Либа Брей
Леговище за сънища (21)

Двойката

— Ето я! Това е Гадателката на влюбените! Ийви, насам! Ийви! — почитателите се трупаха около Ийви, която се показа от карания от шофьор крайслер, махна им и им изпрати въздушни целувки. Репортерите стояха приготвили бележниците си. Т.С. Уудхаус наклони шапка. Изражението му предвещаваше беди. Ийви го поздрави с учтива усмивка.

— Ето го Сам! — извика някой, когато Сам се бе появил по тротоара, подвиквайки, ръкуваше се с хората и махаше сърдечно към тълпата.

— Сам! Сам! — крещяха те. Ийви с усилие запази усмивката си. Влудяваше я, че трябва да поделя вниманието със Сам, но щеше да изтърпи четири седмици.

— Свинска мръвчице! — Сам стигна до Ийви и й целуна ръка. На улиците хората нададоха радостни възгласи.

— О, ама не са ли най-прекрасната двойка, която сте виждали? — попита една жена от предната редица.

— Малко прекаляваш, нали? — прошепна Ийви в ухото на Сам, без да губи усмивката си, насочена към публиката.

— Успехи жъне само прекаленото, вампирче — отвърна той и се приведе по-близо. — И щом циркът приключи след няколко минути, ще ми дължиш голяма услуга.

— Я почакай. Аз… — Троснатият отговор на Ийви беше прекъснат от електрическо писукане. Господин Филипс бе пристъпил към микрофона и високоговорителите разнесоха гласа му над Пето авеню. — Дами и господа, „Дабъл Ю Джи Ай“ има удоволствието да ви представи най-жизнерадостната двойка на Ню Йорк след Скот и Зелда! Любовта им превзе града мълниеносно! И сега ще можете да слушате госпожица О’Нийл два пъти седмично по това радио в „Часът на сапун Пиърс“! Без повече въведения, позволете ми да ви представя: Гадателката на влюбените. Ийви О’Нийл и нейния възлюбен Сам Лойд!

— Задръжте! — изскочи някакъв фотограф. — Благодаря.

Репортерите подвикваха, за да привлекат вниманието на Сам и Ийви. Но Ийви знаеше към кого да се обърне най-напред.

— Господин Уудхаус?

— Божичко, благодаря, госпожице О’Нийл — измърка Уудхаус. — Или трябва да ви наричам бъдеща госпожо Сам Лойд?

Очите на Ийви просветнаха.

— Госпожице О’Нийл засега стига.

Моливът на Т.С. Уудхаус витаеше над бележника.

— Сигурен съм, че всички си умираме да разберем каква е била първата ви среща, влюбени гълъбчета.

— Ами… — подхвана Ийви.

— Случи се една лунна нощ — прекъсна я Сам. — Имаше пълнолуние, помня. Направо най-красивото септемврийско пълнолуние, което сте виждали. Бях си изгубил кучето…

— Спарки.

— Точно така. Виках: „Ела, момче, ела, Спарки!“.

— Това беше най-покъртителният вик, който сте чували — допълни Ийви. — Доплака ми се, когато го чух. Все още ми се плаче, когато чуя гласа на Сам.

Сам изви вежда при заяждането на Ийви. Тя му отвърна с усмивка. Усмивката беше предизвикателство.

— Давай, скъпи — запърха с клепки. — Разкажи им останалото.

— Добре — провлачено рече Сам и потисна ухилването. — И така. Вечерта беше страхотна. Да, господа, страхотна вечер. Нали разбирате, бляскавото момиче, което стои тук пред вас, не е дамата, която за пръв път срещнах на гара Пен. Всъщност отначало я взех за клошарка. Не помниш ли колко ужасяващо изглеждаше онази вечер, Медена питчице? — потупа ръката на Ийви Сам. Скованата й усмивка го зарадва. — Беше покрита със сажди и мрачна. Носеше роклята на майка си и ония дебели вълнени чорапи, които бабите и сирачетата от войната носят. А и един от зъбите й липсваше. Страховито. Но аз се влюбих до уши.

