Даниел Кала
Терапия на гнева (6)

5

На следващата сутрин станах много рано и излязох за обичайния си крос още преди да се е развиделило напълно. Някъде по средата на кроса аз реших, че снощният инцидент, в който играх ролята на хванато от светлините зайче, едва ли е бил финал на неуспешен опит за нахлуване с взлом в дома ми. Сигурно бе случайно съвпадение.

Върнах се вкъщи и се обадих на механика в сервиза, който ме уведоми, че колата ми все още не е готова и че, много вероятно, никога няма да бъде. „Защо да хвърляте пари на вятъра?“, попита той с благородна, но финансово неизгодна прямота. Нямаше как да му обясня сантименталната стойност, която имаше за мен старият автомобил. Преди петнадесет години двамата с Лорън обединихме студентските си възможности за кредит и насъбрахме достатъчно за тази хонда втора употреба. Цели четири години тя предано ни караше до университета и обратно. През сватбеното ни лято тя се превърна в наш дом и гумите й браздяха континента нашир и длъж. Днес не можех да разчитам, че ще ме докара до другия край на града, но през онова лято колата измина седем хиляди мили, без да хлъцне. Ядяхме, спяхме и понякога, с малко повече въображение и сръчност, правехме любов в нея.

Отново спешен, се обадих на Клер и я сварих точно когато се прибираше от утринния си крос. Обеща да мине и да ме вземе след половин час.

Взех душ, преоблякох се и заслизах по скърцащите стълби към кухнята. От три години възнамерявах да поправя — по-точно, да намеря някого, който да ги поправи — проклетите стъпала. Бих могъл да кажа същото и за по-голямата част от къщата.

Купихме имота в състояние, което предполагаше сериозен ремонт. Бяхме видели в него големи потенциални възможности, особено с оглед на дизайнерския опит на Лорън в стил началото на тридесетте. Изглеждаше ми доста порутено, но местоположението ми допадна — само на една пряка от Зеленото езеро. Само минутка, след като прекосях предната порта, щях да мога да тичам по пътеката, която заобикаля езерото и води към шлейфа на съседната Уудлендска зоологическа градина. За мен това бе най-атрактивното качество на имота.

Насред планирания ремонт и обновяване, парите ни свършиха. А пък на Лор й се изчерпа свободното време. Но не и преди да е завършила кухнята и дневната. Големите прозорци и капандури позволяваха на слънчевите лъчи да къпят в светлина помещенията. По-голямата част от времето, когато не спя, прекарвам в топлото отворено пространство, създадено от нея.

След като домашният тест за бременност най-после разкри тайнствения положителен знак, Лор се хвърли в задачата да превърне спалнята ни за гости в детска стая. Светлосините стени на стаята — сега пълна с кашони и други вехтории — все още са украсени с оцветения до средата Мечо Пух и неговите приятели, нарисувани по шаблон. Веднъж попитах какво ще правим, ако ни се роди момиченце. Тя се разсмя със заразителния си смях и рече: „Не. Той е момче. Но в най-лошия случай, ако не се окажа права, което е изключено, тя ще обича синия цвят и Пух“. Сега, като се обърна назад, виждам колко Лор е подценила най-лошия случай.

Клер пристигна, както бе обещала, след половин час. Не ме повика с клаксона от колата, а слезе и почука на вратата ми. Днес нямаше клипсове и черната й коса бе пристегната назад на конска опашка. Това, заедно с по-яркото червило и сенки около очите, променяше акцентите на лицето й, правеше го по-ъгловато и по-чаровно. И по-секси. Бих я поканил вътре, но щеше да ми бъде трудно да обясня защо всичко е както по средата на ремонта три години по-рано.

— Невероятно! Колата ти все още не е готова — пакостливо ме погледна тя, след като вече бяхме заели места в нейната.

— Чакам ги всеки момент да се обадят.

— Ако те интересува — продължи тя, обръщайки поглед напред, — гаджето на сестра ми работи за една фирма в Ботъл. Може да намери коли, върнати от лизинг, при доста изгодни условия. Бих могла да те закарам там някой ден, ако искаш. Или да ти дам телефона.

Хареса ми неловкостта, с която направи предложението.

— А дали би приел една размяна? — делово попитах аз.

— Винаги — усмихна се тя. — Мисля, че ако се пазариш яко, можеш да успееш да вземеш пет, шест, а защо не и цели седем… долара за твойта.

— Ухаа! — разсмях се. — Това е цели три и дори четири повече, отколкото се надявах.

Изчерпахме плоските шеги по повод прокълнатата ми кола и замлъкнахме неловко, докато накрая Клер не пое инициативата.

— Ей, вчера аз ти разказах биографията си, но така и не можах да разбера защо си избрал психиатрията.

— Добър слушател съм — рекох, свивайки рамене.

— Забелязах — усмихна се тя. — И само толкова ли?

— Нямам предвид само да чуеш думите — продължих, — те могат да те заблудят. Като казвам „слушане“, това включва цялостното възприемане на посланието на говорещия човек. Ако слушаш по този начин, ще можеш да отсееш боклуците и да стигнеш до корена на нещата.

— Хммм. — Не изглеждаше да съм я убедил.

— Не бях планирал да се захващам с психиатрия. След медицинския университет започнах специализация в отделението за спешна помощ. Виждах бъдещето си сред кръв и карантия. Но след две години забелязах, че психиатричните случаи — самоубийците, маниаците или обикновените откачалки — ме занимават много повече от травмите и сърдечните пристъпи. Докато накрая, една година преди да завърша специализацията си, отидох да обядвам с тогавашния шеф на отделението — Стенли Колбърг. Тръгнах си като специализант по психиатрия.

— Харесваш ли си работата? — попита тя, без да откъсва поглед от пътя.

— Обичах я. — Вдигнах глава и погледнах сивото небе. — Може да ти прозвучи изтъркано, но считах за привилегия да прониквам в личното пространство на пациентите си. Изпитвах удовлетворение, когато успяваха да намерят малко смисъл в съществуванието си.

— И какво се случи.

— Лорън почина — неволно се отрони от устата ми.

Усетих как насочва поглед към мен, но не каза нищо.

