Даниел Кала
Терапия на гнева (9)

8

Усетих оживлението още от вратата на офиса на Дев, когато се появих там в понеделник сутринта. Двамата с Клер, подобно на хрътки, надушили кървава следа, ентусиазирано се подготвяха да проследят новооткритата нишка, водеща към Калвин Никъл.

— Док! Радвам се, че успя да дойдеш — ухили ми се Дев. — Опасявах се, че ще ми се наложи да те остържа от бронята на някой стар седан. — Разбрах, че простъпката ми е вече простена, макар и не забравена.

— Здрасти — каза Клер. Макар и студенината от последния ни контакт да си бе отишла, усетих нещо безлично в поздрава й. Все едно че бях момчето, което отива да подмени малките бели шайби в писоарите на мъжката тоалетна.

— Нашият човек Джей Бейлър идентифицира официално Никъл — информира ме Дев.

— Разпозна го измежду няколко други?

— Не, показахме му снимка от служебната карта на Никъл от болницата.

Много добре ми е известно, че в състоянието, в което се намира сега, лишен от хероин, Бейлър би потвърдил всичко, за което го попитат — вероятно би могъл да разпознае дори и тайнствения тип от тревистото хълмче в деня на убийството на Кенеди. Дев видя скептицизма, изписал се на лицето ми и добави:

— Бейлър избра Никъл измежду десет снимки. Всички бяха на брадати мъже — никакви жени, коне или нещо подобно.

— Имате ли намерение да приберете Никъл? — попитах аз, след като седнах на предназначения за мен метален стол, който със силно изскърцване се приплъзна назад по пода.

— Не — поклати глава Дев. — Първо ще си издействаме разрешително за обиск.

— Преди още да сте го разпитали? — начумерих се.

— Хората имат навика да правят голямо пролетно почистване, винаги когато се забавим малко с разрешителното за обиск — рече той и аз се почувствах неудобно от глупавия си въпрос. — Между другото, хората от местопрестъпленията ми дадоха отчета си за колата, която за малко да те прегази.

— Какво са успели да открият?

— Взели са много добри отпечатъци от моравата на съседа ти, които, за съжаление, са напълно безполезни, докато не открием кола, с чиито гуми да ги сравним.

Телефонът му иззвъня. Той вдигна слушалката, изслуша мълчаливо гласа отсреща и каза:

— Окей, идваме — с едно движение постави слушалката на вилката й и се изправи на крака. — Ще получим разрешителното за обиск на жилището на Никъл до обяд. Междувременно ще проведем още един разговор.

— С кого? — попитах.

— Томи Конър. Момчето, чиято сестра се е хвърлила от моста „Аврора“.

С много труд успях да скрия изненадата си.

Дев разпери ръце и се прозя.

— Разбира се — каза, — това може да се окаже чиста загуба на време сега, след като спипахме стария Кал.

— Тук ли ще дойде Томи? — попитах аз.

Дев кимна. Клер изпитателно ме погледна, доловила неудобството ми.

Погледнах последователно и двамата и разбрах, че съм заврян в ъгъла. Но поне щях частично да разреша дилемата си. Нямах друг избор, освен да им кажа. Вдигнах глава.

— Не мога да участвам в този разговор. Сестрата на Томи, Анджела, бе моя пациентка.

— Чакай, чакай! — Очите на Клер се разшириха от догадката. — Не беше ли Анджела пациентката, оплакала ти се, че Колбърг я насилва? — насочи пръст към мен тя.

Кимнах утвърдително.

— И ти не си докладвал за случая дори след нейното самоубийство? — намръщи се тя.

— Не, но окуражих Томи да го стори.

Клер протегна към мен ръце, с дланите нагоре.

— Могъл си да кажеш на Томи за обвиненията, които е отправила сестра му, но не можеш да разкажеш за това на властите?

— Томи вече знаеше.

— Откъде? — Тя отпусна ръце до тялото си, но обвинението продължаваше да звучи в гласа й.

— Защо не попитате него за това? — поклатих глава аз.

— Откажи се, Клер — тежко въздъхна Дев и се заклати към вратата, — опитваш се да подкараш умряло магаре. Да вървим и просто да попитаме брат й. — Стигнал до вратата, той се обърна към мен и с нотка на презрение попита: — А дали твоят морал ще ти позволи да наблюдаваш от другата страна на огледалото?

— Не съм сигурен дали някой от вас разбира колко тясно съм обвързан с конфиденциалността на отношенията пациент-терапевт.

— И аз не съм сигурен — рече детективът.

Клер ме наблюдаваше с невъзмутим поглед.

— Вие ще решите дали да наблюдавам срещата, или не — свих рамене аз. — Но няма да мога да споделя наблюденията си.

— На кого му пука за твоите наблюдения — насмешливо изсумтя Дев, — просто искам да имам публика.

Настаних се на обичайното си място зад огледалното стъкло на залата за разпити, в която Клер и Дев въвеждаха Томи Конър. Седна между двамата детективи и постави ръце на масата. Бе облечен в джинси и тениска и по лицето му се четеше същото онова отнесено изражение, което бях забелязал преди две вечери в клуба. И докато Томи бе самото въплъщение на спокойствието, аз бях много далеч от него.

Клер зададе първия въпрос.

— Томи, оплакал си се в Департамента по здравеопазване, че д-р Колбърг е упражнявал сексуален тормоз над сестра ти.

Томи кимна с глава.

— Защо си изчакал и си го направил чак след смъртта й?

— Допреди два месеца не знаех за това.

— О? — наведе се напред Дев. — Тя сподели с теб това на спиритичен сеанс?

Томи за миг се втренчи в него, но за мое облекчение не захапа стръвта.