— Олеле, татенце, май и на теб скоро може да ти се наложи посещение при зъболекаря. — Ийви се разсмя и стисна по-силно ръката на Сам. Надяваше се да го е заболяло.

— Да. Пътят от Охайо е дълъг. Не че Сам имаше нещо против начина, по който изглеждам. Страшно беше изненадан от факта, че говори с истинско момиче. Момичетата обикновено не говорят с теб, нали, скъпи? Горкото ми момче не е имало много късмет с представителите на женския пол. Майчице, ами че дамите май са те намирали малко нещо противен, нали, скъпи? Не ми ли сподели, че потрепервали от допира ти?

— Но ти успя да видиш скритата в сърцето ми добрина, нали, Свинска жмерчице?

— Успях. Наложи ми се да ползвам лупа, но видях, че там има такава.

— Какво общо има това с изгубилото се куче? — провикна се някой.

— И така, въпреки че беше покрита с мръсотия и смърдеше като танцовата зала Бауъри, Свинската жмерчица тук ми предложи да гледа на каишката на Спарки. Аз, естествено, я взех за избягала от лудницата. Нали ме разбирате, при този вид и миризмата, която се носеше от нея, а ми и твърди, че имала особени дарби. Реших в мига, в който ми се представи за Мария Антоанета, да повикам полицията.

— Хахахаа, ама и ти, ама и ти… — Ийви го ощипа по бузата. Силно. — Скъпото ми мъжленце. Само метър и шейсет истинска радост си. Моят личен леприкон-талисман.

Сам я изгледа гневно.

— Висок съм един седемдесет и седем.

— Така ли? — удиви се Ийви. — Я да видим. Аз съм един петдесет и седем… — Тя уви ръка около врата на Сам и го принуди да участва в сравнението. Тълпата гръмна в смях.

— Метър седемдесет и пет — сковано се усмихваше Сам.

— Страшни са тия двамата. Сложете ги заедно да водят. Ще са по-забавни от „Сам и Хенри“^[1] — каза репортерът.

— Хайде, хайде, само един от нас е в радиото. Нали така, скъпи? — попита Ийви. И погледът й предупредително срещна този на Сам.

— Така е — съгласи се Сам. — Само един от нас има достатъчно сила за две вечери на седмица.

Тълпата отново се разсмя с удоволствие. От другата страна господин Филипс стоеше, скръстил ръце с доволно изражение, сякаш е заложил на чистокръвен английски кон, убеден в победата му. Представителите на пресата записваха всичко надлежно, смазвайки колелцата на утрешната машина за създаване на звезди.

— Кога е сватбата? — провикна се някой от тълпата.

— Да, кога е големият ден? — попита Уудхаус, а след като чу тона му, Ийви можеше да се закълне, че е започнал подготовка. — Искам да съм сигурен, че ще имам време да дам костюма си за гладене.

— Ами… юни? — заусуква го Ийви.

— Вие, двете гълъбчета, можете ли да изчакате толкова дълго?

— О, мисля, че мога да чакам до края на вечността — сряза го Ийви. — Щом това означава да чакам скъпия ми Сам.

— Господин Филипс, ще излъчвате ли сватбата по радиото?

— Можете да се обзаложите, че ще я излъчим! — прогърмя гласът на господин Филипс.

— Сам! Ийви! Какво ще кажете за една снимка за утрешните вестници, а?

— Разбира се! — Ийви мина леко пред Сам, за да могат фотографите да уловят целия блясък на новата й рокля.

Фотографът й махна да се отдръпне.

— Ийви, захарче, би ли застанала до Сам? Искаме да ви хванем и двете щури хлапета заедно.

Веждите на Сам заиграха срещу нея с влудяваща ехидна усмивчица.

— Да, бъдеща госпожо Лойд. Самотен съм, ако не сте до мен.