— Веднага след смъртта й се зарових в работа. — Обърнах лице към нея. — Помагаше ми да забравя. Но след известно време, по някаква ирония на съдбата, започнах да страдам от прекалената си съпричастност. Разбирах окаяната самота на някои от пациентите си. И се страхувах да се срещна с тях — спрях, за да прочистя гърлото си. — Наложи ми се дори да отпратя една клета женица. Тя бе прекрасно създание, страдащо от пристъпи на патологична тъга. Не бях в състояние отново и отново да изслушвам разказа за неотслабващите й сърдечни страдания десет години след като пиян шофьор бе прегазил съпруга й. — Пак преглътнах. — Не можех да понеса мисълта, че ми предстои да преживея същото през идните девет години.

Клер се пресегна и докосна ръката ми.

— Извинявай, Джоел — меко каза тя.

— Не, аз трябва да се извиня. Не исках да те натоварвам с моите истории — неловко се засмях. — Знаеш ли, че от теб ще излезе добър терапевт? Не ми е в навиците да изливам душата си пред шофьорите.

— Понякога е полезно да поговориш. — Тя стисна леко китката ми и отдръпна ръката си.

Опитвах се да фокусирам погледа си върху офисите и магазините, покрай които минавахме, за да залича образа на усмихнатото лице на Лорън — буйните черни къдрици, дълбоките кафяви очи, вирнатото носле и очарователните лунички. В най-ярките ми спомени Лор е вечно засмяна, както бе и в истинския живот. Три години след смъртта й нейният образ отваряше раната като остър нож.

За щастие Клер ме върна отново към реалността.

— Добре, изяснихме историята с психиатрията, но как стигна до работа с полицията и психологични профили на престъпниците?

— Стенли ме приобщи, както вече бе ставало в други етапи от кариерата ми.

— И той ли се занимаваше с това?

— Не. Но знаеше, че нито един психиатър в града не се занимава със създаване на профили. Така че аз отидох и изкарах шестмесечен курс във ФБР.

— Не съжаляваш ли сега?

— Ако не го бях направил, сега нямаше да ме возиш безплатно.

— Няма такова нещо като безплатно возене — подсмихна се тя. — Не ми отговори.

— Тази дейност ме забавлява. Донякъде — разглеждах изящния й профил. — Направила си магистратура по криминология, нали? Значи трябва да си минала някакво обучение и в тази област.

— Не много. — Въпреки че косите й бяха прихванати отзад, прокара привично ръка покрай ухото си. — Работих основно в Нравствената. Там няма какво да се профилира. Всичко е секс и пари.

— Ти току-що описа 99,99% от всички престъпления.

— Вероятно — умислено отвърна тя. — Мислех си, че основен принцип на профилирането е, че престъпникът винаги оставя част от себе си на местопрестъплението. Вярно ли е?

— Най-често. Защо?

— Какво е оставил след себе си убиецът на Колбърг?

— Много неща. Познавал е Стенли. И го е мразел по-силно, отколкото можеш да си представиш — продължих в лековат стил. — Повечето хора, най-вече ченгетата, мислят психологическите профили за куп глупости. Може и да са прави, не знам. Не съм убеден, че съм много по-полезен от някоя дама, която работи с утайка от кафе или кристално кълбо.

— Уверена съм, че накрая ще ни заведеш при убиеца — поклати глава Клер.

Не бях толкова сигурен, но не ми се наложи да говоря повече, защото тя забави и спря пред централния офис на Сиатълското полицейско управление.

Влизайки в сградата, се натъкнахме на Дев, застанал в приемната. Беше обут в чифт протрити джинси, каквито отдавна вече никой не носеше, и ни посрещна с преувеличено неодобрение.

— Клер, отделът гледа с неодобрение на детективи, които нощем работят като шофьори на такси. А пък лично аз, докторе, гледам с неодобрение на хора, които са толкова стиснати, че не искат да си платят таксито.

— Казаха ми, че нямало такова нещо като безплатно возене — рекох, предизвиквайки усмивката на Клер.

Последвахме Дев в асансьора.

— Док, нашите юристи казват, че могат без особени проблеми да получат списък на пациентите, които са се оплаквали в Департамента по здравеопазване. — Не успяваше или не искаше да прикрие назидателния си тон „аз-нали-ти-казвах“. — Най-късно до утре.

— Накъде ни водиш, партньоре? — шеговито го мушна в гърба Клер.

— Днес ще бъде тежък ден — жизнерадостно отвърна той. — Започваме с пациентите на Колбърг, към които е прилагал своята терапия на гнева. Копнея да разговарям още веднъж с Копача. Може би и с Уейн Хакинг. Боже, как може човек да живее с такова име! — Той поклати глава. — Но и нека не забравяме стая 101^[1] на убийствата. По-често, отколкото предполагате, разследването довежда до „бившия“ на жертвата.

Петнадесет минути по-късно паркирахме насред гъстонаселения квартал „Белвю“. Бившата съпруга на Стенли живееше на двадесет и седмия етаж на новопостроен небостъргач, гледащ към езерото Уошингтън. Оливия Колбърг ни посрещна на вратата на апартамента си. Бе висока, със сива коса и интелигентни очи. Изглеждаше в средата на шейсетте, но се движеше с младежка енергичност. Въведе ни в гостната и когато улови погледа ми, насочен към сватбената снимка, от която ме гледаше един млад и гладко обръснат Стенли, каза:

— Женила съм се само веднъж в живота си, д-р Ашман. Беше чудесно преживяване. Моля, не си правете прекалени изводи от една фотография.

Дефанзивният й коментар ми даде основание да си направя много по-сериозни изводи, отколкото окачената на стената сватбена снимка. Но казах само:

— Винаги съм мислил, че Стенли се е родил с брада.

— Изглежда много по-добре без нея — рече Оливия, поглеждайки снимката.

След като се настанихме, тя се обърна към Дев:

— Както вече ви казах, сержант, с бившия ми съпруг се срещахме много рядко през последните години. Съмнявам се, че ще ви бъда от полза.

— Кога се срещнахте с него за последен път, г-жо Колбърг? — Клер отправи почтителна усмивка към по-възрастната жена.

— Преди шест месеца — отвърна Оливия. — Може би и повече. Не поддържаме контакти след развода.

— Защо?

— Нямаме деца, които да ни дават повод — сви рамене Оливия. — Просто заживяхме всеки своя живот.

— Кога се разведохте? — попита Дев, въртейки с палец венчалната си халка.

— Преди шестнадесет години. — Жената тръсна глава. — Удивително. Бяхме женени само двадесет години, а ми се струва, че е било цял живот.

