Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ясновидците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lair of Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Либа Брей

Заглавие: Леговище на сънища

Преводач: Евелина Пенева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Василка Ванчева; Йоана Ванчева

Коректор: Йоана Ванчева

ISBN: 978-954-357-368-4​

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10829

История

  1. — Добавяне

Зелената светлина

Далеч под повърхността на града Върнън „Големия Върн“ Бишъп и неговите хора се опитваха да се стоплят, докато чакаха контрабандиста на алкохол, който ги беше наел, за да складират товар пиене. Работата беше проста: канадското уиски идваше с кораб. Преди това корабът влизаше в пристанището, Върнън и хората му го наобикаляха, взимаха бъчвите, връщаха се и поставяха алкохола в подобните на пещера стари каменни тунели, които се виеха под моста Бруклин. Екипът, който Върнън си беше подбрал, се състоеше от Леон, огромен мъжага от Ямайка, боксирал се за кратко като аматьор, и кубинец на име Тони, с ограничен английски, но Върнън се разбираше добре с кубинците, понеже съпругата му беше от Пуерто Рико и говореше испански. От нея Върнън беше понаучил някоя дума и фраза, достатъчни да води прост разговор.

На мястото беше много тъмно. Единствената светлина идваше от лампата върху каската на Върнън, от фенера на Леон и от фенерчето, което Тони държеше здраво.

— Куанто тиемпо мас?[1] — попита Тони, като вървеше напред-назад, за да не измръзне.

Върнън сви рамене.

— Докато не дойде шефът.

— Тук не ми харесва — измърмори Леон, дъхът му излизаше на облачета, които се изпаряваха на светлината от фенера.

Върнън се чувстваше добре в тунелите. Като работник под земята беше прокопал някои от тях. Това беше опасна работа. Извършваше се надълбоко, където човек можеше да копае само по няколко часа на ден, иначе налягането щеше да го съсипе. Гордееше се, че е имал своя дял в прокопаването на онова, което щеше да се превърне в бъдещето на града — метрото, мостовете и тунелите.

— Казвам ви, че усещам нещо не както трябва — повтори Леон.

— Не ни навличай островните си суеверия — нахока го Върнън с фраза, която беше заел от братовчед си Клайд.

През голямата война Клайд служи в съставената изцяло от чернокожи Деветдесет и втора дивизия. Войната свърши и братовчед му се върна в Харлем с ордени и горд, въпреки липсващия крак вследствие на гангрена, появила се заради рана от куршум. Пушеха пури и играеха хазарт в задната част на бакалията на Джаксън Младши до малките часове, смееха се и пиеха уиски, слушаха как посетителите свирят на джаз пианото. Но Клайд изглеждаше обсебен. По-късно, под жълтеникавата луна, той каза: „Видях неща в тази война, които нито един човек не бива никога да вижда. Неща, които те карат да забравиш, че сме хора, а не глутница зверове, изпълзели от някоя тиня. И най-проклетата част от всичко е, че и животът ми да зависи от това, не бих могъл да си спомня защо се бихме в тази война. В крайна сметка воюването се превърна в навик.“

Пет месеца по-късно Клайд замина за Джорджия на гости на роднини. Отишъл до града за разхладително. Местните не проявили много любезност към него, носел униформата си и блестящите се медали, а онези му казали да ги свали. Клайд се възпротивил. „Бих се за тази страна в тази униформа. Изгубих и крак. Получих право да я нося.“

Добрите хора от Джорджия не били съгласни. Влекли го през града, вързан за задната част на камион, запалили го жив, после го провесили от най-високото дърво. Някои разправят, че човек можел да чуе писъците му чак от съседния град. Семейството му изобщо не получило обратно медалите.

Странно беше, че Върнън си спомни точно сега Клайд. През изминалите няколко нощи сънуваше своя отдавна починал братовчед. В съня Клайд не носеше патерица, а униформата му беше нова и чиста. Махаше на Върнън от верандата на къща с градина отпред и с красиво прасковено дърво в двора, точно място, за каквото Върнън си мечтаеше и той да си има. До Клайд стоеше красиво момиче в старомодна булчинска рокля и воал. „Сънувай, с мен…“ прошепнала беше тя в ума на Върнън.

