Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (25)

24.

— Недей да изглеждаш толкова обезкуражена — обърна се Джей към Сара на следващата сутрин. — Времето е почти слънчево и имаме да претърсваме още цяла една сграда и да тероризираме още няколко рецепционистки. Денят едва започва. — Той се прозя. — За разлика от мен. Не че се оплаквам.

— Вината е твоя. Ти реши, че съм прекалено слаба и ми трябва време, за да се възстановя. Хо-ха! Наистина нямаш право да се оплакваш.

Джей се разсмя толкова силно, че трябваше да се облегне на стената.

— Какво?

— Струва ми се, че имаше предвид „уау!“.

— Не казах ли това?

— Не съвсем. — Засмя се отново. — Военният жаргон може да бъде доста подвеждаш.

— Какво тогава?

— Ще ти обясня, когато не сме на публично място. — Потисна напиращия смях и продължи: — Но като се замисля, май се изрази съвсем точно — за мен това беше най-хубавата част от нощта. Топла, приятна и…

— Схванах посланието — прекъсна го тя. — Част от женската анатомия, нали?

— О, да. Най-женствената.

Сара само поклати глава и си пожела да можеше да се разсмее също. Но в сградата на Върмилиън, където бяха пренощували и претърсили след закуска, не намериха никакви портрети. Натъкнаха се на няколко пейзажа от различни художници, някои от които много ценни, но нищо, наподобяващо мистичната Муза.

Следващата, която трябваше да преровят, се оказа триетажна тухлена постройка със скромна, но впечатляваща бетонна фасада отпреди един век. Слънчевата светлина се пречупваше в нея. Името „ВЪРМИЛИЪН“ беше изписано в арка от големи букви.

— Мениджърът каза, че е оставил ключовете в офиса си — каза Джей.

Поведе я бавно нагоре по стълбите, като я придържаше през кръста, в случай че й трябва помощ.

А погледът му обхождаше всеки ъгъл за някой, притихнал в очакване.

— Ставаш смешен — заяви тя, когато почти я вдигна на следващото стъпало. — Сладък, но смешен.

— Няма да поемам никакви рискове. — Не искам никой от нас да свърши на снимките на шерифа, обезобразен и окървавен, с ужасен поглед. — По-добре ми обясни какво точно търсим. В предишната сграда имаше портрети, които дори не погледна втори път.

— Къстър използва остри, дръзки линии и много контраст, особено в избора на цветове. Но в една от записките си споменава, че заради „нея“ е рисувал като Моне. Импресионистично, по-меко, романтично.

— Къстър и романтика. Ще го повярвам само когато го видя.

Интериорът на сградата беше семпъл и строг. Неохотно се беше вписал в съвременността с изчистените си линии и липсата на орнаменти. Коридорите бяха осветени с окачени полилеи, от които светеха крушки с нагреваеми жички.

Между вратите, по стените и навсякъде, където можеше, бяха подредени картини.

— Мили боже — възкликна Сара и провери батерията на телефона си. Беше пълна на една трета.

— Казаха ми, че работещите тук хора се отнасят към сградата като към музей — обясни той. — По-добре, отколкото мавзолей, както наричах първия офис, в който работих.

Взе ключа от бюрото на рецепцията и започнаха търсенето. Сара се опитваше да отдаде дължимото на всяка картина, снимаше, водеше си записки, но след първия час всички минаха в една категория — „Не е Музата“.

Облегна се на стената и въздъхна.

— Добре ли си? — погледна я той.

— Уморена съм.

— Знаех си, че се пресилваме.

— Но трябваше да се направи. И то лично от мен — допълни тя твърдо.

— Само че не трябваше все още да си на крака, нали?

Отиде до близкия кабинет и се върна със стол на колелца. Допря до го свивката на коленете й в мълчалива заповед.

С въздишка на облекчение тя седна.

— Още само две стаи на този етаж — каза той. — Добрата новина е, че повечето произведения на изкуството са в партера, за да могат посетителите да ги гледат. Местните училища идват всяка година.

— А лошата новина — продължи Сара — е, че вече не останаха места, където да търсим. Сигурен ли си, че Джей Ди не е държал картини и в ограбения склад?

— Даже и да е скрил няколко там, те не са включени в инвентарния опис, който държеше в ранчото.

Във всяка една от останалите две стаи откриха по една творба на Къстър. Пейзажи.

— Е, добре — каза тя. — Закарай ме до асансьора и ще огледаме останалите етажи.

Джей погледна лицето й. Беше мрачно и разстроено — като на човек, вдъхващ си кураж преди последния етап на изтощителен поход.

