Даниел Кала
Терапия на гнева (11)

10

Странен металически вкус изпълваше устата ми. Гърлото ми смъдеше. Спомних си как ме изкараха от ярко осветената операционна зала. Хирургия. Сигурно са ми вкарали ендотрахеална тръба в гърлото по време на операцията, защото го усещах и възпалено. Зъбните колелца в главата ми не се въртяха особено бързо, но както със задоволство и облекчение установих, все още се въртяха.

Надигнах глава от възглавницата и погледнах превръзката, обгърнала дясната ми ръка до рамото, която, странно защо, не ме болеше. Отпуснах обратно глава и долових с крайчеца на окото си някакво движение. Обърнах глава и видях Клер и Дев, седнали в столове до леглото ми. Може би се дължеше на успокоителните, разхождащи се във вените ми, но тя ми се стори невероятно очарователна с прибраните си назад коси, макар и облечена в същия зелен пуловер, който носеше предната вечер.

Клер се изправи и взе ръката ми в своите длани.

— Ей — усмихна ми се тя, — как се чувстваш?

— Малко замаян. — Думите излязоха от устата ми доста неясно. — Как е Кал?

— Съвсем умрял — рязко отговори Дев. Остана седнал в стола си, скръстил ръце на гърди. Цветът на омачканото му черно поло съответстваше на провисналите под очите му торбички. И очевидно, на настроението му. — Не помниш ли?

Не помнех. Обезболяващите бяха отмили всички спомени от предната вечер, след момента когато се бях строполил на пода.

— Не успя ли да прескочи трапа? — попитах със засъхнали устни.

— Не — въздъхна Дев. — И ако го нямаше онзи дребен самоотвержен португалец, чистачът, ти щеше да лежиш в хладилната камера до него.

— Хосе — опитах се да се надигна, но интравенозните системи, с които бях прикачен към леглото, ме върнаха обратно на дюшека. Разместих ги и успях да седна в леглото. — Той наред ли е?

— Аха. Но мисля, че след като жена му се натъкна на трупа на Колбърг, а самият той взе участие в нещо подобно на бой със саби, двамата сигурно ще потърсят друга сграда, за която да се грижат. Някоя с по-малко кръв и много по-малко психиатри. — Въпреки изречените остроумия, лицето на Дев оставаше угрижено. — Защо, по дяволите, си отишъл там без нас?

— Кал настоя — свих превързаното си рамо. — Реших, че няма да се покаже, ако ме види да идвам с някого другиго.

Очите на детектива проблеснаха.

— Мислиш, че не сме способни да останем незабелязани?

— Признавам, не обмислих внимателно нещата — отвърнах с въздишка.

— И не ти мина през ум, че може да ти устройва капан? — измърмори Дев.

Не беше.

— Ако ми е устроил капан, явно сам е паднал в него — казах.

— Как? Съучастникът му го е изиграл?

— Може би някой го е проследил — рече Клер. — Не сме сигурни, че е било капан.

— При всяко положение сега знаем, че има някой, който се стреми да направи от теб донор на органи. — Дев насочи пръст към мен. — След като те изпишат, няма повече да живееш в своя дом. Разбра ли?

Лекарствата в кръвоносната ми система ме бяха направили необичайно сговорчив, така че само кимнах с глава.

Клер стисна ръката ми.

— Сигурен ли си, че не разпозна нападателя, Джоел?

— Не и през маската. Беше среден на ръст, облечен в много широк суитчър, така че не мога със сигурност да определя и какво телосложение имаше — спрях, за да прочистя болезненото си гърло. — Интересувах се много повече от касапския сатър в ръката му.

— С коя ръка държеше ножа? — попита тя.

— Дясната, струва ми се. Да, дясната беше.

— Чудесно — изръмжа Дев. — Стеснихме кръга на заподозрените до десняците. Вероятно.

Клер се пресегна за каната вода с лед на масата в края на леглото, наля една чаша и ми я подаде.

— Можеш ли да кажеш нещо за гласа му?

Отпих глътка вода и моментално се задавих. След като успях да преодолея кашлицата, изграчих:

— Чух го само да шепне.

— Какво каза?

— Нещо от рода „трябваше да зарежеш тази история“.

— Какво, по дяволите, значи това? — попита Дев.

— Не зная. — Отпих по-малка глътка вода, която този път не влезе в дробовете ми. — Не открихте ли някакви следи на място?

Дев завъртя очи.

— Освен чистача, нямаме други свидетели. „Зайчетата“ също не можаха да ни дадат нещо полезно — намръщи се Клер. — Нито входната, нито вътрешната врата са насилени, а са били заключени. Или Никъл е пуснал човека вътре, или онзи е имал собствен ключ. Също като при убийството на Колбърг.

— Ти как влезе? — попита Дев.

— Така и не върнах ключовете, след като напуснах офиса — рекох, след като отпих друга глътка.

— Мдаа… — проточи Дев. После погледна часовника си и се надигна. — Капитанът вече ни чака. Джоел — насочи пръст към мен, — не искам никъде да ходиш сам. Разбрахме ли се?

