Даниел Кала
Терапия на гнева (16)

15

Влязохме в кабинета на Дев в мига, когато телефонът му иззвъня за четвърти път. Той вдигна слушалката, чу какво му казаха и отговори:

— Идваме веднага — затвори и се обърна към Клер: — Капитанът иска да ни види.

— Веднага ли?

— Да — кимна той. — Пресата и фуражките му дишат във врата и се налага да нахраним с нещо акулите. — Не поясни дали има предвид журналистите или шефовете си.

— С какво мислиш да им запушиш устата? — попитах.

— Обичайните приказки. Че имаме сериозен заподозрян.

— Дев…

— Не се безпокой, докторе. Нямам намерение да съобщавам името на Томи. Засега. — Не беше никак убедителен в уверенията си. И двамата знаехме добре докъде може да стигне натискът върху него, когато се намесят „великите сили“.

— Може да се забавим. Тук ли ще ни чакаш? — попита той на излизане от стаята.

— Аха. Имаш ли нещо против да хвърля още един поглед на видеозаписа на Никъл?

— Ако си падаш по такива неща, защо не прескочиш при колегите от „Нравствения“? Конфискували са доста по-качествени материали.

— И лентата на Никъл ще ми свърши работа.

— Ще видя дали мога да уредя някой да ти я покаже. Може да се наложи да понатисна тук-там.

Явно му се наложи да натиска на доста места, защото мина цял час преди да ме настанят в малка стая без прозорци пред телевизор, свързан с видеокасетофон.

Никак не ми бе лесно да преглътна гледката на Аня, яхнала гърба на закачуления с кожа Никъл като някакъв ненормален механичен бик, макар и да не я виждах за пръв път. Изгледах целия запис, но не можах да открия нищо ново. Превъртях касетата в началото и я пуснах пак, но отново нищо не открих. Записът свърши и по екрана на телевизора се завъртяха бели снежинки. Разочаровано гледах празния екран и претеглях наум възможностите.

Десет минути по-късно, забравил за продължаващата да се върти лента, не бях стигнал до никаква практична идея. Престоят в малката задушна стая не ми се отразяваше добре и реших да си тръгна. Тъкмо когато посягах към дистанционното, за да изключа телевизора, на екрана му се появи кадър от същото помещение, където Никъл бе играл ролята на ездитно животно. Този път обаче партньор на Аня бе Стенли.

Отпуснах се обратно на стола, стреснат от вида му. Бях чул и чел за извратените му занимания във всичките им противни подробности, но гледката на моя някогашен учител в пълно снаряжение — гол до кръста, с кожени панталони и метална верига, окачена на зърната му, виснала през хлътналите му гърди — ме потресе.

Съвсем разсъблечена, Аня стоеше с лице към стената и разтворени ръце и крака. Кожата на гърба й беше съвсем чиста, с изключение на малката татуировка в основата на шията й — нямаше и помен от гнойните рани, които ми бе показала. Глезените й бяха превързани с кожени окови. Сложила бе китките си в подобни захвати на стената, а Стенли се суетеше с връзките им.

— Кал, би ли ми помогнал малко — викна той през рамо.

В кадър се появи върлинестият Никъл, вече без качулка. Високият ръст му позволи много по-лесно да стигне и завърже оковите на Аня.

— Помниш, че обеща да не ме нараняваш? — просъска през рамо момичето. — Нали така?

— Не се безпокой, скъпа — отвърна той с подкупваща усмивка.

Стомахът ми се сви в предчувствие, че ще бъда свидетел на съдбоносното изгаряне. Но притеснението ми се оказа излишно. Стенли погледна право в обектива и каза:

— Сменил си касетите, нали, Уейн? — И екранът отново се изпълни със снежинки.

Кратката сцена ме зашемети до такава степен, че не осъзнах веднага, че съм намерил отговора на въпросите си. Върнах касетата няколко секунди назад и отново чух „Сменил си касетите, нали, Уейн?“.

Уейн! Точно както ми бе казала Аня — имало е трети човек, който е снимал с камерата. Беше го описала като някой, който през цялото време „тъпо се хилеше“ — трудно можех да измисля по-подходящо описание на Уейн Хакинг.

