Даниел Кала
Терапия на гнева (4)

3

На сутринта след аутопсията на Стенли Колбърг не можах да изтръгна от старата хонда нищо повече от слабо покашляне, дори и освободена от скорост. Лорън отдавна бе открила тази специфична черта в характера на старата ни кола — лостът на скоростите трябваше да бъде в неутрална позиция, за да може да запали. Ако го оставехме на позиция „паркинг“, машинката кихаше и кашляше като стар миньор, прекарал наднормени десет години в каменовъглените забои. Това даваше на колата чудесна защита от крадци в града, където броят на откраднатите автомобили достига ежегодно астрономически стойности. Разбира се, всеки, който би помислил сериозно да я открадне, се нуждаеше от професионална помощ. Колата плачеше за предаване на отпадъци, но сърце не ми даваше да се разделя с нея; тя все още бе цялата изпълнена със спомени за Лор.

Обадих се на Дев, за да му кажа, че ще закъснея, защото трябва да чакам такси в дъждовното утро и той предложи да ме вземе. Само че двадесет минути по-късно на вратата ми се появи Клер Шепърд, облякла над морскосиния си костюм дъждобран, който не бе успял да предпази косите й дори за краткото разстояние от колата до моя дом. Срещнахме погледи и усмивката й просия още по-лъчезарно отпреди.

— Мога ли да хвърля едно око? — попита тя, докато отърсваше дъждовните капки. Забелязала недоумението ми, обясни с още по-широка усмивка: — На колата ти.

— Разбира се — отвърнах, опитвайки се неудачно да прикрия изненадата си, че познанията й за автомобилните двигатели може да са по-големи от моите, които са пълна нула.

— Не мерете всички с един и същ аршин, докторе — каза тя, завъртайки комично очи. После насочи пръст към ъгъла. — Натам ли е гаражът?

Кимнах и я последвах по пътеката, водеща към едноместния гараж отзад. Дори и на отворена врата вътрешността му бе толкова тъмна, че се пресегнах да включа осветлението. Лампата светна точно в мига, в който Клер извади от чантата си чифт латексови ръкавици.

— Учудва ли те? — попита тя, видяла изненадата ми. — Винаги нося по някой чифт със себе си. Може да потрябват на местопрестъпление.

После чевръсто отвори капака на колата, докато аз стоях отстрани, хванал в ръце чантата и дъждобрана й, и се чувствах донякъде като кастриран. Гледах я как се навежда към двигателя и намества нещо, което ми приличаше на кабели за свещите.

— Откъде си се научила да се оправяш с коли? — попитах.

— От баща си — отговори, оглеждайки двигателя. — Той обожава да човърка коли. Най-мъжкото момче от всички мъжки момчета, което има три дъщери — довърши тя със смях.

— О, жестока съдба… — подсмихнах се и аз.

— Не подценявай татко. Възпита ни като момчета. Най-вече мен. Аз съм най-голямата. — Издърпа сондата от масления резервоар, разгледа я и после я обърса с някаква стара кърпа. — Прекарали сме безбройни часове, легнали под една или друга от старите ни коли — продължи тя, усмихвайки се на спомените си. — И така, докато пораснах и се захванах с истинската игра.

— Каква игра?

— Все едно. Футбол, бейзбол, хокей или нещо друго. Освен баскетбола. Татко ненавижда баскетбола. Казва, че е глупава игра, защото всичко се решава в последните пет минути — засмя се. — Макар че според мен причината е в ръста му — само пет фута и девет инча^[1]. По-нисък е от мама.

— Още ли си фен?

— Давай, Бронко, давай! — възгласът й отекна под капака. — Това ти влиза в кръвта. Аз съм четвърто поколение привърженик на „Бронкос“.

След още няколко минути бърникане тук и там по двигателя на колата ми, тя се изправи и отсъди.

— Съжалявам, Джоел, това надминава способностите ми. А може би и на всеки друг. — Затвори капака, свали ръкавиците и издуха талка от ръцете си.

— Време ли е да повикам свещеник за последно причастие? — подхвърлих иронично аз.

— Идеята не е лоша — засмя се и тя. — Мислех, че докторите карат хубави коли.

— Кой сега мери със същия аршин? — попитах, имитирайки негодувание.

— Прав си — Клер се усмихна и прехапа устни.

Излязохме от гаража и тръгнахме към улицата. Когато стигнахме колата й, попитах:

— Къде е Дев?

— Капитанът реши, че трябва да проведе брифинг на тема нашето разследване. Пресата раздухва случая. — Изкара колата от паркинга и попита: — Стенли Колбърг май е бил важна клечка, а?

— В лекарските и клерикалните среди — да.

— В кои?