— Нека да си починем, а после… — подхвана, но тя го прекъсна:

— Нали вече няма да ходя. Хайде просто да го направим и да приключваме.

След няколко минути асансьорната врата се отвори като антика, каквато всъщност си беше. Сара огледа кабината, която беше само с няколко сантиметра по-висока от коридорите. Със стандартна инвалидна количка не би трябвало да има проблеми. Но канцеларският стол щеше да я запрати във въздуха при най-лекото сътресение.

Започна да се надига бавно, но в следващия момент беше вдигната на ръце заедно със стола и настанена в асансьора.

— Може би ти не си Давид — отбеляза тя. — Сигурно си Голиат.

— Прекалено много очи.

Сара се усмихна леко и докосна лицето му.

Джей я целуна нежно и натисна бутона за втория етаж. Кабината се заклати нагоре. Когато вратата се отвори, беше спряла на средата на височината на коридора. Налагаше му се да свали стола на ръце.

Тук импровизираната изложба очевидно беше посветена на историческите фотографии и няколко картини, отразяващи значими събития. Не им отне много време в търсене, преди отново да се озоват в коридора. Когато вратата на асансьора се отвори за пореден път, Сара вече не се изненада от усещането да бъде повдигната, но то й даде ясна представа за силата на Джей.

Той винаги е толкова грижовен към мен, че забравям колко е силен.

Кабината отново се понесе нагоре.

— Историческите снимки преживяват своето възраждане — отбеляза тя. — А някои бяха с изключително качество. Например тази, на която Димаджо^[1] боядисва Хувър Дам^[2] по време на строежа й, може да направи някой колекционер много щастлив. Ако решиш да ги продаваш, ще ти препоръчам подходящите експерти.

— Ще го имам предвид, когато се стигне дотам. — Той наблюдаваше отстрани лицето й. Изглеждаше изцедена и бледа, но не можеше да прецени каква част от това се дължеше на вчерашното преживяване и каква — на днешното разочарование. — Тук имаме само един офис. Джей Ди го използваше, преди да се разболее и да изгуби интерес към всичко. Тогава се върна в ранчото и умря. Останалите помещения даваме на наематели, които са ги декорирали по свой вкус.

„Една-единствена стая?“, помисли си Сара, ужасена, че търсенето им е приключило. Ръцете й се свиха в юмруци върху подлакътниците на стола.

Без да продума, Джей разхлаби пръстите и целуна дланта й.

Този път асансьорът спря успоредно на пода. Той я избута до вратата на офиса, отключи и я въведе вътре.

На стената срещу бюрото имаше само една картина, изобразяваща внушителен залез над Джаксън Хоул в розово, пурпурно и виолетово. Беше подписан от Уикли.

— Това е изумително — отбеляза Сара. — Така и не разбрах защо Уикли не стана по-известно име.

— Може би изкуството му е било купувано от хора, които не са проявявали интерес към критиката.

Тя се усмихна накриво.

— Струва ми се, че си прав.

Останалите стени бяха отрупани с работи на Къстър. Само пейзажи.

— Още пуста земя със сияйно небе над нея — каза унило Сара. И после: — Слушай. До неотдавна не можех да се наситя на творчеството му, а сега съм разочарована, че сред картините му не открих мистичния портрет.

— Готов съм да се обзаложа, че и капитан Ахав се е чувствал по същия начин — сухо отвърна Джей. — Просто още един проклет кит.

Спря стола до огромното бюро на Джей Ди. Тя разсеяно прокара ръка през безупречно излъсканата повърхност.

— Можеш да приземиш хеликоптер върху него — подхвърли, после изкриви лице в гримаса. — Извинявай. Предполагам, още не съм се отърсила от усещането, че ме преследват.

— Аз също — кимна Джей и се замисли за отпечатъка от ботушите на третия човек. — Вероятно защото наистина го преживяхме. — Повдигна рамене и се върна към темата за бюрото: — Освен това под него е доста просторно. — Почука с кокалчетата на пръстите си по излъскания плот и се засмя: — Като малък, когато майка ми се разболя и не можеше да се грижи за мен, Джей Ди ме водеше тук и ме паркираше отдолу с няколко комикса. После крачеше наоколо и разговаряше по телефона, без да забелязва дори картините по стените.

— Няма никаква Муза — рязко отсече Сара. — Изводите са, че никога не е съществувала. Защо Лиза е толкова убедена, че е реална? Държеше се така, сякаш я е виждала с очите си и я е докосвала с ръце.

— Тя се държи така за всяко нещо. Това си е нейният свят и в него ние сме само наематели, които не плащат достатъчно висок наем. — Джей започна да отваря чекмеджетата на бюрото едно по едно. — Тук има още стари документи. Може би наистина трябва да напишем семейната история.