Окуражен от откритието, вдигнах слушалката на телефона на бюрото зад мен и набрах номер, който помнех наизуст. След второто позвъняване от другия край на линията се разнесе дрезгавият глас на закоравял пушач:

— Западна щатска болница, отделение В.

— Мики? Обажда се д-р Ашман.

— Доктор Ашман! — изскрибуца един от любимите ми санитари. — Как сте, по дяволите?

— Справям се, Мики. А ти?

— Въобще не се справям, докторе. — Той нададе примесен с кашлица смях. — Какво мога да направя за вас?

— Помниш ли Уейн Хакинг?

— Разбира се. Оня с вечно ухилената физиономия.

— Помниш ли кой му беше съквартирант в болницата?

— Ами, бяха няколко. Да видим… Имаше един Уилкинс, после Уейвър, Фонг… Боже, сигурно е имало и други, но не ги помня.

— И тези ми стигат. Благодаря, Мики — затворих телефона, като без съмнение оставих Мики силно озадачен от неочакваното ми обаждане. Надявах се все пак, че няма да си загуби съня в догадки — странностите и безсмислиците са по-скоро правило в една психиатрична болница.

Тъкмо посягах отново към телефона и в стаята влезе една много разстроена Клер. Изправих се насреща й. Безмълвно обви ръце около мен и силно се притисна към гърдите ми. След дълга прегръдка се отдръпнах назад и взех лицето й в шепи. Размазаният грим подчертаваше зачервените й очи.

— Какво има? — попитах.

— Прочетох дневниците на Анджела.

Погалих главата й и я целунах по бузата.

— Колбърг я е прекарал през такива унижения и мъки…

— Разбрах.

Взе единствения свободен стол в малката стая и го постави с лице към мен.

Седнахме един срещу друг, толкова близо, че коленете ни се докосваха.

— Зная, не искаш да повярваш, че Томи Конър е замесен, но ако този изверг Колбърг бе сторил същото на някоя от сестрите ми… — Тя дълбоко пое въздух, задържа го и издиша. — Със сигурност щях да взема нещата в свои ръце.

Не казах нищо.

— Ти не би ли направил същото?

— Аз нямам сестра — казах тихо.

— Ами ако се бе случило на жена ти? — Тя изведнъж се сепна. — О, Джоел, съжалявам, не исках да го кажа…

Пресегнах се и взех ръката й в своята.

— Няма нищо, Клер. И аз имам представа по какъв начин насилието преобръща света ти с главата надолу.

— Откъде? — Тя нежно стисна ръката ми.

— Когато бях дете, имаше едно момиче, което живееше с нас… — Разказах й за Сузи Мълой, обясних грозната роля на баща си и аналогиите, които бях направил между живота и смъртта на Сузи и на Анджела.

— Това е ужасно, Джоел — наведе се към мен и ме целуна по устните.

— Ужасното е там, че не това е най-неприятното ми преживяване, свързано със сексуално насилие — изтърсих, свивайки рамене.

— И теб ли са те насилили? — попита тя с широко отворени очи.

— Не — поколебах се. — Лорън е пострадала.

Клер не каза нито дума.

— Лор е била насилена от един неин чичо — дрезгаво продължих аз. — Не роден чичо — един от онези семейни приятели, на които казваш „чичо“. Онези, на които вярваш, като че са ти кръвни роднини.

Тя седеше абсолютно неподвижна.

— Била е на четиринадесет години. Родителите й трябвало да заминат при сестрата на майка й, която пострадала при автомобилна катастрофа. Лор не е имала други роднини в града, затова са се обърнали към този човек, който казал, че с удоволствие ще я приюти за една седмица. — Усетих горчивата топка да се надига в гърлото ми и престанах да преглъщам. — И се погрижил за нея. Напил я за пръв път в живота й. И когато била практически в безсъзнание, я изнасилил.

Клер затвори очи и потръпна.

— Лор била толкова засрамена — продължих, — защото той, като всеки изкусен насилник, я накарал да се чувства виновна за станалото. Не беше го споменавала пред никого чак до тридесетата си годишнина. Дори не беше упреквала копелето. И даже бе отишла на погребението му, когато пиянството преждевременно го вкарало в гроба. — Прочистих гърлото си. — Лор не се е измъкнала невредима от тази история. Никога не можа да се довери напълно на друг човек. Дори и на мен. И съм сигурен, че мрачните настроения, които периодично я спохождаха, са били в резултат на това.