— Предполага се, че никой не убива свещениците, равините и докторите. Обществеността или поне пресата, се вълнува много, когато това се случи. Но Стенли беше наистина изключителен човек. В известен смисъл той олицетворяваше психиатрията в Сиатъл.

— И ти си бил негов съдружник?

— Допреди шест месеца.

— Какво се случи тогава? — Тя ме погледна любопитно.

— Почувствах нужда от промяна — сведох поглед към скута си. — Получи се нещо като прегряване и реших да изоставя практиката.

— Хммм…

Имах намерение да не продължавам, поне не и преди да присъства и Дев, но, кой знае защо, се почувствах задължен да поясня.

— Една наша обща пациентка обвини Стенли в неадекватно поведение.

— Неадекватно? — Клер бе спряла на червен светофар и сега се извъртя изцяло към мен.

— Твърдеше, че се е възползвал сексуално от нея.

Без да показва видима реакция на думите ми, Клер попита:

— Това не е ли често срещано обвинение във вашата професия?

— Много често — наместих се и оправих колана на седалката, — но имах причини да й вярвам.

Светна зелено. Клер се обърна напред, подкара колата и попита с равен глас:

— Коя е пациентката?

Поклатих глава.

— Нито е етично, нито законно да разкривам имената на пациентите си. Нито пък да навлизам в детайли, свързани със заболяванията им.

— Но си зарязал практиката си именно заради нещата, които тя ти е казала.

— Не само това. Бях преуморен. Прегрял. Пък и интересите ни станаха разнопосочни. Напуснах и работата си в Западната щатска, където заедно със Стенли обслужвахме отделението по съдебна медицина като психиатри. — Забелязах учудения й поглед. — Нямаше начин да работя повече с него. Не и след това, което ми разказа тя.

Клер сви рамене, видимо неудовлетворена от обясненията ми. Очаквах да настоява за повече подробности, но вместо това тя попита:

— А защо напусна Западната щатска?

— Пациентите на съдебната психиатрия са голямо бреме.

— Малко странно е да го чуеш от устата на психиатър.

— Вярно е. Не става дума за обикновените психично болни пациенти. Изпитвам съжаление към шизофрениците, които убиват, защото са чули гласове или защото си въобразяват, че се защитават от нападение. Те могат да бъдат лекувани — въздъхнах тежко. — Има обаче други, с неопределени диагнози, като различни дисоциативни състояния…

— Това какво означава?

— Дисоциативно състояние ли? Нестандартна реакция на прекомерно напрежение — обясних. — Нещо прещраква и пациентът превключва на автопилот. Той или тя са функционални, но не и рационални. И не могат да бъдат държани отговорни за постъпките им.

Клер ме погледна с вдигнати вежди.

— Зная — кимнах, — мнозина психиатри също изказват съмнения.

— А ти?

— Аз мисля, че има такива случаи. Но са твърде редки, противно на мнението, което адвокатите на защитата са разпространили в публичното пространство.

— Излиза, че подобни пациенти на съдебната медицина симулират психическо заболяване?

— Не е точно така — знаех, че пристъпвам на несигурна почва, но продължих. — Много от тях са истински социопати. Това значи, че не са в състояние да установят каквито и да било нормални отношения със заобикалящата ги среда.

— Това наистина ли е психическо заболяване? — попита Клер, поклащайки глава.

— Вероятно. Аз обаче не считам, че социопатите имат увреждания на мозъка. Те много често имат кристално ясна мисъл. Струва ми се, че им липсва душа, частично или напълно. Както и да е, за тяхното състояние няма лечение. Не можеш да научиш някого да чувства.

— Но това не е аргумент, който може да се използва в съда — отбеляза тя.

— Вярно. Но социопатите не приличат на редовите престъпници. Те са много по-интелигентни. Нещо повече, те обикновено са родени артисти. С лекота баламосват експерти като мен, които им измислят въображаеми психиатрични диагнози.

Тя кимна замислено, почуквайки с пръсти по кормилото.

— Звучи като предизвикателство.

— По-скоро е изтощително. На всичко отгоре, много от тези типове се държат като Чарлс Мансън. Гледат те в очите, подмятат заплашителни забележки, бръщолевят глупости. Първоначално е изнервящо, а после става просто отегчително — поклатих глава. — Чарли Мансън е за психиатрите нещо като Елвис за Вегас.

Тя се засмя и прекара ръка покрай ухото си, прибирайки зад него няколко непослушни кичура тъмноруса коса. Реших, че с този деликатен нос и волева брадичка изглежда много привлекателна, дори и в профил.

— Ами ти? — попитах.

