Даниел Кала
Терапия на гнева (5)

4

Напуснах работното си място в Центъра за психически заболявания „Каскейд“ осем часа след като приключихме разпита на тримата криминални пациенти на Стенли и взех такси, за да се върна в „Убийства“. Крачех към офиса на Дев, твърдо решен да се оттегля от разследването, в което бях твърде много лично ангажиран. Но изумруденозелените очи и приветливата усмивка на Клер Шепърд сломиха решителността ми. Реших, че оттеглянето ми може да почака няколко минути.

Седнах до нея на разклатения сгъваем стол, който бяха донесли в офиса след сутрешното ми посещение. Насреща ми Дев седеше зад бюрото си, облегнат назад и скръстил ръце зад тила си. Синьото му поло имаше още по-омачкан вид, а торбичките под очите му бяха малко по-провиснали от сутринта. За разлика от него във външния вид на Клер нямаше и следа от умора и излъчваше свежест. Тази жена или беше магьосница на гримирането, или имаше дарбата да поддържа идеален външен вид с минимум усилия. Може би малко прибързано, но тайно се надявах да е второто.

Когато тя завъртя стола си към мен, усетих нотка на познатата откритост, източника на която не можех да определя точно. Харесваше ми.

— От магазина за автомобили ли идваш? — попита обнадеждено тя.

— Нямам нужда — отвърнах. — Сервизът обеща да направи хондата като нова.

— Виждам в бъдещето ти много ходене пеш — поклати глава тя.

— Докторе, свършихме доста работа от сутринта насам — прекъсна задявките ни Дев.

— Полезна, надявам се?

Клер закима енергично.

— Продължихме да разследваме хората, които разпитахме сутринта. Разговаряхме с Ивон Карпинели, приятелката на Хакинг. Тя подкрепя алибито му за вечерта на убийството.

— Ивон би потвърдила и алибито на айсберга в нощта, когато е потънал „Титаник“ — подсмихна се Дев и поклати глава. — Все още не съм готов да затворя страницата Хакинг.

— И алибито на Ник Пападус изглежда наред — продължи Клер. — Един куп хора са го видели да се поти и лута около приюта „Св. Мартин“ през въпросната вечер.

— Което оставя без алиби само Рон Уейвър — казах на глас мислите си аз.

— Точно така, док. Как ти се струва нашият Копач?

— Още преди да му вдигнеш кръвното, имах усещането, че е дошъл някак си прекалено подготвен. Силен самоконтрол. Цялото му поведение ми заприлича на нов пластмасов калъф, нахлузен върху ръждиво скеле. Мисля, че все още кипи вътре в себе си.

— Старата ви секретарка също има съмнения в него — кимна Дев.

Бони Хъбард, шейсетгодишната секретарка на Стенли, преживяваше убийството му по-тежко от всички останали. Милата стара мома направо го боготвореше. Разнасяше несподелената си любов към него из офиса като стара жилетка.

— Спомена ли Бони някакво име на пациент? — попитах.

Клер ме погледна внимателно. Сега, когато усмивката бе отлетяла от лицето й, долових същата упоритост, която бях забелязал при първата ни среща.

— Бони ни даде с готовност имената им. Без никаква принуда. Освен това, след като Колбърг е убит в работното му помещение, имаме пълно основание да подозираме някого от пациентите му. Формално всички документи в офиса стават обект на криминалното разследване и по закон имаме право на достъп до тях.

Сигурно изненадата се е изписала красноречиво на лицето ми, защото Дев се разсмя.

— Не знаеше ли, че Клер е магистър по криминалистика?

Тя на свой ред се пресегна и докосна опакото на китката ми. Извън ръкостискането при запознанството ни, това бе първият физически контакт помежду ни. Усетих допира на меките й топли пръсти до кожата си.

— Бони е съкрушена, Джоел. — Тонът й стана по-плътен. — Иска единствено да види убиеца зад решетките. И вярва, че ще бъдем дискретни.

Не бях толкова уверен като Бони, но можех да разбера мотивите й.

Дев се надигна в стола си.

— Между другото, докторе, Бони не прие добре идеята, че Колбърг е насилвал пациентките си.

— Не ме изненадва.

— Бих казал — Дев изпука с кокалчетата на пръстите си, — че това й се стори толкова невъзможно, колкото и предположението, че Майка Тереза опипва сирачетата и прокажените.