След петнадесет минути въпроси и отговори стана ясно, че Оливия Колбърг познава Стенли от младежките му години, а не човека, когото намерихме да лежи осакатен на пода на офиса си. Отново на мен се падна да задавам неудобните въпроси за сексуалните наклонности на покойния. Опитах се да ги изложа по същия начин, както го бях сторил с Кал Никъл, но с изненада констатирах, че за Оливия това не бе новост.

— Г-жо Колбърг, явно не ви казвам нищо ново.

Поклати глава съвсем леко.

— Винаги ли е имал склонност към садомазохизъм?

— В самото начало не го знаех. — По лицето й пробяга крива усмивка. — Бях съвсем неопитна сексуално, когато се омъжих. Бях девствена. Отначало беше толкова нежен любовник.

Макар и привикнал професионално да надзъртам в сексуалния живот на хората, сега се почувствах неловко, като че ли бях сварил някого да се преоблича.

— В края на шейсетте и началото на седемдесетте — въздъхна тя, припомняйки си — хората рязко се промениха. Дотогава никой не споменаваше за съществуването на секса и изведнъж всички заобсъждаха открито детайлите на половия си живот. Бяхме женени почти десет години, когато Стенли започна да говори за „експериментиране“. — Тя показа кавичките с жест. — Започна почти безобидно — белезници, меки окови и т.н. На Стенли му харесваше да бъде връзван. Трябва да си призная, че и аз бях донякъде увлечена. По някакъв начин това съживи връзката ни.

— Не е необходимо да…

Но тя вече бе започнала своето признание. Може би за пръв път в живота си. Когато шлюзовете се отприщят е много трудно да бъдат затворени обратно.

— Не след дълго той трябваше да бъде връзван или пристегнат просто… за да може да го направи. След това се започна с пляскането. И оттам всичко ескалира. Скоро трябваше да го заболи или да причини болка, за да може въобще да се възбуди. Беше болестно състояние, д-р Ашман. — Гласът й издрезгавя. — Не можех да продължавам по този начин. Просто не можех.

— И го напуснахте? — попитах.

— Не веднага. — Тя поклати глава. — Не бих спънала кариерата на изгряваща звезда като Стенли, проваляйки брака му. Започнахме да водим самостоятелен живот. Поне той водеше.

— Сигурно ви е било много тежко, г-жо Колбърг — съчувствено кимна Клер.

— „Тежко“ не е правилната дума, скъпа — тъжно се усмихна Оливия. — Първо идва самотата, липсата на интимността след години връзка. А промяната на Стенли не беше такава, че лесно да се забележи. За мен обаче всичко бе ясно като бял ден.

Тя леко обърса очи с опакото на дланта си и подсмръкна.

— Какво ви накара да се решите да го напуснете?

Тя потри отново очи.

— Един ден влязох в банята и сварих Стенли, седнал на ръба на ваната да се мъчи да намаже гърба си с някакъв мехлем. Целият беше в кръв, като че тигър бе ползвал гърба му да си остри ноктите. Той се обърна към мен и с болезнена гримаса помоли: „Скъпа, би ли ми намазала гърба с това?“. — Тя потръпна. — На следващия ден се изнесох.

— А знаехте ли къде има навик да ходи, за да… — попита Дев.

— Не. Никога не се поинтересувах къде, кога, как и с кого върши тези неща. И най-вече защо. — Тя замълча. — Макар че мисля, че е свързано по някакъв начин с майка му. Отгледала е сама Стенли и двамата му братя, след като съпругът я е напуснал. Беше тиранична жена. Изкарвала си е гнева към съпруга и мъжете като цяло върху децата си. Налагала ги е безжалостно. Стенли ми е казвал, че това са били единствените мигове, когато е усещал, че истински му обръща внимание. — Тя пак поклати глава. — Независимо от това, той бе сериозно болен.

Благодарихме на Оливия и си тръгнахме.

След като се настанихме в колата, Дев замислено рече:

— И само като си помисля, че жена ми прави скандал, когато завари вдигната дъската на тоалетната.

— Не е никак смешно, Дев — поклати ядосано глава Клер. — Това, дето го е вършил съпругът й.

— Това, че е успявал да го вдигне само след як тупаник? — отбранително попита Дев. — Това не е достатъчно основание човекът да умре по този начин.

— Да съм казвала нещо друго? — сряза го Клер, явно изпаднала в настроение за кавга.

Дев обаче не беше в настроение да отвърне.

— Знаеш ли какво — продължи миролюбиво той, — щом Колбърг е бил садо-мазо, няма начин да не се е познавал с Мръсника Серж.

— Сигурно си прав — кимна Клер.

— Кой? — попитах аз.

— Сергей Пущин, известен като Мръсника Серж — каза Дев. — Той е един от малкото оцелели руски гангстери. Пичът е безсмъртен. Прострелвали са го поне два или три пъти, но явно има повече животи и от котка.

— Познавах Серж от Нравствения — добави Клер. — От край време е бил сводник. Специализира доминация и насилие. Има си стадо източноевропейски момичета, на които е взел страха. Затова винаги успява да се оправи. Предишният ми партньор го наричаше Тефлоновия Балкан.

Преди да се запозная с тези хора чрез Дев и компания, нямаше да повярвам, че съществуват гангстери с подобни нелепи прякори. Оказва се, че не само съществуваха, ами направо преуспяваха в прогнилите подмоли на Сиатъл.

След бърза справка с бюрото на наблюдаващите полицаи, се озовахме в източния край на Куин Ен Хил, пред блока с апартаменти, един от които обитаваше Сергей Пущин.

— Сигурен ли си, че си е у дома? — попитах, след като никой не отговори на звънеца на домофона.

— Шегуваш ли се, докторе? — Дев погледна часовника си. — Десет часът сутринта е и ние сме пред портите на сводник. Това е все едно да позвъниш на вратата на някой нормален човек в три през нощта в делничен ден.

И наистина, след още пет позвънявания от говорителчето се дочу скърцащ глас:

— Какво има?

— Как си бе, мръсник? — любезно попита Дев.

— Оди се шибай — отвърна Пущин със силен руски акцент.

— Серж, ти никога не би казал това на полицейски служител, нали?

— Полицаи? — попита Пущин. — Обадете се на адвоката ми. И след това си го начукайте.

Дев звъня още три пъти, преди отново да чуем гласа на Пущин.