Сара прегледа набързо някои от книжата.

— Само разписки от ранчото, сметки и нищо, свързано с картините. — Прехапа устни и се загледа в нещо, което само тя можеше да види.

Той улови ръката й и я стисна между своите. Беше топла. Не трескаво гореща, а живително топла.

— Отпусни се, скъпа. Разполагаме с още шест дни.

— За да направим какво? — попита тя. — Да наемем ван и да започнем да обикаляме всички стари къщи, търгове и галерии в радиус от двеста километра? Можем да заснемем печелившо риалити шоу.

Джей се засмя.

Тя сложи решително двете си ръце върху облегалките на стола, сякаш имаше намерение да се изправи.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Видях тоалетна в дъното на коридора.

— Чудесна идея. И аз мога да я използвам.

Избута стола навън и спря пред вратата с надпис: „Жени“. Мъжката се намираше отсреща.

— Внимателно — каза, като я подпираше с ръка, докато се изправяше.

— Не съм направена от захарен памук — измърмори Сара.

Той облиза устни.

— Като нищо можеш да ме заблудиш.

Без да му обръща внимание, тя отвори вратата и я хлопна многозначително пред лицето му.

— Върви да намериш твоята.

Естествено, в помещението беше тъмно. Плъзна ръка по стената, за да намери ключа за лампата.

Добре дошла в Уайоминг. Върнали са часовниците назад, преди сензорното осветление да е измислено.

И все пак, храната снощи беше толкова изискана, колкото и всичко, което съм яла досега.

Откри копчето и го натисна. Стаята се изпълни със светлина. Мина през малкото преддверие с огледалата и влезе в тоалетната. Когато се обърна по пътеката между кабините, спря невярващо.

От отсрещната стена към нея се взираше жена. Беше студена, облечена в бледорозово и лилаво, със зелени оттенъци в сенките.

Музата.

В тоалетната.

Стъписана, тя можеше само да клати удивено глава.

Мистичната Муза съвсем не беше онова, което си беше представяла. Ако това беше романтичен портрет, значи отразяваше тъмната страна на романтиката. Загадъчна, мрачна, вибрираща с далечни емоции, толкова тежки, колкото и самото изображение. Въпреки че техниката се различаваше от всичко, което Сара беше свикнала да вижда в работите на Къстър, имаше достатъчно ехо от познатия му маниер, което не оставяше никакво съмнение кой е авторът.

Самата жена беше доволна, дори тържествуваща. Можеше да го забележи в очите и тайнствената й усмивка. Имаше триумф, но не и топлина, щедрост, нищо споделено. Една победа, която си беше само нейна.

Сара стоеше и се взираше в картината, в женското лице, почти сливащо се със сенките на помещението, което беше в тъмносиво, с изключение на синьото и виолетовото на беззвездното небе, надничащо през прозореца. Платното съвсем не действаше успокояващо, което безпогрешно подсказваше, че беше работа на Къстър.

Докато изучаваше Музата, я обзе усещане за изгубени мечти и отчаян копнеж.

Освен това почти интуитивно долови, че портретът беше влудяващо недовършен, дори в противоречие със самия себе си. Дисонансът в картината я накара да изскърца със зъби.

Гласът на Джей я изтръгна от мислите й:

— Сара? Добре ли си? Знам, че на жените им е нужно повече време, но седем минути?

— Ела тук — извика тя. — Бързо.

Преди да успее да изрече думите, той беше вече в тоалетната и тичаше към нея.

— Погледни. Ето я нашата Муза.

Джей спря и се загледа в картината, съвсем неподвижен, докато по лицето му се сменяха различни емоции — от объркване и изумление през чувство на облекчение към нещо друго, по-сложно, което не можеше да се опише с думи.

— В женската тоалетна — каза накрая. — Така че Джей Ди никога повече да не я види. Кучи син.

— Открихме я!

Обви ръце около него и го прегърна достатъчно силно, за да накара шевовете на врата й да напомнят за себе си. Той я вдигна и я завъртя, преди внимателно да я пусне обратно на земята.

— Сега я свали — нареди тя. — Ще ти помогна да я изнесем.

— Аз мога…

— Не е безопасно да я носиш сам. Няма да отделя поглед от тази картина, докато не я приберем на сигурно място.

— За което Лиза едва ли ще се досети. Нито пък Бъртън или…

— Няма да й кажеш? — прекъсна го Сара.

— Излишно е да бързам. Сега ние държим печелившата карта. — Погледна я отново със стиснати зъби и започна да разучава лицето на жената: — Но коя, по дяволите, е тази муза и защо Лиза толкова държи на нея?