Либа Брей
Леговище за сънища (32)

Пневматичната компания на Бийч

По време на пътуването към библиотеката Сюърд Парк мислите на Лин се върнаха към броденето от предишната вечер. Притисна пръсти към прозореца на автобуса, усети студеното стъкло и се замисли как тези същите пръсти бяха преобразили пейзажа, променили атомите към нещо ново и пълно с енергия. Това я накара да осъзнае вселената, която носеше в себе си, същността си да бъде едновременно вълна и частица, в непрекъсната промяна, непрекъснато друга. Всичко беше магично, с изключение на онзи странен момент с тунела и предупреждението на Уей Мей. Естествено, трябваше да има научно обяснение за просветванията и звуците, които идваха от тунела, някакъв енергиен източник, който си струваше изследването, нали? Лин никога не беше разговаряла с призраци, които се държат по този начин.

Щом момичето пристигна в библиотеката, госпожа Белпре, библиотекарката, й се усмихна, поинтересува се дали е харесала книгите и й препоръча други. На свой ред Лин я попита дали знае нещо за фирма за уреждане на бракове „О’Баниън и Лий“, но госпожа Белпре поклати глава.

— А как е приятелят ти Джордж? — зададе тя шепнешком въпроса си.

— Все така — отговори Лин.

— Надявам се скоро да се събуди — госпожа Белпре я потупа по ръката.

Лин бегло си спомни части от съня от миналата нощ, в които беше видяла Джордж. Сънищата бяха символи. Парчета от пъзел. Изобщо не можеше да ги постави някъде. Имаше нещо особено у Джордж на железопътната гара.

Железопътната гара. Това беше интересно.

Когато бродеше из сънищата, Лин можеше доста ясно да чете думите. Когато сънуваше наистина, не можеше. Думите се размазваха или съзнанието й се отнасяше нанякъде. Но снощи — да, сега си спомняше! — успя да прочете идеално: ПНЕВМАТИЧНА ТРАНСПОРТНА КОМПАНИЯ НА БИЙЧ. Тя тръгна импулсивно към каталога, запрехвърля картоните, докато не стигна до информация, която я развълнува. Ето я на картона, черно на бяло: Пневматична транспортна компания на Бийч.

Истинска беше. Или поне някога е била.

Лин сложи настрана посветените на науката книги и разрови старите вестници, четеше за място, което двамата с Хенри считаха за измислено от тях, място, което съществува само в сънищата.

Ню Йорк Трибюн

26 февруари 1870

УДИВИТЕЛНО ПОСТИЖЕНИЕ!

ГОСПОДИН А.И. БИЙЧ НАЙ-ПОСЛЕ ОТКРИ ПНЕВМАТИЧНАТА ПОДЗЕМНА ЖЕЛЕЗНИЦА С БЛЯСКАВ ПРИЕМ!

Обещава да продължи линията до Сентръл парк…

Тази сутрин беше открито чудото на съвременния транспорт, дълбоко под суматохата и блъсканицата из претъпканите градски улици на Ню Йорк. Пневматичната транспортна компания на Бийч бе построена от екипи от мъже, които работеха ден и нощ и при огромна секретност. Най-накрая нейният изобретател и архитект, редакторът на „Сайънтифик Америкън“ господин Алфред Или Бийч, я представи пред любопитното общество.

В продължение на година ъгълът на Уорън и Бродуей, заета от магазина за дрехи на Девлин на Бродуей № 260, беше обект на много предположения. Минувачите забелязала тресящата се земя, екипите за копаене и купчините пръст, които всяка нощ се появяваха зад магазина. Днес вече цялото вълнуващо начинание излезе наяве.

„Дами и господа! Днес точно под тези улици открихме бъдещето на пътуването — Пневматичната транспортна компания на Бийч. Вижте това чудо сами и се удивете.“ Господин Бийч ликуваше в красиво обзаведена чакалня, изпълнена с репортери, високопоставени лица, политици, нетърпеливи да се качат на неговото подземно чудо, което вървеше под Бродуей, тръгваше от Уорън Стрийт под магазина за дрехи Девлин и завършваше на Мъри Стрийт, извървявайки разстоянието от триста стъпки посредством сгъстен въздух, нагнетяван от огромна турбина. Господин Бийч предлага да се увеличи дължината на тунелите.