Досега не бях разказвал никому за чичото на Лор освен на Стенли. Не бях мислил да го споделям с Клер, но след като веднъж бях започнал, продължих нататък.

— Лорън имаше и други увреждания. Хронично възпаление на таза. Чувала ли си за такова нещо?

Поклати глава.

— Кучият син я е заразил с хламидии. Те са инфектирали вътрешностите й — тръбите на яйчниците. Затова тя пет години не успя да забременее. Всъщност тя ми разказа какво й се е случило едва когато стигнахме до проблема с фертилитета й. — Обърсах сълзите, които се стичаха по бузите ми. — Но Лор най-после забременя. Беше толкова щастлива. И когато премина тринадесетата седмица, след която се предполага, че не може да става въпрос за фалшива надежда, тя пожела лично да съобщи хубавата новина на родителите си в Бремертън.

Наложи ми се да спра за малко, за да овладея гласа си.

— Оказа се обаче, че последствията от възпаление на таза могат да бъдат много коварни. Понякога тръбите частично се запушват и яйцето може да бъде оплодено, но не успява да премине в матката. Това се нарича извънматочна бременност.

— Лор започнала да кърви на ферибота, с който замина за Олимпийския полуостров. Стояла до перилата и разговаряла със случаен спътник, когато изведнъж пребледняла. Опитала се да намери място и да седне, но не успяла. Припаднала на палубата… — Гласът ми изтъня и прекъсна. — Тръбата, в която бил заседнал плодът, се скъсала и Лор получила коремен кръвоизлив. Казаха ми, че последните й думи, преди да загуби съзнание, били: „Кажете на Джоел, че сме наред“. — Преглътнах. — Но не са били. И на борда не е имало никой, който да им помогне. Когато линейката я докарала в Бремертънската болница, Лор била вече мъртва.

Клер се наведе напред и обви ръце около мен. След дълга прегръдка разпусна обятията и избърса очите си. Но моите очи бяха сухи.

— Няколко пъти съм се срещал с онова копеле. Но когато разбрах как се е погаврил с невръстната си „племенница“, той отдавна вече бе в гроба. — Отместих поглед настрана. — От моя гледна точка, той уби не само Лор, но и нашето дете. — Изръмжах: — Толкова често съм си мечтал да беше още жив, за да мога сам да си разчистя сметките с него…

— Мога да си представя. Знаеш ли? Мисля, че Колбърг си е получил заслуженото.

— И аз така мисля.

— Но аз съм ченге от „Убийства“ — каза тя, като се изправи и прекара ръка през косите си. — Много от жертвите, с които се сблъскваме, са били лоши хора. И не е моя работа да решавам кой си го е заслужил, а само да намеря убийците.

— Томи не е убил Стенли Колбърг.

Клер ме погледна и се усмихна:

— Едва ли някой друг има по-убедителен мотив да го стори.

— Не знам дали има някой с по-добър мотив, но мисля, че открих по-подходящ заподозрян.

— Кой? — изненадано вирна глава тя.

Изправих се на крака.

— Нека повикаме Дев. Искам да ви покажа нещо.

Клер сложи ръка на рамото ми и внимателно ме натисна обратно на стола.

— Аз ще го доведа. Тъкмо по пътя ще си оправя физиономията — усмихна се. — Ченгетата никога не плачат, нали така? — после се наведе към мен и бръсна устните ми със своите. — Господи, Джоел, толкова съжалявам за Лорън — след което се обърна и излезе от стаята.

Пет минути по-късно се върна заедно с Дев. Скупчени пред телевизора изгледахме допълнителните кадри от домашното видео на Никъл. След като изгледа краткия откъс, Дев насочи пръст към екрана и каза:

— И хората плащат пари на тези извратеняци, за да им сложат главите в ред?

Клер стоеше със зяпнала уста.

— Значи човекът с камерата е бил Уейн Хакинг?

Кимнах.

— Док, разбирам накъде биеш с това. — Дев се опита да се протегне, но в резултат едва не събори купчина ръководства от библиотеката. — Хакинг също е бил марионетка в постановките на Колбърг. И какво? Това с нищо не прави Томи Конър по-малко подозрителен.