— Анджела е водила дневник. Намерих го едва няколко месеца след…

— И как стана така, че не си изпратил писмено обвиненията си в Департамента, както са ти предложили оттам? — облегна се обратно в стола си Дев.

Томи сведе поглед към скута си.

— Трудно ми е да обясня.

— Какво му е трудното?

Младежът замислено потри наболата си брада, преди да продължи.

— Когато прочетох до края дневниците й, разбрах, че отправя обвинения за изнасилване и към други хора.

— Кого например?

— Баща ни. Не зная на какво да вярвам.

— Очевидно, не на сестра си — кимна Дев. Томи обаче и този път не се улови на провокацията. — Следователно не си имал повече оплаквания от Колбърг?

Томи би могъл да отговори на този въпрос само с кимване, но предпочете друго.

— Независимо дали е насилвал Анджела, или не е, Колбърг е един скапан психар — рече той. — Откакто започна да ходи при него, положението й само се влошаваше. В края на краищата, той й помогна да прескочи перилата на оня мост.

— Като че ли не съжаляваш много за това, което му се случи? — изпитателно го погледна Клер.

Затаих дъх с надежда, че Томи ще подмине въпроса, макар да знаех, че няма да го направи.

— Ни най-малко — каза той.

— Ами д-р Ашман? — запита Клер.

От изненада направо подскочих в стола.

— Какво за него? — сви рамене Томи.

— Той е лекувал сестра ти след Колбърг — отвърна тя. — Не мислиш ли, че и той има някаква вина?

— Анджела говореше само хубави неща за д-р Ашман — поклати глава Томи. — Той почти успя да спаси живота й.

Сякаш думите му ми зашлевиха плесница. Исках да заблъскам с юмруци по стъклото и да изкрещя: „Не, не съм го направил!“. Но само сведох глава и продължих да слушам с нарастващо безпокойство.

— Къде беше в понеделник вечерта около десет часа? — попита Клер.

От разказите на Анджела знаех, че Томи прекарва понеделнишките вечери заедно с приятелите си от бандата. Той свято пазеше тези прекарвания, като черна мечка, закриляща малките си. Очевидно, вечерта на най-важния понеделник беше изключение от правилото.

— Бях си у дома. Работех — каза той.

— Сам? — От усмивката на Дев струеше недоверие.

— Аз съм уеб дизайнер. Обикновено работя вкъщи. И случайно живея сам.

Приведена напред в стола си, Клер го попита:

— Кога за последен път си се срещал с д-р Колбърг?

— Никога — категорично отвърна Томи.

— Ти никога не си срещал д-р Колбърг, така ли? — поклати глава Клер.

— Никога.

Детективите бегло се спогледаха. Усетих, че и двамата са изненадани от отговора на момчето. Като че ли тази информация прогони вятъра от платната им и темите за разговор бързо се изчерпиха.

— Гледай да си наблизо — каза Дев, когато приключваха. — Може пак да се наложи да поговорим.

Томи сви рамене и излезе, без да каже нито дума повече. Присъединих се към детективите в кабинета на Дев.

— Изглежда ми, че младежът Томи има какво да си връща на Колбърг — рече Дев.

— Когато някой пациент се самоубие, близките му много често търсят вината у лекувалия го психиатър. Разбираемо е.

— Интересно защо тогава — извъртяла към мен глава запита Клер, — той не изказа никакво неодобрение от лечението, което си провеждал ти.

— Хората невинаги са справедливи в обвиненията си — отвърнах, избягвайки погледа й.

— Предполагам — продължи тя, — че не знаеш каква кола кара Томи?

— Не и голям седан от седемдесетте, ако това имаш предвид — казах и отвърнах на погледа й. — Мога да те уверя, че той не е човекът, който се опита да ме прегази.

Тя кимна в съгласие.

— Той или е великолепен актьор, или наистина има много добро мнение за теб.

— Но не и за Колбърг — допълни Дев.

— Не и за Колбърг — като ехо повтори Клер.

Телефонът отново иззвъня. Дев вдигна слушалката, изслуша мълчаливо съобщението и я постави обратно.

— Току-що са подписали разрешителното ни за обиск — каза.

Изправи се на крака и тръгна да събира екипа, който щеше да проведе обиска, оставяйки ме за пръв път през последните три дни насаме с Клер. Мълчаливо отидохме до колата й. Седнах на задната седалка.

— Клер — рекох, след като си прочистих гърлото, — онази твоя идея да вечеряме…

— Забрави. Беше глупаво — забързано изрече тя, без да се обръща. — Може би си останал с впечатление, че след развода не съм се научила да не смесвам работата и удоволствията.

— Не е това, Клер. Видиш ли, с мен живее едно старо куче.

Видях в огледалото за обратно виждане, че ме погледна. По лицето й мина сянка от гримаса.

— Доста оригинален начин да кажеш, че имаш куче.

— Много съм привързан към него. Нелсън е стар приятел и двамата с него имаме навика да се отбиваме вечер, когато времето е хубаво, на брега на езерото и да дадем на разхлопаните си стари кокали…

— Да бе, да — добродушно ме прекъсна тя. — На колко си години, Джоел?

— Четиридесет. Но изчислено в кучешки години, това прави 280. Знам, че живееш някъде наблизо и си помислих, че би могла да се присъединиш към нас някоя вечер. Ще те почерпим едно кафе.

Клер се обърна назад и ми отправи най-лъчезарната усмивка от много време насам, която, за съжаление, бързо отлетя.

— Джоел, ти много уместно припомни, че в момента работим заедно. Може би наистина трябва да поизчакаме малко.

