрити със сняг, бяха разхвърляни безразборно заедно със строителните отпадъци и плуващите в плитки локви парчета лед. Изкопи за водопроводната система и отводнителни канали за защита на работната площадка опасваха мястото и се превръщаха в странни, естествени препятствия.

Може би ще успея да се скрия някъде. И да измръзна до смърт.

Без да храни някакви илюзии, че би могла да издържи дълго, тя застина на мястото си и потта й се смрази, изсмуквайки последната й топлина.

Зад строителната площадка се издигаше нова триетажна жилищна кооперация. Заобикалящите я светлини примигваха приканващо. Едва ли се намираше на повече от една-две пресечки разстояние.

Там трябва да има някого.

Приближаващото се задъхано дишане на Бъртън й подсказа, че няма време да заобиколи строежа. Студът вече сковаваше тялото й. Дъхът й излизаше като бяла пара и се връщаше обратно на ледени струи. Не обръщаше внимание на паренето в шията си, където скорошните шевове реагираха със закъснение.

Беше трудно да се преструва, че не забелязва студа, който я изяждаше жива, но нямаше друг избор.

Затича се към новата кооперация, сякаш се прибираше у дома. Успя да преодолее повечето от препятствията на строителната площадка, докато стигна до тъмна зона, където калта и снегът бяха струпани на купчини от двете страни на широка отводнителна канавка.

Изключено е да я прескоча, даде си сметка тя. Не мога да се доверя на лунната светлина, за да преценя точно разстоянието.

Шумът от стъпките на Бъртън се приближаваше.

Защо проклетите шпайкове не падат?, запита се отчаяно. Моите в Чикаго постоянно се изхлузваха.

Сара изкачи калния насип и се спря на върха му. Да се спусне бавно надолу, беше невъзможно. Като се пързаляше и търкаляше едновременно, тя се свлече в канавката. Онова, което изглеждаше като сняг на дъното, се оказа тънка коричка лед над течаща вода. Стовари се тежко на лявата си страна. Малкият поток беше само няколко сантиметра дълбок, но затова пък най-студеното нещо, до което някога се беше докосвала.

Мократа й кожа усети ледените тръпки секунди, преди да се вцепени. Докато тялото й изтръпваше, Сара почувства парене на местата, където студът се бореше с топлината на живота. И печелеше. Над нея беше надвиснало черно небе, осветявано само от мъглявата светлина на усмихнатия сърп на луната.

Снежинките се въртяха във въздуха с грациозно мълчание.

— Мамка му! — извика Бъртън.

Ругатнята и шума от падането му я накараха да се съсредоточи. Насили се и тромаво се изправи на крака. Левият й глезен беше навехнат, но неохотно се поддаваше на командите. Единственото топло място в нея беше раната на шията.

Шевовете. Прокървили са отново.

Което означава, че още си жива. Движи се!

Като пълзеше и се влачеше, успя да се изкачи на върха на отсрещния насип от кал и лед. Сега златистите светлини на апартаментите й се струваха толкова далече, че беше невъзможно да се добере до тях с полувкочаненото си тяло.

Но нямаше къде другаде да отиде.

 

 

— Тя си тръгна преди около двайсетина минути — каза сервитьорката.

Очите на Джей обходиха почти празното заведение и се спряха на люлеещите се врати, водещи към кухнята. Без да каже дума, той се насочи нататък, стопявайки разстоянието с широки, решителни крачки.

— Сър, не можете…

Но той вече беше там. Без да обръща внимание на стреснатите погледи, прекоси кухнята, мина през задния вход и се озова на тясната уличка.

Първото нещо, което забеляза, беше, че вратата на галерията е леко открехната. Отвори уста да повика Сара, но добре научените уроци го накараха да се затича бързо и безшумно с пистолета в ръка.

По същия начин огледа всеки ъгъл на помещението. Сега то беше празно, но нямаше никакво съмнение, че съвсем скоро бе била тук.

Единствената добра новина беше, че никъде не бе забелязал кръв или празни гилзи.

Тя не би могла да остави Музата без надзор, разсъждаваше трескаво, а аз нямах възможност да й дам пет минути с проклетия портрет, преди да я заведа в кафенето, за да мога да поговоря с Лиза.

Ако можеше да върне времето назад, щеше да й осигури толкова време, колкото й беше нужно. Но Афганистан го беше научил, че прекаляването не е нищо друго, освен проява на каприз.

Теслата и заплетеният в нея чаршаф го накараха да забави ход.

Но онова, което наистина го спря, беше Музата. Очите й го гледаха с ням укор.

Джей излезе на улицата и извика Сара по име. Отговори му единствено ехото.

Всъщност не беше и очаквал друго. Откачи мощната батерия от колана си и я включи. Плъзна силния, изненадващо ярък лъч по улицата, за да намери следи от борба, от кръв или от каквото и да било друго, различно от празнотата.

Правоъгълен отблясък привлече погледа му.

Наведе се, вдигна мобилен телефон и веднага разпозна калъфа.

Сара.

Джей провери последните изходящи повиквания и сърцето му спря, когато видя 911. Пъхна нейния телефон в джоба си и извади своя. Единственият номер в регистъра за бързо избиране беше на шериф Куки. Докато сигналът отекваше протяжно в ухото му, продължи да насочва лъча на батерията от едната към другата страна на улицата, търсейки отпечатъци върху пресния сняг. Студът и ледените снежинки щипеха откритите места по кожата му.