Превъртях лентата и я спрях в момент, когато Колбърг и Никъл бяха и двамата в кадър.

— Тази история има трима участници, само един от които все още е жив. Уейн Хакинг. Човекът, който е заклал бившата си приятелка и нейната сестра.

— Това нали се обясняваше с неговото „дисоциативно състояние“? — попита Клер.

— Глупости! Пред вас е неговият съдебен експерт, окачил верига на зърната на гърдите си — посочих разсъблечения образ на Стенли на екрана. — И още нещо. Помните ли какво разказа Бони за неговото семейство? Че са загинали по време на пожар?

— Помня — рече Дев.

— Стенли веднъж ми бе разказал за някакъв негов пациент, който предизвикал пожар чрез късо съединение. Убил родителите и по-малкия си брат. По онова време бил на дванадесет години. Описа го като „най-опасния психопат“, когото бил срещал в практиката си.

— И ти е казал, че става дума за Хакинг? — начумери се Дев.

— Не, но каква е вероятността да е имал двама пациенти, които са изпепелили семействата си на дванадесетгодишна възраст?

Той поклати глава.

— Хакинг има алиби и за двете убийства, а пък това — махна с ръка към екрана — не обяснява причината за убийствата.

— Но, Дев — намеси се Клер, — ти беше този, който не повярва на приятелката на Хакинг, когато му осигуряваше алибито.

— Мисля, че можем да се поровим малко по-дълбоко из кирливите ризи на Хакинг — рече Дев, като отмести поглед от нея към мен. — Но това съвсем не означава, че сме приключили с Томи Конър.

— Добре — казах. — Но дали ще можем отново да се срещнем с Рон Уейвър?

— С Копача? Той пък какво общо има с Хакинг? — вдигна рамене Дев.

— Обитавали са една стая в Западната щатска. Може да знае нещо.

Час по-късно, превъзмогнали смрадта на хотелското преддверие, се бяхме изправили насред неприветливия апартамент на Уейвър. Облечен в същия черен вълнен панталон и официална риза, той ни посрещна все така враждебно. След няколко минути Клер загуби търпение.

— Чакай малко, Рон! Живял си в една стая с този човек цели шест месеца и очакваш да ти повярваме, че не сте разменили нито дума?

— Не сме живели заедно — невъзмутимо рече той. — Бяхме затворени в едно помещение. И през всичкото време говореше той. Въобще не го слушах.

И на мен ми бе дошло до гуша.

— Огледай се наоколо, Рон. Живееш в гъмжаща от плъхове кочина.

Уейвър настръхна.

— Миналия път беше прав. Ти си осъждан престъпник и душевноболен човек. Къде другаде би могъл да живееш?

Лицето му се вкамени, но запази мълчание.

— В състояние на възбуда удряш някого с лопатата и гледай какво става — започнах да изброявам на пръсти: — Първо, излежаваш срока си в пандиза, после те натикват в кафеза при побърканите. И след като си платил дълга си към обществото с лихвите, да свършиш тук, сред пияниците и наркоманите.

— Какво искаш да кажеш? — попита той. Мускулите на врата му се бяха издули.

— Не схващаш ли, Рон?

— Какво има да схващам? — попита през зъби.

Усещах, че Дев и Клер ме гледат, но не отмествах поглед от Уейвър.

— Ти си един пълен загубеняк, Рон! — злобно отвърнах.

— Не съм длъжен да слушам това! — викна той, повишил глас с няколко децибела.

— Напротив, длъжен си — намеси се Дев. — Той е лекар. Той просто ти поставя диагноза.

Уейвър пристъпи от крак на крак, скръсти ръце, после пак ги отпусна. Усещах, че е близо до състоянието, към което го подтиквах.

— Водиш живот, по-лош от кучешки — казах. — А сега си помисли за бившия си съквартирант.

— Какво да мисля? — Устните му потрепваха.

— Умишлено е заклал две жени. Но прекарал ли е поне един ден зад решетките на затвора? Не. Излежава само пет години на топло в болницата. И хоп! — излиза навън. Сега си има хубава работа, готина приятелка и дом, в който всеки би искал да живее. Как ти се струва всичко това, сравнено с твоя живот?

— Ти не знаеш и половината от това, за което говориш — викна той.

— А ти знаеш ли го? — предизвиках го аз.

