Даниел Кала
Терапия на гнева (12)

11

След като излязох от залата за аутопсии, имах нужда от малко време, за да се отърся от картината на изкормените останки на Калвин Никъл. Колкото повече обезболяващите напускаха организма ми, на тяхно място се загнездваше мисълта колко близо бях до възможността сега да лежа на съседната маса до бившия си партньор с грижливо претеглени и опаковани в малки пликчета вътрешности.

— Какво ще кажеш? — попита Дев от задната седалка на колата. Беше ми отстъпил мястото отпред заради раните.

— Извинявай, Дев — казах, — не те чух.

— Не стига, дето не ме слушат у дома… — въздъхна той. — Питах те дали можеш да си представиш Копача, Хакинг или Маккейб под онази скиорска маска.

— И тримата подхождат по ръст. Може би ще ми е по-лесно, ако ги видя да държат нож.

— Да бе! — изсумтя Клер.

— Но може да помогне.

— Адвокатите на защитата направо ще се влюбят в идеята ти — каза Дев, потупвайки с пръсти облегалката зад главата ми.

Вдигнах дясната си ръка, но разтърсващата болка бързо ме отказа от идеята да показвам нещо с тази ръка.

— Помислете. Този тип се опита да ме убие поне веднъж, нали?

— Е, и?

— Вероятно мисли, че зная повече, отколкото е в действителност. Бихме могли да се възползваме от това.

— Искаш да те използваме като примамка ли? — попита Дев.

— Не знаеш какво точно искам, но бих могъл да го подмамя да се покаже.

Зърнах профила на притеснената гримаса, която направи Клер, и се обърнах назад към партньора й. Присвил очи и сбърчил чело, той изглежда обмисляше предложението ми.

— Как нашето приятелче ще разбере къде да те намери? — попита.

— Мога да се прибера у дома.

— И какво ще правим? Може да не дойде никога вече. Или пък да изчака месец-два, докато нещата се поуталожат.

— Ами ако го провокирам? — казах.

— Кого да провокираш? — намуси се Дев.

— Всеки, когото сме заподозрели досега. Мога да им се обадя един по един и да им кажа, че зная нещо. И да поискам среща.

— Докторе, знаеш ЛИ какво означава „подмамване“? — подсвирна детективът. — Идеята не ми допада.

— Нито на мен — намеси се Клер, без да отмества поглед от пътя. — Тялото на Никъл още не е изстинало. Все още нямаме нужда от отчаяни стъпки.

Тя подмина отбивката за Сиатълското полицейско управление и продължи в посока на „Пайниир скуеър“. Минахме по павираните улици на туристическия център^[1] и после завихме към по-опърпаните квартали на града. Паркирахме пред един от многото западнали хотели, наредили се по „Джаксън стрийт“.

В качеството си на специалист към Центъра за психически заболявания „Каскейд“ бях посещавал повечето от тези хотели по един или друг повод. Населени с наркомани, алкохолици и хронични пациенти на психиатрията, тези приюти даваха стаи под наем за седмица или за месец. Понякога и за час. За мен те бяха мрачно свидетелство за недостатъците на човека.

Излязохме от колата и минахме покрай мърлявия брадясал човек, който се олюляваше пред входа на хотела, заплашващ да се срути върху празната винена бутилка, търкаляща се на земята до него. Като ни видя, той протегна към нас с трепереща ръка опърпана бейзболна шапка. Двамата с Клер бръкнахме в джобовете си и го ощастливихме с няколко четвъртака, а Дев извади две хартийки от портфейла си и ги пусна в шапката. Старият пияница ги погледна недоумяващо. Аз обаче знаех какво представляват — откакто го познавам, Дев раздава рекламни безплатни купони за „Макдоналдс“ на просяците.

Клер отвори металната порта на хотел „Астория“. Последвахме я вътре. Вратата се затвори зад нас и естественият блясък на следобеда помръкна. В настъпилия сумрак сетивата ни бяха връхлетени от миризма на цигари и пържени пилета. В креслото зад плота на рецепцията се бе излегнал кльощав мъж на около четиридесет години. Полуотворените му очи безучастно гледаха стоящия наблизо телевизор, от който струеше някаква сапунена опера.

— Търсим Рон Уейвър — каза Клер на обсипания със следи от акне човек.

Без да ни погледне, камо ли да се поинтересува кои сме, той посочи с пръст стълбището и промърмори:

— Втори етаж, стая двадесет и четири.