Когато Дев отвори вратата на колата и се настани на предната седалка, вече бях решил, че положението в никакъв случай не е както когато бях в осми клас. В ония времена бях доста по-ловък.

Клер ни докара до изградената от стъкло и стомана кула, в която бе апартаментът на Никъл. Отпред ни чакаха две „зайчета“ — Нат Чиф и един от неговите хора от „Местопрестъпления“. Пет минути по-късно притеснителният домоуправител ни водеше към владенията на бившия ми колега. Прочете внимателно заповедта за обиск, преди да отключи вратата, да отмести резето и бързешком да се оттегли.

След като влязохме, двете „зайчета“ се насочиха към спалнята, а аз останах с Дев и Клер. Няколко минути душихме из девствено чистата кухня и дневна, претърсвахме шкафове и чекмеджета, в които се натъкнахме единствено на нови и нови доказателства за педантичността на домакина, като купа с перфектни лимони или рафтове с бутилки червено вино, подредени по години и региони.

Тръгнахме по коридора към спалните. Едната бе превърната в домашен кабинет. Другото „зайче“, чието име така и не научих, преглеждаше съдържанието на компютъра на Никъл. Минахме покрай спалнята за гости и влязохме в главната. Някой, може би самият Дев, ми бе казал, че в 95% от обиските търсеното се открива в спалнята на заподозрения. В този случай обаче едва ли бе така. Обзаведената с бюро, нощно шкафче и легло, направени от тиково дърво, спалнята напомняше по-скоро луксозна хотелска стая. Просто очаквах да видя отметнатия край на завивката и завързаното с панделка шоколадче, поставено на възглавницата.

Без много да се съобразява с реда и чистотата на Никъл, Дев претърси нощното шкафче, докато Чиф тършуваше под матрака и касата на леглото. Заедно с Клер влязохме в съседната голяма гардеробна. Педантично подредени по цвят, плътност и сезон, на закачалките висяха ризи и костюми, подредени навярно от някого с аутистичните качества на „Рейнмен“^[1]. Клер приклекна пред вградения шкаф и съсредоточено започна претърсването. Измъкна най-долното чекмедже и мушна ръка в празното място. Дръпна рязко някакъв панел, затършува навътре и измъкна оттам черен пластмасов плик.

— Може би все пак има нещо човешко у Никъл. — Тя извади от плика три видеокасети и пачка списания. Прелисти едно от тях и поклати глава с въздишка. — Май съм прибързала с предположенията си.

Надникнах над рамото й. Разтворила бе списание за хардпорно, по страниците на което изобилстваха снимки на облечени в кожа жени от властен тип, надвесени над голи мъже и жени, повечето от тях вързани и закачулени. Клер прибра списанията обратно в плика и се изправи на крака.

— Какво не им е наред на тия психиатри? Всички ли се занимават със садомазохистични гадости?

— Не съм експерт — казах и посочих плика в ръката й. — Строго погледнато, това тук е доминация и принуда, не е садо-мазо.

„Че има ли някаква разлика“, каза ми тя с поглед, отмести ме с лакът и влезе в спалнята.

— Момчета — обърна се тя към Дев и Чиф, — мисля, че няма да е зле да хвърлим око на тези видеокасети.

Седнахме пред телевизора в дневната и Чиф зареди първата касета, озаглавена „Задържани след часовете“, във видеото. Превъртяхме набързо поредица сцени, в които жени, облечени в разнообразни кожени премени, властваха и унижаваха други хора сред евтина декорация, имитираща класна стая. Хирургически разкрасени „актриси“, повечето от които изглеждаха надрусани, излайваха различни сквернословия към своите „роби“ и ги принуждаваха да вършат унизителни неща. Постепенно всичко се свеждаше до брутален секс, кулминацията на който най-често стигаше до уриниране и дефекация върху „робите“. Втората лента не се различаваше съществено от първата.

Обикновено порнографията не ме дразни. Чрез работата си съм успял да надникна в интимния живот на достатъчно много хора, за да зная, че многомилиардната порноиндустрия не се крепи само на шепа мръсни старци. Бях научил също така, че никога не можеш да бъдеш сигурен какви сцени се разиграват зад вратите на хорските спални. Нямам привичката да съдя хората заради пристрастията им към каквито и да било сексуални действия, включващи двама или повече възрастни участници. Но мисълта, че колега психиатър получава удоволствие от позорните сцени на унижение, показани в тези видеозаписи, ми подейства шокиращо.

Чиф зареди последната касета. По отсъствието на заглавия и нестабилната камера веднага разбрах, че гледаме аматьорски домашен запис. Не можех да разпозная обстановката, но въпреки кожената качулка, покрила лицето му, нямаше как да сбъркам голия върлинест „роб“, който се търкаляше на дървения под със завързани зад гърба ръце.

С камшик в ръка над Калвин Никъл стоеше изправено момиче, облечено само в кожен колан, обсипан с метални капси, кожена шапка в същия стил и чифт черни бродирани сандали с огромни, може би осеминчови, токове. Беше най-много на двадесет години, слаба до мършавост. Невинното й лице на малка палавница дотолкова не съответстваше на татуираното и обсипано с пиърсинги тяло, че ми се струваше като компютърно направен монтаж на две несъвместими части. Обикаляше наперено около падналия Никъл, но движенията й бяха по-скоро автоматични, като че ли бе вършила същото хиляди пъти по-рано, което може би беше самата истина.

— Целувай крака ми — изджафка тя със силен източноевропейски акцент.

Никъл се подчини, изплези дългия си език през дупката на качулката и облиза обувките й. След няколко минути близане на обувки, момичето отдръпна крака си. Застана над Никъл, след което вдигна крак и заби токчето си в основата на гърба му. После се наведе напред и го плесна с ездаческия си камшик през врата.