— Хайде, и двамата. Покажете ни част от магията — провикна се фотографът. Тълпата ги насърчи, Сам уви ръка около рамото на Ийви и я придърпа към себе си.

— Краааасота! Сега огромна усмивка, кажете „зеле“.

— Зеле! — усмихна се широко Сам.

— Четири седмици — процеди до него Ийви.

— Страхотно — каза след няколко минути господин Филипс, потупвайки ръката на Сам, след като двамата с Ийви бяха позирали за още снимки под набиващото се на очи лого на радиото над главите им. — Направо страхотно!

— Нали! — съгласи се и Сам. Зад гърба на господин Филипс Ийви го изпепеляваше с поглед.

— Приберете се и си отпочинете преди голямата среща тази вечер — посъветва ги господин Филипс на излизане. — Вие, влюбени пиленца, всяка вечер ще излизате на светско събитие. О, и естествено трябва да споменавате радиото.

— При всяка възможност — даде дума Сам.

— Ийви, харесва ми този твой младеж — рече господин Филипс за довиждане.

Ийви подари на шефа си сияйна усмивка, която угасна миг след като той излезе.

— При всяка възможност?

Сам сви рамене.

— Хората са като кутретата. Трябва да знаеш как да ги почешеш по коремчетата. Като говорим за…

Погледът на Ийви пресече думите му.

— Не доближавай коремчето ми.

— Хич да не се косиш. Четчиците ми за почесване са прибрани. Трябва да говоря с теб. Насаме.

— Ела с мен — тежко въздъхна Ийви и го поведе по боядисаните със златиста боя коридори на радиото.

Сам подсвирна.

— Бива си го местенцето.

— Не се разнежвай много. Тук ангажиментът ти е с ограничен срок. — Ийви се усмихна сладко на гардеробиерката. — Милдред, скъпа, дали ще имаш против да ни заемеш стаята си за няколко минути.

— Не, разбира се. — Милдред се промуши през вратичката. — За вас винаги, влюбени гълъбчета.

Ийви окачи на вратата табелката ВРЪЩАМ СЕ СЛЕД ПЕТ МИНУТИ и затвори двете й половини. Облегна се на купчината палта, скръстила ръце на гърдите си.

— Имаш две минути, Сам.

— Тогава да врътвам кранчето на чара.

— Ти чар ли разливаше? Ха!

— Донесох ти подарък, бъдеща госпожо Лойд.

— Бъдеща госпожо Лойд — намръщи се Ийви. — Божичко, да се надявам ли, че си ми донесъл цианид.

— Чух, че това е подарък за първата годишнина от брака. Заповядай. — Той подаде на Ийви плика. — Какво можеш да научиш от това?

Тя го заобръща объркана.

— Сам, празен е.

— Без майтап! Обърни го. Точно този празен плик е адресиран до майка ми. Изпратен е от мъртвата възлюбена на Уил.

Ийви се намръщи.

— Къде го откри?

— Тук идва интересното. Открих го в мръсен стар сандък, който измъкнахме от избата на музея на вуйчо ти.

— Честно ли, Сам?

— Кълна се в Бога.

— Защо ще му е на вуйч… на Уил да прави това?

— И аз това питам. Имам нужда от гадателските ти способности, Савска царице.

— О, Сам. Сега ли?

— Сделката си е сделка, Агнешка мръвчице — наблегна на думите си Сам.

Ийви затвори очи и притисна плика между дланите си. Пликът беше стар и Сам бе единственият човек, докосвал го от дълго време. Наистина щеше да й коства усилие, за да се зарови в тайнственото му минало, а на Ийви не й се искаше да си докара главоболие, което да я мъчи следващия час.

— Съжалявам, Сам. Нищо не излиза.

— Помъчи се.

— Помъчих се и то как!

— Я не ми ги пробутвай тия. Едва се поизпоти.