Потвърдих.

— Идвам след минутка, Дев — каза Клер.

Той я погледна, после премести поглед към мен, но не каза нищо. За което му бях благодарен. След като вратата зад него се затвори, казах:

— Така и не разбрах каква операция са ми направили.

— Хирургът каза, че ножът е разрязал голям кръвоносен съд, артерията на лакътя — не много уверено отвърна Клер. — Загубил си много кръв и имаш един куп шевове, но ще се оправиш.

— Цялата нощ ли прекара тук? — попитах и посочих пуловера й.

— Задържахме се много до късно на местопрестъплението. — Шията й порозовя. — Нямаше смисъл да се прибирам и веднага да тръгвам насам.

Пресегнах се и отново докоснах ръката й. Пръстите ни се преплетоха.

— Бях почти сигурен, че ще умра там, в офиса.

— Ужасяващо, нали? — стисна още по-силно пръстите ми.

— Странното е, че не изпитвах страх — поклатих глава. — Но не се чувствах готов да посрещна смъртта.

Вдигна глава към мен.

— Това изненадва ли те?

— Напоследък животът ми не върви както бе планиран. — Наместих ръка в превръзката. — Минавало ми е през ума, че след смъртта на Лор скоро ще дойде и моят ред…

Клер стисна ръката ми.

— Но за пръв път от години насам, съм готов отново да започна да живея — притеснено отместих поглед. — Какви ги дрънкам, сигурно е от лекарствата. Карат ме да философствам като някой „помогни си сам“ гуру.

Тя нежно обърна главата ми към себе си и ме дари с продължителна целувка.

— Много си падам по безпомощни момчета — каза.

— Особено ако са безпомощни и резервирани — окуражен от лекарствата казах аз и се засмях.

— Клер, искаш ли да предам на капитана, че днес не можеш да отделиш време за него? — разнесе се от външната стая гласът на Дев.

След като си тръгнаха, съм заспал. Събудих се и видях сестрата, застанала до леглото ми, да оправя завивките. Каза, че трябва да остана още два дена в болницата, на което й отвърнах, че до половин час ще разполага с още една празна стая. След като подписах формуляра за „изписване в противоречие на лекарска препоръка“, незабавно се прибрах у дома, но не освободих таксито, чакащо пред вратата. Преоблякох се и се отправих към болницата „Харбървю“.

Вървях по болничните коридори, все още леко замаян след операцията. Стигнах стълбите, водещи към моргата и тръгнах по тях надолу. Открих Дев и Клер в приемната зала на моргата. Преди да успеят да ме наругаят, в помещението влетя Мич Грийн в пълно снаряжение за аутопсия.

— Нов ден — нов мъртъв психиатър — изрева той. — Станаха двама на един, а?! — посочи превързаната ми ръка. — За бога, Пепеляшко, добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърнах.

Грийн поклати голямата си глава.

— Както гледам, вие, момчета, карате пластичните хирурзи яко да се потрудят за хонорара си, като вбесявате пациентите им. — После ухилен се обърна към Клер: — А, прелестната детектив Шепърд. Все така лепната за Мът и Джеф^[1], както виждам — посочи с пръст мен и Дев.

— Ще успееш ли да направиш аутопсията днес? — с лека гримаса попита Дев.

— Какво си се разбързал толкова? — възрази му Грийн. — Доколкото ми е известно, единственото нещо, с което Арканзас разполага в изобилие, освен комарите, е свободното време.

— Арканзас — завъртя очи Дев. — Мич, имаш нужда от атлас.

— Арканзас, Алабама, Аризона… имали някаква разлика? Навсякъде е прекалено горещо и пълно със смешно говорещи хора. — Мич се завъртя наоколо с такава енергия, че очаквах да усетя полъх на вятъра, излъчван от него. — Хайде. Имам сума ти неща да ви покажа.

Последвахме го в помещенията за дисекция. Клер ми помогна да облека жълтия гащеризон върху превръзката си и четиримата наобиколихме централната маса, на която лежеше трупът на Никъл. Лицето му бе запазило безстрастното изражение, което бе имал и приживе. Изцъклените му очи гледаха тавана.

Гръдният кош и коремът бяха разрязани и широко отворени, вътрешните органи бяха извадени, оставяйки само обвивка от плът.

Грийн взе от подноса до масата един широк скалпел и го размаха като показалка към тялото пред себе си.

— Отбележете отсъствието на каквито и да било следи от рани. — Той потупа гърди с китката на другата си ръка. — Естествено, като изключим ръкоделието на вашия покорен слуга. Бих казал, че Никъл не е бил толкова извратен като Колбърг.

— Не бъди толкова сигурен, Мич — каза Клер.

— Трупове. Психиатри… — Грийн поклати глава. Погледна през рамо и измуча към асистентката си: — Хелън! Донеси ми сърцето.

