Елизабет Лоуел
Перфектно докосване (12)

11.

Джей прекара няколко тежки часа, съсредоточил цялото си внимание върху стадото и в търсене на онова, което му създаваше усещането, че някой ги следи. Целувката със Сара беше разбъркала мислите му по начин, който не беше смятал за възможен. Въпреки че тя и Лайтфут в момента се опитваха да накарат наскоро отелила се ангъска крава да остане със стадото, можеше да се закълне, че все още долавяше аромата на лавандула от косата й и се наслаждаваше на ябълковия вкус на устните й. През тялото му премина топлина.

Старата мантра на Джей Ди отекна в съзнанието му. Остави нещата такива, каквито са. Бъди като скала, неподвижен, докато житейските несгоди минават покрай теб.

Джей се опита да пусне чувствените моменти, споделени със Сара, да минат през него и да изчезнат. Яркият спомен от разтворените й устни под неговите само накара слабините му да се стегнат още повече.

Мисли за нещо друго, нареди си той, докато се наместваше по-удобно върху седлото.

Лаят на Лайтфут го изтръгна от унеса му.

Бордър колито се взираше нагоре към малко възвишение, издигащо се между стадото и Рибарското селище, до което имаше още около час път. Беше напрегнато, с вдигнати уши и опашка, а черният му нос душеше вятъра, повяващ откъм билото.

С периферното си зрение Джей забеляза, че Скунк беше започнал да трепери.

Измъкна пушката от калъфа и зачака.

От това място земята се простираше във всички посоки, докъдето стигаше погледът му, а безбройните нюанси на зелено бяха набраздени от гранит, петна от сняг и удивителните силуети на трепетликите, чиито листа все още не се бяха появили. Някъде отляво невидим поток ромолеше на себе си, бленувайки далечното море. Границите изчезнаха. Той беше земята, земята се сливаше с него и нищо не можеше да ги раздели.

Кучетата се отърсиха, сякаш излизаха от вода, и продължиха да тормозят по-мудните животни.

Джей си пое дълбоко въздух и изчака адреналинът му да се понижи, въпреки че не можеше да се освободи от момента, в който така живо беше видял земята.

И тя също го беше видяла.

Беше точно както когато целуна Сара. Те се бяха видели. След това бе подкарала коня си редом с неговия и той осъзна, че вече не усещаше студа на кървавите спомени, които го преследваха в тишината.

— Как е вратът ти? — попита тя.

— Сравнително добре. А твоят?

— Все още се опитвам да развея несъществуваща грива — призна Сара. — Видя ли нещо?

— Теб.

Искаше й се да каже нещо, но можеше да мисли само за това колко блестящи бяха сините му очи. Стисна устни при спомена за целувката му.

— Красива, много красива жена.

— Галантен лъжец — отвърна му с усмивка.

— Самата истина.

С потъмнял от желание поглед, тя наблюдаваше всяко негово движение.

— Иска ми се да можех да уловя това чувство и да го нося в джоба си винаги.

Надникна в очите му и видя в тях много. Опита му, товара му, радостта му от ездата из тези земи.

С нея.

Тогава Скунк се втурна към склона, където вечнозелените дървета извисяваха разрошените си глави към слънцето. Коремът му почти опираше в тревата, когато спря така внезапно, както беше тръгнал.

— Там, отдясно на пушката, има един „Глок“ — заговори Джей. — Ако ти се наложи да го използваш, първия път натисни рязко спусъка. След това ще е по-лесно. И внимавай по какво стреляш.

— Какво има? — попита тя.

— Отивам да разбера.

Ембъл пое в тръс към мястото, където Скунк се снишаваше в тревата. На всяка крачка Джей оглеждаше земята пред кучето. Но единственото движение, което забелязваше, беше неравното потръпване на ушите на коня. Също като другото животно, и жребецът беше доловил миризма, която не му харесваше.

Скунк запълзя бавно напред, преследвайки с нос нещо във въздуха. Въпреки че козината на врата му беше видимо настръхнала, не издаваше никакъв звук.