— Точно така, точно така! Яхни го! — дочу се команда зад камерата. — Като че ли е шибан див жребец.

Думите и фразите ми бяха чужди, но нямаше начин да сбъркам гласа.

— Това е гласът на Стенли! — казах, привличайки за кратко погледите на останалите. После отново всички се загледахме в представлението на екрана на телевизора.

Все така с вързани отзад ръце Никъл присви колене под себе си, без да отлепя гърди от пода. Изглеждаше като че ли се опитва да изпълни някакъв странен молитвен ритуал. Жената седна върху вързаните му ръце. Започна да подскача нагоре и надолу, отърквайки о тях чатала си.

— Използвай шибаните си ръце като юзди! — отново изкомандва Стенли зад кадър.

— Като какво? — изцвърча момичето.

По екрана премина кратка сива вълна, след което отново видяхме образа на момичето, яхнало гърба на Никъл, като сега едната й ръка го бе пристегнала здраво през врата. Продължаваше да търка половите си органи о ръцете му, имитирайки гримаса на удоволствие, неприемлива дори и по стандартите на порноактрисите.

— Той беше много лош — изрече дикторският глас на Стенли, — трябва му дисциплина.

— Не силно — помоли през маската Никъл, — не искам да ме боли.

Жената се пресегна назад и започна да налага снежнобелия му кокалест задник с ездаческия си камшик. Малко по-късно слезе от гърба му. Претърколи го на гръб и клекна над лицето му. Той яростно започна да я облизва, докато тя се мъчеше да прогони скуката от лицето си. След няколко минути се поизправи. Изпика се върху Никъл, който се търкаляше под струята като фермер, радващ се на дъжда след продължителна суша. С това записът свърши и екранът пак посивя.

— Значи заповедите зад кадър ги издаваше Стенли Колбърг, така ли? — попита Клер, саркастично свила устни.

— Без съмнение — казах.

Чиф извади касетата от видеото и я прибра при другите в плика. В този момент вратата се отвори и в стаята нахлу Калвин Никъл. Спря се в средата й и скръсти ръце пред гърди.

— Какво става тук, сержант Девъншир? — зададе въпроса на Дев, но погледът му бе насочен към мен.

Детективът измъкна от джоба си сгънатата заповед за обиск и му я подаде, но онзи въобще не я погледна.

— Какви основания имате да правите обиск в дома ми?

— Имаме свидетел, който ви е видял на местопрестъплението — каза Клер.

— Но това е нелепо, защото… — прекъсна се по средата на изречението, защото забеляза черния пластмасов плик, висящ от ръката на Чиф. Ръцете му увиснаха до тялото и главата му клюмна надолу.

— Ще се съгласите ли доброволно да дойдете с нас и да отговорите на няколко въпроса, д-р Никъл? — попита тя.

— Арестуван ли съм? — спокойно попита психиатърът.

— Бихме могли да избегнем ареста, ако ни сътрудничите.

— Бих желал да разговарям с адвоката си, ако не възразявате.

— Адвокатите само усложняват нещата — дружелюбно се намеси Дев.

— Много бих искал да разговарям с адвоката си — с треперещ глас повтори Никъл. След това влезе в домашния си кабинет и затвори вратата след себе си.

Може би защото съм гледал прекалено много криминални филми, почти очаквах да чуя зад вратата звука от изстрел на револвер. Трябва да си призная, че част от мен остана разочарована, защото нищо подобно не се случи.

Докато чаках пред затворената врата, се замислих за бившите си съдружници. Никога не бях успял да разбера в какво се корени близкото приятелство между Стенли и Калвин. Извън психиатричните си практики, в които те застъпваха противоположни позиции на професионалния спектър, не бях открил у тях никакви общи интереси. Не и докато Анджела не ми бе разказала за пръв път за онова, което току-що бях наблюдавал на екрана на телевизора.

 

 

Седем месеца по-рано, на следващия ден, след като Анджела ми бе разказала за участието си в инцидента със смъртта на баща й и за сексуалната си връзка със Стенли, все още не бях решил как да реагирам на тези нейни откровения.

Усещах как емоциите в мен се надигат с всяка стъпка, с която доближавах Стенли, който седеше зад ъгловата маса в ресторанта и приветливо ми се усмихваше. В началото той се впусна в обичайния си лековат разговор, но скоро забеляза неудобството, което ме бе завладяло.

— Какво има, Джоел? — дружелюбно попита той, след като келнерката напълни чашата ми с кафе.

— Отнася се до Анджела Конър.

— О — съчувствено кимна той, — как е тя?

— По-добре.

— И това те притеснява?

— Не това — пресегнах се и отпих от кафето, — а нещо, което тя ми каза.

— И което е?

— За нея и теб — въздъхнах.

— Какво ти е казала? — Той повдигна едната си вежда.

— Че вие двамата… — трудно ми бе да намеря думите — сте имали несъответстващи взаимоотношения.

— „Несъответстващи взаимоотношения“? Къде сме, през 1907 година ли? — Стенли се подсмихна и отпи голяма глътка кафе. — Казала ти е, че сме се чукали, нали?

— Правихте ли го?

Преди да отговори, Стенли задържа за малко чашата пред устните си.

— Не, фактически не сме го правили.

Кимнах уклончиво.

— Ти май не ми вярваш, Джоел — рече той с небрежна интонация, като че ли обсъждахме менюто за обяд.

— Тя ми го каза по един много убедителен начин.

— Какъв? — попита Стенли, почесващ замислено брадичката си.