Въздъхнах. Дев толкова успешно разиграва карикатурния образ на простовато ченге, че понякога дори и аз се хващам. Но той има и други страни на характера, с които не обича да парадира. Виждал съм другата му страна — всеотдайният баща на пет момчета, треньор на детския футболен отбор в един от най-непрестижните квартали на града. Под маската на ограничения полицай, която често надяваше, бе интелигентен и начетен, доказателство за което бяха двете му степени, получени задочно в колеж. Днес обаче се държеше като улично ченге.

— Забелязах, че милата Бони счита Колбърг за кренвирша и кифлата на хотдога, но пък не е склонна да каже нищо добро за Калвин Никъл. — Той цъкна с език. — Каква е историята с тоя тип?

— Каква „история“? — недоумяващо запитах.

— Джоел, знаеш ли, че Калвин е напуснал практиката? — попита Клер, вдигнала ръка към мен.

— Нима? — поклатих глава. — Стенли беше за Кал нещо като Господ.

— Но се е разочаровал от божеството си — изръмжа Дев.

— В смисъл?

— Според Бони — каза Клер — е имало поне две сериозни разправии помежду им, преди Никъл да напусне.

Зяпнах от изненада.

— Но аз никога не съм чувал който и да е от тях въобще да повишава глас.

— Истински надкрещявания, докторе.

— И за какво са се карали?

— Бони не знаеше — рече Клер. — Но според нея Колбърг е изглеждал угрижен след последния скандал и това я е притеснило, защото…

— Стенли никога по-рано не е изглеждал угрижен — довърших изречението аз. — Стенли имаше ледено самообладание.

— Какви бяха отношенията ви с Никъл? — попита Дев.

— Кал беше добър съдружник в бизнеса, но иначе не бяхме особено близки.

— След няколко минути ще се срещнем с него. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Мисля, че няма да е уместно — поклатих глава.

— Но той специално попита за теб — каза Дев.

Тази вечер бе пълна с изненади.

— Защо?

— Може би защото ти има доверие, Джоел — предположи Клер.

Може би. Но аз имах известни съмнения. Преди да успея да възразя, спокойствието в стаята бе взривено от бумтящия глас и ръмжащия смях на Мич Грийн, който нахлу вътре. Бе свалил болничните одежди и ни се представи в износен сив костюм с опънато по шевовете сако и вратовръзка, която не достигаше колана му.

— Всички ли сте още тук? — попита той. — Ако вършех вашата работа, щях да съм си тръгнал още в четири и половина. Глупости — избълбука той, — щях да се омета още по обяд.

— Да бе — отвърна му Дев. — Аз пък, ако правех това, което правиш ти, щях да си купя нов костюм.

— Благодаря. Изпитвам огромно уважение към твоя стил на облекло. — Грийн посочи с пръст избелялото и смачкано поло на детектива. — Стига дрънкане. Донесъл съм ви нещо.

Той остави чантата си на пода. С мърморене затършува вътре, докато накрая измъкна папка с уголемени фотографии.

— След като се махнахте от главата ми в моргата, се върнах обратно и разгледах по-внимателно външността на жертвата. — Той измъкна първата снимка.

Наобиколихме бюрото на Дев, за да разгледаме снимката, показваща гръдния кош на Стенли. Грийн постави отгоре й друга снимка, увеличен кадър, показващ зърната му, заобиколени от редки косми. В основата им ясно се виждаха следи от пробождане.

— Разпознавате ли това? — Грийн почука по дупките в кожата с подобния си на наденица показалец.

— Колбърг си е направил пиърсинг на зърната? — зяпнала от изненада изрече Клер.

— И на двете. — Грийн извади друго увеличение и го сложи на купчината. На него ясно личаха подобни дупки по кожата, но не можах да разпозная в коя част на тялото.

Дев обаче позна.

— Колбърг си е надупчил пишката?

— Кожата точно в основата на главичката — кимна Грийн.

— Не! — Изражението на Клер бе някъде между подигравката и отвращението.

Грийн сложи на масата още една снимка, на която се виждаше мъжки гръб.

— Не можах да го обърна, докато не дойде друг асистент, което стана чак след като си тръгнахте. — Кожата нямаше следи от удари, като по предната част на гръдния кош. Обаче гърбът и задникът на Стенли бяха нашарени с вертикални драскотини и прорязвания.

— О, боже — измънка Клер. — Били са го с камшик?

— Покажи ми един мъж, когото да не са го били — подсвирна Грийн. — Остър поглед имаш, Клер. Пораженията са нанесени с добрия стар бич с девет върви — размаха ръка и изимитира плясъка на камшик, добре познат от уестърните, — но раните са получени няколко дена преди смъртта.