 

Лин отново прочете вестника: Пневматичната транспортна компания на Бийч; Магазинът за дрехи на Девлин; Бродуей, 260; ъгълът на Бродуей и Уорън. Към статията имаше рисунка на гарата, както е изглеждала в деня на откриването: повдигнатите чакални, полилеите и фонтанът, дори пианото. Това със сигурност беше гарата от разходките им из сънищата. Трескаво прегледа другите изрезки, докато не стигна до втора статия:

ПНЕВМАТИЧНАТА МЕЧТА НА БИЙЧ ИЗДИША

Днес градът се готви да затвори първата подземна гара

Лин изчете набързо статията. С огромни усилия господин Бийч беше превърнал своята експериментална мечта в истина. И точно когато всичко било обнадеждаващо, през 1873 година, Ню Йорк и останалата част от страната били обхванати от икономическа паника. Парите за развитие на идеята за подземна железница свършили. Прототипът на метро на господин Бийч бил затворен завинаги през 1873. Мястото се превърнало за известно време в стрелбище. През 1875 година красивата украса завинаги била затрупана под камък.

Следващите статии споменаваха само накратко Пневматичната транспортна компания на Бийч. Градът продължил. Магазинът за дрехи на Девлин се превърнал в сграда на компанията „Роджърс, Пийт и Ко.“, която изгоряла до основи. На мястото на старата постройка издигнали нова. През 1904-та, в близост до старата пневматична железница била отворена първата станция на метрото, тази при Кметството. Прокопали тунели. Построили и нови подземни пътища, но господин Бийч не доживял да ги види. Пневматичната транспортна мечта отдавна вече не съществувала, била само неясна бележка под линия в историята на Ню Йорк.

Тогава защо сега се появяваше в сънищата на Лин и Хенри?

В предната част на библиотеката настъпи суматоха и привлече вниманието на Лин. Пристигнали бяха полицаи и молеха читателите да си съберат нещата и да напуснат. Госпожа Белпре спореше приглушено със здравния инспектор, който я умоляваше да даде имената на всички, за които е известно, че са посещавали библиотеката през изминалите две седмици.

— За по-нататъшно разследване е — обясни той. — В крайна сметка това засяга общественото здраве.

Позицията на госпожа Белпре остана непоклатима.

— Не. Това е въпрос на лична неприкосновеност.

— Какво има? — прошепна Лин на една майка, събрала децата си.

— Затварят библиотеката заради сънната болест — отговори майката на кантонски^[1]. — Страхуват се, че библиотеката може да е заразена. Представят го като ситуация, налагаща спешни мерки. Тази сутрин затвориха основното училище, изолираха храма и обществената баня.

До масата на Лин се приближи полицай.

— Всички трябва да си тръгват, госпожице — по поведението му си личеше, че съжалява. Лин подреди статиите и книгите на масата и тръгна към вратата.

На излизане от библиотеката мина покрай един мъж, който стоеше на предните стъпала с кофа с лепило и четка и лепеше бележка на предната врата: ЗАТВОРЕНО ДО СЛЕДВАЩО НАРЕЖДАНЕ ПО ЗАПОВЕД НА ЗДРАВНИЯ ОТДЕЛ НА ГРАД НЮ ЙОРК.

 

 

Мислите на Лин бушуваха, докато чакаше автобуса за Чайнатаун. Пневматичната транспортна компания на Бийч беше съществувала. Нейна е била подземната железница под магазина за дрехи на Девлин. И всяка нощ двамата с Хенри виждаха и железницата, и магазина в броденията си из сънищата. Автобусът пристигна, но тя не се качи. Вместо това се качи на тролейбуса за Бродуей, слезе на парка пред Кметството.

В съня й Джордж я беше повел към чешмата, затова Лин тръгна в същата посока и вървя, докато я откри. Пи от водата и се загледа в гувернантките, които бутаха бебешки колички по обточената с дървета пътека. Какво точно се надяваше да открие тук? До чешмата беше решетката. Тя застана върху нея, погледна през старите метални пръчки към подземието, усети полъха, който идваше отдолу.

— Дарете монета, млада госпожице? — поиска скитник от една пейка в парка.

Вонеше на урина. Лин се премести срещу посоката на вятъра. Впери поглед към симфонията от движение по Бродуей — коли, тролеи и хора, които бързаха, накъде ли не, без да спират. Миналата нощ в съня, докато стоеше на същото място, Джордж беше посочил нещо зад нея. Какво искаше да види? Тя огледа редицата от обществени сгради и осъзна, че това е същият ъгъл, на който двамата с Хенри се виждаха всяка нощ в странната, повтаряща се част от съня в началото на тяхната разходка — само че от едно отминало време. Все едно ги посещаваше призрачен град, изгубен сред страниците на историята.

— Тежко е по улиците в студа, госпожице — рече скитникът и този път Лин пусна монета в дланта му.