— Не мога да се меря с Елвис или Менсън, но бих могла да мина за една злокобна Кейт Хепбърн. — Главата й леко потръпна, докато запелтечи в перфектен хепбърнов стил. — „И въпреки всичко те обичам, стари глупако.“

Клер Шепърд определено ми се нравеше все повече.

— А как се оказа в полицията?

— Аз съм стопроцентов потомствен полицай. — В гласа й ясно прозвучаха нотки на гордост. — Мама, татко и двете ми сестри, всички са в бизнеса.

— Леле! Харесва ли ти да бъдеш ченге?

— Обичам тази работа — каза тя без сянка на колебание.

— И преди да откриеш любовта в лицето на отдел „Убийства“?

Тя ме изгледа косо и отвърна:

— Срещнах развода в Денвър.

— О?

— Занимавах се с обичайните дела за жена ченге — продължи небрежно Клер. — И се ожених за службата.

— Партньор ли ти беше?

— Не. — Тя прочисти гърлото си. — Но работехме заедно в отдела по наркотиците. Първото ми назначение като детектив.

— И какво се случи?

— Нещата не проработиха — меко каза тя и се изчерви. В гласа й прозвуча нежелание да продължи темата. Ако ми беше пациент, бих настоял, но сега предпочетох да подмина проблема и попитах:

— И после какво?

— Преместих се в Сиатъл в търсене на ново начало. — Гласът й отново укрепна. — Трябваше да отработя цяла година в униформа, преди отново да заслужа детективските нашивки. Изкарах известно време в Нравствената и ето ме в „Убийства“.

— Издигаш се нагоре по криминалната стълба.

— Като че ли. Ами ти?

— Досега не бях срещал никого от „наркотиците“.

Тя ми метна един скептичен поглед.

— Доктор Грийн не спомена ли някакво име? Май беше Лорън?

По дяволите, беше го сторил.

— И аз бях женен някога.

— Не проработи ли?

— Не и както го бяхме замислили — изкашлях се. — Тя почина.

Погледна ме изненадано, с разтворени устни и разширени очи. Меко каза:

— Джоел, съжалявам много.

— Беше преди доста време — опитах се да звуча небрежно, но, както обикновено, темата за Лор потисна разговора.

Паркирахме пред полицейското управление на Сиатъл на „Вирджиния“, близо до Осма улица, в центъра на един еклектичен квартал, изпълнен с малък бизнес и индустриални предприемачи. Изкачихме стъпалата до третия етаж и намерихме Дев в маломерния му офис.

— Ако тази твоя кола беше кон, трябваше отдавна да я застрелят — каза той вместо поздрав.

— Нищо не пречи да я застрелям и сега — отвърнах, като присядах на крайчето на бюрото му, оставяйки за Клер единствения стол в помещението. — Видиш ли, Дев, мммм… — заекнах — не знам колко съществено може да се окаже, но има нещо, свързано със Стенли Колбърг, което трябва да ти кажа — продължих нататък, предлагайки на Дев същите мъгляви обяснения, които преди малко бях дал на Клер по въпроса за оплакванията на пациентката ми от сексуалните набези на Стенли.

— И името на тази пациентка е? — втренчен в мен попита Дев, след като ме изслуша.

— Знаеш, че не мога да ти го кажа — вдигнах в защита длани аз. — Конфиденциалност на отношенията лекар — пациент.

Той прие отказа ми с тежка въздишка, след което наклони глава наляво и надясно, докато шийните му прешлени изпукаха.

— Когато някой доктор започне да злоупотребява с пациент, обикновено има повече от една жертва, нали?

— Най-често — да.

— Но е рядкост оскърбената жертва да отвърне — намеси се Клер с нотка на разочарование в гласа. — Още по-малко с насилие, каквото видяхме на пода на кабинета на Колбърг.

Дев кимна замислено. Бях работил достатъчно дълго с него, за да усетя, че е заинтересуван от информацията, която му бях дал, но също като Клер, бе предпочел да не ме притиска повече.

— Мислех си за въпросите, които зададе Мич — рекох. — По-точно, защо убиецът е малтретирал мъртвото тяло.

— И какво измисли? — попита Дев.

— Може би не е имал намерение да убива Стенли. Поне не веднага. Да допуснем, че е отишъл там с намерението да го накаже. Обладан от върховна омраза, е решил да му даде добър урок. Но когато влиза в офиса, превърта. Вбесен е до такава степен, че губи всякакъв контрол и застрелва Стенли още преди да има възможност да му се нахвърли. Не съм убеден, че е само лош стрелец, както предположи Мич. Виждам го разтреперан от гняв. Може би затова единият изстрел е попаднал в тавана, а другият е щял също за малко да пропусне.

Дев и Клер се спогледаха, но никой от двамата не проговори.