— Какво си мислиш? — Ръката на Уейвър се стрелна толкова бързо към мен, че очаквах да бъда ударен. Вместо това, той насочи треперещия си пръст към лицето ми. — Той направи всички ви на маймуни.

— Как успя да го стори, Рон?

— Пичът беше наясно с абсолютно всичко, което бе направил. Разбира се, че е съзнавал какво върши, когато е накълцал ония момичета!

— А защо го е направил?

— Може би са знаели прекалено много? А може би са знаели за другите.

— Кои други?

— Стопаджийки, курви, всякакви — изкриви устни в злобна усмивка. — Като гледам, май вие сте тези, дето не схващат.

— Значи Хакинг е убивал и преди, така ли? — попитах.

Уейвър се изсмя, но гневът продължаваше да искри от очите му.

— Не виждате ли? Не схващате ли, д-р Ашман? — подигравателно попита той.

— Хакинг обича да убива хора.

— Той ли ти го е казал?

— Защо не? — изръмжа той. — Пичът беше недосегаем.

— Заради Колбърг?

— Аха, неговото приятелче. — Лицето му се сгърчи в подигравателна гримаса. — Колбърг измъкна Хакинг, а мен ме остави да кисна и в панделата, и в лудницата — разсмя се горчиво. — Следващия път ще послушам съвета на Уейн.

— Какъв съвет ти даде? — попита Дев.

— Преди да пречукаш някого, винаги говори с един от ония глупаци, психиатрите. — Той изрече тези думи, като ме пронизваше с яростния си поглед.

— Недей да се отдалечаваш много, Рон — каза Дев. — Може пак да ни потрябваш. Разбираш ме, нали? — Обърна се и тръгна към вратата, без да дочака отговор. Ние с Клер мълчаливо го последвахме.

След като се настанихме в колата, тя се обърна през рамо и ме погледна по начин, запазен за любовника, сюрпризирал я неочаквано. Не каза нищо, обърна се напред и запали двигателя.

— Сега какво мислиш за Уейн Хакинг? — попита Дев.

— Същото, което винаги съм мислил. Опасно копеле. Никога не съм му вярвал, когато се е правил на Барни Ръбъл. Но не успяхме по никакъв начин да го свържем с нашия убиец.

Напуснахме западналия квартал на Уейвър и потеглихме на изток, докато стигнахме малка къща в работническия квартал в сърцето на Рейнър Вали. От двете страни на улицата бяха подредени евтини квадратни постройки, безкрайно подобни една на друга с безличността си.

Прекосихме разпокъсаната кафеникава морава и минахме покрай страничната стена, боята на която се лющеше на големи ивици. Спряхме пред вратата на партерния апартамент и почукахме. Приятелката на Хакинг, Ивон Карпинели, ни посрещна с притеснена гримаса. Не разбирах защо се чувствам толкова неудобно в малкия й двустаен апартамент, докато не погледнах тавана — беше толкова нисък, че можех с най-лек подскок да си ударя главата в него.

Клер повторно ме представи на Ивон, което се оказа напълно излишно. Момичето ме помнеше от времето на престоя на Хакинг в Западната щатска.

— Радвам се да ви видя отново, д-р Ашман — рече тя.

Седнахме на разнородните пластмасови столове около кухненската маса. Вгледах се в домакинята ни, на която Клер обясняваше причината за посещението ни като „рутинна проверка“. Имаше приятно закръглено личице с големи кафяви очи, лунички и къдрава черна коса. Спомнях си нервната й енергичност от болницата — кръстосваше коридорите, досущ като повечето пациенти. Дори седнала, бе в постоянно движение, шаваше с ръце и постоянно кръстосваше и отпускаше краката си.

— Би ли ни повторила къде бяхте миналия вторник вечерта? — попита Клер.

— Двамата с Уейн гледахме иранския филм в „Уормууд“.

— По кое време?

— Късната прожекция, нещо много рядко за мен — отвърна момичето. — Аз съм от ранобудните. Обикновено в девет вечерта вече съм в леглото. Но на Уейн му се наложи да работи до късно, а много искаше да види филма.

— Хубав ли беше поне? — попита Дев.

— Не беше лош — засмя се Карпинели. — Но е трудно да следиш надписите, когато си уморен. От време на време задрямвах за малко.