— Бяхме в един от онези мигове на пълно доверие — казах, — въобще не обсъждахме теб. Анджела го изтърси съвсем спонтанно. Нямаше никаква причина да ме лъже.

— Нима ти наистина вярваш, че Анджела има нужда от причина, за да те излъже? — зяпна от изненада Стенли.

— Не зная на какво да вярвам — отговорих аз и въздъхнах. — Но зная, че трябва да открия истината.

Той протегна ръка и ме потупа по рамото.

— Джоел, сигурен съм, че ако бяхме в обратната ситуация, и аз нямаше да зная на кого да се доверя.

Можех да се размина и без неговото съчувствено разбиране. Накара ме да се почувствам по-неловко, отколкото ако бе заел отбранителната позиция, която очаквах.

— Не беше точно обвинението. Месеци наред тя подхвърля намеци, че между вас двамата се е случило нещо.

— Намеци — повтори Стенли, докато изчакваше келнерката да допълни чашите ни с кафе. Продължи, след като тя се отдалечи. — В моите спомени Анджела е малко по-директна от това.

— В смисъл?

— Когато беше с мен, тя имаше навика да отваря широко вратите на гардероба си и да вади на показ кирливите си ризи. С желание разкриваше всичко — кръвосмесителното насилие, разгулния си начин на живот и дори мрачните детайли около смъртта на баща си. Без никакви намеци — кимнах в съгласие, осъзнал, че той изложи неоспорим аргумент. — Защо тогава, говорейки за нашата предполагаема връзка, ще се върти наоколо, като че ли става дума за нещо много по-лошо от всичко останало?

— Не зная — отвърнах.

— Тя те манипулира, Джоел. — Станли остави на масата чашата си с кафе.

— Ти така казваш.

— Запитвал ли си се, в светлината на нашата набедена връзка, защо Анджела ти се доверява, след като знае — а тя определено знае — че ти си мой съдружник?

— Ти ми кажи защо, Стенли? — Снизходителният му тон ми действаше обезкуражаващо.

— Анджела прави точно това. То е нейният modus operandi^[2] — да се разправя с хората един по един. Виж какво е сторила на баща си и на брат си.

— Да видим дали съм те разбрал правилно — саркастично отвърнах аз. — Анджела се разминава на косъм със смъртта в опит за самоубийство и след това прекарва цели пет месеца лечение, само и само да насъска двама терапевти един срещу друг?

— Разбира се, че не. — Стенли потърка брада с опакото на дланта си. — Тя е доста по-сложно устроена. Освен това, никога не съм допускал, че върши всичко това преднамерено. Независимо от което, това е нейният начин на действие. — Той отдръпна ръка от брадата си и започна да изброява проклетите наименования на пръсти: — Манипулация, прелъстяване, заблуда, нападение и защита… това са механизмите, чрез които оперира Анджела. Няма идея що е то доверие и лоялност. Нито дори обич. — Въздъхна. — Опитва се да задържи хората, като им размътва главите и системно ги изкарва от равновесие.

— Защо?

— Заради вниманието, Джоел! Класически мотив при поведение на човек с гранично личностно разстройство. Предполагам, че ще изпита огромно удоволствие, ако узнае за разговора, който водим сега.

Забил нос в чашата кафе се опитвах да смеля аргументите му.

— Аз видях други качества у Анжела.

— Джоел, сигурен ли си, че си успял да запазиш обективния поглед върху нещата? — загрижено ме запита Стенли.

— Питаш ме дали не съм се увлякъл по нея?

— Точно така — отвърна той, след което извинително вдигна длани към мен. — Защото аз го направих, Джоел. Захапах кукичката, блесната и кордата. Не съм спал с нея, отбележи. Но определено станах жертва на уловките й.

— Не съм влюбен в нея, Стенли — казах.

— Но? — знаеше, че ще последва нещо.

— Тя ми напомня за някого, когото съм познавал. Това е всичко.

— Някоя друга жертва ли? — попита той и захапа устната си, за да удържи усмивката.

— Нещо подобно. — Именно „жертва“ бе думата, с която наричах в мислите си Сузи Мълой. — Както и да е. Когато Анджела ми разказа за вас двамата — по-скоро заради начина, по който ми го каза — го приех за чиста истина.

— Истина? Анджела? — Стенли въздъхна отново. — Нека ти кажа нещо, което е доказан факт. Може би ще ти помогне да се почувстваш по-удобно. — Отмести погледа си встрани. — Аз съм импотентен.

Не казах нищо.

— Вече повече от петнадесет години — добави той съвсем спокойно, макар че лицето му леко се зачерви и погледът му избягваше да срещне моя. — Сигурно си си задавал въпроса защо нямам връзка с жена, след като се разведох?

— Понякога.

— Причината е, че старият подвижен мост не иска повече да се вдигне — усмихна се притеснено. — Това е. Мисля, че направих нещата по-лесни за теб. Не е нужно да противопоставяш моите думи срещу тези на Анджела. Достатъчно е да попиташ уролога ми.

Прекарахме останалата част от обяда в разговор на несъществени теми, източник на повечето от които бе Стенли. Нищо в поведението му не подсказваше, че е засегнат от обвиненията ми. Ако не друго, поне беше много убедителен. В момента, когато пристигнаха ордьоврите ни, бе успял до такава степен да пренагласи представата ми за себе си, че се чувствах направо глупаво заради това, че въобще бях повдигнал въпроса.

С нетърпение очаквах случай да обсъдя темата с Анджела, но тя не се появи в уречения час следващия петък. Обади се по телефона с петдесет минути закъснение и отмени срещата.

— Къде си? — попитах.