— Ами осакатените му ръце и гениталии? — казах.

— Какво за тях? — попита Дев.

— Ако търсим някаква символика, това е не толкова сексуалност, колкото кастрация. Помислете за това. Дясната ръка и тестисите — символите на мъжката сила и потентност.

Клер скръсти ръце пред гърдите си.

— Откога убийците са станали толкова поетични?

— Аз само се старая да оправдая присъствието си тук.

— Ще видим. — Дев се надигна от стола си. — Хайде, нека поговорим с нашите гости.

Тримата ни гости бяха последните случаи, които Стенли бе освободил от Западната щатска болница. Отличителна черта и на тримата бе, че имаха зад гърба си поне по едно убийство. Според Дев те се бяха съгласили „доброволно“ да се явят, но от опит знаех, че този термин има много широко тълкуване в речника на полицая.

Въпреки че Стенли бе официално техният лекуващ лекар, бях прекарал известно време с всеки един от тях. Затова решихме, че ще е по-добре, ако наблюдавам скрит зад огледалния прозорец на залата за разпити. Заех място в тъмната наблюдателна стая и се загледах през стъклото към залата за разпити с нейното постоянно мигащо неоново осветление. Дев и Клер въведоха първия кандидат — Уейн Хакинг, чието фамилно име бе явен символ на лош късмет, ако човек вземе предвид извършеното от него престъпление^[2].

Висок и кльощав, той наближаваше четиридесетте. Имаше бебешко лице, приветливи сини очи и приятна усмивка. Знаех, че е бил образцов пациент в Западната щатска — услужлив, мотивиран и без поведенчески проблеми. Бе много трудно да свържа пациента, когото познавах, с мъжа, заварен от полицаите да кълца мъртвите тела на приятелката си и нейната сестра в апартамента си. Според служителите, извършили ареста, Хакинг е продължавал да разпарчетосва двете жени въпреки опръсканите с кръв стени и локвата кръв на застлания с линолеум под, дълбока половин инч. Никакъв мотив, никакъв опит да избяга от местопрестъплението и никакви угризения на съвестта. По време на процеса срещу него Стенли Колбърг бе пледирал като експерт на защитата, че това е класически случай на дисоциативно престъпление. Съдебните заседатели приеха тезата му и признаха обвиняемия за невинен поради невменяемост. Съдията го изпрати в Западната щатска на лечение, което продължи пет години или, както бе казала една от по-циничните болногледачки, по две години и половина на сестра.

Позицията ми бе такава, че наблюдавах масата за разпити отгоре. Клер и Дев седяха от дясната ми страна, а Хакинг — отляво. Външният му вид, все така спретнат, не се бе променил след освобождаването му. Нито общителният характер. Усмивката се лепна на лицето му веднага щом Клер започна да задава въпроси.

— Били сте пациент на д-р Колбърг повече от пет години, нали? — Гласът й стигна до мен през пукота на високоговорителите в стаята за наблюдение.

— Точно така — кимна с глава той.

— И след като са ви изписали преди десет месеца, сте останали под негово наблюдение?

— Напълно вярно.

— Кога го видяхте за последен път?

— На редовния ми преглед миналия петък.

— Имали ли сте някакъв проблем с д-р Колбърг?

Хакинг погледна и на двете си страни и се наведе напред, като че ли да сподели някаква тайна.

— Много хора са ми казвали, че без свидетелството на д-р Колбърг съдебните заседатели нямаше да ми повярват. Той спаси живота ми и ми помогна да се почувствам отново добре.

Клер зададе серия от въпроси за връзките между него и Стенли, но нито един от отговорите не хвърли допълнителна светлина върху случая. Строи ми се, че долавям нетърпеливост в гласа й, когато най-накрая го запита:

— Къде бяхте в понеделник вечерта, между девет часа и полунощ?

— При моята приятелка.

— Вашата приятелка? — Дев, който досега седеше неподвижно излегнат назад в креслото, се надигна и продължи, бавно и отчетливо разделяйки сричките. — Тя знае ли историята на вашите интимни връзки? И още по-важно, знае ли ги нейната сестра?

Усмивката на Хакинг помръкна за миг, но бързо възстанови тоталната си лъчезарност.

— Ние се запознахме по време на моя процес.

Спомних си коя беше неговата приятелка. Виждал я бях няколко пъти в психиатрията. Тя го посещаваше, телефонираше му и му пишеше писма при всяка възможност. Кучешката й привързаност и видимата липса на самоуважение силно я доближаваха до стандартния тип жени, които си падат по насилници, излежаващи присъда.

— И тя ще потвърди, че сте били заедно през цялата вечер, ако я попитаме, нали?