— Слушай, лайно такова — изръмжа в домофона Дев, — аз съм сержант Девъншир. От отдел „Убийства“, помниш ли? Имаме недовършена работа с теб. Пусни ни горе. Веднага!

Изкачихме се с асансьора на двадесет и втория етаж, където Пущин ни чакаше на вратата на апартамента си, облечен в тежка черна хавлия за баня. Беше едър, тромав човек, висок колкото Кал Никъл, но три пъти по-мускулест от него и без никакъв забележим врат. Имаше прекомерно голяма глава, украсена от купа черни коси, издадена долна челюст и стоманени сиво-сини очи. Не е чудно, че не можеха да го застрелят, помислих си. Ако бях самата смърт, почукала на вратата му с коса в ръка, навярно щях учтиво да се извиня за безпокойството и тихомълком да се оттегля в другия край на коридора. Но нито Дев, нито Клер изглеждаха и най-малко смутени от впечатляващото физическо присъствие на руснака. Без да чакат покана, го заобиколиха и нахълтаха в апартамента му.

Той имаше огромни френски прозорци с един от най-хубавите изгледи към езерото Юниън и планините Каскейд зад него, които бях виждал. Обзавеждането бе съвсем друго нещо. Тежките мебели от кожа и ковано желязо сигурно струваха майка си и баща си, но заедно с килимите и картините в крещящи цветове ми действаха потискащо. На Дев също.

— Чувствам се като в кафкиански кошмар — каза сержантът, показвайки крайчеца на добре прикриваната си литературна начетеност. — Похарчи малко от мръсните си пари за добър декоратор, за бога.

Стоях достатъчно близо до Пущин, за да усетя тежкия дъх на чесън, когато проговори.

— За какво събудихте мене толкова рано?

— За да ми помогнеш да приключа един случай. Защо пречука Пити? — Дев погледна към нас през рамо: — Пити Уайт беше също сводник. Миналата година Серж го преби до смърт.

— Не съм докосвал него с пръст — рече онзи, кръстосвайки на гърдите си бичметата, които му служеха за ръце.

— Вярно бе — каза Дев и се плесна по челото. — Пити е паднал върху една бейзболна бухалка… шейсет или седемдесет пъти.

Думите му не впечатлиха Пущин, който каза с въздишка:

— Вие не дошли тук, за да се заяждате със Сергей заради Пити. — Името прозвуча по-скоро като „милост“ и за кратко ме обърка^[2]. — Така няма нищо излезе. Защо вие тук, Шерлок?

— Липсваше ми, Серж. Не зная точно какво, може би бляскавото ти остроумие, недооцененото ти чувство за дизайн, деликатната ти усмивка… — Дев скри лице с ръце в подигравателно притеснение. — О, мисля, че може би започвам да се влюбвам.

— Смешник ти, Шерлок — презрително се засмя Пущин. — Там, откъдето идвам, смешници дълго не живеят.

— Да не би да ме заплашваш? — Очите на Дев се разшириха и ноздрите му се зачервиха. — Ти ли, напомпано със стероиди кучешко лайно? — Той пристъпи напред и сграбчи яката на хавлията на руснака. Никога не го бях виждал толкова ядосан. От друга страна, никога не съм бил напълно сигурен с Дев — всичко това би могло да бъде част от стандартното му представление на „лошото ченге“.

Пущин не реагира веднага. Но когато след малко проговори, в гласа му личеше примирение.

— Добре де, Шерлок, просто си приказваме.

Дев видимо се успокои и пусна ревера на хавлията. Ако мога да опиша случилото се с термините на зоологията, борбата за надмощие завърши без бой. Водещият мъжкар доказа превъзходството си.

— Искаме да говорим с теб за един друг човек, Серж — рече Клер.

— А, прелестна лейди Шерлок. Помня тебе. — Той я стрелна с похотлив поглед. Внезапно ми се прииска този път аз да сграбча мечока за ревера и добре да го раздрусам.

— Нима? Аз пък те намирам толкова незапомнящ се — бързо му запуши устата тя. После бръкна в джоба си и извади скорошна снимка на Стенли. Подаде му я. — Този тип твой клиент ли е?

— Аха. И к’во? — Той й отправи своята уродлива адонисова усмивка без въобще да погледне към снимката. — Разкажа вас всичко и после обадим се негова жена, така ли?

— Виждаш ли, док — кимна към мен Дев. — И те защитават тайната на клиентите си като теб. Нали е трогателно — как пази конфиденциалните отношения сводник-курвар.

— Искате Сергей гладува ли? — рече Пущин с класически руски патос. — Ако започна говоря за свои клиенти, бързо бъда изхвърлен от бизнеса.

— О, Серж, ще разбиеш сърцето ми. Само като си помисля колко много ти се налага да работиш, за да остържеш всичко това — Дев обходи с жест луксозния апартамент — от посинените гърбове на непълнолетните момиченца.

Пущин сви устни, но не каза нищо.

Дев се тръсна в един от претрупаните столове и продължи:

— Предлагам ти да се обзаложим.

Очите на руснака се стесниха подозрително.

— Когато тук дойдат от отдела по наркотиците, със сигурност ще намерят няколко унции кокаин, които небрежно си оставил на кухненския си шкаф.

— Искаш натопиш Сергей? — втренчи се в него Пущин.

— А после ще приберем твоето стадо момичета — присъедини се и Клер. — Ще направим проверка на всичките по линия на социалните и на имиграционните власти. Ще си ги получиш чак като дойде второто пришествие.

Пущин поклати глава и изръмжа.

— Дай да видя снимка.

Клер протегна към него ръка със снимката. Той я погледна и кимна:

— Познавам го.

— От къде?

— От бридж клуба. — Това бе съпроводено с дрезгав смях. — Сергей също може шегува се, нали, Шерлок?

— Да бе, направо да си умреш от смях. — Дев нетърпеливо почука по фотографията. — Как се запозна с него?

— Изпращам него по някое момиче от време на време. Последни две години по-рядко — Пущин сви масивните си рамене, — по-рано беше често.

— И? — подкани го Клер.

— Плаща в брой — промърмори той. — Момичета се връщат. Няма проблеми. Край на историята.

— Не, не е край! — насочи пръст към него Клер. — Какво му се харесва най-много?

— Харесва същото, което харесват повечето мъже. — Пущин я загледа похотливо. — И повечето дами също. Нали? Обича прави го по-грубо.

Думата „грубо“ прозвуча цинично в устата му. Почувствах нов пристъп на гняв към едрогабаритния сводник.