Без да откъсва поглед от посоката, в която се движеше колито, Джей поведе Ембъл под ъгъл встрани от него. Скоро ездачът и конят се озоваха в прикритието на дърветата.

С потръпващ срещу вятъра нос Скунк леко повдигна глава.

Стопанинът му оглеждаше склона, към който кучето беше съсредоточило цялото си внимание.

Лицевата му страна представляваше гранитна скала, върху която все още имаше снежни петна. Камъни и малки дървета бяха нападали върху тревата, където колито лежеше в очакване.

Джей знаеше, че шумата често скрива тесните ловни пътеки, които хората понякога използваха. Възвишението не беше в имота на Върмилиън, въпреки че имаха право да го използват за паша и свободно преминаване. Част от него граничеше с национален парк, отворен за всеки, който обича дивата природа и има официално разрешение да ловува.

Там със сигурност има нещо, размишляваше той. Нещо, което Скунк не харесва. Нещо, което кара врата ми да настръхва толкова неприятно, колкото и тази сутрин. По различен начин, но също толкова предупредително.

Погледът му настойчиво търсеше издайнически отблясъци на слънчевата светлина, отразена в стъкло или метал. Но виждаше само потръпващите от вятъра треви и дървета.

Скунк се изправи и затича обратно към стадото, което бавно се придвижваше към Рибарското селище. Каквато и миризма да го беше примамила, беше изчезнала.

Със сигурност искам да разбера какво помрачава прехода ни.

Но знаеше, че щом кучето се беше отказало, нямаше никакъв смисъл да рови из храстите. С последен обхождащ поглед се върна при животните.

И при Сара.

— Видя ли нещо? — попита тя, щом приближи достатъчно.

— Само планината — отвърна той. — Имах някакво моментно усещане, че ни наблюдават. Но не както по-рано.

— Какво му е различното?

— Не мога да го обясня. Просто го почувствах.

Тя вдигна ръка над очите си и се огледа.

— Май нервността ми е заразна.

— Не само твоята.

— И на кучетата — съгласи се Сара.

Той бутна шапката си назад и въздъхна.

— Не знам дали те улавят сигнали от мен, или обратно. На тази височина понякога съзнанието си прави шеги с нас. Също като хората, които са оглушали, но често им се струва, че чуват звуци.

— Искаш да кажеш, че пренасяш мислите си в празното пространство?

— Нещо такова.

Кравите продължаваха тромаво пътя си, оставяйки хората назад. Двамата ездачи дръпнаха юздите и ги последваха.

— Проблемът е — продължи той, — че щом веднъж застанеш нащрек, разумът ти отказва да спре.

Тя го погледна, докато наблюдаваше възвишението, което стадото бавно заобикаляше.

Скунк излая рязко и замръзна, загледан в същата посока.

— Това е — равно отбеляза Джей и отново измъкна пушката. — Кучето е убедено, че на билото има нещо. — Ниско изсвирване изпрати Лайтфут към онази част на стадото, която беше най-близо до склона. — Вземи „Глок“-а и остани при животните. Дръж под око онзи сипей. Ние със Скунк отиваме на лов.

— Колко дълго ще…?

Но Ембъл вече се отдалечаваше в галоп, следвайки нетърпеливото коли към следата на невидимата миризма, носена от вятъра. Сара остана загледана след тях за момент, после се протегна назад и измъкна пистолета от кожената торба отстрани на седлото.

— Добре — каза тя на Джезабел. — Сега сме само ти, аз и този пистолет.

Кобилата помръдна с уши, без да откъсва поглед от стадото, останало без куче, което да води кравите в редица.

Сара наблюдаваше Джей. Не беше приятно, че я беше оставил сама с говедата, но разбираше, че трябваше да го направи. Докато не откриеха какво ги преследва, нямаше да могат да преценят доколко ги застрашава.

Не бях на кон, когато стрелях по мишени. Съмнявам се, че така ще мога да улуча нещо друго, освен земята. Но животните се страхуват от оръжие — и от миризмата, и от звука.