Миризмата се засилваше с всяко стъпало, което изкачвахме нагоре. Смръщил нос, Дев се обърна назад и каза през рамо:

— Нямате ли усещане, че всички тук изяждат поне по две пържени пилета на ден?

Отминахме пет или шест врати по коридора на втория етаж, преди да стигнем вратата с табелка 24. Клер почука. Нищо. Тъкмо вдигаше ръка, за да почука повторно, и вратата се открехна. В цепката зърнахме незапомнящото се лице на Рон Уейвър.

— Какво има? — попита той.

— Бихме искали да си побъбрим — любезно отговори Дев.

— Вече ви казах, няма да разговарям с вас, без да присъства адвокат.

Дев го блъсна и отвори широко вратата.

— Имаме нов труп. Или ще говориш с нас тук и сега, или ще те закараме на наша територия и ще го направим там. Разбира се, тогава няма да си ни пръв приоритет и може да почакаш някой и друг ден, докато на нас ни се прииска да говорим с теб.

Уейвър обмисли заплахата, обърна се и се повлече навътре, като остави отворена вратата, за да можем да го последваме.

Бях изненадан колко чиста и спретната бе неговата стая, сравнена с други, които бях виждал в подобни хотели. Но дори и в кочините, които някои наркомани наричаха свой дом, по стените имаше някакви картини, книги на масата или нещо друго, издаващо присъствието на обитателя. Тук не видях нищо подобно.

Уейвър застана в средата на стаята с увиснали покрай тялото ръце. Мократа му коса бе сресана напред. Бях го наблюдавал само през двустранното огледало на залата за разпити в отдел „Убийства“, така че той ме виждаше за пръв път, откакто го бяха изписали от Западната щатска. Не изглеждаше никак разчувстван от срещата ни.

— Какво прави тук д-р Ашман? — обърна се той към детективите, като че ли бяха довлекли със себе си някакво противно коте.

— Помага ни да съставим психологичен портрет на нападателя — отвърна Клер.

— И знаеш ли на кого прилича нарисуваният от него образ? — Дев насочи показалеца си към Уейвър и нарисува кръгче във въздуха.

Той обаче не се впечатли.

— Казахте, че някой е умрял.

— Калвин Никъл — каза Клер. — Познаваш ли го?

— Партньорът на д-р Колбърг — безстрастно отговори Уейвър.

— Такъв е бил, преди някой да го нареже на парчета — любезно изкоментира Дев. — Къде беше вчера около десет вечерта?

— Тук.

— Може ли някой да го потвърди? — попита Клер.

— Съседът ми.

— О, разбирам. — Дев обходи с префърцунена гримаса потискащото неприветливо помещение. — Забавлявали сте се? Поканил си съседа на гости, на чай с бисквити?

Уейвър поклати глава.

— Наркоманчето нахълта снощи тук и ме заплаши с мръсна игла — невъзмутимо отговори той. — Каза, че ще ме зарази със СПИН, ако не му дам пари.

— И ти какво направи? — присви очи Клер.

— Казах му да се маха оттук.

— И той послуша ли те?

По лицето му пробяга сянка от усмивка.

— Накрая го стори.

— Дали си е вкъщи сега?

— Вероятно още е в болницата.

— Не си го халосал с лопатата, нали? — Дев въздъхна и потри очи.

— Всичко е описано в доклада на полицаите — рече Уейвър.

С доста усилия успяхме да измъкнем от него цялата история как с помощта на тигана е изкарал карантиите на съседа си, след като онзи го бил заплашил да го „приобщи“ с помощта на иглата. С това като че ли изчерпахме въпросите си и се приготвихме да си вървим. На път към вратата се спрях и се обърнах към него.

— Защо човек, който не се докосва до алкохол или наркотици, живее насред такъв панаир?

Уейвър ме стрелна с поглед, в който долових проблясък на негодувание, почти веднага изместен от познатото каменно изражение.

— Аз съм излязъл от затвора престъпник, пациент на психиатрична болница. Къде другаде бихте ми предложил да отида да живея?

След като напуснахме стаята и тръгнахме надолу по стълбите, Дев се обърна към мен и попита:

— Лопата, сега — тиган, този тип май има доста разнообразен инструментариум. Сигурен ли си, че не е бил той под скиорската маска?