— Ти не познаваш никакви дами, Пущин — сряза го Клер. — Ти познаваш само уплашени, натъпкани с кокаин малки момичета — повдигна ръка и за миг помислих, че ще го удари. Но тя само го заплаши с пръст. — Давай по-конкретно.

— Обича да връзват него… и да го удрят по малко. Понякога той иска удря. Но плаща добре. Без проблеми.

— Нима? Той ни каза друго нещо — блъфира Дев.

— Какво вас казал? — сбърчи вежди сводникът.

— Каза, че нещата помежду ви са се изкофтили.

— Но сега всичко наред — промълви Пущин след продължителна пауза.

— И за какво беше разправията? — излая Клер.

— Той изгори едно от момичета на Сергей. Хубаво, мои момичета знаят, че обича да ги удря. Няма проблем. Но едно момиче, той него вързал и го горил със свещ.

— Какво се случи с нея? — попита Клер.

— Имала възпаление. Трябвало влезе в болница — отвърна той с цялата загриженост на телеграфен стълб.

— Кога?

— Преди осем, не, девет месеца.

— И след това двамата сте си поговорили, така ли? — попита Дев.

— Аха. Поприказвали си — кимна Пущин. — Той уредил неща.

— Какво, платил ти е?

— Не. Платил болничните сметки и загубено време. Също както плаща, когато потрошиш кола под наем.

— Ти, кучи син… — започна Клер, но Дев положи внимателно ръка на рамото й и я спря.

— Ами ако направи пак? — попита той.

— Предупредил го — отговори с крокодилска усмивка сводникът. — Една грешка със Сергей и плащаш щетите. При втора грешка… парите няма помогнат.

— Май не ти е повярвал — рече Дев.

— Какво искаш да кажеш? — отново сбърчи чело онзи.

— Бил е пребит до смърт преди два дена — каза Клер. — Също като Пити Уайт.

— Или просто е паднал върху металната тръба шейсет или седемдесет пъти. — Дев безпомощно разпери ръце. — Каприз на съдбата, представяш ли си?

— Не, не. — Пущин поклати глава и тъмнят му бретон се размята напред-назад. — Пити Уайт получил каквото търсил. Докато този тип… — посочи с месестия си пръст снимката в ръката на Клер. — За него не зная.

Напуснахме апартамента на Пущин и аз трябваше да се разделя с Клер и Дев, които отидоха да докладват на своя шеф. Полицейският капитан следеше отблизо развитието на случая заради големия медиен интерес. Прибрах се у дома с такси.

Още докато търсех ключалката, за да вкарам ключа, вниманието ми бе привлечено от звука на автомобилен клаксон. Видях Калвин Никъл да се измъква от спортното си BMW, паркирано на отсрещната страна на улицата. Върлинестият ми колега изглеждаше много нелепо в луксозната си спортна кола, досущ като клоун, натикан в микроскопично циркаджийско автомобилче. Отдавна бях установил, че подценяването на собствената личност не бе измежду най-силно развитите му качества.

Изчаках пред вратата, докато той с широки крачки прекоси улицата и мина по алеята към дома ми.

— Джоел, може ли да поговорим малко насаме? — попита, когато стигна до мен.

— Искаш ли да влезем вътре?

— Не. — Той потърка късо подстриганата си брада с палец и показалец.

— Какво става?

— Ами, исках да ти кажа нещо — криейки погледа си, ми отвърна той.

Никога досега не бях виждал Никъл така да нервничи. Внезапно започнах да се притеснявам за него.

— Какво нещо, Кал?

— Видиш ли — спокойно започна той, все още трескаво дръгнещ брадата си, — става дума за разследването на смъртта на Стенли.

— И какво за него?

— Ами… — Той се озърна наоколо. Гласът му се сниши до нивото на шепот. — Мисля, че ще е най-добре да се откажеш от участие.

— Това пък защо? — повиших на свой ред глас, като да компенсирам неговия.

— Защото не е… — Той се запъна в търсене на точната дума. — Не е безопасно.

— Какво, по дяволите, означава това, Кал? — изръмжах. — Да не би да ме заплашваш?

— Не! О, господи, не! — яростно заклати глава той. — Само се опитвам да те предупредя.

— Какво общо имаш с всичко това? — попитах, стараейки се да говоря по-спокойно.

— Не мога да ти обясня — въздъхна той. — Не точно сега. Няма да ме разбереш. Но за твое собствено добро, ще е най-правилно да не се забъркваш повече.

— За мое собствено добро, така ли? — рекох. — Ами твоето собствено добро?

— Забрави — каза той и ми обърна гръб. — Съжалявам, че въобще дойдох. — Като каза това, той бързо се отдалечи с клатушкащата се походка на жираф.

— Кал! — викнах след него.

Никъл не спря, докато не стигна до колата си.

— Просто забрави, Джоел — отвори вратата й, нагъна се на шофьорската седалка и бързо потегли.

Значи, това остана от някогашното ни съдружие? Мъртвият Стенли и мърморещият неясни заплахи Никъл. А всичко бе толкова различно, преди да срещна Анджела.

 

 

Десет месеца и половина по-рано, през петата седмица от престоя на Анджела в болницата, започнах да чакам ежедневните ни срещи с все по-голямо нетърпение. Самоубеждавах се, че причина за това е предизвикателството, което представляваше нейният случай, вече постигнатият напредък и потенциалът за по-нататъшен прогрес. Но като професионалист бях наясно колко често хората се опитват да отрекат съвсем очевидните неща. Истината бе, че харесвах Анджела. Тя ми напомняше все повече и повече за Сузи Мълой — момичето, което непреднамерено унищожи моето детство.

Когато бях дете, прекарвах дълги часове сам у дома, докато мама се отдаваше на академичните си амбиции, а татко — на женкарските си подвизи. Грижата за детето родителите ми бяха поверили на цяла серия студенти от местния колеж, които живееха семестър или два в сутеренния апартамент и плащаха наема си като изпълняваха функциите на детегледачи. Никак не ми харесваше. Много ми се искаше да имам брат или сестра и с лекота натрапвах тяхната роля на неподозиращите младежи, превръщайки се в техен неотстъпчив придатък в мига, в който се появяваха в живота ми. През дома ни бяха минали поне десет или дванадесет, но в спомените ми изпъква само последната. Сузи Мълой.

