Метаданни
Данни
- Серия
- Ясновидците (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lair of Dreams, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Начална корекция
- sqnka (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Либа Брей
Заглавие: Леговище на сънища
Преводач: Евелина Пенева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Василка Ванчева; Йоана Ванчева
Коректор: Йоана Ванчева
ISBN: 978-954-357-368-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10829
История
- — Добавяне
Друга страна
Точно преди да си легне, Лин нагласи будилника, каза си молитвите, запали малко благовоние и пъхна медала от атлетическото състезание на Джордж под възглавницата си, пръстите й се задържаха отгоре му с надеждата, че ще успее да се свърже с него в света на сънищата. Погледът й не изпускаше малката стрелка на часовника, която я унасяше в хипнотичен транс. Миг по-късно тя се събуди, пое сепнато дъх, вътре в света на сънищата. Хенри я чакаше там, превит, задъхан.
— Колко хубаво е да те видя тук.
— Разбира се… минутка само, за да си върна дъха. Аз… не съм свикнал с толкова дълги бродения в света на сънищата. Трябва да се приспособя.
— Не носиш ли със себе си нефрит за защита — попита Лин.
— Аз цял съм нефритен.
Лин извъртя очи.
— Ти си идиот. Намери си нефрит. На мен ми помага.
Докато Хенри възстановяваше дишането си, Лин потърси някакво указание, че Джордж е тук, но не го видя никъде.
— Джордж? — прошепна тя. — Джордж Хуанг. Джордж, тук ли си?
— Какво правиш? — попита я Хенри, който се бе приближил до нея.
Лин се завъртя.
— Нищо. Стори ми се, че видях един приятел, но съм се объркала.
Мъглата се вдигаше по улиците на старомодния, с объркани сънища град и познатата обстановка започна като установено по часовник начало на представление: биещите се мъже излетяха през вратите на кръчмата. Децата гонеха търкалящото се колело и крещяха:
— „Антъни Ориндж Крос“!
Призрачната покрита каруца с каруцаря и изтракаха покрай тях.
— Внимание, внимание, площад „Парадайз“!
— Ух. Това е съвсем същата сцена — рече Хенри.
— Е и?
— Ами любопитно е, нали? И преди съм сънувал повтарящи се сънища, но всеки път в тях има нещо различно — плашилото в житната нива е с различна шапка или в къщата, която уж е домът ти, има непознати стаи. Но тук имаме съвсем същото повторение на събитията, в същия ред, всеки път, когато идваме. Ако съм прав, всеки миг ще започне заря точно ей… там.
Хенри посочи нагоре и в нощното небе пропука сноп светлина.
— Виждаш ли? А сега… — Той посочи към викача за представлението в цирка. — Мъжът със сакото, моля.
Като в стар водевил, останал непроменен през вековете, мъжът се появи, искрящ в мъглата.
— Дами и господа! Насам! Качете се на пневматичния влак на Алфред Бийч. Вижте чудото сами и се удивете — бъдещето на пътуването, точно под тези улици!
— Сякаш това е част от сън, която по някаква причина е останала неизменна — каза Хенри.
През мъгливия град отекна писък:
— Убийство! Убийство! О, убийство!
Хенри и Лин се притиснаха един до друг.
— Ето… я… идва — рече Хенри.
Точно според разписанието, призрачната забулена жена с окървавена рокля изникна от мъглата, претича покрай тях и мина през стената на магазина за дрехи на Девлин. Искрящият портал отново се беше отворил.
— Хайде! — подкани я Хенри и двамата затичаха по стъпалата към тъмния подземен свят на съня.
Докато чакаха на железопътната гара, Хенри разказа на Лин какво се е случило, след като двамата се бяха разделили, как е тръгнал по пътеката и е стигнал до колибата и Луис.
— Ами с теб какво стана след това? — попита той, докато седеше пред стария роял Чикъринг, и се удивляваше за пореден път, че има пиано, на което може да свири в съня си.
— Срещнах друга бродница сред сънищата. Казва се Уей Мей — сподели Лин. — Твърде много говори. Повече и от теб.
Хенри се усмихна на подигравката.
— Ставаме трима, така ли? Пренаселено става в този свят на сънищата. Кажи ми — той подхвана мелодия на пианото — какво правиш, когато не говориш с мъртвите и не развеждаш музиканти-скиталци из магически железопътни гари, госпожице Чан?
— Помагам на родителите си в ресторанта — отговори тя, седнала на ръба на фонтана, за да погледа стрелкащата се в него златна рибка. — Но искам да отида в колеж и да уча природни науки.