— Д-р Ашман, съжалявам, но няма да мога да дойда днес. — Нещо в гласа й ме възпря да попитам защо се обажда толкова късно. — Вижте, докторе, миналия път надрънках куп небивалици. — Тя преглътна и продължи: — Имам доста буйно — да не кажа прекалено буйно — въображение. Не бих искала другите хора да си помислят…

— Анджела, всичко, за което говорим тук, е конфиденциално — уверих я аз.

— Зная. Обаче… — Тя потърси точните думи. — Дори не зная защо наговорих всичко това. Може би съм искала да ви шокирам или нещо от този род. Така или иначе, не беше вярно.

— Добре — опитах се да я успокоя аз. Не ми беше за пръв път пациент да бие отбой след особено откровено или трудно признание. — Значи си ме изпързаляла?

— Да — тихо каза тя.

Не можах да се удържа:

— Защо би искала да си помисля, че си замесена в смъртта му?

— В смъртта ли? — смутено повтори тя, но след миг се досети. — О, не, не това. Историята за татко си е чиста истина. Имах предвид онова, което казах за д-р Колбърг.

— О? — рекох, търпеливо. — Искаш да кажеш, че не си спала с него?

— Не съм.

— А защо ми каза, че си го правила?

— Не зная. — Тя прочисти гърлото си. — След всичко това по адрес на татко, направо не зная как ми дойде. Почувствах се малко онеправдана, може би… — въздъхна. — Нищо не се е случило между мен и Стенли.

— Окей. — Досега не се бе случвало да го нарича на малко име, но реших да не задълбавам. — Защо тогава не искаше да науча, че е бил твой лекуващ психиатър?

— Тогава бях наистина зле. Казах и направих някои много нелепи неща… — пое дълбоко дъх. — Наистина, не трябваше да казвам онова нещо по адрес на Стенли, нали?

— Наистина. — Не виждах смисъл да настоявам по телефона. — Анджела, можеш ли да дойдеш при мен в понеделник? Ще имаме възможност да си поговорим отново за всичко това.

Не отговори.

— Анджела?

— Д-р Ашман, искам да направим почивка — тихо рече тя.

— В лечението ли?

— Аха. Много е интензивно — после бързо добави: — Вие сте страхотен. И аз се чувствам по-добре. Като махнем глупавата лъжа — изкикоти се нервно, — но съм донякъде претоварена.

— Хубаво — казах.

— Значи ще ви се обадя след около месец, става ли? — несигурно попита тя след кратко мълчание.

— Знаеш къде да ме намериш.

Тя почака да кажа още нещо, но след като не го сторих, промълви:

— Благодаря ви за разбирането. И… за всичко.

— Грижи се за себе си, Анджела.

Затворих телефона със свито сърце. Знаех, че реакцията ми я е смутила, но всичко това не ми беше за пръв път. Практиката подсказваше, че много скоро ще се появи отново.

Този път практиката сгреши.

Един петък следобед, четири седмици след като бяхме разговаряли за последен път, брат й Томи цъфна неочаквано в кабинета ми.

— Всичко започна отново, докторе — каза той, настанил се с измъчена физиономия в стола срещу бюрото ми.

— Какво се е случило? — попитах аз, знаейки отговора, но с надежда, че бъркам.

— Целият цикъл. — Той въздъхна. — Заряза гаджето си, напусна работа, а миналата седмица съквартирантката й я изхвърли.

— Къде живее сега?

— При мен. Когато е тук, защото често изчезва по цели нощи. Друг път седи и слуша музика до сутринта. — Той разроши косите си по същия начин като Анджела, когато биваше притеснена. — Не прилича на себе си.

— В какъв смисъл?

— Отнесена е, също като по-рано, само че… — Омота кичур коса около пръста си. — Сега е много изнервена. Като че ли е уплашена от нещо.

След като Томи си отиде, опитах да се свържа с нея по мобилния телефон, но тя не отговори. Оставих две съобщения, но не получих отговор, докато се прибрах у дома. Така че се пльоснах пред телевизора в компанията на една пица и кутия бира и мрачно наблюдавах как „Рокитс“ разгромяват любимите ми „Соникс“.

Анемичният лай на Нелсън ме събуди около два през нощта. Измъкнах се от леглото, нахлузих едно долнище на анцуг и се засмъквах надолу по стълбите. На вратата ми, с разтекъл се по лицето грим и коси, от които се стичаше вода, стоеше Анджела. Поканих я вътре.

Мушна се край мен, разнасяща силна миризма на ром. Последвах я в дневната. Свали прогизналото си леко памучно яке и го хвърли на едно от кожените ми кресла. Мократа й тениска се бе вдигнала нагоре, откривайки плосък корем с татуирано около пъпа ацтекско слънце, което бе новина за мен. Полупрозрачната й горна дреха и отсъствието на сутиен откриваха почти изцяло гърдите и зърната й. Сведе поглед към прозрачното си одеяние, но не посегна да се прикрие по какъвто и да било начин. Вместо това се излегна на дивана и опъна крака, докато ги настани удобно на страничната облегалка.

— Защо не отговори на телефонните ми обаждания? — попитах.

— Ти на това как му казваш? — Вдигна ръка и обходи с жест помещението, с което искаше да каже, че присъствието й в дома ми е отговор именно на телефонните обаждания.

— Хубаво. Нека сега те отървем от мокрите дрехи, а после ще викна такси и ще се прибереш у дома. Можем да се срещнем утре сутрин в кабинета ми.

— Аз съм тук — широко ми се усмихна тя. Изразът на лицето й не можеше да бъде сбъркан. — Защо не отвориш бутилка вино и после да си побъбрим?

— Сега ще направим нещо друго — взех одеялото, висящо на облегалката на стола до мен, разтворих го с ръце пред себе си и тръгнах към нея.