Това трябва да свърши работа.

Погледна към билото, извисяващо се над дърветата, където отчупена скала образуваше сива ивица през земята. Светлината струеше иззад облаците, които непрекъснато се увеличаваха. Не бяха достатъчно тъмни, за да предвещават дъжд, но изглеждаха прекалено тежки, за да ги пренебрегнат напълно. Сенките се спотайваха в тихите места, цепнатините и проломите се удължаваха, докато слънцето се снижаваше към западния хоризонт.

Усети как Джезабел се стегна под нея и се улови за седлото със свободната си ръка. Кобилата се втурна напред, за да препречи пътя на Кинг Коуб, преди да успее да стигне до поляна със свежа, пролетна трева, растяща в началото на гъста гора. Телето измуча гневно, но все пак се върна обратно.

В другия край на стадото Лайтфут работеше усилено. Животните очевидно усещаха, че водачите им бяха намалели наполовина. Телетата бяха твърдо решени да се отдалечат просто защото имаха тази възможност.

— Това са кравите, които познавам и мразя — измърмори Сара, без да се пуска от седлото. — Опаки и инатливи до мозъка на костите си. Чудя се дали в породистите ангъси няма и гени от породата Холщайн.

Джезабел изобщо не се интересуваше от родословието на кравите. Наострила уши, тя се въртеше и пристъпваше напред, отрязвайки всяка пътека встрани от стадото, за да покаже на малките, че за тях е по-добре да останат при майките си. От другата страна Лайтфут водеше обречена борба за надмощие. Говедата си бяха наумили да тръгнат във всички възможни посоки.

Пътеката, която следваше стадото, все повече се приближаваше към гората. Единственото, което го отделяше от дърветата, бяха разпръснатите по земята скали, напомнящи изоставени от дете части на конструктор. Слънцето огряваше камъните, сякаш нарочно подбирайки парченцата кварц и слюда в гранита.

Преди да успее да се наслади на гледката, още по-малко пък да потърси с поглед Джей, кобилата й отново се втурна към Кинг Коуб.

Сара за пореден път се вкопчи в седлото и си помисли колко вкусно е телешкото.

И тогава чу стремителен звук, сякаш внезапен порив на вятъра връхлетя тревата, храстите и дърветата. Животните внезапно спряха и се скупчиха на едно място, обезпокоени от нещо, което тя не можеше да види.

Закова Джезабел на място и се загледа по посока на шума.

Там. Във високата трева, където гора не може да вирее.

Нещо се движеше бързо като падаща по склона вода, буйна и неудържима. Забеляза, че няколко от телетата бяха успели да заблудят Лайтфут и се насочиха към тучната морава далече от стадото.

Последва жълтеникавокафява светкавица.

Внезапно осъзна какво караше тревата да се дипли и навежда. Беше виждала нещо подобно в едно шоу като дете и образът на лъвицата, преследваща газела, се беше запечатал в съзнанието й.

Разстоянието беше прекалено голямо за изстрел. Можеше да уцели някое от телетата, както и всичко друго. Огледа се трескаво за Джей. Видя го на около километър и половина от стадото, на склона, преметнал пушката през рамо, да оглежда люлеещата се трева. Движеше се успоредно с животните, но доста по-високо. Освен ако не се получеше фатален рикошет, стоката щеше да бъде в безопасност.

Пумата увеличи скоростта, за да съкрати разстоянието до телето, което се беше отдалечило най-много от останалите. Кафеникавата козина очертаваше стегнатите мускули, а от тялото й струеше неудържима сила, когато изненадващо направи няколко накъсани скока.

Първият изстрел на Джей прокънтя сякаш до самото ухо на Сара. Беше по-оглушителен от всичко, което беше чувала във филмите или при упражненията в стрелба, когато беше носила звукови протектори. Във въздуха се чу изщракване, преди ехото да я връхлети.

Тревата пред котката сякаш се надигна и се завъртя. Дивото животно не обърна внимание нито на звука, нито на куршума, плиснал смъдящи песъчинки в муцуната му. Плячката беше съвсем наблизо и вече нищо не можеше да застане на пътя й. Пумата приклекна за последен скок.