— А. Онзи куп книги, които имаш.
— Помня първия път, когато прочетох за експериментите на Джейк Марлоу с атома. Породиха у мен мечти.
— Естествено — отвърна безизразно Хенри.
Лин прокара пръсти в студената вода на фонтана.
— Какви са тези квантови частици енергия, които виждаме в сънищата? Когато говоря с мъртвите, откъде идват те? Къде отиват? Можем ли да променим сънищата си? Мога да почувствам ки навсякъде около мен. Ако мога да разбера тази енергия, тази сила, може би ще успея да я превърна в научно откритие във физическия свят.
— Понякога мога да променя сънищата на хората — рече Хенри.
Лин се завъртя.
— Така ли? Как? По какъв начин?
— Не се пали толкова. Не мога да променям самия сън. Мога само да предложа на сънуващия да го промени.
— О! Това ли е всичко? — Лин отново бръкна с пръсти във фонтана, усмихна се, когато златната рибка клъвна пръстите й.
— Наранен съм — провлачено рече Хенри. — Може да е полезно обаче. Ако ми се стори, че човекът сънува лош сън, мога да му помогна да се отърве от него. Казвам му нещо от сорта: „Защо не сънуваш нещо по-приятно, кутренца или изпълнени с горещ въздух балони, или мъжки цилиндри…“
— Мъжки цилиндри ли? Никой не иска да сънува такова нещо.
— Откъде знаеш? Може би те са официален сън — усмихваше се Хенри. — Както и да е, аз предлагам, а понякога това е достатъчно, за да излезе човекът от кошмара. — Той подхвана нова мелодия на пианото. — Изплаши ли се, когато за пръв път влезе в сънищата?
— Малко. Не знаех какво става с мен. Помислих си, че може би съм умряла и се събуждам в следващия живот.
— А после си съжалила, че не си носила цилиндър.
Лин пренебрегна шегата на Хенри.
— Ами при теб как беше първия път?
— Помислих, че полудявам. Точно като майка ми.
— Майка ти луда ли е?
Хенри сви рамене.
— О, искаш да ми кажеш, че не е съвършено нормално майките да прекарват цял ден в семейната гробница, унесени в разговори със светците? Не знаете ли, госпожице Чан? Семейство Дюбоа е много изтъкнато!
— Винаги ли е била луда?
— Не. Понякога е просто навъсена.
— Не е забавно.
— Напротив, забавно е. Ужасно, ужасно забавно — каза Хенри. Свикнал беше да бърбори така пред преситената театрална публика, която обичаше леките неща и забавлението. Зрителите не понасяха да се преструват, че ги интересува нещо сериозно. През годините Хенри беше станал много добър в тази игра. — Родителите ми? — говореше той, седнал на пианото. — Трагична, трагична история. Били са циркови артисти, изядени от собствените им тигри, след като изнесли представлението „Повалете човека“. Клетите мама и татко, отишли са си с рев, оригване и едва в средата на припева.
Но осъзна колко глупаво е да се преструва пред Лин в един сън, където всичко, което човек крие в себе си, би могло изведнъж да излезе наяве без предупреждение. Да прикриваш емоциите си, лепвайки си фалшива щастлива физиономия, беше изтощително.
Пръстите на Хенри не спираха, изпробваха различни акорди.
— Майка ми се опита да се самоубие. Изпратила прислужниците в града, намерила бръснача на баща ми, вмъкнала се в банята и си прерязала китките. Но забравила, че аз съм си у дома. Намерих я. Всичко беше в кръв. Подхлъзнах се и паднах в нея.
— Какъв ужас — възкликна потресената Лин, когато се посъвзе.
— Ужасно беше. Харесвах онези панталони.
— Баща ти сигурно е бил благодарен, че си я открил.
Хенри се навъси.
— Баща ми никога не използва името ми и думата благодарен в едно и също изречение — Погледна към Лин, готов за нова заядлива забележка. Тя го гледаше. Наистина го гледаше. Погледът й го смути. — Втора глава ми изникна в този сън, нали? Бъди честна. Мога да го понеса.
— Семейството ти си има собствена гробница? Сигурно сте тъпкани с пари — рече Лин.
Хенри се засмя.
— О, да, скъпа. Ние наистина сме тъпкани с пари. — Подхвана джазова мелодия. — Имаме си семейна крипта! Изписана с безсмислици на латински! Поколения буржоа Дюбоа, наредени като угощение за червеите!
Лин си позволи да се усмихне, после отново стана сериозна.