Докато чакаше Хелън да изпълни страховитата му заповед, той ни показа различни детайли от изтърбушеното тяло на Никъл. Забелязах, че Дев се бори да прикрие треперенето на краката си, докато Клер стоеше здраво на своите.

— Вижте ръцете му. — Грийн хвана дясната ръка за китката и я повдигна. Размаха я като провиснало въже напред-назад, за да ни покаже и двете страни — почти няма драскотини.

— Няма отбранителни наранявания — кимна Клер.

— Точно така! — Той отпусна ръката на масата. — Бил е намушкан три пъти в гърдите и коремната област. Очаквах да видя повече неща, като това на ръката на Пепеляшко.

— Значи не е видял насочения към него нож — заключи Дев.

— Не само това. Позволил е на нападателя да се приближи съвсем близо до него, без дори да вдигне ръка. Определено не е очаквал да бъде нападнат, освен ако не е бил прекалено мързелив да си направи сам харакири.

Хелън, с обичайно наведена глава и забити в пода очи, доближи и подаде бъбрековидно легенче на Грийн. Той мушна вътре облечената си с ръкавица лапа и измъкна оттам лъскавото червено мускулесто сърце. Обърна го и го вдигна нагоре пред лицата ни.

— Това е позицията, която сърцето заема в гръдния кош. Дясната сърдечна камера е отпред, а лявата камера, която е главната помпа, е скрита отзад. — С помощта на скалпела в другата си ръка ни посочи назъбена черта, близо до основата на мускула. — Виждате ли това? Окото на бика. Точно в средата на камерата. — Премести скалпела нагоре към върха на сърцето, където се виждаше по-малък прорез. — А това тук само е резнало предсърдието. Може би е нямало да го убие. Но третото рязване е минало точно през далака и със сигурност е щяло да го довърши. Така че имаме три хубави смъртоносни удара.

— Така че, дори и Бърза помощ да бе дошла по-рано… — казах.

— Недей се поти над това, Пепеляшко. — Грийн насочи скалпела към мен. — Дори и Никъл да се е намирал в Спешното отделение, когато нашият човек го е намушкал по тоя начин… — Той заби три пъти скалпела във въздуха. — Днес пак щеше да има среща с мен. — Постави сърцето обратно в легенчето.

— Всеки глупак може да убие с пистолет. Достатъчно е да улучиш целта и куршумът ще рикошира вътре, докато разкъса някой жизненоважен орган. Но с нож? — Той скръсти едрите си ръце и поклати глава. — Трябва добре да си разбираш от работата или да имаш голям късмет. Със сигурност знаем, че нашето момче е използвало дванадесетинчово назъбено острие, широко инч и половина — базуката на ловджийските ножове — но все пак…

— Това често използвано оръжие ли е? — запитах.

— Толкова често, колкото и херпесът в студентско общежитие — подсмихна се Грийн.

— И все пак. — Клер посочи тялото на Никъл. — Това е много различно от начина, по който е бил убит Колбърг.

— Аха — съгласи се патологоанатомът. — Никъл е заклан с прецизността на хирург, докато Колбърг е бил млатен като неподатлив кокосов орех.

— Трябва ли да търсим двама различни престъпници — поклати глава Клер.

— Това вече си е ваша работа. — Грийн свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето за боклук. — Но ще ви кажа едно: ако е бил същият тип, вчера трябва да е пил безкофеиново кафе.

Сбогувахме се с него, съблякохме престилките и се събрахме около колата на Клер.

— Защо напусна болницата? — попита ме Дев.

— Това е нищо и никакво порязване — отвърнах.

Той поклати глава и въздъхна.

— Хайде да се отбием при теб, за да си вземеш куфара. Ще ти се наложи известно време да изтърпиш Илейн, мен и децата. Надявам се, че харесваш шумотевицата.

Преди около година бях им ходил на гости за вечеря. Тогава за пръв път видях петимата им синове, на възраст от осем до петнадесет години. Хубави деца. И Дев се държеше страхотно с тях. Но малката им къща ми се стори твърде пренаселена.

— Може да те настаним в стаята на близнаците — каза той. Имаше предвид най-малките двама. — Ще ги сложим при Рик. Разбира се, ще оцелее само единият, но това не е проблем. Така ще има повече място в микробусчето.

— Можеш да дойдеш при мен — предложи Клер и забързано добави: — Имам напълно обзаведена допълнителна спалня, в случай че родителите ми или някоя от сестрите ми се отбият да ме видят.

Дев погледна и двама ни, като се опитваше да прогони прокрадващата се на лицето му усмивка.

— Сигурна ли си? — попитах.

— Само не се надявай, че спането върви с храна — ухили се тя. — Влизам в кухнята само за да извадя недоядените китайски манджи от хладилника.

— Договорихме се — каза Дев. — Док, днес ще имаме нужда от теб. Надявам се да разпознаеш твоя човек, ако се натъкнем на него — по гласа, по движенията или нещо друго. Става ли?

Кимнах.