— Благодаря, госпожице. Да, студено, студено, студено. Преди спях там долу, в тунелите — скитникът кимна към решетката. — Но вече не слизам. Там има кошмари. Чуваш ги как те викат. Лошите сънища взеха Сол, Моузес и Ралф. И не остана нито косъм от стария Патрик и от жена му, Моди, също. — Очите му се разшириха и той сниши глас до тревожен шепот. — Там долу има нещо, госпожице. Призраци — довери й и вдигна поглед към призрачните спирали из покрития с мъгла хоризонт. После скочи от пейката и се затътри, протегнал ръка към минаваща двойка, подвикна им: — Извинете ме, милостиви господине, скъпа госпожо, ще дадете ли някоя пара?

Във въздуха миришеше на дъжд, затова Лин си тръгна от парка и взе автобуса за Чайнатаун. Накрая на Мълбъри Стрийт хората се трупаха в Кълъмбъс парк, където някакъв мъж с мегафон, придружен от преводач на китайски, обясняваше, че незабавно ще бъде проведена задължителна здравна проверка.

— Всички жители трябва да си покажат документите — ревеше мъжът.

Сред тълпата се надигна ропот.

— Не можете да се отнасяте така към нас! Имаме права! — извика Томас Чан. Той беше на двайсет и осем, дипломиран в Принстън адвокат. И като го наблюдаваше тук, в парка, застанал до майка си и баща си, Лин си помисли, че изглежда герой също като Джейк Марлоу.

— Гражданите имат права — ревна в отговор мъжът с мегафона.

— Аз съм роден тук. Аз съм гражданин. Но имаме права и като човешки същества — отвърна Томас. Другите се присъединиха към протеста му — не просто хората от Чайнатаун, ами и съседи, в които тя разпозна жители на улиците Орчард и Лъдлоу, а също и от Малката Италия. Мъжът с мегафона крещеше:

— Ако не се подчините, ще бъдем принудени да ви вкараме всички в лагери под карантина!

— Лин!

Тя се обърна и видя Грейс Люн да се промъква през тълпата.

— Лин! Чули? Не е ли ужасно? — каза момичето, когато стигна до нея.

— Какво да чуя, Грейси? — попита Лин разгневена. Мразеше начина, по който Грейси разпространяваше клюките, останала без дъх.

— Джордж!

Лин се вледени.

— Какво за Джордж?

Грейси избухна в сълзи.

— О, Лин. Мъртъв е!

Целият парк и всичко в него се сви до една точка. Лин се задушаваше.

— Затова са тук сега. — Грейс посочи към мъжа с мегафона. Избърса сълзите си. — Майка му го открила тази сутрин. Цялото му тяло било покрито с мехури, сякаш е бил изяден отвътре и нищо не било останало. А когато поискали да го преместят, костите му… — Грейси сподави хлипане. — Костите му се разпаднали на прах.

Лин си спомни самия край на съня. Нещо ужасяващо се приближаваше към Джордж и той вече изглеждаше мъртъв, като човек, който знае, че екзекуторът му чака. Лин Чан. Събуди. Се, беше й наредил той.

Предупреждение

ВПЕРЕНИ В НЕБЕТО ОЧИ

— Тази вечер сте ужасно тиха, госпожице Чан — каза Хенри от мястото си зад пианото, докато двамата с Лин чакаха влака в света на сънищата. Долу Лин седеше на ръба на фонтана и разсеяно прокарваше пръсти през водата.

— Днес е починал моят приятел Джордж — сковано съобщи тя. — Боледуваше от сънната болест.

Наблюдаваше как златната рибка плува на зигзаг във водата като оранжево вълнение.

— О, Лин. Ужасно съжалявам да го чуя. — Хенри седна до нея.

— Благодаря — промълви Лин. — Сънувах го. Снощи.

Хенри помълча за миг.

— Може би се е сбогувал.

— Може би — рече Лин. Но сънят в никакъв случай не беше от внушаващите покой. Смъртта на Джордж истински бе наранила Лин. Някъде дълбоко в себе си бе вярвала, че той ще победи болестта. Беше млад и силен. В крайна сметка Лин също беше млада и силна. И това не й бе помогнало да запази краката си.

Влакът влезе в гарата с шумно свистене. Без да каже нито дума, Хенри предложи ръката си, а Лин не я отблъсна.

— Какво има, войниче? — попита Уей Мей в мига, в който Лин слезе при гората.

— Днес е изгубила своя приятел Джордж заради сънната болест — отговори на въпроса й Хенри и тримата се заслушаха в нежното чуруликане на птиците, без да знаят какво да кажат или да направят.

— Трябва да дадем на духа му покой — рече най-накрая Уей Мей.