— Не ми се вярва, макар че не мога да бъда напълно сигурен. Докато бяхме горе, не долових нищо познато. — Закашлях се и се постарах да дишам само през устата, за да избегна зашеметяващата воня в коридора.

Веднага след като се настанихме в колата, Дев измъкна мобилния си телефон от джоба на сакото и набра някакъв номер. След поредица изръмжавания и саркастично изречени „супер“, го затвори и прибра обратно в джоба на шлифера.

— Алибито на Уейвър се потвърждава. Малко след десет часа е бил посетен от полицейски патрул, извикан заради шумотевицата в стаята му. Не е имал време да убие Никъл, да се прибере и забърка това.

— Значи зачеркваме Уейвър от списъка? — рече Клер.

— Да, но използвай молив. Този тип…

Клер влезе в паркинга на магазин за готови храни, намиращ се в горния край на главната улица, в блок, изобилстващ с оплюти от мухите барове и пренаселени постройки, не много по-различни от тези в квартала на Уейвър.

Влизането ни в магазина бе съпроводено от тих звън на камбанка. Звукът накара стоящия зад щанда мъж, облечен в добре изгладена зелена униформена риза, да се обърне с усмивка към нас. Младоликата физиономия на Уейн Хакинг блесна, досущ като отражението на лампите във високото му оплешивяващо чело.

— Здравейте, д-р Ашман. Какво се е случило с ръката ви?

— Дребна работа — отвърнах, свивайки рамо.

— Уейн — Дев доближи тезгяха, — дали случайно снощи не си избърсал праха от стария универсален кухненски нож?

— Моля? — Челото на Хакинг се набръчка от притеснение.

— Нали се сещаш — оня, дето „реже, цепи, дялка“ — Дев изимитира гласа от телевизионната реклама — и минава през човешко сърце като през гнил домат.

— Не ви разбирам, сержанте. — Хакинг вдигна длани напред.

— Миналата нощ Калвин Никъл е бил убит с нож — обясни Клер и също доближи щанда.

— Оооо — облекчено въздъхна Хакинг, като че ли изведнъж всичко си бе дошло на мястото. Погледна ме през раменете на детективите. — Много съжалявам да науча това, д-р Ашман.

Кимнах учтиво.

— Познаваше ли д-р Никъл? — попита Клер.

— Само колкото да си кажем „здрасти“ — протегна ръка и намести пакетчетата дъвка, наредени на стойка върху щанда. — Срещал съм го няколко пъти в офиса на д-р Колбърг и на д-р Ашман.

— И никога не си бил негов пациент, така ли?

— Не — поклати глава Хакинг. — Само на д-р Колбърг. Всъщност сега си търся нов психиатър. — Отново погледна покрай детективите към мен. — Приемате ли нови пациенти, д-р Ашман?

— В момента не поддържам частна практика.

— Май напоследък този бизнес започна да става опасен — любезно ми се усмихна той.

Дев се наведе напред и се облегна на лакти върху щанда.

— Къде беше сноши, Уейн?

— При Ивон.

— Трябваше да се досетя — цъкна с език Дев. — Винаги, когато убият някого, ти си при твоето гадже. Онази вечер, когато пречукаха Колбърг, пак беше там. — Щракна с пръсти. — Или пък онази вечер, когато си бил с гаджето си и сестра й, преди да бъдат заклани… от самия теб.

— Снощи бяхме на кино. Гледахме един ирански филм „Блясъкът на зората“. — Заяждането на детектива не успя да смути Хакинг.

— Кога и къде? — попита Дев, изправяйки се от щанда.

— Късната прожекция на „Уормууд“. От девет и половина до към полунощ.

— Може ли някой друг освен твоята приятелка да го потвърди? — попита Клер.

— Предполагам — кимна Хакинг, — залата беше доста празна, но продавачът на билети навярно ме е запомнил. Шегувахме се, че „Блясъкът на зората“ може да счупи касовите рекорди на „Властелинът на пръстените“.

— Извади два коза — промърмори Дев.

Вратата се отвори и камбанката пропя отново. Понесли скейтбордовете си, влязоха двама тийнейджъри с бейзболни шапки и оцветени в синьо очила. Погледът на Хакинг навъсено следеше обиколката им между рафтовете на магазина.

— Момчета — подвикна им той, — ще ви обслужа веднага, след като привърша работата си с тези полицейски служители. — После се обърна към нас: — Детективи, налага се да се погрижа за магазина, ако нямате нещо друго за казване — кимна с глава към децата. — Нали разбирате какво имам предвид?

