Даниел Кала
Терапия на гнева (18)

17

След като съзнателно бях провокирал Уейн Хакинг, се налагаше да повиша бдителността си. Всеки път, когато улавях погледа на Клер върху себе си, се чудех дали тя наистина ме преценява, или аз проявявам повишена мнителност. Във всеки случай това ме притесняваше.

— Какво има, Клер? — попитах, доловил съсредоточения й поглед, докато се качвах в колата.

— Не мога да разбера що за човек си — каза тя. Постави ръце на кормилото, но не включи двигателя.

— Аз съм една обгърната от мистерии загадка — пресилено се усмихнах аз. — И точно това ме прави толкова неотразим.

Обърна се към мен и решително каза:

— Джоел, не мога да се отърся от усещането, че през цялото време оставам извън играта.

Реших да отклоня инквизиторския й натиск с помощта на истината. Взех ръката й в своята и я стиснах.

— Клер, започвам да се влюбвам в теб.

— Това откъде дойде? — изненадано попита тя.

— От сърцето ми.

— Не се прави, че не разбираш. Попитах защо точно сега?

— Бих предпочел по-приятна обстановка от тази — посочих потискащите бетонни стени на гаража отвъд прозорците на колата, — но просто ми се прииска да ти го кажа.

Поколеба се малко, после взе в шепи лицето ми.

— И аз чувствам същото. — Целуна ме силно и дълго не отдели устни от моите. — Но всичко, което ми остана от последния път, когато изпитах подобно чувство, бе разбитото ми сърце. — Големите й зелени очи едновременно умоляваха и предупреждаваха — недей разбива сърцето ми отново, Джоел.

Отправих й най-убедителната усмивка, на която бях способен, но усещах единствено чувство на вина.

— Знаеш ли, ти наистина си много труден за разгадаване — каза тя и отново ме целуна.

Дев, в чийто кабинет влязохме малко по-късно, съвсем не беше настроен на любовна вълна.

— Това е пълна дивотия! Знаем, че го е направил Хакинг. Той знае, че ние знаем. И се въртим в кръг един срещу друг като двойка пъпчиви хлапета на училищен бал.

— Какво предлагаш? — попита Клер, настанявайки се в стола си.

— Май че е време да престанем да пипаме с ръкавици — изръмжа Дев. — Да го набутаме в ареста и да го оставим малко да се поизпоти.

— Той е от хората, които не се потят — възразих.

— „От хората“ — подразни ме детективът. — Док, въобще не ме интересуват „хората“. Интересува ме Уейн Хакинг.

— Но както ти самият каза вчера, нямаме нищо конкретно срещу него — възрази Клер.

Дев отмести поглед от нея към мен с изражението на човек, който е останал в малцинство. После започна да изброява на пръсти:

— Имаме колата, която за малко да те убие. Имаме връзката му с двете жертви чрез извратените им забавления. Може би имаме изчезнала курва. И сме разбили на пух и прах алибито му. Освен това е пречукал единствения си защитник, подкрепил версията за болестта му.

— Но няма нищо, което да го свързва с местопрестъпленията — отбелязах.

— Нито пък има мотив — добави Клер. — Защо не огледаме подробностите още един път? Той междувременно остава под наблюдение и може да се издаде с нещо.

— Или пък, ако е толкова хитър, както ни го описва докторът, може да си прибере партакешите и да се изпари.

— Имам идея — казах. — Може би е малко пресилена, но нека посетим още веднъж д-р Грийн.

Час по-късно цъфнахме пред отворената врата на кабинета на Мич. Намираше се в голямо помещение — по-скоро, в помещение, което би било голямо, ако не бе задръстено от купища списания, вестници, книги и папки. Седнал зад бюрото си, Грийн четеше списание, което остави веднага щом ни забеляза. Махна с косматата си ръка и ни покани да се настаним около бюрото му.

— Напоследък се виждам с вас по-често, отколкото със семейството си, момчета — пошегува се той.