Приел беше съня като знак, че всичко ще бъде наред, че тази работа с контрабандиста и допълнителните пари може би означава най-после парче от тортата и за него. Но сега нещо от съня пропълзя под кожата на Големия Върн като сърбеж, който не можеше да почеше. Не знаеше причината.

Чу шум надолу по дългия тунел. Мъжете скочиха разтревожени.

— Те ли са? — прошепна Леон.

Върнън вдигна ръка за тишина и впери поглед в мрака, чакаше.

— Няма сигнал.

Контрабандистът винаги даваше сигнал с фенерчето си: три кратки просветвания. Но който и да се спотайваше в тунела, не го направи. Мускулите на Върнън се напрегнаха. Можеше да са полицаите. Или съперник-контрабандист с приготвени в засада оръжия.

Върнън се напрегна, вслушваше се. Шумът беше слаб, но постоянен — жужене като уловени пчели, които се опитват да излязат. Някак обаче по-дълбок. Почти човешки. Кожата му настръхна. Инстинктивно отстъпи назад.

— Какво е това? — попита Леон. Вдигна фенера. Очите му бяха огромни.

— Шшт, тихо сега — прошепна Върнън.

Зачакаха.

— Още ли го чуваш? — пак прошепна Върнън.

— Не — също шепнешком отговори Леон и именно тогава шумът отново се чу, малко по-висок. — Казах ти, че не ми харесва. Да се махаме от тук.

Върнън улови ръката му.

— Не можем да си тръгнем, докато шефът не каже.

— Да си гледа работата шефът! Той не е тук с онова там.

— Човек не си тръгва от обща задача с ония момчета, сицилианците — предупреди го Върнън. — Чакаме с алкохола.

Силно изскърцване отекна в тунела. Мъжете го усетиха чак в зъбите си.

— Диос мио[2] — прошепна Тони.

— С шефа или без шефа, аз си тръгвам — отсече Леон.

Тони кимна.

— Тръгваме си — съгласи се и Върнън.

Мъжете хукнаха. Подскачащата светлина от фенера хвърляше сенките им върху старите тухлени стени като надвесени, злокобни вълни. Изведнъж фенерът угасна и ги потопи в пълен мрак. Остана само лампата върху миньорската каска на Върнън и фенерчето на Тони, а те не бяха достатъчни. Дивото им пъхтене отекваше шумно в ушите им. Върн разбра, че трябва да се успокои, да забави дишането, за да не припадне. Всички го знаеха. Нямаше значение. Каквото и да дебнеше в коридора, то ги беше накарало да се задъхат като сгащени псета.

— Чу ли това? — попита Леон, обезумял от страх.

Шумът се приближаваше. Различаваха отделните гърлени ревове, заровени в общата дандания. Какво беше? Колко бяха?

— Идва зад нас — каза Върн. — Къде е фенерът? Леон, запали го!

Ново изскърцване.

— Леон!

— Не се ли опитвам?

Вдясно от тях се чу скърцане и мъжете застинаха. Много близо беше.

— Нали било зад нас — прошепна тревожно Леон.

Върнън преглътна с мъка.

— Беше.

— Да се връщаме — рече Леон и хукна към свода под моста.

— Леон! Почакай! — извика Върн няколко секунди преди да отекне крясъкът на Леон, секнал рязко, както и бе започнал.

Върнън винаги се беше чудил какво е видял братовчед му Клайд през войната, че било ужасяващо дори да се спомене. И сега си помисли, че може би ще открие.

— Диос мио — повтори Тони. Изпусна фенерчето и се свлече по стената, поставил ръце на врата си. — Аюдаме, Санта Мария![3]

Върнън грабна фенерчето.

— Стани, Тони! Тръгваме.

Вдигна ужасения Тони на крака и почти го повлече към потъналите в мрак стълби дълбоко в метрото. След поредица от завои и криволичения излязоха на изоставена, отчасти наводнена станция на метрото. Някога великолепният тухлен, сводест таван високо над тях се спускаше в колони, белязани от теклата с години вода. Водата стигаше до кръста на Върнън, но той беше над метър и осемдесет; Тони, обаче, беше около метър и шейсет. Водата стигна до гърдите му, докато той трескаво се молеше.

— Близо сме вече — успокои го Върнън. Нямаше представа колко е далече, но искаше Тони да е до него.

Водата отдолу започна да се вълнува. В далечината се надигна от плисък.