— Има нещо необичайно във вещите ти, Сам. Същото се случи и когато се опитах да гадая по картичката в сакото ти. — Ийви прикри уста с ръка, щом след секунда се усети, че никога не е споменавала за това пред него.

— Какво си направила? — присви очи той. — Първо ми взимаш сакото, после се опитваш да гадаеш по картичката? Защо, малка…

— Любопитна бях!

— Тя си е само моя, сестро!

— ОТКРАДНА МИ ДВАЙСЕТ ДОЛАРА! — викна Ийви.

— Всичко наред ли е вътре? — дойде от другата страна на затворената врата гласът на гардеробиерката.

— Направо страхотно! — отвърна й Сам и се обърна пак към Ийви — Значи не си успяла да научиш нищо от картичката на майка ми?

— Нали точно това ти казах току-що?

Сам стисна зъби.

— Пробвай тук. Ще забравя за тази работа с картичката. Но ми дължиш едно хубаво гадаене по плика.

— Добре, обаче, Сам…

— Имаме уговорка, Ийви.

Очите на Ийви се стесниха.

— Не бих се омъжила за теб, дори да си последният мъж на земята.

— Ако съм последният мъж на земята, то ще е защото си вкарала без време в гроба другите окаяници. Гадай.

Ийви изстена към Сам и затвори очи, пое дълбоко дъх и прибягна до номерата, които беше усвоила в радиопредаването през изминалите два месеца, когато историята на някой предмет й убягваше. Притисна дланта си към написаното от Ротке, с личен почерк като пръстов отпечатък, надяваше се, че оттук ще получи пролука. Но колкото и да упорстваше, не постигна много — само някакви си откъслечни спомени, които просветваха мимолетно. Без да се плаши, тя се съсредоточи върху написаните думи Да се върне на подателя, потри пръсти по написаните думи, сякаш се опитваше да ги прочете като Брайлово писмо. Искрица от миналото просветна обещаващо, после изтля.

— О, не, недей — прошепна Ийви, притисна още по-силно с пръсти. Несигурното видение се закрепи върху витрината на кашерна^[2] месарница, на която висяха парчета разфасовано месо. Вратата се отвори и от нея излезе непозната жена. Видението изглежда искаше да остане с нея.

— Улових нещо — рече леко унесено Ийви. — Майка ти червеникава коса ли имаше?

— Не. Тъмна, като моята.

Ситни капчици пот избиха по челото й. Ийви увеличи усилията си. Червенокосата жена тръгна с лека стъпка по оживената улица с наредени от двете страни колички с различни стоки. На тротоара стояха няколко жени с плакати ДАЙТЕ НА ЖЕНИТЕ ПРАВО НА ГЛАС и Ийви почувства припламналото у жената неодобрение към суфражетките^[3], а също така почувства как неодобрението прикрива по-дълбокото желание да се присъедини към тях. Подмина двама мъже, които разтоварваха с огромни щипци димящ блок лед от задната част на един камион.

— Някакво място, мога да разбера какво е — рече Ийви, прокарвайки палец по плика. — ОРЧ… Орчард Стрийт!

Мъж с ермолка^[4] и престилка на месар, тръгна тромаво след жената, размахал куп писма.

— Има някакъв мъж. Вика я… „Анна!“ това казва. „Анна, имаш поща.“

— Анна… — Сам повтори името, опитваше да изрови свързан с него спомен.

Червенокосата жена се спря, за да прегледа пощата си. Някои от писмата бяха адресирани до господин и госпожа Ицхак Розентал.

— Госпожа Розентал? — измърмори в унеса си Ийви.

— Не познавам никаква госпожа Розентал — рече Сам.

Ийви продължи. Червенокосата жена прегледа последните две писма. Едното беше адресирано до Анна Полотник. Другото писмо беше от Ротке до Мириам.

— Ето го — излезе от унеса си Ийви. — Коя е Анна…По-ло-т-н-и-к?

— Анна… Анна… — Сам щракна с пръсти, когато се сети. — Разбира се! Анна Полотник!