Вторият и третият изстрел отекнаха във високата долина. Котката се стовари на земята като марионетка без конци.

Говедата се опитаха да се отскубнат от стадото и да се втурнат натам, накъдето ги водеше собственият им инстинкт. Сара беше прекалено заета в усилията си да се задържи на седлото, за да забележи как Джей тръгна към падналата пума. Джезабел си имаше работа и беше твърдо решена да я свърши.

Иззад високите треви се появи Скунк. Между двете кучета и кобилата животните най-после бяха събрани в малка размирна група. Джей се приближаваше бавно, за да не ги уплаши допълнително.

— Ще взема пистолета — обади се той. — Пумата е убита.

Сара му го подаде нервно. Вместо да го прибере в кожената торба, той извади малък кобур и го закачи на колана си. Пистолетът прилегна идеално в него.

Тя понечи да каже нещо, премисли и се спря на:

— Мислех, че планинските лъвове не се нахвърлят на едър рогат добитък.

— Здравите почти никога не го правят — отвърна той, без да откъсва очи от стадото. — Тази котка беше почти умряла от глад и беше осакатена при някаква схватка. Вероятно се е пробвала с някой лос или малкото му и майката е взела надмощие. Елените имат остри копита и ги използват смело, когато се налага.

— Горката пума. Ако не беше ти, щеше да умира бавно и мъчително.

Мъжът я погледна.

— Досетих се, че може би ще застанеш на нейна страна.

— Така е. Майката природа е най-жестока към хищниците. Болните и слаби животни са лесна плячка и не страдат дълго в дивата природа. Докато хищник в същото състояние се мъчи с месеци и умира в агония.

Ленив вятър разроши тревата с хладни пръсти.

— Продължаваш да ме изненадваш — отбеляза Джей.

— Защо? Аз съм прозрачна като стъкло.

Той се усмихна леко.

— Както кажеш, скъпа. Хайде да закараме тези крави до Рибарското селище.

— Ами пумата?

— Намираме се в държавна гора. Ще се обадя по радиостанцията, за да уведомя някого от лесничеите.

— Бумащина в тази пустош?

— А дали цялата земя не се управлява от бюрокрацията? — отвърна с въпрос Джей.

Тя въздъхна шумно.

— Ако ти трябва свидетел, видях как стреля предупредително, макар да беше съвсем ясно, че дивата котка си бе наумила да похапне телешко.

— Благодаря ти, но няма да се наложи. Трупът ще подскаже на нея или на него всичко, което е необходимо да се знае. — Загледа я отблизо. — Не се замислих, когато те оставих тук. Добре ли си?

Тя го погледна изненадано.

— Ездата с мен до тук за теб беше като да скочиш в плувен басейн — поясни той. — Но да останеш сама срещу неизвестна опасност, е все едно да се хвърлиш да плуваш в океана.

Сара се усмихна мрачно.

— Ами, за момент наистина се запитах: Олеле, какво правя тук? Но тогава Джезабел се втурна след едно теле и нямах време да мисля за нищо друго, освен да се задържа върху седлото, без да изпусна пистолета. Хубаво е, че използваш въжета за юзди. Кобилата досега щеше да е скъсала кожените ремъци.

— Но ти се справи с всичко. Само това има значение.

Джей подсвирна на кучетата и стадото за пореден път бавно тръгна към Рибарското селище.

— Наистина ли си добре? — попита я той.

— Аз… не знам как да го обясня — равно отвърна тя в опит да подреди мислите си. — Част от мен беше очарована да се намира на място, където не мога просто да си поръчам храна или да имам достъп до цялото човешко знание чрез телефона си. Но другата крещеше неистово, че съм полудяла. Тогава вятърът повя откъм прохода и въздухът замириса на стари камъни и сладникава трева. Почувствах се толкова жива и истинска. Усетих ударите на сърцето си, слънцето и въздуха върху кожата си. И се запитах кога съм престанала да слушам тялото си.