— Надявам се — отвърна Хакинг на въпроса на полицая.

— Тя вероятно ще се закълне, че вие двамцата сте направили една малка разходка до луната, ако й го поискаш.

— Бяхме в апартамента на Ивон. — Хакинг учтиво сви рамене.

— Уейн, можеш ли да се сетиш за някого, който би искал да направи на д-р Колбърг нещо лошо? — намеси се Клер.

Разпитваният се загледа в мигащите светлини, преди да отговори. После рече, без видимо да съзнава иронията, съдържаща се в думите му:

— Той работеше с доста буйни и непредсказуеми пациенти, както знаете. Мисля, че постъпвате правилно, като проверявате всички негови пациенти от Западната щатска.

Клер му благодари за отделеното време и го изведе през вратата.

Ник Пападус зае мястото му още преди столът да е имал време да изстине. Помнех го добре. На деветнадесет години престанал да си взема хапчетата и устроил престрелка в дома на родителите си с ловната пушка на баща си. Не можех да разбера защо баща му е държал в дома си заредено оръжие, знаейки, че синът му страда от пристъпи на неконтролируема ярост, но така или иначе Ник се оказал кофти стрелец и накрая само един куршум рикоширал от камината и уцелил главата на баба му, която платила с живота си сметката за неразумното поведение на бащата.

Среден на ръст, плешив и закръглен, Пападус имаше склонност към прекалена мнителност и обилно потене, което го правеше да изглежда постоянно гузен. Бях сигурен, че няма да се представи добре на разпита.

След въвеждането Клер го попита:

— Добре ли си, Ник?

— Отлично. Защо? — Потта вече бе почнала да избива по челото му. Той насочи треперещ пръст към огледалото пред мен и попита: — Някой наблюдава ли ме?

— Не е важно, Ник — отвърна Дев. — Разкажи ни за д-р Колбърг.

— Беше мой психиатър в пандиза. И к’во?

— Ник, продължи ли да се срещаш с д-р Колбърг, след като излезе навън? — запита Клер.

— Сега имам друг психиатър. Един индус, д-р Сингх.

— А защо не Колбърг? — поинтересува се Дев.

— От болницата ме пратиха при него — каза Пападус. — Аз и без това никога не съм харесвал д-р Колбърг.

— Защо така?

— Изнервяше ме — отвърна Ник, хвърляйки поглед през рамо.

Бях убеден, че Пападус ще бъде изнервен и от една божа кравица. Чудех се защо е избягал от Колбърг. Дев, явно, мислеше същото, защото попита:

— Предполагам, че много хора те изнервят, Ник. Какво беше толкова специфично у д-р Колбърг?

— Задаваше ми шантави въпроси. Винаги ме питаше как съм се чувствал, когато застрелях баба. А пък аз въобще не си спомням. Бях наистина много зле, когато го направих.

— Писна ти от него, така ли, Ник? — попита Дев.

— Май че да.

— И ти се прииска да му го върнеш, нали?

— Не. — Очите на Пападус тревожно се разшириха. Потта от лицето му закапа по ризата. — Сега си вземам редовно лекарствата.

— Ник. — Клер му се усмихна. Спокойствието й рязко контрастираше с гърченето на разпитвания. — Къде беше онзи ден вечерта?

Очите му се стрелнаха из помещението, но успокоителният тон на Клер бе подействал.

— Сега живея в приюта на „Св. Мартин“ в центъра на града. Онази вечер съм гледал телевизия или нещо подобно.

— Някой може ли да потвърди?

— Предполагам — поклати глава Ник. — Не съм убил д-р Колбърг, ясно ли е?

— А кой го е убил тогава? — попита Клер, когато Пападус вече се надигаше да си върви.

— Може би някой друг тип, с когото е прекалил?

И преди още Клер да изкаже благодарности към него, Пападус се измъкна през вратата и изчезна навън. Детективката се закашля и отиде да доведе следващия ни гост.

От тримата разпитвани познавах Рон Уейвър най-слабо, но той си бе останал загадка дори и по времето на престоя си в Западната щатска. Беше обвинен в умишлено убийство. Инцидентът бе започнал в някакъв бар заради спор относно право на собственост върху пакет цигари и бе завършил на паркинга, където Уейвър бе размазал черепа на другия човек с градинска лопата. Бе признат за виновен за по-лекото престъпление — непредумишлено убийство — най-вече заради експертизата на Стенли, според която той страдаше от „неконтролируем гняв“. Накрая се стигна до съдебно споразумение, съгласно което Уейвър трябваше да прекара три години в затвор и още три години в психиатрична лечебница.