— Разбира се! Милата стара Анна — подигра му се Ийви.

— Беше ни съседка в детството ми — обясни Сам. — Дошла е с един и същ кораб с родителите ми. Мила дама. Когато готвеше борш, цялата сграда миришеше на зеле с дни. И борша си го биваше. Сега си спомням, тя излизаше с един човек на име Розентал, Ицхак Розентал. Сигурно се е омъжила за него. Видя ли друго, свързано с майка ми?

— Не. Но Анна не изглеждаше много щастлива от това писмо, Сам. Стори ми се притеснена или гневна. — Усилията, които бе положила при гадаенето си взимаха своето от Ийви. Коленете й бяха схванати. Сам й помогна да седне на стола на Милдред.

— Добре ли си, Савска царице? — Той извади носната си кърпа и избърса лицето й.

— Ще ми развалиш целия грим — скара му се Ийви и се извърна. Ужасното главоболие вече беше започнало. — Не разбирам защо това писмо е у Уил. Казал ти е, че дори не е познавал майка ти.

— Може да не я е познавал — рече Сам. — Писмото беше сред книги на Ротке. Може би тя е познавала майка ми. Надявам се само Анна Полотник да даде някакви отговори. Когато я открия. — Сам пъхна плика отново в джоба си заедно с кърпичката. — Още нещо, сега, когато ще си в ефир два пъти седмично, няма ли да е прекрасно, ако поговориш и за изложбата на ясновидците.

— Радиото и сапуни „Пиърс“ не ми плащат, за да отвличам вниманието на хората със страшилките и плашилките, Сам.

— Ти само направи следното: „Всички призраци се кълнат в сапуни «Пиърс»! Най-чистите призраци в града ще посетят изложбата на Ясновидците в Музея на американския фолклор, суеверията и окултното!“.

— Сам, как така успя от днешния съвсем обикновен ден да направиш нещо съвсем различно? — попита Ийви, докато разтриваше слепоочията си.

Сам се ухили и разпери широко ръце.

— Всеки с дарбата си, хлапе.

Милдред отново почука.

— Госпожице О’Нийл? Ще се забавите ли още?

— Това е знак да си тръгваш — Ийви изблъска Сам през вратата. — Не забравяй, че довечера имаме среща, в хотел „Пиер“ е тържеството на някакъв забогатял от петрол тексасец. Човекът плува в него — в богатството, а не в петрола. Добра реклама е.

Сам й смигна.

— Добре. Щом е добра реклама. До довечера, сладурче.

— Какво щастие за мен — каза Ийви и за секунда Сам се почуди дали е била сериозна, или се е пошегувала.

Сам сви по 57-а улица към железницата на второ авеню. Вървеше и не спираше да оглежда тайнствения плик. От доста време това беше първият му пробив. Дано Анна Полотник знаеше нещо, което да отведе Сам до майка му. Но първо трябваше да открие Анна.

Открита кола с рекламен флаг на „Чудодейния целебен еликсир на Мортън“ обикаляше бавно улиците. Някакъв мъж се държеше за предното стъкло и викаше с мегафон към хората:

— Защитете се от екзотичната болест с „Чудодейния целебен еликсир на Мортън“ — всяка бутилка е изпълнена с благотворното действие на истински радий за цветущо здраве! Не позволявайте любимите ви хора да станат жертва на китайската сънна болест! Купете си още днес от „Чудодейния целебен еликсир на Мортън“!

Сам поклати глава. Нищо не носеше такова голямо богатство като спекулирането с хорските страхове. За секунда той се замисли дали да не даде урок на този тип и да използва силите си, за да му задигне портфейла, но се отказа. Точно сега късметът му работеше. А ако суеверната му майка го бе научила на нещо, то беше да не насилва късмета си.

Обнадежден, Сам се изкачи по стълбите, за да чака влака.

Изобщо не забеляза кафявия седан, който го следваше от няколко пресечки.