Пол Ливайн
Ези-тура (33)

33. Стъписване от пистолет

Както предположих, ченгето започна да си приказва с двете високи страхотни жени на плажа. Не можех да го обвиня. През повечето нощи най-вероятно се натъкваше само на водорасли и изхвърлени от корабите боклуци.

Очите ми бяха свикнали с тъмнината, но въпреки това виждах тримата само като силуети, едва осветени от лампите по Оушън Драйв. Не знам какво, но нещо ме накара да настръхна. Може би заради начина, по който беше възседнал АТВ-то. Стъпи с двата крака на земята. За стабилност. Да не би да се опасяваше, че двете жени могат да го нападнат?

След това ми мина през ум, че тази поза не е непременно отбранителна.

Спуснах се към тях в момента, в който онзи извади оръжието, и изкрещях:

— Ей! Стой!

И да ме чу някой от тримата, не пролича по нищо. Когато посегнах към кобура…

Три бързи изстрела.

Двете жени паднаха на пясъка.

Боже!

Стрелецът се намести на седалката и потегли спокойно на север, после сви към Оушън Драйв. Хукнах към мястото, където бяха паднали двете жени.

Елена лежеше по гръб в плитката вода.

Виктория — по очи в пясъка.

— Виктория! — извиках.

Никакво движение. Никакъв звук.

— Виктория!

Бях на десетина метра. Тя се надигна на едно коляно, обърна се към мен. Дори в тъмнината видях паниката в очите й, замръзналото й изражение.

— Ранена ли си?

Не ми отговори, а пропълзя към Елена. Обърна я внимателно. Гърдите на Елена бяха окървавени. Две рани, едната в средата, в гръдната кост. Другата сантиметри вдясно. И трета рана, точно между очите, които бяха отворени и обърнати нагоре.

Две в гърдите, една в главата.

Полицаите ги обучават на това. Също и наемните убийци обаче.

Коленичих и прегърнах Виктория, която трепереше.

— Проснах се на пясъка и си мислех, че след миг ще умра. Но той не стреля по мен. — Разрида се. — Боже… Горката Елена.

— Съжалявам — казах. — Не ставам за бодигард.

— Не. Ти беше прав. За бога, Джейк, заради мен я убиха!

— Грешката е моя — казах. — Трябваше да съм с теб.

По дяволите! Опитах да ги защитя и се провалих с гръм и трясък. Истината е, че Елена умря и заради двама ни.

 

 

Призори минаха неколцина бегачи и бързоходци, които почти не обърнаха внимание на местопрестъплението. Ченгетата на Маями — истинските — ни разпитваха дълго и досадно.

Поотделно.

Започнаха с Виктория.

Когато стигнаха до мен, слънцето вече надничаше над хоризонта, където океанът се срещаше със сиво-синкавото небе. Бяхме под шатрата, която полицаите предвидливо издигнаха близо до поста на спасителите. Бяха оградили с ленти плажа от каменната стена към улицата до самата вода, където забиха метални рейки. Започваше приливът и скоро местопрестъплението щеше да е под вода.

Направиха снимки, пресяха пясъка, за да намерят гилзите, отбелязаха местата им с флагчета. Дойде човек от патоанатомията и взе трупа. В моргата щяха да направят пълна аутопсия.

Разпитваха ме детектив Джордж Бариос и млада полицайка от „Убийства“, детектив Линда Васкес. Приличаше на петнайсетгодишна. Предположих, че Бариос я обучава. От друга страна, ченгетата често разпитват по двама. Единият може да пропусне нещо, което другият да улови. Единият може да задава въпроси учтиво, а другият да те удря по топките с телефонния указател — не че останаха много в ерата на интернет и мобилните телефони.

И Джордж Бариос, и Линда Васкес бяха със сини униформени якета с надпис „Полиция Маями Бийч“ на гърба. След около час слънцето щеше да ги накара да съжаляват, че са ги взели. Бариос изглеждаше уморен. Може би трийсет години събуждане посред нощ по подобни поводи си казваха думата.

— Може ли по-кратко? — попитах. — Безпокоя се за Виктория.

— Тя е добре — увери ме Бариос. — Ако има нужда някой да я гушне, имаме хубави парамедици за целта. — Изгледа ме особено. — Но е похвално, че опитваш да я предпазиш.

— Това въпрос ли е, Джордж?

— Не. Ето го въпроса: Чукаш ли я?

— Какво общо има това с всичко останало? И отговорът е „не“.

— Тогава ми помогни да схвана какво се е случило. Знаел си, че госпожица Лорд ще дойде на брега посред нощ, за да се срещне с момичето от „Анастасия“.

— Елена Туркина. Нека поне й окажем почит, като я наричаме с името й.

— И си казал на госпожица Лорд да не идва.

— Смятах, че може да е опасно.

— Това единствената причина ли е?

— Защо? Виктория да не би да посочи друга?

— Отказа. Позова се на привилегированите отношения адвокат — клиент.

— Може би трябва да последвам примера й. Тя знае повече от мен.

— А ти знаеш ли какво мисля аз, Ласитър?

— Броиш дните до пенсия и ги умножаваш по двайсет и четири, за да получиш часовете.

— Онази вечер, в клуба „Анастасия“, едва не те убиха, докато опитваше да измъкнеш информация от това момиче… Елена… как й беше името.

— Туркина. Е?