Преждевременно развита, Сузи бе прескочила два гимназиални класа и бе само на петнадесет години, когато се появи на прага на нашия дом като студентка първа година. Но от гледната точка на моите дванадесет години, тя бе олицетворение на зрелостта. От мига, в който зърнах дългите й златисти коси, лешниковите очи, топчестото носле и белозъба усмивка, се изпълних с благоговение към Сузи Мълой.

Би ми било доста трудно да посоча приликите, ако поставех снимка на Сузи между тези на Анджела. Едната излъчваше тъмнокосото очарование на Одри Хепбърн, докато другата бе олицетворение на прелестното калифорнийско момиче. Същността обаче не бе в приликите помежду им, трагичните елементи в живота на двете бяха онези, които ги правеха толкова близки.

Тези паралели съвсем бяха изхвръкнали от ума ми, когато, седмица след изписването й от болницата, Анджела ми се обади по телефона в два часа през нощта.

— Знаеш ли колко е часът? — попитах с прозявка.

— Съжалявам, д-р Ашман. Исках да…

— Не може ли да почака до утре? — Тя замълча и аз настоях. — Анджела?

— Не мисля, че ще мога да дойда днес в уговорения час.

— Анджела, ти настоя за петък след обяд.

— Не мисля, че ще мога да дойда.

— А аз не мисля, че можем да направим сеанса по телефона в два часа през нощта.

— Кой казва, че се обаждам за това?

— Ще се видим утре след обяд, ако дойдеш. А сега се връщам обратно в леглото.

— Почакайте, д-р Ашман — с внезапно разкаяние в гласа рече тя. — Не може ли да се срещнем другаде?

— В кабинета ми в четири часа.

— Не там. Не може ли да вечеряме заедно и тогава да поговорим? — Можех да си представя пронизващия й поглед и устните, разтворени в най-прелъстителната й полуусмивка, когато добави: — Аз черпя.

— Единственото място, където ще се срещаме, е моят кабинет. Точка.

— Мислите, че не съм наясно ли?

— Анджела, да не би да си пила?

— Нито капка. Също така, не съм пушила, смъркала, нито инжектирала каквото и да било — изпухтя момичето, но после се върна към гласа на сирена. — Хайде, д-р Ашман. Забелязах с какви очи ме гледате. Не можете да отречете, че помежду ни има привличане.

Потрих очи.

— Анджела, помниш ли първия ни разговор? Обеща да не поемаш по този път.

— Това беше по-рано…

— Не ме интересува — твърдо рекох. — Ти ми даде дума.

— Тогава не знаех, че двамата ще се разберем толкова добре — после нежно добави — и не знаех колко много ще започна да ви ценя.

— Ако наистина мислиш така, ще дойдеш в кабинета ми в уговорения час и тогава ще можем да обсъдим подробно тази тема. — Затворих телефона, но не можах веднага да заспя отново. Очаквах, може би дори се надявах, Анджела да позвъни отново. Не го стори.

Следобедът на същия ден бях леко изненадан, когато секретарката ми Тери влезе в кабинета и каза:

— Джоел, пациентката ти за четири часа е тук. Изглежда малко нервна.

Съдружниците ми не работеха в петъчния следобед и Анджела седеше самотно в чакалнята, облечена с дебело яке и ниско нахлупена бейзболна шапка. Беше се облегнала назад на стола и драскаше нещо в бележника си. Направо подскочи, когато вдигна глава от пастелните страници на тетрадката и ме видя, изправен до нея. Никога не я бях виждал толкова наострена. Без дума за поздрав ме последва през коридора вътре в кабинета и не показа знак на успокоение, докато не затворих вратата зад нея.

— Как си? — попитах, опитвайки се с усмивка да й вдъхна доверие.

— Добре — свали шапката си. — За заранта… Аз, ммм, съжалявам, че се обадих толкова рано.

Кимнах.

Като че ли се поуспокои малко. Разказа ми за новата си съквартирантка и за много привлекателното предложение за работа в една галерия за изкуства, която „чудесно пасва“ на нейния гимназиален профил по история на изкуствата.

Когато обаче й казах, че искам да разговарям с предишния й психиатър, помръкна отново. Очите й се присвиха подозрително и ме попита:

— Защо?

— Защото информацията за историята на заболяването ти може да ми бъде полезна.

— Не мисля, че ще бъде.

— Какъв е проблемът, Анджела?

— Била съм при доста психиатри — скръсти ръце пред гърдите си тя. — Но не можах да харесам нито един от тях. Сама мога да разкажа цялата си история и не искам да набърквате никого от тях.

— Няма да ги „набъркам“ в нищо. Искам само да чуя тяхното мнение.

— Както искате — промърмори тя. — Но не си спомням имената им.

И двамата добре съзнавахме, че това е лъжа, но не настоях и смених темата.

— Може ли да поговорим за баща ти?

Тя отпусна ръце и сви рамене.

— Не си ми разказвала как е починал.

Отново само сви рамене.

— На колко години беше?

— Почти на шейсет — приглади напред с пръсти късите си коси. — Почина само седмица преди шестдесетия си рожден ден.

— Шейсет? — учудих се. — Майка ти изглежда толкова млада.

— Когато са се оженили, той е бил на тридесет и седем, а тя — само на осемнадесет и вече бременна с Елън. Татко е разправял на хората, че мама е на двадесет и три. — Очевидно тази прическа не й хареса и тя започна да сресва косите си назад. — И не забравяйте, татко ги харесваше младички.

Изпитах интуитивна омраза към човека, когото не познавах и който отдавна бе мъртъв. Не можех да не го сравнявам с бащата, който бе съсипал живота на Сузи Мълой.

— Новината за смъртта му обиколи медиите. Преди четири години, ако си спомняте — АДВОКАТ УМИРА НА СНЕЖНА ПИСТА — цитира тя.

Взрях се безизразно в момичето. Думите й не предизвикаха никакви асоциации. Постепенно си припомних всички трагични инциденти на близките до Сиатъл снежни писти.

— Татко тръгна да кара сноуборд с брат ми и неколцина негови приятели в планините Кристъл. — Тя поклати глава. — Онази зима имаше тонове сняг. И времето в деня, когато отидоха, беше много гадно. Но татко не искал да покаже слабост пред деветнайсетгодишните момчета и ги последвал по необозначено трасе. Нали разбирате?