Дев се надигна от стола си.

— Би ли направил обобщение, Мич?

— Такива пиърсинги са типични за садомазохистичния секс — каза Грийн, премятайки снимките. — Вкарват малки гривнички или пръчици под кожата и след това окачват на тях вериги. Така интимният партньор може да ги развежда в любовна игра из помещението, дърпайки веригите. После, вместо прегръдки, той или тя може да му изкара червата от бой. — Той се изкиска. — Раните не лъжат. Нашият човек Стенли е бил много напред в садо-мазото. — Погледна ме и тъжно поклати глава. — Пепеляшко, знаех, че вие, психиатрите, сте утайката на човешката раса, но да открия това при уважаван шестдесет и три годишен психиатър, изненада дори мен. А можеш да ми повярваш, че не са много нещата, които ме изненадват.

Седяхме мълчаливи, докато Грийн ни демонстрираше още фотографски доказателства на своите предположения. Гледах снимките, но мислите ми бяха на километри и години далеч оттук.

— Ами ти, докторе, изненадан ли си? — попита Дев, след като Грийн си бе тръгнал.

— Не — признах си.

— Твоята пациентка ли ти каза за тези садистични забежки? — Той почука с пръст по снимките на издрания гръб на Стенли.

— Да — отвърнах след кратко колебание аз.

— А ти какво направи по въпроса? — От очите на Клер струеше подозрителност.

— Нищо особено не можех да направя — тихо отвърнах аз. — Всичко, с което разполагах, бяха нейните думи, че е участвала съзнателно в извратени сексуални сношения.

— Което е нарушение на закона — остро рече Клер. — Не го ли докладва?

— Исках да го направя — свих безпомощно рамене, — но пациентката ми нямаше желание да действа. Дори да бе го направила, накрая щяхме да стигнем до положението нейните думи срещу неговите. — Погледнах първо единия, после другия. — Вие на кого бихте повярвали? На душевноболен пациент или на един от най-уважаваните психиатри в града?

Клер скръсти ръце на гърдите си.

— Джоел, мисля, че чух да казваш, че тя имала доказателство.

— Само следи от изгаряния по гърба. За мен това бе достатъчно, но едва ли би убедило някого, който не я познава отблизо. — Замълчах. — Беше направила и няколко записки в дневника си, което отново не потвърждава с нищо думите й.

— Пазиш ли още копия от записаното, докторе? — попита Дев.

Поклатих глава.

— Дори да ги бях запазил…

— Нямаше да ни ги дадеш — за моя изненада Дев прие отказа ми с леко кимване. — Но, ако твоята пациентка е казвала истината за Колбърг, тогава трябва да е имало и други, нали така?

Кимах в съгласие.

— И някоя от тях може и да се е оплакала — възбудено щракна с пръсти Клер.

— Държавният департамент по здравеопазване във Вашингтон.

— Ще го посетим утре — каза Дев.

— Може да се окаже напразна разходка — подметнах аз. — Ако Стенли не е бил разследван официално — а аз щях да съм чул за такова нещо — тези оплаквания са конфиденциални. Департаментът няма да даде достъп до непотвърдени оплаквания.

— Ще помислим по този въпрос — каза Дев, който се изправи на крака и съучастнически ми се усмихна.

Напуснах офиса, следвайки него и Клер. Излязохме на улицата, но аз не се качих при тях в колата на Клер. Дев се надигна и ме попита:

— Идваш ли?

— Мисля, че ми е време да се разкарам.

— Животът ти е прекалено обвързан с жертвата? — попита Клер с разбираща усмивка.

Кимнах, умислен колко много ще ми липсва.

— Док, лично аз бих могъл да преживея отсъствието ти. — Дев опря лакти на гюрука на колата. — Но ти познаваш добре играчите. Това е твоят свят. Би могъл да ни бъдеш много полезен.

Полуусмивката на Клер не скриваше ултиматума в погледа й — време е да се решиш — или си с нас, или се разкарваш. Поколебах се за миг и после, пренебрегвайки вътрешния си глас, отворих задната врата и се вмъкнах в колата.

След кратко пътуване се озовахме в Белтън, реконструирана бивша промишлена зона, сега много на мода сред сиатълските бездетни професионалисти. Клер паркира пред модерния жилищен блок на Никъл. Постройката, в която живееше Калвин Никъл, бе една от онези модерни конструкции от метал и стъкло, наводнили напоследък квартала.