Когато млъкна, той изсумтя окуражително, издавайки желанието си да научи повече за нея.

— Сан Франциско е необикновено място, едновременно вълнуващо и сигурно — бавно поясни тя. — Там съм част от огромна, сложна система, създадена от човешки същества. Аз съм само елемент от тълпата, която не обръща внимание на останалите части, образуващи цялото. Има да се правят толкова много неща, да се видят, да се опитат…

— И всички тези неща ти липсват?

Жената кимна.

— Освен това открих, че тук съм свързана с една различна цялост, от която напълно се бях откъснала. Затова яздя при всяка възможност — за да си напомням, че съществуват различни светове. Различни светове. Бях го забравила в неистовите опити да избягам от детството си. Забравих онази част от живота си, когато като момиче стоях боса във високите треви върху отвесна скала над Тихия океан и вдишвах въздуха, който не беше докосвал нищо друго, освен Япония.

Джей наблюдаваше устните й, обзет от вълнение, което не можеше да определи.

— Аз чувствам същото. Различни светове. Просто трябва да реша как да изживея живота на босоного дете в поне един от тях.

— Ами вече порасналите?

— Никакви притеснения — отвърна той по-скоро мрачно. — Възрастният е наясно, че всеки един свят се протяга към него и взема своите жертви под формата на пот, кръв и мечти.

Тъмните й очи се взираха в неговите, но не намираха в тях никаква утеха.

— Няма безплатен обяд — подметна тя. — Но, по дяволите, аз продължавам да го търся.

— Като стана въпрос за обяд — каза Джей, — трябва пак да се обадя на старите Солванг. Преди няколко часа не ми вдигнаха.

Докато той разкопчаваше една от кожените торби на седлото, Сара се загледа в кучетата, охраняващи кравите. Вече беше научила, че те надушват проблемите много преди нея. И й беше забавно да ги наблюдава в действие.

Джей извади радиостанцията, превключи на честотите на рибарската хижа и каза:

— Айвър? Инга? Вземете слушалката.

И зачака отговор.

— Хайде, Айвър — измърмори нетърпеливо. — Дори ти не можеш да ловиш риба цял ден. Вдигни! — Отново зачака.

Продължи да чака.

— По дяволите! — изруга накрая, като остави радиостанцията в режим на готовност. — Сигурно още са за риба, секат дърва, занимават се с градинарство или кой знае с какво. Трябва да поддържат връзка постоянно, но… — Повдигна рамене и продължи: — И двамата са доста независими. Затова живеят в Рибарското селище през цялата година.

— Допускаш ли, че може да са хванали пъстърва? — попита Сара, без да си направи труда да прикрие глада си.

— Това е най-добрата храна, на която можем да разчитаме, освен ако не полудеем достатъчно и не изпечем Кинг Коуб.

— Пъстърва, телешко. Телешко, пъстърва. Кой би могъл да избере?

— Ако малкият Коуб не се научи да се държи прилично, ще се радваме и на двете.

— Колко остава до Рибарското селище?

— Пак ли огладня?

— Ездата е много по-изтощително занимание от седенето на стол.

— От най-високата точка на пътеката право отпред се вижда езерната му част. Оттам до хижите ни остават около двайсетина минути път.

— Пъстърва. Телешко. Пъстърва. Телешко.

Той се усмихна и подсвирна на кучетата да ускорят крачка. Скоро изкачиха билото, откъдето бавно поеха надолу. Колибите бяха закътани сред дърветата, но навесът за лодките бе изложил избелелите си дъски на самия бряг на сапфиреното езеро.

— Виждаш ли някакъв плавателен съд? — попита Сара, като се изправи на стремената и се огледа.

— Не. — Джей отново опита с радиостанцията. Отговор не последва. Ругаейки под носа си, пъхна апарата в едната от кожените торби.

— Нещо не е наред ли? — погледна го тревожно тя.

— Какво?

— Изглеждаш така, сякаш вратът ти е настръхнал. При това много.