Разбирах. Всяка година планинските спасителни служби в Каскейд прекарваха дълги, мразовити нощи и потрошаваха хиляди долари по опасните необозначени терени в търсене на заблудени сноубордисти, имали глупостта да игнорират предпазните надписи и ограничителните въжета. В повечето случаи ги откриваха премръзнали и посрани от страх. Понякога намираха само телата им.

— Вероятно е загубил ориентация, спускайки се в гъстата мъгла. И е паднал в дерето.

— Ти как реагира? — попитах.

— Вие как мислите? Той бе моят баща! — Лицето й се изкриви в гримаса, като че ли искаше да добави „задник такъв“.

— Ти не си му била само дъщеря, Анджела.

— Казах ви, че обичах татко с всичките му кусури — пак приглади косите си напред, после назад, докато накрая ги разроши с притеснена нерешителност. — Мисля, че изпаднах в първата си депресия през месеца след смъртта му.

След като Анджела си отиде, записах впечатленията си от разговора в личния й картон, като през всичкото време не можех да се отърся от усещането, че пропускам нещо. Чудейки се дали колегата, който я е лекувал при първата й депресия, би могъл да хвърли допълнителна светлина върху случая, прелистих картона на заболяването й, докато стигнах до копие от епикризата, с която я бяха изписали от Университетската болница. В долния десен край на листа открих напечатано със ситни букви името на лекувалия я лекар — д-р С. Колбърг.

Обзе ме необясним студен полъх. Почудих се защо ми изглежда толкова важно, че Стенли е бил един от лекарите, лекували момичето. Така или иначе връзката ме притесняваше.

Опитах се да отложа обсъждането на пациентката със Стенли до деня на редовната ни среща за обяд, но още на следващата сутрин, събота, търпението ми се пропука, обадих му се и си уговорихме среща.

Срещнах Стенли, маниакален пешеходец, пред северния вход на парка на газовата компания в един облачен юлски ден, толкова студен, че навярно щеше да запише рекорд в метеорологичната история. Паркът е разположен насред Сиатъл, на малък полуостров в езерото Юниън и е известен с все още намиращите се в него заводи за производство на светилен газ. Масивните машинарии бдят мълчаливо над спомена за индустриалното минало и разчупват със силуета си съвременните небеса на града. Този парк има запазено специално място в спомените ми — тук, на една пейка на кея, на мястото, където две години по-рано се бяхме целунали за пръв път, поисках ръката на Лорън.

Стенли беше облечен в черен найлонов анорак, спиращ поривите на вятъра, джинси и бели маратонки за бягане. Не можех да го възприема в джинси и маратонки — изглеждаше ми толкова неестествено, колкото и покрит с татуировки индиански вожд, облечен в сако и вратовръзка, за да се яви пред съда. От левия ръкав на дрехата му се подаваше краят на шина от фибростъкло, която, заедно с избледняващата синина около окото, бе напомняне за поредната му схватка. Откакто го познавах, редовно биваше украсяван с драскотини и натъртвания от схватките си с пациенти, които не можеха да бъдат контролирани с медикаменти.

След като се въоръжихме с изпускащи пара чаши кафе срещу необичайно студения за сезона вятър, захапахме осемте километра, които лежаха пред нас.

— Какво си правил снощи в офиса? — попита Стенли.

— Опитвах се да приключа една обзорна статия за „Психиатричен журнал“ — отвърнах.

— В петък вечер?

— Ами кога?

— Не че ми влиза в работата — сръбна яка глътка от кафето си той, — но доколкото те познавам, прекарваш повечето петъчни и съботни вечери у дома си.

— Някои от тях — да.

— Хммм.

— Какво?

— Мислиш ли, че това щеше да се хареса на Лорън? — попита.

— Кое да й се хареса?

— Да останеш сам до края на живота си — каза го съвсем небрежно, като че ли обсъждахме времето.

Спрях. Той също спря.

— И кой ми го казва това?

— Има голяма разлика, момчето ми — усмихна се той. — Аз съм избрал да бъда сам.

— Истината е, че с годините ставам все по-голям мизантроп. Освен това съм възрастен човек. Докато ти… — махна с шината от главата до петите ми. — Представителен млад мъж като теб, не особено конфликтна личност — чудесна стръв за жените. — Тръгна отново да бяга и аз го последвах.

— Не мисли, че съм дал някакъв надгробен обет за безбрачие към Лорън. Просто досега не съм срещнал подходящия човек.

— Дали обаче ще разрешиш това да се случи? — попита той, насочил шината отново към мен.

Не отговорих.

— Слушай, Джоел, ако ти се случи да имаш за пациент човек като самия теб — някой, който повече от две години след смъртта на жена си води самотно съществувание — какво би го посъветвал?

— Стенли, ние не съветваме пациентите си — отвърнах с привидна обида аз. — Работата ни е да ги улесним да направят сами своя избор.

— Добре съм те научил — засмя се той, — но все пак какво би му казал?

— Ще наруша приетите правила и ще му кажа, че преди всичко трябва да се научиш да живееш със себе си. Никой друг не може да бъде отговорен за твоето щастие.

— Вярно, но защо ли се получава така, че толкова много други хора се оказват отговорни за твоето нещастие? — въздъхна той. Обърна се към мен със съчувствена усмивка. — Разбирам напълно съпротивата ти. Имаш наистина много лош късмет с жените.

— Благодаря!

— Знаеш какво имам предвид. Лорън, майка ти, момичето от юношеските ти години…

— Сузи…

— Да, тя — кимна той. — Когато става дума за жени, нещастието те следва като сянка.

Повървяхме в мълчание известно време. Зяпах баржите, закотвени почти до хоризонта, и си мислех за пътуването с яхта, което Лорън бе планирала да направим след раждането на малкото ни момче. Често бе говорила за това, след като със сигурност научи, че най-после е бременна. „Представи си го облечен в сладко малко моряшко костюмче“, казваше тя и ми намигаше. „Може и на теб да ти ушием нещо в същия стил?“

Кого ли заблуждавам, по дяволите, рекох си наум и се отърсих от спомените. Разбира се, че може някой друг да е отговорен за щастието ти.

— Джоел, слушаш ли ме? — върна ме към действителността гласът на Стенли.

— Бях се съсредоточил в ритъма на дишането си. Поддържаш много прилична скорост.

— За стар човек — добави той. След шестдесетия си рожден ден винаги говореше за себе си като за „стар човек“, макар че не познавах никого другиго, който да го възприема по този начин.

