Либа Брей
Леговище за сънища (61)

Веселбата продължава

Вятърът беше поел в предсказаната посока североизток по-рано от предвиденото. С такава сила плющеше върху ръчно изписания плакат, който Мейбъл и Джерико бяха провесили над входа на музея, че на него се четеше: ЕЧЕР ОЖБА НА ЯСНОВИД! В музея Джерико и Мейбъл се занимаваха с последните приготовления около откриването на изложбата. Мейбъл редеше малки триъгълници от сандвичи с кресон върху подноси, донесени от трапезарията на „Бенингтън“, а Джерико поставяше на мястото им последните брошури за изложбата.

— Изглежда много хубаво. — Мейбъл се приближи към него.

— Наистина — съгласи се Джерико. — Без твоята помощ нямаше да успея, Мейбъл. Благодаря.

Прав си, помисли си тя.

— Пак заповядай.

Сам пристигна, изтръска капките от палтото си.

— Навън става отвратително.

— Надявам се, че това няма да спре хората — притесни се Мейбъл. — Изглеждаш страхотно, Сам.

— Благодаря, Мейбъл. Ти също. Къде е Ийви?

— Мислех, че идва с теб! — рече Мейбъл.

Сам беше наполовина свалил палтото си. С въздишка го наметна обратно и го закопча. Пътьом си грабна сандвич от подноса и го натъпка в устата си.

— Задръжте откриването. Връщам се с почетната гостенка.

— Знаеш ли къде е? — попита Мейбъл и преподреди сандвичите, за да скрие празнината от липсващия сандвич.

— Почти съм сигурен.

Малко по-късно Сам се втурна в заведението под „Уинтроп“ и трескаво огледа тълпата. Група пияни гуляйджии се бяха надвесили над фонтана, където някой бе пуснал малка акула чук във водата. Акулата се луташе в плиткото, а посетителите я сочеха и се смееха. Ийви беше в центъра на вниманието на маса, пълна с модни богаташи, мъже и жени с лесни усмивки и непостоянна вярност, които сякаш поглъщаха всяка усъвършенствана от уроците по дикция дума, излизаща от устата й. Мъжът, който седеше твърде близо до нея, я прекъсна и подхвана някаква история, за която Сам можеше да си заложи главата, че е пълна скука. Насочи се решително към тях и потупа Ийви по рамото.

— Ей, здравей, Сам — твърде ведро поздрави Ийви и Сам разбра, че е почти пияна.

— Ийви, може ли да поговорим?

— Ама виж сега, старче, не можеш ли да почакаш? — намеси се по-възрастен мъж с тънки мустаци. — Бърти ни разказваше страшно забавна история за…

— Сигурен съм, че историята е да си умреш от смях, друже. Може чак да ми се наложи да отскоча и да си направя завещанието заради събитието, на което ще си умра от смях. Ийви, може ли?

— На нейно място, щях да отговоря не може — упрекна го някакво момиче.

— Нима — отряза я Сам.

Ийви се почувства ужасно, скочи и приповдигнато каза:

— Дръжте ми местенцето топло, пиенето — студено, мили мои! — и последва Сам към ъгъла. Мънистената й рокля се беше разшила и след нея се влачеха малки стъклени мъниста, приличаше на екзотична, сменяща оперението си птица.

— Каква е основната идея, Сам? Защо беше толкова груб с приятелите ми?

— Тези не са ти приятели. Истинските ти приятели се чудят къде си. Забрави ли?

Безизразното изражение на Ийви му каза, че точно това е станало.

— Тържественото откриване на изложбата на Ясновидците в музея. Тази вечер. Ти си почетен гост.

Ниви прехапа устни и потри чело.

— Честно, Сам. Тази вечер не мога.

— Защо? Болна ли си?

Сам притисна устни към челото й и стомахът на Ийви се присви.

— Не. Но… предаването мина зле, Сам. Много зле.

— Следващия път ще мине по-добре.

— Няма. Не разбираш — измънка тя.

— Разбирам едно, ти обеща, Ийви.

— Знам. Знам, че обещах. И съжалявам. Наистина, обещах. Но… не мога.

Сам скръсти ръце.

— И защо?

— Просто не мога. Това е всичко. О, извинете! — Ийви извика и даде знак на минаващия сервитьор. — Бъдете абсолютно неустоим и ми донесете още един коктейл „Венера Милоска“?

— Разбира се, госпожице О’Нийл.

— Знаеш ли защо са го кръстили така? Защото след две чаши вече не си чувстваш ръцете — направи опит да се усмихне Ийви, макар главата да я болеше, а душата й да беше изморена. А сега предаваше всички. Е, щяха да го преживеят. Всичко щеше да мине чудесно и без нея. Нямаше сили да се изправи пред всички онези хора в музея, особено след предаването от тази вечер. Едва можеше да гледа Сам в лицето. Той не сваляше очи от нея с граничещо с неприязън чувство, което проникваше през алкохолната омая, в която се бе потопила през изминалите няколко часа.

— Това ли е всичко, което искаш? — попита огорчено Сам. — Да си прекарваш весело?

— Ти ли ме питаш?

— И аз обичам да си прекарвам весело. Но не през цялото време — издържа на погледа й той.

Ийви се изчерви.

— Ако си дошъл тук, за да ме изкараш извън нерви, мисията е изпълнена. Можеш да се пръждосваш.

— Приятелите ти разчитат на теб.

— Тяхна грешка — прошепна Ийви. — Искаш да се върна в онзи музей ли? Да говоря за призраци? Ти не си бил в онази къща с онова… онова създание. Не знаеш какво беше! — Изрече ядно. Очите й плуваха в сълзи. — Попитай Джерико. Той знае. Той разбира какво е.

Искаше да го заболи, забеляза, че трепна от думите й, и това беше още един грях, за който да се мрази на сутринта, но сега, когато езикът й не знаеше прегради, не можеше да се спре.

— Виждам как онези… ужасни твари излизат от горящите стени. Чувам Немирния Джон да ми казва — да ме предупреждава — за моя брат! Знаеше за Джеймс, Сам. Когато съм спокойна, виждам всичко. Затова не стоя спокойно и със сигурност не искам да си търся поводи да ги виждам по-често. Всяка вечер, преди да си легна, се моля тези картини да се махнат от главата ми. Не помогнат ли молитвите, моля се джинът да успее.

Ийви усещаше началните признаци на главоболието. Позволила беше Сам да я доведе до това състояние. Там й беше грешката.

— Съжалявам, не съм Джерико — студено рече Сам.

— Аз съжалявам за всичко — измърмори Ийви.

— Това включва ли и снощи?

Тя не отговори.

— Ийви, скъпа! — извика й кавалер с мустаци някъде отстрани. — Изпускаш цялото забавление.

— Да не сте посмели да започнете без мен! — извика тя в отговор и избърса сълзите си с юмруци.

С размазан грим на очите и с изискано начервените си под формата на лъка на Купидон устни, Ийви напомни на Сам за бляскавата любимка на тържеството по случай Новата година, но като въплъщение на отминаващата. Думите й за Джерико го бяха засегнали. Лошо. Опита се да го преглътне.

— Ийви! — Леко я улови за ръката. — Веселбата не може да продължава вечно.

Ийви вдигна очи към Сам, войнствено, но и донякъде умоляващо. Попита почти шепнешком:

— Защо да не може?

Дръпна ръката си и Сам я пусна, погледът му я изпроводи, докато тичаше презглава към живеещата за удоволствия тълпа.