В средата на четиридесетте, Уейвър имаше изтъняваща кафява коса и толкова незапомнящо се лице, че спокойно би могъл да ограби банка, без да носи маска. Седнал неподвижно в стола си, бе вперил поглед настрана от детективите, които изстрелваха въпрос след въпрос.

— Продължаваше ли да се срещаш с д-р Колбърг, след като те освободиха? — попита Клер.

— Това бе едно от условията, за да ме пуснат.

— Не го ли харесваш?

— Той беше съвсем наред.

— Но ти нямаш нужда от психиатър, нали? — попита Дев. — Правеше му услуга, а?

— Все още имам проблеми.

— А, добре тогава. Имаш проблеми с темперамента. — Дев скръсти ръце зад тила си. — Не си въртял лопатата напоследък, нали?

Уейвър остана неподвижен.

— Успявал ли е някога д-р Колбърг да те изкара от контрол?

— Не.

— Никога? — повдигна вежда Дев. — Защото можем да попитаме секретарката му дали се е случвало.

— Понякога той ме насърчаваше да го правя — каза Уейвър след кратка пауза.

— Да имаш гневно избухване?

— Той го наричаше „контролирано изпускане на въздуха“. Безвредно.

— Рон, къде беше в понеделник вечерта? — попита Клер.

— У дома. В леглото, с книжка.

— Сам ли беше?

— Да.

— Книгата не беше оплескана с кръв, нали? — бодна го Дев.

— Не съм убил д-р Колбърг.

— Разбира се, че не си — рече Дев. — Иначе веднага би дошъл и би ни го казал.

Не бях сигурен, че детективите го виждат, но от моята наблюдателна позиция забелязах как Уейвър размърдва краката си. Раздразнено потриваше стъпалата си, но успяваше да запази лицето си безизразно.

— Как бихме могли да сме сигурни, че не си закопал нещо? — продължаваше Дев.

Уейвър присви очи.

— Искам да говоря с адвокат.

— Защо? — неискрено се усмихна детективът. — Нали не си направил нищо, Рон?

— Искам да говоря с адвокат. — Уейвър се бореше с емоциите, напиращи към лицето му.

Дев се ухили още по-широко. И по-гадно.

— Да го помоля ли да донесе пакет цигари и лопата?

— Няма да кажа нищо повече без адвокат — просъска Уейвър. Ръцете му се впиха в масата и той притисна длани към повърхността й. След това ги отдръпна и ги отпусна до тялото си. — Арестуван ли съм? — гласът му отново бе безизразен. — Или мога да си вървя?

Дев погледна Клер и после, без да поглежда Уейвър, каза:

— Не се отдалечавай много, Рон.

След като Клер изведе разпитвания от залата, Дев се обърна към огледалото и ми каза с вдигнати напред длани:

— Отлично, докторе. Мисля, че и тримата може да са го направили.

Чаках Клер и Дев и размишлявах върху разликите между криминалните и психиатричните разпити. Психиатрите рядко прибягват до постановката с доброто и лошото ченге. И според мен се опитват да бъдат малко повече съпричастни. Но крайната цел и в двата случая е една и съща — истината. Не знам чий подход е по-ефикасен. Не обичам да си припомням колко време ми отне, докато напипам истината с Анджела Конър.

 

 

Преди единадесет месеца, в края на втората седмица от хоспитализацията й, отношенията помежду ни бързо прогресираха. Но не можех да се отърва от подозрението, че крие нещо от мен. Имах нужда от още едно мнение и се обърнах към Стенли по време на ежеседмичния ни съвместен обяд.

Обясних му накратко ситуацията с нея, без да я назовавам — ние пазим анонимността на пациентите дори и помежду си. Накрая рекох:

— Има нещо, което се таи под повърхността и което не мога да уловя. Не разбирам защо ще го крие, след като само за пет минути стигнахме до темата за сексуалното насилие, извършено от баща й. Какво ли ще е това, което толкова упорито не иска да сподели?

Стенли отпи дълга глътка вода, преди да отговори.

— Понякога най-трудно се забелязват очевидните неща, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Преди време имах един пациент — започна той, след което замълча, за да гребне малко от салатата си (винаги ядеше само салата по време на обяд, което вероятно бе една от причините за кльощавостта му). — Социопат. Най-опасният човек, когото съм срещал. По време на втория ми разговор с него, той съвсем неофициално съобщи, че на дванадесет години е убил цялото си семейство — двамата си родители и по-малкия си брат. Подпалил пожар, докато са спели. Наясно беше с отношенията лекар-пациент, освен това е бил малолетен, когато го е извършил, така че не се притесняваше особено, когато ми го разказа. Притесни ме повече нехайният начин, по който го направи… — Той поклати глава. — Не знам защо ми каза. Едва ли, за да ме шокира. Нито пък за да се похвали. И със сигурност не за да облекчи съвестта си! Нямаше такава. Две години по-късно, след като бяхме установили помежду си възможно най-откровените отношения, които човек може да има със социопат, ми разказа за един случай, когато майка му го е облякла в дрехи на момиченце. Бил на четири години, но споменът все още го тормозеше ужасно. — Стенли насочи вилицата си към мен. — Бе запазил тази тайна като нещо жизненоважно. Заплаши ме, че ще ме убие, ако издам тайната за преобличането му в предучилищна възраст и, същевременно, не се притесняваше, че мога да разтръбя за изпепеляването на семейството му. Нещата, на които хората държат, понякога са толкова нелогични и неочаквани.

