Либа Брей
Леговище за сънища (28)

Внимавай, внимавай

Имаше места само за правостоящи, пълният автобус се носеше по 5-о авеню през капаците на шахтите, от които се издигаше пара, и заобикаляше увитите срещу мразовития зимен вятър нюйоркчани. Но Хенри беше радостен. Улови се за халката и си заподсвирква „Ривиер Руж“ за забавление на двете момичета, които се закикотиха на седалката под него, и за яд на шофьора, който лавна, че трябва да избира дали да си подсвирква, или да върви пеша, както си реши.

— Мога и да я тананикам, ако предпочитате — весело отговори момчето.

— Вън! — шофьорът спря автобуса на десет пресечки от мястото, закъдето пътуваше Хенри.

— Когато стана известен, ще се каете — рече Хенри. Помаха към все още кикотещите се момичета на прозореца и продължи.

Нищо не можеше да съсипе хубавото му настроение, дори дългото чакане пред гишето за билети на Гранд Сентръл Търминал. Докато наблюдаваше суетенето и блъскането около себе си, Хенри се опита да си представи изражението на Луис, когато за пръв път застане до осветената топка на часовника на Гранд Сентръл, заобиколен от повече хора, отколкото беше виждал на речните лодки. Луис най-накрая пристигаше в Ню Йорк. Можеха да са заедно. Тази мисъл развесели Хенри още повече, докато се приближаваше към прозорчето на продавача на билети.

— Един билет от Ню Орлиънс, Луизиана, до Гранд Сентръл — каза Хенри.

— За бързия влак ли — попита продавачът на билети.

— Експресът любовта ми бързо ще докара, любовта си вече няма да чакам, той, тя ще се върне — тихо запя Хенри, като си измисляше думите на момента.

— Искаш билет или импресарио, хлапе?

Хенри подаде събраните омачкани банкноти, които беше взел от кутията — фонд за пиано на Тета. Тя щеше много да се разстрои, когато откриеше, че е бъркал в него. Но Хенри беше обещал билет на Луис, а пък и Тета искаше той да е щастлив. Щеше да го разбере. Фондът за пиано можеше да бъде възстановен за няколко месеца и всичко да бъде забравено.

— Билетът отиване и връщане ли да бъде? — попита продавачът на билети.

Хенри се усмихна.

— Не, ако извадя късмет.

В пощенската станция той постави в плик билета, писмото и своя снимка в най-хубавия си костюм, уловен под ръка с Тета пред Ню Амстердам Тиътър. Стомахът му се присви, когато пощенският служител постави клеймото Пар авион^[1] на предната част на плика и така подпечата с мастило надеждата на Хенри. Нямаше търпение да дойде вечерта, когато отново щеше да види Луис и да му каже добрата новина.

Без да спира да си подсвирква „Ривиер Руж“, Хенри се запъти към дома, от векове не беше изпитвал такова щастие. Оставаха му няколко часа преди пресконференцията на Тета и изненадата, която двамата бяха приготвили. Но докато вървеше през фоайето на „Бенингтън“, насреща му се зададе Аделайд Проктър, извика някак тревожно името му и стомахът му се сви.

— Добър ден, госпожице Проктър — поздрави Хенри и натисна бутона на асансьора. — Моля да ме извините. Опасявам се, че малко бързам…

— О, но господин Дюбоа. Сънувах ви в такива ужасни сънища.

— Наистина съжалявам да го чуя, госпожице Проктър. Както виждате, аз съм в прекрасно състояние.

— Не. Не, не ви вярвам, младежо. Не чувате ли плача? О, внимавайте, господин Дюбоа!

— Аделайд! — извика от другия край на фоайето госпожица Лилиан. — Ще закъснеем!

Асансьорът пристигна и Хенри скочи в него, нетърпелив да се измъкне.

— Моля ви, не се притеснявайте за мен, госпожице Проктър. Приятен ден ви пожелавам! — мислите му вече бяха при неговата музика, Луис и мечтите, че всичко ще бъде наред.

— Ади! — нетърпеливо извика пак госпожица Лилиан.

Но Аделайд Проктър продължаваше да стои във фоайето с изплашен вид. Когато вратите на асансьора се затвориха, тя отново подвикна:

— Господин Дюбоа: „Антъни Ориндж Крос“. Внимавайте, внимавайте, площад „Парадайз“.

По тила на Хенри преминаха тръпки, докато асансьорът го носеше нагоре.

Хенри слезе от асансьора смутен. Откъде Аделайд Проктър знаеше за площад „Парадайз“ и „Антъни Ориндж Крос“? Не си спомняше да е бродил из нейните сънища, нито да я е виждал в своите. Когато имаше повече време, щеше да я спре и да я поразпита.

Той се протегна, усещаше мускулите си сковани. Понаболяваха го, сякаш цяла нощ е правил упражнения. Предположи, че в известен смисъл е правил точно това. Двамата с Луис не бяха ли ходили на риболов? Но днес се чувстваше странно в тялото си. Всъщност беше изтощен. Скоро след това вече лежеше проснат в любимия си стол, клепачите му се затвориха и той се унесе в сън.

Сънят започна в дома му в Ню Орлиънс. Бащата на Хенри седеше на дълга маса. Носеше напудрена перука като пуритански съдия.

— Никога повече няма да видиш това момче — отсече баща му.

Хенри се обърна и хукна през гробищата, земята беше застлана с грамофончета. Шуплестите статуи на светци на майка му мърдаха каменните си устни в унисон:

— Изобщо не биваше да постъпват така.

Грамофончетата се покатериха по краката на Хенри, лианите се убиха гъсто около мускулите му.

— Пуснете ме! — изкрещя той.

Изведнъж се озова в мръсно помещение, изпълнено с дим от опиум, където полуоблечени мъже лежаха с проститутки със стъклен поглед. Хенри чу дрънчащото потракване на старата музикална кутия. Той последва звука зад ъгъла и видя жената с воала да седи на сламеник, въртеше ръчката и тихо плачеше. Беше дребна, фина и млада, не по-голяма от Хенри. Усети, че е разгневена, и му се прииска да я изведе от това ужасно място. Приближи се.

— Госпожице — предположи Хенри, — защо не сънувате различен сън? Някой щастлив сън?

Жената престана да плаче. През мрежата очите й бяха тъмни и безмилостни.

— Всичките ми мечти са погубени — изръмжа тя. — Ти ги уби!

Бърза като змия, тя заби ножа си в гърдите му.

Хенри се събуди сепнат, дишаше тежко, едната му ръка лежеше върху сърцето.

— Добре съм. Всичко е супер — въздъхна дълбоко. Погледна към часовника си, видя, че е почти три, и извика:

— Ужас! — грабна нотите си и палтото, пътьом издърпа тирантите си. — Тета ще ме убие!