— Куки — отзова се шерифът.

— Обажда се Джей. Намери ли Бъртън?

— Не. В апартамента му не открихме никого, а и колата му е изчезнала. Черно БМВ купе, ако се съди по регистрацията. Обявих го за издирване.

Джей преглътна емоциите и заговори делово:

— Сара е изчезнала. Връщам се от кафенето „Кухнята на Сузи“, което се намира точно срещу задния вход на празна галерия, където подреждахме картините на Къстър. Няма я нито там, нито в заведението. Намерих телефона й в снега. Последният номер, на който е звъняла, е 911.

— Задръж.

Докато изчакваше, Джей внимателно оглеждаше улицата, опитвайки се да открие стъпки, оставени достатъчно скоро, за да не бъдат затрупани от снега и суграшицата. Доста далече от галерията забеляза място, където някой се бе подхлъзнал и паднал, а преди него имаше отпечатък от кожена подметка, която би могла да е от обувка на жена или на много дребен мъж.

Бъртън?

Да ходи с кожени подметки в такова време, е нещо, което може да направи само глупак като него. Но за мен това е добра новина.

В близкия до галерията край на улицата имаше малък паркинг. Единствената паркирана кола беше черно БМВ.

Приближи се бързо и сложи ръка върху капака на двигателя. Беше топъл.

— Джей? — повика го Куки.

— Тук съм — отговори рязко, взирайки се във всяка сянка за Бъртън. Но освен вятъра, нищо не се движеше.

— Някаква жена е звъняла на 911 около пет, по-точно преди шест минути. Съобщението е неясно, но гласът е на Сара и говори нещо за галерия, за оръжие и споменава име, което прилича на Бъртън.

Джей изруга, после каза по-спокойно:

— Открих черно БМВ на паркинга в края на улицата. Капакът му е още топъл.

— Сара с кола ли отиде в ресторанта?

— Не, и двамата трябва да са тръгнали пеша. В момента вървя към противоположния край на алеята. Ако Бъртън е имал възможност да се добере до колата си, е щял да го направи.

— Мислиш, че Сара му е избягала?

— Да. В галерията няма кръв, а пътеката към задния изход е блокирана от преобърнати столове и маси. Мисля, че тя е някъде навън и бяга, за да спаси живота си.

— Ще изпратя всичките си налични хора.

— Кажи им, че ще се навъртам тук и съм въоръжен.

— Не. Просто остани на…

Джей прекъсна връзката и се затича. Щом стигна края на улицата, се поколеба, после фенерът му попадна на свеж отпечатък от ботуш в хрущяща киша. Зави нататък и благодарение на светлината, с лекота проследи следата по тротоара, по който след последния сняг бяха стъпвали само няколко случайни минувачи.

Беше подминал няколко пресечки, когато забеляза строителната площадка. Към нея водеха две леко утъпкани пътеки. По едната се забелязваха отпечатъци от метални зъбци.

Трябва да е Бъртън. Сара няма такива.

Джей изключи батерията и остана в сянката, която обгръщаше откритата улица. Въздъхна дълбоко и се ослуша.

Но не чуваше нищо, освен вятъра зад гърба си и ударите на собственото си сърце — дълбоки, ритмични, тревожни, каращи тялото му да се подчинява на човека, който дълги години беше преследвал и бе преследван от други хора.

Като разчиташе единствено на лунната светлина, която се прокрадваше между разкъсаните облаци, той тръгна успоредно на двете пътеки, които често се пресичаха. На места бяха разчупили тънката ледена кора, оставяйки сенки, лесни за проследяване.

Вървеше приведен и ги разучаваше като вълк, мълчаливо и напрегнато.

Около него снежната нощ сияеше под лунните лъчи. Забеляза, че втората следа на едно място се удължаваше, очевидно вследствие на подхлъзване, и веднага следваше неугледно утъпкано петно върху пухкавия сняг. На трийсетина метра по-долу имаше подобен отпечатък, чиито замръзнали ръбове проблясваха зловещо.

Браво на теб, Сара. Дори и без метални зъбци си успяла да се задържиш на краката си по-дълго от Бъртън.

Лунната светлина се замъгли, снежинките се завъртяха от усилващия се вятър и от небето отново се посипаха ситни ледени късчета.

В сумрака се очерта нисък насип от затрупани със сняг боклуци, върху който дори човек с качествени ботуши и непогрешими рефлекси не би могъл да запази равновесие. Джей можеше да види следите от подхлъзването, от падането и от опитите й да забави свличането надолу.

Приклекна отстрани на насипа, включи батерията и като прикри яркия лъч с длан, го насочи към дъното на изкопа. Първото нещо, което видя, беше черната ивица на мястото, където някой беше разчупил ледената кора и бе паднал във водата. Второто бяха двете успоредни следи, излизащи на отсрещната страна.

И третото — ясни капки кръв, застинали между отпечатъците.

— Сара!

Нямаше представа, че беше изкрещял името й, докато не чу собствения си глас да отеква глухо в нощта.

После звукът се върна към него като мъжки глас, обещаващ смърт.