— Какво ти подсказва инстинктът? — обърна се Клер към него, след като изкара колата от паркинга. — С двама различни убийци ли си имаме работа?

Дев се загледа в движението покрай нас, преди да отговори.

— На пръв поглед начинът на действие в двата случая е различен. Пистолет и нож. Екзекуция и осакатяване. И така нататък. Но нека помислим. Двама психиатри, и двамата забъркани в доста изчанчени сексуални изпълнения, убити на едно и също място — техния офис — от някого, който има достъп до сградата. И нито единият, нито другият го е видял да се приближава. Това е ключът в нашия случай! И двамата, Колбърг и Никъл, са имали доверие на убиеца. — Той поклати глава. — Един и същ човек го е направил.

— Съгласна съм. През цялото време не ми се вярваше Никъл да е убил Колбърг — замислено изрече Клер. После погледна през рамо и ме попита: — А ти какво мислиш, Джоел?

— Нищо не мога да кажа за убиеца, но мотивите са били различни.

— Защо?

— Убийството на Никъл е хладнокръвно и добре пресметнато. Пълна противоположност на касапницата, в която бе превърнат кабинетът на Стенли.

— И какво от това?

— Това, което се е случило на Стенли, е било изпълнена с омраза и ярост отплата. Докато смъртта на Никъл е чист бизнес. Послужила е за някаква цел.

— Като например да му затвори устата — довърши мисълта ми Клер.

— Звучи смислено — съгласи се Дев.

— Никога не може да бъде смислено — възразих, мислейки за кръвта, която се проля през последните дни в някогашния ми офис. Ако пък ще говорим за безсмисленост, смъртта на бившите ми съдружници въобще не можеше да се мери със смъртта на Анджела.

 

 

Шест месеца по-рано, останал без сън в часовете след разгорещения разговор с Анджела в три през нощта, потресът ми постепенно се разсея и бе изместен от съмнения.

Първоначално не можех да приема мисълта, че Стенли е замесен в такова противоестествено сексуално насилие, в което тя го обвиняваше. Но колкото повече премислях чутото, толкова повече късчетата от мозайката се наместваха — времето на първия срив на Анджела, недоверието й в психиатрите и дори травмите на Стенли от невидени от никого „припадъци“. Това, което ме притесняваше най-много, бе коментарът й за неговата импотентност. Откъде би могла да знае?

В мен се надигаше познато усещане, че съм бил предаден. Нима мъжът, когото бях считал едва ли не за втори баща, бе способен да скрие подобна тайна? Но защо пък не? Рожденият ми баща на практика бе сторил същото.

Усещането за самота, което ме бе завладяло в месеците след самоубийството на Сузи Мълой, постепенно се превърна в нещо по-лошо — натрапчива вина за това, че не съм успял да разпозная признаците му и не съм успял да я спра. И тогава, точно насред периода на самообвинения, татко се изнесе. Между съседите се носеха слухове за някаква друга жена. Но такива слухове имаше винаги, повечето от тях — верни. Дори като съвсем млад тийнейджър бях наясно с женкарството на баща си. Бях чувал родителите ми да се разправят на тази тема. Спомням си мама, която казваше: „Дейвид, зная, че си преспал с половината студентки в общежитието, но те моля да не парадираш с това поне на сбирките на факултета“. Татко не се и опита да й възрази.

След като негодуванието на мама не прекрачваше тази граница, не разбирах защо някаква връзка би накарала татко да напусне дома. А той напусна не само дома ни, но и щата, намери си нова работа като преподавател в колеж около Сан Франциско.

След това отношенията помежду ни вече не бяха същите. Между дванадесетата и петнадесетата си година го виждах само случайно. Прекарахме заедно първото лято след раздялата им в Саусалито. Предполагаше се, че следващата година пак ще отидем там, но едно турне за промоция на книгите му осуети плановете ни. А пък по-следващата година положението на мама се влоши дотолкова, че не можех да я оставя сама за по-продължително време.

Мама се превърна в нещо повече от „разсеян професор“. Академичната й производителност пресъхна, а студентите й, които по-рано обожаваха нейните лекции, започнаха да се оплакват, че те са станали много объркани и често дори безсмислени. Докато един ден шефът на катедрата повика мама и поиска от нея да си вземе неплатен отпуск „докато не си подреди нещата“. Преместихме се в дома на баба под предлог, че мама трябва да се грижи за собствената си майка. Всъщност истината бе точно обратното: незнайно за самата нея, само на четиридесет и пет години, на мама вече й бяха поставили диагноза „ранна форма на болестта на Алцхаймер“.

Един ден, по време на преместването, прибирах в кашони натрупаните на купчини бумаги, които мама никога не изхвърляше. Когато изпразвах чекмеджето на нощното й шкафче, на пода се плъзнаха няколко плика. Почеркът, с който бе надписан един от тях, привлече вниманието ми.

Мила г-жо Ашман,

Не мога да изкажа с думи колко съжалявам за неприятностите, които Ви причиних. Вие бяхте толкова мила с мен, а аз в отплата се опитах да отнема съпруга Ви и да разруша прекрасното Ви семейство. Имахте пълното право да ме изгоните днес.