— Ке ес есо?[4] — прошепна Тони, гласът му беше изпълнен с ужас.

С трепереща ръка Върнън размаха оскъдната светлина на фенерчето през широката наводнена станция: осветените стени лъщяха от годините влага и запустение. Изоставен павилион за билети седеше като малка гробница. Върнън беше видял много метростанции и знаеше къде трябва да са стълбите за влизане и излизане.

Насочи светлинния лъч вдясно от стария павилион за билети.

Стена.

Наляво.

Ето го — коридор!

— Тони! — прошепна той. Показа му коридора със снопа мъглива бяла светлина. — Аи[5]!

Тони кимна.

— Си[6].

Фенерчето примигна. Върнън го удари в ръката си, но нямаше полза.

Шумът се върна и вече не идваше отдалече. Беше навсякъде около тях.

— Движи се! — извика Върнън. — Вамонос![7]

Водата затрудняваше тичането им, притискаше телата им и само лампата на главата на Върнън показваше пътя. Той се удари в стената. Стисна зъби, за да удържи вика, и пъхна ръце в калната вода, затърси стълбата, която трябваше да е там. Пръстите му бяха възнаградени с допира на метални напречници.

— Тук е — увери той Тони. — Стълбата.

Вълни нагънаха повърхността на водата. Ехото от бълникането дълго и силно се носеше из тунела. Треперещ, Върнън обърна глава към движението. Там, където някога са стояли релсите, сега имаше само скелет от стоманени греди.

Едва миналата седмица беше отпразнувал рождения си ден — двайсет и първия — в малка кръчма под стълбите на една къща в Уест Сайд. Много се надяваше да направи същото и за двайсет и втория. Или може би щеше да събере малкото си семейство — съпругата си и новороденото си дете — и да намери друго място, по-хубаво. Ще се пресели в Ню Джърси или надолу към Балтимор, където сестра му беше учителка. Имаше много места в страната; не трябваше да прекарва годините си в дишане на пръст и газ, контрабанда на уиски, едва да си поема въздух, когато се качи горе, толкова жаден, че никога не би могъл да се напие с вода. Да, щяха да заминат — нататък, като пионерите, в търсене на своята съдба, към онова, което земята пазеше за тях.

Шрак-щрак-щрак-щрак. Ужасният звук отекна из пълното с вода помещение, когато светещите зелени твари нахлуха в тунела и запъплиха по стените, греейки в мрака. От устите им, които се отваряха, за да издадат тези ужасни звуци, проблясваха острите им зъби.

Зад себе си Върнън чу писъците на Тони.

— Тони! — извика той и зашари със светлината. — Тони!

Но Тони го нямаше. Останал беше само Върнън — Върнън и онези създания в мрака, които се приближаваха. Той се качи с вик на стълбата и излезе на перона, а после хукна. Тичаше, както са тичали заселниците из прерията, за да забият знамето си в коравата, плодородна земя, осигурявайки място за себе си и за своите деца, за поколенията, които да се появят под синьото небе.

Върнън тичаше под треперещата светлина на лампата си, която подскачаше в тъмнината.

Коридорът вървеше нагоре и после наляво. Върнън следваше завоя, ужасното гърлено скърцане изпълваше ушите му. Спомни си онова, което го бе притеснило в съня му. В него Клайд стоеше под буреносно небе с мълнии.

— Идва — казал бе той, поглеждайки към мършав, сив мъж с висока шапка, който се смееше ли, смееше.

Лампата на главата на Върнън се тресеше, осветявайки тунела и онова, което го чакаше там. Заложил беше надеждите си на погрешното място.

— Господи Исусе — прошепна той, когато коридорът се изпълни с гневна зелена светлина, от която нямаше къде да избяга.

Бележки

[1] От исп. „Cudnto tiempo mas?“, „Още колко време остава?“ — Б.пр.

[2] От исп. „Dios mio“, „Мили Боже“. — Б.пр.

[3] От исп. „Ayùdame, Santa Maria!“, „Богородице, помогни ми!“ — Б.пр.

[4] От исп. „Qué es eso?“, „Какво е това?“. — Б.пр.

[5] От исп. „Ahi“, „Тук, насам“. — Б.пр.

[6] От исп. „Si“, „Да“. — Б.пр.

[7] От исп. „Vàmonos!“, „Да вървим; тръгваме“. — Б.пр.