— И как този случай ще ми помогне да разбера моята пациентка? — поклатих глава аз.

— Ще ти каже, когато бъде готова. Винаги го правят.

— Предлагаш да почакам още две години?

— Не съм ли те научил на едно просто нещо, Джоел? — подсмихна се Стенли. — Пациентите са предсказуеми. Трябва само да проявиш търпение. — Все още с вилица в ръка, той събра шепи и после ги разтвори като черупка на мида. — Спечели доверието им и ще получиш достъп до всичко.

Това, което не знаех, и което той никога не спомена, е, че може би нямаше да искам този достъп.

Анджела отбелязваше напредък въпреки предпазливостта си. Повечето болногледачки, дори и онези, които се бяха изкушавали да замислят убийството й, сега я заобичаха. Антидепресантите си вършеха работата и пред нас се развиваше една не толкова агресивна, по-мила и учудващо по-неуверена личност. Започваше да прилича на момичето, описано от брат й.

На петнадесетия ден от хоспитализацията й, се срещнахме в болничната зала за разговори. Беше сресала напред късата си коса, която стърчеше на неравни кичури. С удовлетворение отбелязах, че бе захвърлила болничните дрехи и сега носеше джинси и суитчър. Не можех да преценя как е под суитчъра, но панталоните й бяха широки.

Пльосна се в стола пред бюрото ми, кръстоса крака и ме попита:

— Кога ще мога да си ида у дома, д-р Ашман?

— Вече не си под забрана, Анджела. Не мога да те спра, ако решиш да си тръгнеш.

Тя наведе поглед и поглади коляното на панталоните си.

— Мислите ли, че съм готова да изляза навън?

— А ти?

— Смотани психиатри! — изръмжа тя и още по-енергично се зае да изглажда гънките по панталоните си. — Задължени ли сте да отговаряте на всеки въпрос с друг въпрос?

— Трябва ли да бъдем? — усмихнах се.

— Слабо, д-р Ашман. — Тя все пак се усмихна. — Мисля, че бих могла да си тръгна след седмица или две. — Лицето й изразяваше неувереност. — Това струва ли ви се правилно?

Възхищавах се на способността й да превключва от предизвикателност към неувереност. Това парадоксално поведение явно бе част от характера й, сега бе подсилено от депресията.

— Защо ти са нужни седмица или две? Не си ли вярваш достатъчно?

— Ами, не съм сигурна, че съм готова да се върна обратно навън. — Сега се бе захванала систематично да разглажда торбестите ръкави на суитчъра си.

— А ще бъдеш ли след седмица-две?

Тя сви рамене и отвърна очи.

Възползвах се от настъпилото затишие и попитах:

— Анджела, как започна всичко това?

— Какво е започнало? — попита тя с въздишка.

Не се опитваше да ме баламосва. Скръстих ръце и се облегнах назад в креслото си.

— О, това са стари истории — изпъшка момичето, но след малко започна да разказва. — Когато бях на единадесет години, заминах с татко в командировка в Канада. Беше обещал да ми покаже Щатския музей във Виктория. — Сведе очи към пода. — Бях много възбудена, защото щяхме да отседнем в хотел „Императрицата“. Шикозна работа. Имахме стая с голямо двойно легло. Донесоха ни и едно сгъваемо легло. — Тя прочисти гърлото си. — Но никой не го използва през онзи уикенд. Въобще не си спомням дали видях шибания музей.

— Каза ли на някого какво се случи?

Анджела завъртя почти незабележимо главата си.

— И защо?

— Не мислех, че някой ще ми повярва.

— Но това продължи и след Виктория?

Тя кимна на обувките си.

— Не много често. Татко беше предпазлив. Имахме си нашия пай пътувания баща-дъщеря… Винаги с някакъв неубедителен претекст да посетим една или друга природна забележителност, там където отивахме.

— А брат ти и сестра ти не идваха ли с вас на тези пътувания?

— Не на същите. Но татко не беше глупак. Вземаше брат ми и сестра ми със себе си на други пътувания. Не толкова често като мен, но все пак…

Не коментирах.