Трябва да знаете, че не исках да се влюбвам в Дейвид. Беше по-силно от мен. Но той никога не ме е обичал. Обичаше само Вас. Мисля, че това бе неговата криза на средната възраст.

Моля, не казвайте нищо на Джоел. Не заради мен — заради него самия. Той изпитва огромно уважение към баща си, което не искам да разколебая. Той не заслужава моята себичност да разруши живота му.

Толкова много, много съжалявам…

Ваша

Сюзън Мълой

Беше толкова очевидно! През всичкото време татко е бил специалният „учител“ на Сузи. Но въобще не бях помислил за тази възможност, преди да прочета писмото. Тя не бе двайсет и няколко годишна студентка, зряла жена като другите му завоевания. Беше само едно петнадесетгодишно дете, на същата възраст, на която сега четях писмото й.

Вече бях наясно с половия живот. Гимназията, в която учех, бе разтърсена в началото на учебната година от скандал с един от възпитателите, който бе свалил деветокласничка. Възпитателят бе изправен пред обвинение в углавно престъпление за връзка с малолетна. Същото нещо е застрашавало и баща ми. Дори по-лошо — можел е да бъде обвинен в убийство. Той разби сърцето на Сузи. Осрами я. И я изпрати на покрива на онази сграда, все едно че я беше повел за ръка и блъснал отгоре.

След като прочетох писмото, прекъснах всякакви контакти с татко. И той скоро престана да се опитва да се свърже с мен. Вероятно разбра, че съм разкрил грозната му тайна. Предполагам, че е очаквал от много време да науча, и това е било причина отношенията ни да се променят. А може би е осъзнаването на отговорността и вината му за нейното самоубийство. Но не ми се вярва. Според моя жизнен опит сексуалните хищници рядко изпитват чувство за вина.

Пиянското среднощно нахлуване на Анджела съживи всички тези неприятни спомени от юношеството ми. Скоро думите й започнаха да звучат като проклятие, също като словата в отдавнашното писмо на Сузи.

На следващия ден няколко пъти й позвъних, но тя не вдигна. Оставих две съобщения в жилището на брат й, но той ми се обади чак на следващата сутрин.

— Анджела си отиде — бяха първите му думи.

— Кога?

— Вчера следобед.

— Чакай малко — казах, — значи се е прибрала у дома вчера сутринта, така ли?

— Да, около четири часа. — Успокоих се, като разбрах, че се е прибрала у дома след разправията ни, но за кратко. — Поспа няколко часа — продължи Томи. — Когато стана, се обади някъде по телефона и около обяд излезе. Не съм я чувал оттогава.

— Нали понякога изчезва дни наред?

— Не и по този начин. Не си е взела нищо.

— Провери ли при някого другиго?

— Обадих се на приятелите й. Дори и на бившите й гаджета. Никой не я е виждал.

— Провери ли в стаята й?

— Разбира се — нервно отговори той. — Няма я там.

Поколебах се.

— Имах предвид дали не е оставила нещо.

— Какво например? — Не бях сигурен дали разбира накъде се опитвам да поведа разговора.

— Бележка.

— Не. Нищо такова — спокойно отвърна Томи. — Миналия път, когато нагълта онези хапчета, не беше оставила никаква бележка.

— Ще се обадя тук-там. Болници и други подобни. — Не можех да бъда по-конкретен, но мисля, че ме разбра. Имах предвид моргата. После, с максимум оптимизъм, който можах да набера, добавих: — Сигурен съм, че ще се появи скоро.

Така и стана.

На следващата сутрин се бръснех над кухненската мивка и слушах новините в седем часа. След като изреди заглавията на по-важните събития, дикторът съобщи за „неидентифицирана жена на двадесет и няколко години“, тялото на която е било изхвърлено на каменист бряг в парк „Газуърк“. Предполагало се, че е скочила от моста „Аврора“. Още след първите думи на говорителя се порязах с бръсначката. Знаех коя е. Стигнах до телефона и се обадих на Мич Грийн.

— Мич, предполагам, че зная коя е твоята скачачка…

Половин час по-късно той ме посрещна в преддверието на залата за дисекции, където трябваше да се преоблека.

— Наред ли си? — попита и ме прегърна през раменете с могъщата си ръка.

— Да — свих рамене. — Благодаря, Мич.

Взе от закачалката на стената две жълти престилки и ми протегна едната. Докато се обличахме, каза:

— Получих предварителния кръвен тест на момичето.

— И какво? — попитах, докато напъхвах ръка в найлоновия ръкав.

— Алкохолното съдържание е четиридесет и шест милимола^[2] на литър. Това отговаря на повече от половин бутилка текила. Има и повишена концентрация на „Бензодиазепин“.

— Преди време й бях предписал „Оксазепам“ срещу безсънието.