Той ни отключи входната врата и ни посрещна на прага на своя тристаен апартамент, намиращ се на седемнадесетия етаж на сградата. В началото на петдесетте, много мършав и висок — над метър и деветдесет — с купа посивяваща коса на главата и педантично подстригана брада и мустаци. Отново ме впечатлиха раздалечените му непроницаеми сиви очи, които идеално пасваха на безизразното му и неразгадаемо лице.

Понякога жилищата на някои хора ме изненадват; те противоречат на всичко онова, което психотерапевтът в мен очаква да види, основавайки се на тяхната душевност. Домът на Никъл обаче бе точно онова, което си бях представял. Аскетично мебелиран с подходящи дъбови мебели, дивани, тапицирани с лъскав плат и няколко абстрактни литографии и лакиран паркет, който се притеснявах да не издраскам. Чудех се колко ли пъти на ден минава апартамента си с прахосмукачката. Вътрешният ми глас подсказваше, че са много.

Представихме се и Никъл ни въведе в дневната, където се настанихме на столове с високи облегалки, наредени в полукръг пред стъклената камина.

Предложи ни минерална вода — предполагам, не можеше да допусне мисълта, че нещо друго ще се разлее по мебелите му — но ние отказахме.

Клер започна разпита.

— Д-р Никъл, познавате ли някого, по-специално някой пациент, който би искал да навреди на д-р Колбърг?

— Сигурен съм, че Джоел ви е разказал за… — Той погледна към тавана в търсене на точната дума. — За най-предизвикателните пациенти, с които работеше Стенли.

— Да — кимна Клер. — Бихте ли ни дали някои имена?

— Нямаме практика да споделяме имената на пациентите си, но мисля, че бих могъл да разпозная най-деструктивните.

— Ще ни дадете ли някакво описание? — попита Дев.

Никъл описа двама от пациентите, към които Стенли прилагаше своята терапия на гнева, „чиито тиради надвишаваха всичко друго“. Описанието на втория бе толкова неопределено, че можеше да съответства на когото да е, включително и на Копача.

— Можете ли да кажете нещо за Уейн Хакинг и Ник Пападус?

— Не познавам пациентите по имена — поклати глава Никъл.

— Добре — каза Дев. — А големите скандали? За какво бяха те?

И по-рано бях виждал как Дев изненадва разпитвания с внезапни обвинения, но при Никъл тази тактика претърпя пълен провал.

— Имате предвид между мен и Стенли? — Очите му останаха обичайно непроницаеми.

— Бони ни каза, че напускате — вметна Клер.

— Дойде ми до гуша — каза Никъл, обръщайки се към мен.

— Кое? — попитах.

— Вече десет години — започна Никъл, след като пое дълбоко въздух — се разправяме за неговите т.нар. пациенти със специални потребности. И всяка година в офиса ни се появяват все повече бивши затворници. След това идеите му за терапия на гнева и групите му за контрол над гнева. Помниш ли как се чувстваха нашите пациенти, Джоел? — Той се обърна към детективите. — Налагаше им се да седят в същата чакалня с пациентите на Стенли или да слушат гневните им изблици, проникващи през стените. Мнозина от моите клиенти страдаха от хронично безпокойство. Представяте ли си как им се е отразявало това? — Той поклати глава. — Започнах да губя пациенти. Чувствам се несигурен, когато отивам вечерно време към колата си. Реших да се махна. И го казах на Стенли.

— Ясно и категорично — допълни Клер.

Никъл почеса брадата си с присъщия на Стенли жест.

— Не му допадна онова, което имах да му кажа, и много скоро разговорът ни се превърна в надкрещяване.

— Нима? — скептично попита Дев. — Разправия на висок глас пред пълна с пациенти чакалня?

— Трябва да ме разберете — въздъхна Никъл. — Проблемът бе много сериозен. Сега се чувствам много неудобно. Ужасен начин да приключиш двадесет и пет годишно сътрудничество.

— Има и по-лоши начини — рече Дев.

Никъл сигурно бе доловил доста прозрачното обвинение, но не клъвна на примамката. Вместо това потъна в мълчание.

— Джоел — обърна се към мен Дев, — би ли разказал на д-р Никъл за това, което открихме по време на аутопсията? — Остави на мен да поставя най-неудобните въпроси.

— Какво сте открили? — любопитно ме погледна Никъл.

— Кал, при аутопсията Мич Грийн попадна на някои изненадващи неща, свързани с… ммм… сексуалния живот на Стенли — рекох.

Никъл вдигна едната си вежда.