Скочи от дивана и ме пресрещна в средата на стаята. Сграбчи одеялото, издърпа го от ръцете ми и го захвърли обратно на стола, откъдето го бях вдигнал. Застана срещу мен и впи сиво-сините си очи в моите. Бе толкова близо, че усещах топлината на дъха й по бузата си.

— Защо не спрем да се преструваме?

— Анджела…

— Шшшт. — Тя опря пръст до устните ми. — Вече не съм твой пациент — изгука тя. — Миналият месец те уволних, не помниш ли?

— Анджела, ти си пияна — рекох, като отместих пръста й от устните си.

— Е, и? — стисна по-здраво ръката ми, привлече я до устните си и чувствено я целуна. Стоях неподвижно, а тя целуваше пръстите ми един по един. После се наклони напред и притисна гърди до широката ми тениска. Дрехата ми се навлажни от допира с мократа кожа и тъкан и в мига, в който усетих допира на зърната й до гърдите си, бях вече възбуден.

Бавно доближи лице до моето и лепна на устните ми една гореща и задъхана целувка. Не й отвърнах, но и не я спрях, когато продължи да ме обсипва с все по-бързи и страстни целувки. После притисна устни до моите и усетих как ги разтвори с езика си.

Реалността ме халоса като дървен чук за крикет. Издърпах рязко ръката си от нейната и здраво я сграбчих за раменете.

— Спри!

— Какво ти има, Джоел? — провокативно ми се усмихна тя. Явно не беше обезкуражена от рязкото ми отблъскване. Прекара ръка по бедрото ми и я промуши в чатала на пижамата ми. Отстъпих назад и я задържах на разстояние с ръце.

— Анджела, това няма да се случи.

— Защо? — Тя издиша дълбоко и пак ме обля с мощна вълна изпарения от ром. — Не можеш да престанеш да се правиш на шибан терапевт, поне за две минути? Да се насладиш на момента?

— Сега трябва да си вървиш.

Побутнах я леко към вратата. Тя се остави да я поведа няколко крачки, след което се обърна и с обида в гласа попита:

— Какво толкова не ми е наред?

— Отношенията помежду ни са професионални — казах с въздишка. — За мен е абсолютно недопустимо да прекрача границата.

— Съдружникът ти нямаше никакви проблеми с преминаването й.

— Какво би трябвало да означава това? — Отдръпнах ръцете си от раменете й, за да не се изкуша да я раздрусам силно.

— Означава, че нямаше проблеми да ме чука. Е, не бих го нарекла точно чукане. Това, което правехме, беше… — не довърши обвинението, с което му придаде още по-голяма тежест.

— Значи започваме отново — вдигнах ръце във въздуха. — Направил го е. Не го е правил. Направил го е… На какво очакваш да повярвам, дявол да те вземе?

Не ми отговори. Влезе обратно в дневната, взе одеялото от облегалката на стола, омота го около раменете си и отново се излегна на кушетката. Когато заговори отново, гласът й бе ясен и чист, като че ли алкохолът мигновено бе напуснал кръвоносната й система. А може би въобще не е била толкова пияна, само се е преструвала.

— Когато за пръв път отидох при Стенли, бях депресирана — започна тя. — Така поне си мислех, защото вината непрекъснато ме гризеше — вината за смъртта на татко. В началото се страхувах да споделя с него какво се бе случило, но той доста бързо успя да го измъкне от мен. Мамка му, само след два месеца му бях изпяла абсолютно всичко, което си мислех, че ще запазя в тайна. И той ми помогна. Боже господи, наистина ми помогна — погледна ме, сякаш да ми каже, че не мога да се сравнявам с него. — Накара ме да се чувствам толкова добре, колкото не съм била от единадесетия си рожден ден насам — спря и намести одеялото, преди да продължи. — Един ден каза, че щяло да е по-лесно, ако продължим терапията в неговия дом. Не можеше да ме заблуди, но на мен не ми пукаше. Знаех, че ме харесва. Пък и аз винаги съм го намирала за привлекателен, прилича ми на Шон Конъри. — Вгледа се в очите ми. — Идеята, че може да ме изчука, не ме притесняваше. Дължах му го.

— Но? — прошепнах.

— Твоят приятел нямаше предвид доброто старомодно чукане. Никога не съм имала предразсъдъци в секса, но това, което правеше той… — Тя потръпна под одеялото. — Опита се да ми го пробута за някаква шибана неконвенционална терапия за насилванията от татко. Да бе!

— Какво се опита да ти пробута?

— В началото бе почти безобидно — изсумтя Анджела. — Харесваше му да бъде връзван и пошляпван. Вършихме и други неща, но Стенли все го влечеше към по̀ хард изпълнения.

За пръв път в живота си чувах, че моят шейсет и повече годишен съдружник, когото винаги бях считал за асексуален, си пада по връзване и мазохизъм. Звучеше ми абсолютно нереално. Със същия успех можеше да ми каже, че го е видяла да диша под вода.

— Започна да става по-лошо — продължи тя. — Извади разните там камшици и други гадости — поклати глава и продължи с хриплив глас. — Искаше да го бия. Да го удрям с всичка сила. Да го шибам с камшиците, докато закърви. Беше отвратително.

— Но ти продължаваше да участваш в това — присмях й се.

— Мислиш ли, че го исках?

— Нали каза, че си му го дължала, а?

— Ти да не би да си загубил шибания си акъл? — смръщи лице в гримаса на отвращение. — Може би съм се чувствала задължена да му направя някоя и друга свирка. Но не и това! Не разбираш ли? Нямах избор. Той ме изнудваше.

Това вече бе прекалено.