— При тази кръвна концентрация трябва да е погълнала пет или шест хапчета наведнъж. Освен това открихме и валиум в кръвта й. — Влязохме в дисекционната зала и Грийн въздъхна: — Но лекарствата са най-малкият й проблем.

Изминалата нощ в Сиатъл трябва да е била много спокойна. Видях само едно тяло, положено на централната маса, покрито с чаршаф. Двама лаборанти се суетяха около масата и подготвяха легени, ведра и везни. Доближихме масата и аз се помолих да съм сгрешил.

Но и последният лъч надежда загасна, след като Грийн отметна покривалото от тялото й. Не че веднага я познах. Дясната страна на лицето й бе размазана, почти неузнаваема. По-голямата част от лицето бе покрито с големи рани и охлузвания, а сиво-бялата кожа бе обелена на места. Но очите й бяха отворени. Не можех да сбъркам тези пронизващи сини очи, сега безжизнено втренчени в мен.

— Твоята пациентка ли е? — попита през рамо Грийн.

Кимнах.

Отметна целия чаршаф. За втори път през последните три дни виждах ацтекското слънце, татуирано около пъпа й. Тялото й бе пострадало не по-малко от лицето. Повечето контузии бяха от дясната й страна, но и другата бе също така покрита с одрасквания, охлузвания и множество малки порязвания, които не можех да си обясня.

Грийн отстъпи няколко крачки назад от масата и я загледа със скръстени ръце.

— Ударила е водата с дясната си страна. Имала е късмет — след малко каза той.

— В какво?

— Начинът, по който е паднала. Ударила е главата и гръдния си кош и е умряла почти мигновено. Или най-малкото, веднага е загубила съзнание. Някои нещастници потъват с краката надолу и след удара оцеляват достатъчно дълго, за да умрат от удавяне. — Поклати глава настрани. — Не мога да бъда категоричен, но мисля, че е престояла във водата поне едно денонощие.

Пред замисления ми взор премина нежеланата картина на хвърлящата се в студените развълнувани води Анджела.

— По това време на годината водата е доста добър консервант. Високо съдържание на соли и ниска температура. — Той посочи участък от лицето й, където кожата бе започнала да се обелва. — Това лющене на кожата показва, че разложението е започнало. При температура на солената вода между петдесет и шестдесет градуса^[3] трябва да изминат поне две денонощия, преди това да се случи. Следователно тя е прекарала поне два часа на брега, преди да я открият в… — Обърна се към асистентката си: — Кога са я намерили, Хелън?

— Тази сутрин в шест — отговори тя.

— Добре — кимна Грийн. — Сега да пресметнем. Двадесет и четири часа във водата… после два-три часа съхнене, преди да я намерят… — Той мънкаше на висок глас сметките си. — Този мост е много натоварен. Трябва да е скочила по малките часове, иначе със сигурност някой щеше да я види и да я спре. Така че да се насочим към вчерашното утро, някъде около три или четири часа. Което идва съвсем на място — в неделя сутринта мостът „Аврора“ е най-безлюден.

— Защо си сигурен, че не е скочила тази сутрин и е била веднага изхвърлена на брега?

— Твоето момиче е било във водата поне дванадесет часа.

— Каза, че водата е добър консервант. Как можеш да бъдеш сигурен?

— Студената солена вода е добър консервант, но морските животинки не са — посочи малките драскотини и ранички по тялото й, — рибките са си похапнали.

— Господи! — останах почти без дъх. Краката ми се подгънаха и целият се олюлях.

Грийн успя да ме прихване през мишниците малко преди да се срутя на пода. С помощта на асистентката си ме довлече до стола в ъгъла на залата. Седнах прегърбен, провесил глава между коленете си, а той застана пред мен и започна да ми мери пулса.

— Така значи се отразявало на някои слабонервни — пошегува се той. — Надявам се, че няма да имаш нужда да полегнеш за малко на някоя от моите маси?

— Гледай си работата, Мич. Ще се оправя. — Световъртежът постепенно ме напускаше.

— Сигурен ли си? — Останал все така приведен към мен, той ме гледаше с тревога в големите си сиви очи.

— Напълно — казах, макар че не бях толкова убеден, когато излязох навън.

Обадих се в кабинета си и отмених седмичния си график. Имах нужда от време, за да се окопитя и да разбера какво се е объркало. През цялата си кариера досега със страх бях очаквал първия си пациент — самоубиец, но не бях предполагал, че преживяването е толкова болезнено.

Отново се опитах да си представя как се е случило. Хладният утринен бриз, Анджела, стъпила върху перилата на моста. Отблясъците в тъмните води някъде долу. Почудих се дали в мига, преди да отпусне ръце и да направи крачката напред към мрачната бездна, е почувствала страх, съжаление, облекчение или просто нищо? Спомнила ли си е за баща си, за Стенли или — най-лошото — за мен?

Като че ли отново преживявах смъртта на Сузи. Само че този път чувството за вина бе много по-здраво забито в съзнанието ми. Бях обучен да разпозная признаците му. Трябваше да спра Анджела. И този път чиновникът все още бе част от моя живот.