— Какво имате предвид? — озадачи се Хенри.

— Много е важно мъртвите да се почитат. Да бъдат уверени, че могат да бъдат щастливи в отвъдното, особено когато смъртта им е била жестока — каза Уей Мей. — Иначе духът не може да намери покой.

Хенри се замисли за майка си, как седи в гробницата и прехвърля молитвената си броеница, заобиколена от всичките онези изрисувани светци, които й носят утеха. Помисли си и за погребението на Джаспър с костта за супа. Ритуалите бяха важни.

— Отивам да доведа Луис — рече той и потупа Лин по рамото. — Ще го направим, както трябва, според традицията на Чайнатаун и Ню Орлиънс.

Хенри, Луис, Уей Мей и Лин се събраха на хълма над златното село. Луис изсвири бавна мелодия на цигулката си и изпя химн, който беше научил като дете. Уей Мей откъсна клонче от едно близко дърво и го превърна в благовоние, което запали със свещ, направена от стръкче трева. Сладкото, димящо ухание се присъедини към аромата на бор и гардения.

— Как го направи? — удиви се Хенри.

Но Уей Мей вече събираше шепа камъчета и ги притисна в юмрук със свирепо изражение на лицето си. Отбори ръката си и се показа чаша чай.

— За приятеля ти — рече тя и Лин поднесе дара върху подложка от диви цветя.

— Нямам снимка на Джордж — обърна се тя към Уей Мей. — Трябва да имаме.

Уей Мей й подаде пръчка.

— Рисувай.

Лин я послуша, движеше пръчката в пръстта и направи просто изображение на лице — кръг, две процепчета за очи, линия за нос и друга за уста. Погледна към Уей Мей.

— Знаеш какво да правиш — насърчи я Уей Мей и насочи ръцете й към рисунката в пръстта.

Лин поклати глава.

— Съмнявам се, че ще успея.

— Напротив, ще успееш — увери я Уей Мей.

Лин си представи лицето на Джордж, но пред очите й беше само призрачният Джордж от съня. Пое дълбоко дъх и после го видя, какъвто го познаваше приживе — слаб, пъргав, с полуусмивка на уста, с извити вежди, сякаш е постоянно учуден. Глупавото сумтене. Изпълненият с надежда поглед, който се стрелкаше към вратата на „Чайната“ всеки път, когато я отвореха, сякаш някой можеше да влезе през нея, понесъл на ръце увитото му прекрасно бъдеще.

Искри и пращене изскочиха от върховете на пръстите й. Обходиха кожата й и се стрелнаха към врата й, главата й се замая от тях. После вибрациите отекнаха в нея, сякаш някаква нейна част се беше присъединила към този свят на сънищата, всичките й молекули се променяха към нещо, което тепърва щеше да бъде написано. По земята пропълзяха цепнатини.

Лин отвори очи, чувстваше се леко замаяна. На мястото на грубата рисунка в пръстта сега се издигаше фиданка, жълто-зелена, изпълнена с нов живот, и се протягаше към слънцето. Червени венчелистчета напираха от белите пъпки. Лин наблюдаваше светлината, която искреше по новите й филизи. Беше забавно и в същото време съвършено. Това беше същината на Джордж: нещо, което винаги е на ръба да се роди. Нещо, което не е готово да умре. Извърна глава, за да не видят другите сълзите й.

— Успях — оповести тя. Лин не знаеше дали сълзите, които се стичат по страните й, са за мъртвия й приятел или от виновната радост, която изпита, когато откри новата си сила.

Кратка мълния просветна над околността. Върховете на дърветата изгубиха форма и цвят, сякаш бяха заличени от гневно дете. Пронизителният хор от насекоми разсече за миг тишината. Уей Мей каза молитва над символичния гроб на Джордж.

Лин набра шепа цветове от кучешки дрян и ги постави близо до фиданката.

— За Джордж. Нека сега всичките му сънища са щастливи.

Хенри кимна към Луис, с когото подхванаха весела песен, сякаш двамата се присъединяваха към погребална процесия на Бърбън Стрийт, а тъгата отстъпваше пред тържеството на живота. Високо горе на небето сънят прие своя наситен златист оттенък.

— Надявам се, когато умра, някой да си спомня за мен с толкова обич — пожела си Уей Мей.

Наблизо ято бели чапли литнаха с крясъци към блестящите розови облаци.

Уей Мей улови ръката на Лин.

— Виж, душата му е свободна.

Лин гледаше към небето и не се обърна, за да погледне към пулсиращата светлина в тунела, нито чу стържещия, ръмжащ хор, който се надигаше в непрогледния мрак.