— Имал е пиърсинг по тялото — изкашлях се. — И следи от бич. Всичко говори, че се е занимавал със садомазохистичен секс.

— Садомазохизъм? — помислих си, че Никъл ще се задави с думата. — Стенли? — поклати глава. — Не съм в течение на интимните му връзки след развода му с Оливия. Предполагах, че няма такива. Но сега излиза, че…

По-нататък не се каза нищо съществено. Оставихме шашардисания ми бивш съдружник да седи в стола си и се отправихме обратно към колата на Клер. Никой не продума, докато не се бяхме наместили вътре. Тогава Дев се обърна назад към мен.

— Какво мислиш?

— Това, което каза за буйстващите пациенти на Стенли, е съвсем вярно. Кал се притесняваше от тях повече от мен.

— Но? — подкани ме с кимване Клер.

— Както каза той, това нещо трае цели десет години. Защо изведнъж ще пламне в два скандала и спешна раздяла?

— Може би на Никъл наистина му е писнало? — предположи тя.

— Може, наистина — съгласих се без особен ентусиазъм.

Клер ме остави пред дома ми в девет вечерта. Почти бях стигнал вратата, когато я чух да подвиква след мен:

— Ако искаш да те взема утре сутринта, звънни ми. Живея наблизо.

Чух Дев да промърморва нещо, но когато се обърнах, стъклото на прозореца й вече бе вдигнато. Видях как ми маха с ръка, преди да потегли.

У дома Нелсън ме посрещна пред стълбите и ме приветства с вяло повдигане на глава. Това бе максималният поздрав, който щях да получа. Моят пес, кръстоска между овчарка и ретривър, бе много стар, близо тринадесетгодишен. Беше почнал да се предава още когато Лор го хареса в кучкарника на милосърдното дружество на окръг Кинг. След смъртта й двамата с Нелсън се търпяхме взаимно, подобно на възрастна семейна двойка, която никога не се е харесвала особено, дори и преди децата да се изнесат. В оправдание на Нелсън трябва да си призная, че нямам особен афинитет към кучета. Но той обичаше Лор. Имаше навика да се влачи като сянка след нея навсякъде из къщата. Беше толкова лесно да я обикнеш.

— Хайде, Нелсън — казах, докато вземах каишката му от закачалката в антрето, — време е да раздвижим артритните стави.

Песът се изправи с доста повече ентусиазъм, отколкото проявяваше обикновено за вечерната си разходка. Но вместо да дойде при мен до предната врата, се понесе в тръс към прозореца отзад. Започна да лае и дори се опита да се покатери на перваза на прозореца, за да надникне навън. Нелсън рядко лаеше, още по-рядко с толкова тревога в гласа. Забързах към кухнята и включих осветлението в задния двор. Надзърнах през прозореца, но не можах да видя нищо в слабо осветената нощна тъмнина.

Тъкмо да припиша случката на старческото въображение на кучето, когато зад нас се разнесоха три удара, всеки по-силен от предишния. Познавах звука много добре. Изкорубената задна порта на двора ми не можеше да се затвори, докато не блъснеш доста яко, обикновено три или четири пъти. Затичах се към задната врата и изскочих навън. Портата бе затворена и който и да е бил в двора ми, вече бе изчезнал.

Огледах бързо къщата и проверих мазето. Всички врати бяха затворени и заключени. Нямаше индикация някой да се е опитвал да влезе в къщата. Почудих се — кой би искал да нахлуе в дома ми? Нямаше много представителен вид откъм улицата. Накрая реших, че вероятно са били децата на съседите.

Сложих каишката на Нелсън и заедно потеглихме към предната порта. Не бяхме изминали и няколко крачки по тротоара, когато светлината на автомобилни фарове, запалени зад гърба ни, освети знака „стоп“ отпред. Погледнах през рамо назад, но не можах да видя нищо, заслепен от ярките светлини. Колата допълзя до нас, спря малко вляво и заплашително изръмжа с двигателя си.

Стояхме неподвижно. Нелсън виеше срещу заслепяващите фарове. Устата ми започна да пресъхва, космите на врата ми настръхнаха.

И тогава дочухме звука на кола, наближаваща зад ъгъла. Живата картина се разпадна. Спрялата кола изведнъж форсира двигателя, изсвири с гумите си и бързо потегли. Докато минаваше покрай мен, светлините на насрещната кола ми позволиха да видя, че беше голям стар седан с един човек вътре.

Стомахът ми се сви. Какво, по дяволите, става?