— Уейн през цялото време ли беше с теб?

— Да.

— Ивон — намесих се и аз, — вие сте заедно с Уейн още от времето на процеса му, нали?

— Да — стеснително кимна тя. — Оттогава започнахме да си пишем. Не се бяхме срещали, докато не го хоспитализираха.

— Разбирам — любезно казах аз. — След като Уейн се е измъкнал от обвинението в убийство.

Тя се помръдна в стола си.

— Съдът реши, че невинен, защото е бил в… мм… дисоциативно състояние.

— Точно така — кимнах. — Д-р Колбърг му е помогнал да изгради защитата си.

— Д-р Колбърг каза, че Уейн има това нещо — потърси с поглед подкрепа от детективите, но Клер и Дев гледаха мен, не нея.

— Д-р Колбърг беше приятел на Уейн, нали? — продължих да задавам въпросите си.

— Беше негов психотерапевт.

— Да, но Уейн се виждаше с него не само по време на терапевтичните им сеанси, нали?

— Амиии… виждаха се от време на време.

— Май са се срещали доста често — вече по-твърдо казах аз.

Карпинели захапа устни и кимна.

— Проблемът е там, Ивон, че д-р Колбърг вече е мъртъв. И Уейн няма да има вече възможността да се прикрива зад фалшивата си психиатрична диагноза.

— Но той не е обвинен в нищо — възрази тя, навела глава към масата.

— Но скоро може да бъде. В крайна сметка, той е убил както д-р Колбърг, така и д-р Никъл.

Главата й подскочи.

— Не! Уейн не би направил това.

— Чувала ли си термина „съучастник постфактум“?

Втренчи се в мен с обезумял поглед.

— Това означава, че ако помогнеш да се прикрие престъпление, носиш отговорност, все едно че си била съучастник — обясних. — Ивон, може да получиш до двадесет и пет години затвор.

По лицето й се изписа разбиране. Сълзи потекоха от очите й.

— Не прикривам никого. Уейн не е…

Ударих с длан по масата.

— Уейн не е седял до теб по време на целия филм, нали?

— Повечето време беше с мен.

— Но все пак е излизал от залата?

— Само да премести колата и да се обади по телефона — със слаб глас възрази тя. — Нищо повече.

— По кое време?

— Не помня. Май беше скоро след началото на филма.

— Колко време го нямаше?

— Не много. Максимум половин час.

— А може би цял час?

— Не ми се стори толкова дълго — прошепна.

— Ами през нощта, когато умря Колбърг? Казала си на детективите, че Уейн е бил цялата вечер заедно с теб.

— Беше — сгърчи се на стола и изтри сълзите с опакото на дланта си.

— Ти по кое време си легна?

— В десет или единадесет. Не помня точно.

— Хайде сега, Ивон, нали каза, че не си нощна птица?

Тя отчаяно се озърна из стаята, търсейки подкрепа, но нямаше откъде да я получи.

— Може би беше девет.

— И Уейн е могъл да излезе след девет, без да го усетиш.

— Не би могъл… Зная, че не би го направил. — Закри лице с ръце и избухна в сълзи.

— Чуй ме, Ивон — Клер сложи ръка на пълното рамо на момичето, — можеш ли да напуснеш за малко града? Имаш ли къде да отидеш? Може да се окажеш в опасност, ако Уейн разбере какво ни разказа сега. Можеш да ми вярваш, че е така.

Тя кимна, без да сваля ръце от лицето си.

— Имам една леля на остров Вашън. Предполагам, че ще ме приюти за известно време, но…

— Никакво „но“ — прекъсна я Клер. — Заминавай веднага. И не казвай нищо на Уейн за нашето посещение. Разбираш ли ме, Ивон?

— Разбирам — изграчи тя.

Бях стигнал до вратата, когато ме споходи внезапна догадка.

— Ивон, имаш ли кола?

— Остана ми една от дядо, но не я карам често.

— Може ли да я видим? — попита Дев.

Само след минута той седеше на мястото на шофьора в големия черен седан. Мисля, че разпознах шевролета „Малибу“ от 72-ра година още преди да завърти ключа за запалване, но след като чух изръмжаването на двигателя, в мен не остана и сянка от съмнение — това бе колата, която за малко не мина през главата ми.