— С какво? С историята за смъртта на баща ти?

Анджела бавно кимна.

— Казваше, че ще ме натопи, че съм убила татко. — Тя плътно омота одеялото около шията си.

Недоверчиво се изсмях, но това не я обезкуражи ни най-малко.

— На Стенли вече не му стигаше да бъде бит — продължи момичето. — Искаше да ми причинява болка. На мен вече престана да ми пука за заплахите му. Казах му, че ще рискувам да се изправя пред съда. Но той ме познаваше прекалено добре. Каза, че ще натопи и Томи — спря, за да избърше лице с обвитата в одеяло ръка. — Дори и да не успееха да докажат нищо, обвинението щеше да довърши Томи. Не можех да позволя това да се случи на малкото ми братче.

Тъкмо си помислих, че не може да измисли още по-тежки обвинения и тя ме опроверга.

— Тогава Стенли започна да води и онова свое шантаво приятелче, Калвин Никъл — започна да се клати под одеялото. — Той поне не харесваше болката. Падаше си по униженията. Първоначално се задоволяваше с гадни приказки, но после трябваше да му направя… не, не мога да го кажа, прекалено отвратително е — отново избърса очите си. — Просто се изключих. Както и тогава с татко, си казвах, че това не съм аз. Че гледам как това се случва на някого другиго. Докато един ден… — запъна се и й бяха нужни няколко секунди, за да проговори отново. — Приковаха ме за стената с вериги. Очите ми бяха вързани, в устата ми бяха натъпкали парцал. Висях и чаках. Копелето обича да прави нещата бавно. Обикновено очакването бе по-мъчително от болката. Не и този път. Усетих полъх на горящ восък. След това дойде болката и миризмата на изгорена плът. Моята плът. Това бе най-страшното мъчение, което съм преживяла досега. А дори не можех да изкрещя, без да нагълтам шибания парцал. Тогава реших, че номерата на съдружника ти са ми дошли прекалено много.

Изкашля се и продължи с по-уверен глас:

— Имах една стара рецепта за амитриптилин. Нагълтах цялата опаковка, но за мой късмет — тя се усмихна горчиво — Стенли мина през дома ми и ме откри. Обади се на 911. Останалото го знаеш.

Идваше ми да закрещя.

— Виждала ли си го след това?

— Само веднъж. Първоначално ме остави на спокойствие, но после — предполагам, след като разбра, че ти си поел лечението ми — изпрати оня шантав тип с голямата кола да ме причака. Схванах посланието — да стоя по-далеч от теб. Но си помислих — да му го начукам! Няма да позволя повече да ме принуждава. Тогава, преди около месец, той дойде у дома. Каза, че Томи много ще загази, ако не престана да се срещам с теб. Показа ми писмо, адресирано до Районната прокуратура. Не беше блъф — зави се по-плътно с одеялото. — Затова трябваше да зарежа терапията и да кажа, че съм те излъгала.

Седях неподвижно, в ярък контраст с кипящия вътре в мен смут.

— Какво има? — попита Анджела, сменяйки позата си.

— От мен се очаква да повярвам — не можех да скрия яростта в гласа си, — че моят съдружник и добър приятел не само е правил секс с теб, но и те е измъчвал и заплашвал? — Думите ми бяха наситени с гняв. — След това е намесил в извратените си занимания и друг уважаван психиатър, изнудвал те е и накрая те е докарал до опит за самоубийство?!

— Точно това се случи.

— Мога да допусна мимолетно увлечение… дори и връзка… но това! — скръстих ръце на гърдите си. — Невъзможно!

— Погледни! — Тя посегна към ръба на тениската си и започна да я вдига нагоре. Преди да успея да я спра, я събра около врата си, обърна се и ми показа гърба си. По средата, точно над прешлена, където би се наместила закопчалката на сутиена, имаше червен, назъбен и подут четириинчов лошо зараснал белег от изгаряне. — Това е дамгосано от твоя най-добър приятел — изсъска тя.

— Какво доказва това?

— Защо не си извадиш главата от задника? — Тя си облече тениската и се метна обратно на дивана. — Може би ще успееш да видиш Стенли Колбърг такъв, какъвто е в действителност.

— Дванадесет години работим заедно — скочих от стола си. — През това време не съм чул нито дума, нито намек по негов адрес. А сега ми предлагаш да повярвам, че е самият Маркиз дьо Сад! Как досега не съм успял да доловя никакъв знак за този негов таен живот?

— Защото грижата за опазване на тайната не е негова — сряза ме тя. — Този хлъзгав кучи син успява да прехвърли целия срам на гърба на жертви като мен.

„Жертви като мен“ — звучеше като боен вик на човек с гранично личностно разстройство.

Ядът ми утихна, изместен от разочарование. Може би Стенли беше прав за Анджела. Може би това бе нейният начин да се справя с живота и с хората — с помощта на лъжливи обвинения да насъсква приятели един срещу друг.

— Е? — попита Анджела.

— Това е начинът, по който ти виждаш себе си, нали? През целия си живот си била жертва.

— Вече не съм — изфуча тя. Сграбчи все още мокрото си яке от дивана и закрачи към изхода.

— Къде си тръгнала? — последвах я аз.

— Да ти го начукам — отвърна през рамо.

Настигнах я до входната врата. Опита се да я отвори, но аз й попречих с ръка.

— Нека поне ти повикам такси.

— Нямам повече нужда от помощта ви, д-р Ашман.

— Какво мислиш да правиш, Анджела?

Тя обърна към мен изпълненото си с презрение лице.

— Ще седя и ще чакам да видя какво ще се случи — с тези думи тя рязко отвори вратата и отлетя в мократа нощна тъма.