— Сигурна съм, че не ги е чукал, ако това имате предвид.

— Как можеш да бъдеш сигурна?

Все още с наведена глава, тя подсмръкна няколко пъти и прекара ръка през очите си.

— Той казваше, че съм неговото „специално момиче“. Казваше, че Елън е най-сръчната, а Томи — най-силният, но аз бях най-красивата. Тази със специалната дарба. Единствената, която можеше да му помогне. — Пак избърса очите си и почти шепнейки попита: — Не е ли глупаво? Но тогава значеше много за мен. Караше ме да се чувствам окей. Помагаше ми да понеса всичко останало.

— И кога престана? — попитах с равен глас, въпреки напиращия вътре в мен гняв.

— В началото на дванадесети клас. Бях на седемнадесет.

— Защо?

— Предполагам, защото на татко вече не му ставаше — сви рамене. — Още не бяха измислили виаграта.

— Анджела, важно е — настоях.

— Онова лято казах на Томи.

— Той повярва ли ти?

Тя отново сви рамене.

— Но е говорил с баща ви?

Кимна.

— Какво му е казал?

— Не зная — сви рамене Анджела. — Но след това спря.

— И това бе преди девет години, така ли?

— Аха.

— Кога почина баща ти?

— Преди четири години — тихо отвърна тя.

Потреперих.

— За пръв път си влязла в болница преди три години, така ли е?

— Там някъде — въздъхна тя.

— И това сега ти е трети път?

— Нещо такова. — Тонът й показваше, че губи търпение.

— След като насилието е спряло, си прекарала четири години в колеж и още една година на работа. През това време не си се срещала с психиатър и не си вземала антидепресанти.

— И какво от това? — сопна се тя.

— Притеснява ме времето, през което възникват проблемите ти.

— Имате право. — Тя ме погледна открито. — Това, че татко ме насилваше няма нищо общо с проблемите ми. Те започнаха, след като се срещнах с първия си психотерапевт.

— Нима?

Тя ме погледна ядосано, като че ли щеше да направи някакъв коментар. После отмести поглед. Гласът й се успокои.

— Правите проблем от една дреболия.

— И никога ли не сте започвали отново с баща ти, чак до смъртта му?

— Не ме докосна повече. Дори и за целувка по бузата.

— Някой друг?

— Никой, освен онези, които аз съм пожелала да ме докоснат. — Тя се изсмя пресилено, но мисля, че усетих познатото изплъзване в гласа и езика на тялото й.

Останах в офиса, след като тя си тръгна. Премислях чутото и се отдадох на спомени за собствения си баща.

Не беше човек, на когото можеш да разчиташ. Не бих могъл да изброя всички места, където ме е оставял да чакам, но някои от тях, най-честите, като например пустия училищен коридор или тротоар пред затворената ледена пързалка, са запечатани в паметта ми. В някакъв момент колата му изникваше до бордюра и го чувах да казва: „Съжалявам, приятелче, задържаха ме“, независимо дали бе закъснял десет минути, или три часа. Понякога въобще не се появяваше. По-късно изчезваше от живота ми за цели седмици. Понякога на лекционна обиколка или промоция на книга. (Бе преподавател по психология и бе написал серия умерено успешни популярни книги в областта си още преди този отрасъл да разцъфне в многомилионна индустрия.) Друг път изчезваше без обяснение. Дори и да беше у дома, когато си лягах, имаше сериозна вероятност, ако се събудя нощем и се прокрадна в спалнята на родителите си, да намеря леглото му празно. Мама се отнасяше небрежно към отсъствията му. Казваше, че работи до късно. Но когато навърших десет години, вече знаех, че това е евфемизъм за нещо не толкова благоприлично, макар и да не знаех какво е то.

Независимо от това, обичах човека Дейвид Ашман, както го обичаха мнозина други. Телосложение на бегач, пленителни очи, прямо изражение — татко изглеждаше много привлекателен. Най-неустоим бе неговият чар. С него именно печелеше хората. Имаше дарбата да накара всекиго да се почувства най-важният човек на света. Най-вече жените, които направо му се лепяха. За мен вниманието на татко бе като наркотик. Колкото повече ме обгрижваше, толкова повече се нуждаех от неговото одобрение. Неговите интереси бяха и мои интереси — футбол, джогинг, джаз, исторически романи и бейзбол.

Въпреки всичко, и досега топлите летни вечери, прекарани с него в игра на топка и ядене на хотдог, са между най-щастливите мигове в моите спомени. Тридесет години по-късно си оставам запален фен на бейзбола — много след като кучешката ми преданост към татко деградира до пълно презрение.