Погребението бе четири дена по-късно. Без да губи нито за миг хладнокръвие, Томи изрече надгробното слово със спокоен, стабилен глас, без да гледа в бележките си. Посетителите, препълнили малката църква, също не показаха емоциите си.

Пресрещна ме в преддверието на църквата. Приликата му с Анджела бе толкова силна — дори заставаха в едни и същи пози — че ме заля нова силна вълна меланхолия.

— Благодаря, д-р Ашман — каза той и ми протегна ръка.

— Няма за какво.

— За това, че опитахте.

— Знам ли? — отпуснах ръката си.

— Какво още бихте могли да направите?

— Тя дойде при мен в събота сутрин, един ден преди… — казах тихо. — Беше много объркана. Не трябваше да я оставя да си тръгне.

Очите на младежа се свиха от внезапно подозрение.

— Какво е търсила в дома ви?

— Дойде внезапно, в два през нощта. Пияна и разстроена.

— От какво беше разстроена? — Гледаше ме със същия пронизващ поглед, който ми бе отправяла преди сестра му.

— От много неща — поколебах се за миг. — Най-вече от Стенли Колбърг.

— Защо пък от Колбърг?

— Твърдеше, че я е малтретирал сексуално.

Той целият пребледня. Изръмжа:

— Всичко тръгна наопаки, откакто почна да ходи при този кучи син. И какво се случи, докато беше при вас?

— Казах, че не й вярвам — наведох поглед. — Затова си тръгна.

Устните му се свиха в отровна презрителна усмивка.

— Помислили сте, че ви лъже за Колбърг?

— Не… Не знам. Трябва да ме разбереш — с него сме приятели от много години. Невероятно трудно ми е да повярвам.

— Шибани психиатри! — Той се завъртя и влезе обратно в църковния неф.

— Сега й вярвам — казах, но той вече бе изчезнал.

След погребението взех безсрочен отпуск от офиса с надеждата, че постепенно ще изхвърля от мислите си смъртта на Анджела. Само че стана точно обратното — почти непрекъснато мислех за нея.

Две седмици по-късно седях в дневната и се опитвах да се разсея с един роман от серията за адвокатите, изправящи се срещу целия свят. На вратата се позвъни. Щях да игнорирам посетителя, ако Нелсън не се беше разлаял упорито.

Пред мен, облечен в костюм и с вратовръзка, стоеше Стенли, отправил ми най-приятелската си усмивка.

— Здрасти, Джоел!

Не казах нищо.

— В лош момент ли те хващам?

Свих неопределено рамене.

— Може ли да вляза?

Влезе след мен в дневната и се настани на същия диван, на който само преди няколко седмици бе седяла Анджела. Поклати осъдително глава.

— Изглеждаш съвсем скапан.

— Защото не съм се обръснал. — Обаче беше прав. Мърлява тениска, несресани коси, набола брада — всичко това издаваше запуснатост. Бях свалил цели пет паунда, които не ми бяха излишни.

— Първата ли ти беше? — попита Стенли. Хладното ми посрещане никак не го бе смутило.

— Каква първа?

— Първото самоубийство в практиката ти.

— Да.

— Много съжалявам, Джоел — той поклати глава, — жестоко е. Особено в светлината на опита ти от детството. Сузи, нали така се казваше?

Стенли никога не забравяше подробностите. Но той беше последният човек, с когото бих искал да обсъждам приликите между Сузи и Анджела. Затова запазих мълчание.

Той отново се усмихна. Лицето му излъчваше цялата симпатия на света.

— Имам лоша новина за теб. Ще има и други.

— Така ли мислиш?

Кимна с глава.

— А най-лошото е, че няма да започнеш да го приемаш по-леко.

— Мисля, че ще е по-зле, ако започна да ги приемам по-леко.

— Такова е сърцето на звяра. Виж пациентите ни. Ние сме като сапьори на човешкото съзнание. Колкото и предпазлив да си, от време на време нещо гръмва в ръцете ти.

— Странна аналогия.

— Някои от нашите пациенти са като бомба със закъснител.

— Анджела такава ли беше? — попитах и го погледнах право в очите, но той не отмести поглед.

— Точно така.

— Но тя не гръмна в твоите ръце, нали така?

Стенли настръхна.

— Не ме разбра, Джоел.

— Тя не се самоуби, докато ти се грижеше за нея.

Раменете му се отпуснаха. С тъжна усмивка рече:

— Чиста случайност, Джоел. Много лесно можеше да стане и тогава. Мисля, вече ти казах, че накрая въобще не можех да й помогна.

— Нито пък аз.

— Но поне опитахме, нали?

— Какво точно опита ти, Стенли? — надигнах се от кухненския шкаф и се доближих до него.

Той предупредително ме погледна.

— Опитах с „П“-тата — психотерапия, психоанализ, фармацевтика^[4].

— Може би си пропуснал „С“ и „М“.

— Какво? — намръщи се той.