— Поколения. Семейството ти е тук от много време. Моите родители са се борили да дойдат тук. Никога не съм срещала дори дядовците и бабите си. Как намери смелост да напуснеш дома си?
Хенри считаше себе си за страхливец, задето е избягал. Странно му беше да чуе, че Лин нарича това смелост.
— Баща ми се разгневи заради приятелството ми с Луис.
— Защо?
— Мислеше го за… — Хенри затърси правилната дума. — Нездраво. — Усети как Лин се готви да зададе следващ въпрос, на който все още не беше готов да отговори, затова побърза. — И не одобряваше музиката ми. Забрани да следвам страстта си. Старецът искаше от мен да стана адвокат. Можеш ли да си ме представиш като адвокат?
— Щеше да си ужасен адвокат. Пълна катастрофа.
Хенри се засмя.
— Благодаря ти за доверието, което храниш към мен.
— Катастрофа — повтори Лин.
— Точно така, вече го изяснихме пределно ясно, според мен. Както и да е, когато реши да ме изпрати във военно училище, аз си събрах багажа и си тръгнах. Предполагам, че ме имаш за неблагодарен син.
— Не. — Лин обмисляше доводите му. — Аз обаче никога не бих напуснала родителите си.
Хенри се опита да си представи синовния дълг, който изпитваше Лин. И почувства само едно — родителите си като товар, който трябваше да издържи. Когато хората говореха за „семейството“ като нещо специално, място, на което принадлежиш, у Хенри припламваше спотаен гняв, мисълта, че е бил измамен в тази насъщна утеха. И вместо истинското си семейство, той си беше създал семейство с Тета, със своите приятели от заведенията и зад кулисите на „Фолис“. Представяше си, че когато един ден чуе новината, че родителите му са си отишли, ще усети само неясно чувство за загуба. Как можеше човек да скърби за нещо, което никога не е имал?
— Е — каза тъжно той, — сигурно е прекрасно да си толкова обичан.
— Да, предполагам, че е така — рече Лин и остави темата. За своя изненада осъзна, че й харесва да разговаря с Хенри, особено за сънищата. Той разправяше твърде много шеги за вкуса й. Но беше приветлив и спокоен, като бавен поток, който я носеше.
За миг помисли дали да не каже на Хенри за своя план да потърси тази нощ Джордж. Но реши, че е най-добре да не го споделя; това беше нейна мисия, не негова.
— Попита ме дали съм била изплашена първия път, когато бродих из сън. Онова, от което най-много ме е страх, е да не мога да го правя — тихо призна Лин. — Тук съм напълно свободна. Мога да съм себе си. Мога да направя всичко.
Хенри кимна.
— Знам за какво говориш. Когато съм тук, ако някой има лош сън, мога да му помогна само с дума да сънува нещо по-добро. В света на будните дори не мога да издам песните си!
— Сигурен ли си, че полагаш достатъчно усилия?
Хенри изви вежди.
— Ти май си най-грубата личност, която съм срещал. А аз работя в шоубизнеса, това трябва да ти говори нещо.
— Хубаво. Аз ще преценя. Изпей ми някоя песен — предложи Лин.
— Помогнете ми небеса. — Хенри въздъхна. Изсвири една от песните си от представленията, кратка песничка, на която доста от танцьорките обичаха да танцуват след представленията.
— Е? Хареса ли ти? — попита той.
Лин сви рамене.
— Бива я. Звучи като всяка друга.
— Ох — рече Хенри.
— Ти попита.
— И май ще използват моя песен в представление на „Фолис“.
— Тогава защо те е грижа какво мисля аз? — попита Лин.
— Защото… — подхвана Хенри. Не беше заради Лин, в песента имаше нещо, което не го удовлетворяваше, но вече не можеше да каже какво е. От толкова време се опитваше да накара другите хора да харесат музиката му, че беше изгубил вътрешния си компас.
— Ето една за теб. Току-що я написах. — Хенри подхвана жив рагтайм ритъм. — Прищя ми се страшно с госпожица Чан да се поразходя…
— Ужасно.
— Каааакто преди из долчинкатааа, в десет и половина…
— Банална и ужасна.
— Ще се видим пак! Ако искаш! Госпожице! Чан! Скъъъпа!
За миг светлинките заблещукаха диво. Отнякъде се понесе странен, гъргорещ, пронизителен вой, като далечно свирене на цикади. Хенри скочи от пианото.
— Казах ти, че тази песен е лоша — сърцето на Лин биеше неудържимо.
Но после светлината от влака освети тунела, а щом влакът спря, освети и гарата. Вратите се отвориха и Хенри и Лин бързо се качиха.