— Стенли — смених темата аз, — сега аз, хм, лекувам една твоя бивша пациентка. — Не очаквах, че ще ми бъде толкова неловко да повдигна въпроса за Анджела.

— О? — Той обърна глава към мен, без да нарушава крачките си. — Коя?

— Анджела Конър.

— Анджела Конър — повтори той без видима реакция. — Как е тя?

— Добре е. Сега — поколебах се. — Направи опит за самоубийство преди два месеца.

— Бих искал да кажа, че това ме изненадва — поклати глава Стенли.

— Било е първи опит — отбелязах.

— Съмнявам се, че ще й бъде последният. Анджела… какъв блясък, какъв потенциал. — Пое дълбоко въздух. — Но и каква абсолютно изтерзана психика.

— Това е Анджела.

— Обсъждала ли е с теб моето лечение? — Той ме гледаше, продължавайки да бяга.

— Точно там е проблемът — казах, — тя е крайно предпазлива, когато става дума за отношенията й с теб. Дори не искаше да ми каже, че си я лекувал.

— Не ме изненадва. Тотално се провалих с нея.

Отново спрях. Стенли пробяга още няколко крачки, забави и също спря.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Не бях прав — каза. — Бях много не прав за Анджела. Още от самото начало — обърна лице към мен и каза нещо, което ми прозвуча като богохулство. — Поставих й погрешна диагноза. След което я лекувах неправилно. Когато се разделихме, беше в по-лошо състояние, отколкото когато дойде при мен.

— Ти си й поставил погрешна диагноза?

— Недогледах очевидното. — Почука слепоочието си с прихванатата от шината ръка. — Помислих, или може би исках да мисля, че страда от атипична депресия.

— Но тя страда точно от това — от лесно възбудима депресия.

Стенли поклати глава и въздъхна.

— Помня първите няколко месеца, през които бях напълно доволен от себе си. Видях Анджела да се измъква от враждебната си защитна черупка. Гледах я как разцъфва пред очите ми.

— Но?

— Беше игра.

— Стига бе, Стенли!

— Ще видиш — със спокойна увереност предрече той. — Анджела не е депресирана, тя има разстройство на личността. От смесен тип — отчасти антисоциална, отчасти — хистерична, донякъде — гранично разстройство.

Нито една от тези диагнози не бе ласкателна. Особено първата.

— Грешиш.

— Нима? Обажда ли ти се вече вкъщи?

Кимнах.

— Показа ли някакъв интерес към теб?

— Имаше нещо — пристъпих от крак на крак аз.

— Не е точно поведението, присъщо на човек в депресия. — Той сложи другата си ръка, тази без шина, на рамото ми. — За нещастие, Джоел, зная как ще се развие всичко това. Поведението й ще става все по-нестабилно. Телефонните обаждания ще зачестят. И ако се оставиш, както го направих аз, ще бъдеш завлечен все по-дълбоко и по-дълбоко.

Отпусна ръка и я прибра към гърдите си. Стояхме така, безмълвни, по средата на алеята. Вятърът довя пръски от разбиваща се вълна и аз се увих по-плътно в якето си.

— Не мога да решавам вместо теб — рече Стенли. — Може би ти си привикнал да бъдеш обект на внимание от млади и красиви жени, но аз не бях. Така че, по дяволите, не удържах и допуснах да развия… емоционална привързаност към Анджела. Беше толкова манипулативна. И толкова прелъстителна.

— Стенли, ти не си…

— Разбира се, че не съм — вдигна ръце към небето той. — Исках да кажа, че като опитен и вече възрастен психиатър не би трябвало да допусна да бъда лично въвлечен толкова навътре.

— Въвлечен по какъв начин?

— Да позволя да ме има като някой на повикване. Да приемам телефонните й обаждания по всяко време. Да се срещам с нея, където и когато пожелае. Дори, за бога, да й давам пари. Колко грубо непрофесионално бе всичко това!

Бях направо втрещен.

— Както знаеш, Джоел, хора с такова заболяване не признават никакви граници — продължи той с по-професионална интонация. — Така е и при Анджела. Винаги размива границите на отношенията си и налага близостта си на хората, които харесва. Аз може би имах повече от всеки друг шанса да изградя стабилна връзка, с ясно очертани правила и граници — такава, която да й бъде като еталон за бъдещите й отношения с хората. Но след година и повече, отношенията ни станаха толкова нестабилни, че се опасявах да не убият единия от нас. Накрая се наложи да я отпиша от практиката си и да прекратя всякакви контакти с нея.

Междувременно вятърът се бе усилил и двамата треперехме под тънките си якета. Тръгнахме напред, за да се стоплим.

— Какво мислиш за отношенията й с баща и? — попитах.

— Предполагаемото кръвосмешение, нали? — въздъхна Стенли.

— Защо „предполагаемо“?

— Досега говорил ли си с някого, който да потвърди разказа й?

— С по-малкия й брат Томи.

— Бедният Томи. Напомня ми за картината от „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд. Томи носи бремето на греховете на сестра си.

— Мислиш, че лъже за баща си?

— Когато става дума за Анджела, не зная на какво да вярвам — въздъхна той. — С течение на времето тя обвиняваше все повече и повече хора, че са я насилили сексуално. Не бих се изненадал, ако отправи подобно обвинение и към мен. — Погледна ме по непознат за мене начин — нещо средно между присмех и недоверие. — А пък и баща й го няма, за да се защити, нали така?

— В смисъл?

— Каза ли ти, че е била с него в деня на смъртта му?

— Каза, че е бил с Томи.

— Да, но тя също е била там.

— За какво намекваш, Стенли?

Той сви рамене.

— Шейсетгодишен мъж, начинаещ сноубордист, тръгва насред снежната виелица по вероломен, немаркиран маршрут, достъпен само за експерти, с група двайсетинагодишни… — Недоизказаното обвинение увисна в студения въздух.

Не исках да слушам повече. Мушнах измръзналите си ръце в джобовете, наведох глава и потеглих, без да кажа нищо. Изминахме повече от миля, потънали в мислите си. Накрая, когато вече бяхме на паркинга, попитах:

— Ако Анджела наистина има гранично личностно разстройство, а не депресия, защо преди малко предположи, че ще направи още опити за самоубийство?

— Тя е най-саморазрушителният човек, когото съм срещал през тридесетгодишната си практика. — Той се обърна към мен с горчива усмивка. — През целия си шибан живот, ако искаш да знаеш.