— Тя е връзката ти с Надя Делова, която ти мислеше, че ще се появи в съдебната зала и ще реши делото ти в твоя полза. Някъде между „Анастасия“ и снощи обаче си открил, че Делова няма да ти помогне. Или по-лошо, че ще ликвидира аргументите ти. Решаваш да не отидеш на срещата. И казваш на колежката си също да не ходи.

— И какво? Или вече съм го казал?

— Какво се случи през последните четирийсет и осем часа, за да промениш решението си?

— По кой случай работиш, Джордж? Убийството на Горев или този тук?

— За бога, Ласитър, да не би да ми казваш, че не съм прав да мисля, че убийствата са свързани?

Вместо да отговоря, просто се намръщих. Бариос беше доловил основните неща правилно, но докъде щеше да стигне с тях?

— Та да систематизираме — каза той. — Казал си на приятелката си да не идва тук.

— Колега е.

— Както искаш. И си й казал, че самият ти няма да дойдеш.

— Да, точно така.

— Но си дошъл, въпреки това. С оръжие.

Бях предал беретата на първите пристигнали ченгета, заедно с разрешителното ми да я нося. Вероятно щяха да я държат поне шест месеца, преди да ми я върнат, ако изобщо я върнеха.

— С оръжието ти не е стреляно — намеси се детектив Линда Васкес.

Почти бях забравил, че е с нас.

— Да. Хукнах към тримата точно когато фалшивият полицай извади пистолета си.

— Защо не стреля? — попита Васкес.

— Както тичам? От петдесет метра? Към трима души? — Обърнах се към Бариос. — Джордж, водил ли си новобранката си на стрелбището?

Васкес изобщо не се смути.

— След като извършителят е потеглил с АТВ-то, защо не стреля по него тогава?

— Защото исках да стигна при Виктория и Елена. И АТВ-то сви към Оушън Драйв. Ако бях стрелял, вероятно щях да улуча някой пиян турист от Айова.

Васкес доби озадачен вид, като че ли нещо, което казах, не се връзваше.

— Твърдиш, че си дошъл тук, за да защитиш жените.

— Не разбирам, детектив. Да не би да ме упрекваш, че не съм стрелял към града? Искаш да се бях държал като шерифа Уайът Ърп, както направиха вашите приятелчета преди няколко години?

— Това е друга история — прекъсна ме Бариос.

Не искаше да говорим за това. Колинс авеню, Ърбан Бийч, 2011 г. Не най-славният момент за славните ченгета от Маями Бийч. Дават знак на мотоциклетист да спре. Той не спира, при което десетина полицаи изстрелват по него 116 куршума. Да, убиха го. Няколко пъти. Също раниха и трима пешеходци.

— Просто изглежда странно — каза детектив Васкес. — Самоназначил си се за бодигард на твоята приятелка…

— Колега.

— Пристигаш с пистолет, обаче си на такова разстояние, че всъщност няма какво да направиш.

— Дойдох, в случай че се появят Алекс Горев и главорезите му. Ще ги позная от три преки. Бих могъл да ги спра. Полицай на АТВ… това не изглежда особено опасно.

— Когато онзи тип е приближавал жените, не ти ли мина през ум, че може да не е полицай? — попита Васкес.

— Че защо? Беше с униформа и се движеше със средство, което приличаше на полицейско.

Двамата детективи се спогледаха. Сякаш решаваха за какво да говорят. Отгоре се разкрякаха няколко бели чайки, после кацнаха на мокрия пясък и се заеха да кълват наоколо в търсене на закуска. Аз самият нямаше да откажа чаша кафе.

— Не си наясно как ние виждаме нещата, нали, Ласитър? — попита Бариос.

— Не ме бива да мисля като ченге. Може да ми нарисуваш нещо на пясъка с пръчка.

— Ще ти дам жокер. По някаква причина си решил, че другото момиче от бара, Надя Делова, няма да ти е от полза за делото. Не си искал да те свързват с нея. Казваш на своята много привлекателна колежка да се откаже. Тя обаче не се отказва. Не ме питай защо. Още не знам. Казвам, че има репутация на невероятно етичен човек, което не може да се твърди за теб или Соломон.

— Добре. Да приемем, че всичко, което казваш, е истина — казах. — Какво от това?

— Замисли се малко, Ласитър. Хайде. Мобилизирай размътения си от сътресенията мозък и го използвай.

Замислих се, както ми бе поръчано, и, разбира се, схванах какво има предвид. Всъщност трябваше да се сетя по-рано. Защото Джордж Бариос, като всяко ченге, вижда злина, накъдето и да се обърне.

— Ау, Джордж, не може да си сериозен. Мислиш, че съм знаел, че някой ще убие Елена?

— И по-лошо. — Бариос въздъхна и ме погледна с уморени, разочаровани очи. — Знаел си къде ще бъде. Може ти да си организирал цялата работа. Не си бил тук, за да защитиш двете жени. Дошъл си, за да защитиш убиеца. Защото си мислиш, че след като Надя Делова научи за убийството на приятелката си, ще се зарови още по-дълбоко в дупката, в която се крие.

— Това са глупости.

— Само версия. Възможност. Една от много други.

— Мога ли сега да си тръгвам?

— Не съм извадил белезниците, нали?

— Дойде ли моментът, в който казваш: „На твое място, Джейк, не бих напуснал града точно сега“?

— Не. За бога, Джейк. От години си мечтая да напуснеш града.