— Мич, успя ли да прегледаш онези папки? — попитах го аз.

Той извади отнякъде две папки и шумно ги плесна на писалището си.

— Не съм правил аутопсията на нито едно от двете момичета, но снимките не са никак лоши.

— Какви снимки? — попита Дев.

Грийн разгърна едната папка, порови се в нея и извади две фотографии, които постави на бюрото пред нас. Първата показваше голия торс на стройна млада жена, гъсто надупчен от прободни рани по гърдите и корема. Не знаех дали гледаме бившата приятелка на Хакинг или сестра й, но не попитах. Другата снимка бе увеличение на раните, до които бе поставен сантиметър, определящ размера на разкъсванията.

Патологът тикна дебелия си пръст върху другата снимка.

— Виж това. Не е графология. — Той погледна Дев с дяволита гримаса. — За нашия арканзаски гост ще поясним, че графологията е науката за анализ на почерците.

— Благодаря — саркастично отвърна „гостът“. — А сега би ли ми напомнил какво означава „арогантен задник“?

Грийн на свой ред се изсмя, после се върна към фотографията.

— Мисълта ми беше, че тук нямаме работа с точна наука. Не мога да погледна раните и веднага да си река: „Аха, това е ръкоделието на Джак Джоунс от Якима“.

— Тогава защо си губим времето? — попита Дев, като пое дълбоко въздух.

— Не съвсем. Доколкото зная, вашата служба обезпечава достойно пенсионно осигуряване — отново измуча със смях Грийн. Пресегна се за трета папка, извади от нея нова увеличена снимка на прободна рана и я постави до другите. — Тази рана е на гърдите на Калвин Никъл. Сравнете я с раните на момичетата — сложи показалците си на двете снимки. — Като начало, двете жертви са намушкани с почти еднакви по размер и форма оръжия. Дълбочината на проникването също изглежда еднаква, което има много общо както със силата на удара, така и със самото оръжие. Но най-същественото и в двата случая е, че убиецът е знаел как да си служи с оръжието си. Никакви любителски драскотини или нащърбени краища. Директни, чисти пробождания. За отбелязване, с дясната ръка.

— Като че ли сме близо до някого — каза Клер.

— Детектив Шепърд, нали знаете какво казват за „близо и конските подкови“^[1]? — ухили се към нея Грийн. — Но съм съгласен с вас. Както ще видите, тук сме много близо до почерка на един и същ убиец с нож. Само не зная доколко това ще бъде прието като доказателство в съда.

— Не пречи да опитаме — каза Дев и прекара пръст по последната снимка.

— Слушай — обърна се към мен Мич, — Хакинг не се ли беше измъкнал след убийството на тези две момичета с помощта на някаква защита от рода на „извънземните ми говореха чрез пломбите на кътниците“?

— Колбърг свидетелства, че Хакинг е бил в дисоциативно състояние по време на престъплението.

— Горкият Стенли не е предполагал как ще му се върне топката — изхили се Грийн. — Когато пак се видите с Хакинг, ще го попитате ли нещо от мое име?

— Какво по-точно?

— Попитайте го защо се е нахвърлил върху Колбърг с всичко, което му е било под ръка, а е заклал Никъл с прецизността на зъл сърдечен хирург. Това продължава да ми се струва съмнително — поклати глава той.

Излязохме на паркинга, където Клер застана до колата и преди да отвори вратата замислено рече:

— Струва ми се, че вече имаме достатъчно основания да арестуваме Хакинг по подозрение в убийство.

— Да вървим да го приберем — каза Дев и се вмъкна на предната седалка.

Телефонът му иззвъня почти веднага, след като потеглихме. Той го извади от джоба на сакото си, натисна бутона за включване и се заслуша за момент. После излая „Какво? Кога?!“. Още една пауза. „Веднага го намерете“. Тресна телефона върху таблото на колата и се обърна към нас с пламнали бузи и хлътнали очи:

— Хакинг се е измъкнал.