— Садомазохизъм. Камшици и вериги. Това ли имаше предвид, като каза „опитали“?

— Камшици? — видимо смутен той поклати глава.

— Болката, Стенли. Върховното удоволствие — насочих пръст към него. — Анджела ми разправи за малките ти чудатости.

— Ох, пак ли започваме този разговор — въздъхна той. — Не зная как да те разубедя другояче. Импотентен съм.

— Импотентен или асексуален? Има разлика.

— Не и за мен — подсмихна се той, демонстриращ спокойно разбиране. — Защо толкова настояваш да противопоставиш моите думи на тези на Анджела?

— Видях го, Стенли.

— О, да, разбира се. Видя го през нейните очи, нали? — с подигравателна нотка в гласа попита той.

— Видях го на шибания й гръб!

— Кое?

— Видях белезите — направих няколко крачки към него. — Местата, където си я горил със свещ, като част от… — вдигнах ръце във въздуха. — Един господ знае от какво.

— Джоел, разбирам колко си потиснат… — снизходително кимна Стенли.

— Искаш да удряш и да бъдеш удрян? Чудесно. Направи го със съгласието на някой друг пълнолетен извратеняк. Твоя си работа. Но — поклатих пръст към него — ти си бил неин терапевт. Неин съветник. Неин лекар, по дяволите. И не само си я експлоатирал сексуално, но и си я изнудвал и заплашвал. — С всяко обвинение пристъпвах крачка напред. — Минал си толкова навътре оттатък линията, че въобще не я виждаш зад себе си.

— Разбирам и оценявам скръбта и усещането ти за вина, но те ти пречат да преценяваш правилно. Иначе не би зарязал с такава лекота десетгодишно приятелство.

— Не, Стенли! — бясно поклатих глава. — Проблемът е там, че позволих на десетте години приятелство да застанат между мен и истината. И резултатът е налице — Анджела е мъртва.

Той посегна да докосне ръката ми, но аз рязко се дръпнах. Останах няколко секунди надвесен над него. Замълчахме. Накрая той каза:

— И така, ти си присвояваш правото да съдиш. Едновременно си и съдия, и съдебни заседатели. Думите ми нямат никакво значение. И това при положение че нямаш грам доказателства.

— Присъствах на аутопсията й. Видях как ударът във водата е размазал лицето й и малките петънца там, където рибите са започнали да я изяждат.

— Какво доказва това? — спокойно попита той.

— Как си могъл да й причиниш това, Стенли? На твоята собствена пациентка?

— Как мога да те убедя, че не съм го направил? — Той ме погледна толкова искрено, че само седмица по-рано вероятно би ме стреснал. — Изглежда Анджела се е фиксирала върху мен като източник на всичките си беди и несполуки. Не мога да си въобразя друга причина, поради която би съчинила толкова невероятна история.

— Ааа, не! Очите ми са направо издрани от пелената, която бе успял да спуснеш пред тях. Но този път няма да стане.

— Но на Анджела Конър — маниакална лъжкиня със синдром на гранично личностно разстройство — на нея ти вярваш безпрекословно, а?

— Тя не ме излъга за теб.

Скочи на крака толкова рязко, че не можах да реагирам. Доближи лице на по-малко от фут до моето и изкрещя:

— Тази глупава малка кучка лъжеше за всичко.

— Имай малко уважение към пациента.

— Какво уважение заслужава тя? — усмихна се презрително. — През целия си шибан живот е била самоубиец, търсещ своя мост. И за да си запълни времето, малката курвичка се забавляваше, като разбиваше живота на другите — на баща си, на брат си, на гаджетата си, на кой ли не. Сега, дори и мъртва, го прави на мен.

Свих пестници.

— Ти си човекът, който я изпрати на оня мост. А сега обвиняваш нея за това. Що за побъркано копеле си?

В очите му просветна ярост.

— Не съм отговорен за смъртта й. Нещо, което ти не можеш да кажеш за себе си.

— Какво означава това? — изкрещях.

— Отвори шибаните си очи и виж! Отчаяно търсеща помощ, тя идва при теб в два часа през нощта. Ти си последният човек, към когото може да се обърне. Но дали я утешаваш? Дали я успокояваш? Нищо подобно, ти я изритваш обратно вън, в студената нощ. — Той се изсмя злобно. — Това е смъртната присъда.

Не бях удрял никого от трети клас насам, но сега замахнах с дясната ръка и го халосах с такава сила по лицето, че ръката ме заболя от удара.

Стенли отстъпи крачка назад, вдигна ръка към лицето си и го покри с длан. През пръстите му се процеди кръв. Дочух някакъв звук, подобен на сумтене. Първоначално помислих, че се дави, но после разбрах, че се смее.

— Ти се оказа едно голямо разочарование — процеди през кървавите си пръсти. — Отказваш се от всякакъв шанс за щастие след смъртта на жена си. А сега проваляш кариерата си заради някакъв патетичен неадекватен порив.

— Напусни дома ми — спокойно казах аз.