Дев и Клер тръгнаха към изхода, но аз останах на място и попитах:

— Уейн, каква кола караш?

Усмихна се толкова широко, че почти можах да видя всичките му мъдреци.

— Аз съм природозащитник, д-р Ашман. Нямам кола. Карам само велосипед.

Обърнах се да си вървя и той подвикна зад мен:

— Пазете си ръката, докторе!

— Може би трябва пак да си поговорим с Ивон — каза Клер, след като се качихме в колата.

— И тя ще ни каже това, което й е наредил Хакинг — изпъшка Дев. — Не. По-добре да попитаме човека от киното — надигна се от задната седалка и ме потупа по рамото. — Как ти се видя Хакинг? Не ти ли заприлича на онзи с маската?

— Нещо не е наред при него — отговорих. — Но не мога да разбера какво е.

По пътя към отдел „Убийства“ ме налегна следоперативното изтощение и аз клюмах на седалката. Като пристигнахме, Клер настоя да полегна във вътрешната зала за почивка. Приех, за да не й противореча и се настаних на дивана с намерение да подремна двайсетина минути. Четири часа по-късно ме събуди ръбестата физиономия на Дев.

— Как се чувстваш, спяща красавице?

Прозинах се и се опитах да се протегна, но парещата болка в дясната ръка бързо ме отказа от това начинание.

— Къде е Клер? — попитах.

— Говори по телефона. — Той се обърна и тръгна към вратата на стаята. — Искаше да те оставим още да спиш, но мисля, че би предпочел да се присъединиш към нас.

— Къде? — Вече се бях изправил на крака.

— В клуба — лаконично отвърна Дев и излезе.

Последвах го по коридорите на отдела. Излязохме навън, където Клер вече ни чакаше в колата. Докато пътувахме към центъра, си дадох сметка, че през десетте дни от убийството на Стенли насам съм прекарал много голяма част от времето си в колата й. Помислих си, че бих могъл да бъда и на доста по-лоши места.

— Ние посвършихме малко полицейска работа, докато ти проспиваше младините си там отзад — рече Дев.

— Каква например? — попитах.

— Като начало установихме, че нашият темпераментен дипломиран счетоводител Брент Маккейб е заминал за Чикаго преди два дена. Така че няма начин той да е нападнал Никъл и теб с ножа. Също така говорихме с Ивон Карпинели, момичето на Хакинг, която ни разказа съвсем същата история, направо да не повярваш.

— Дума по дума — намеси се Клер. — Включително и тъпата шега как филмът щял да счупи касовия рекорд.

— Ето тук надясно, Клер. — Дев се наведе напред и посочи с пръст.

Едва ли би пропуснала мястото и без неговата помощ. Макар и здрачът да не бе преминал в мрак, нямаше как мигащите светлини и пищният претрупан вход да не са привлекли отдалеч погледа й. Спря колата точно пред преградения с въже вход на Руския клуб. След като слязохме, към нас се насочи масивен, идеално подстриган бияч, който махна с ръка и ни заяви, че не можем да паркираме тук. Дев кимна с глава към него и каза:

— Я го вижте тоя на какво прилича. Сигурни ли сте, че тука не е гей бар?

— Слушай, приятел — обърна се към него биячът, — по-добре разкарай тази кола оттук…

Клер пристъпи помежду им и завря значката си в лицето на стоящия пред нея бивол.

— Полиция. Колата ще остане тук. И ти ще останеш да я пазиш.

Масивните рамене на бияча увиснаха и той кимна учтиво. Заобиколихме го и хлътнахме в тъмния вход на клуба. Обзавеждането в стил технопоп никак не ме изненада. Навсякъде погледът ми срещаше неонови светлини, хромирани орнаменти и облечени в прилепнали черни трика келнерки. Всичко това вървеше в комплект с постоянния грохот на механични барабани. Като че ли от улицата на Сиатъл бях влязъл направо в нощен клуб някъде в Берлин или Москва.

Двамата с Дев последвахме Клер по мигащия под на пустия дансинг, в посока на облицования с гранитни плочи бар в далечния край на помещението. Там тя попита нещо един от барманите, който й посочи стълбището зад края на бара. С Клер начело заизкачвахме покритите с червен килим стъпала към втория етаж, където в дъното на малък коридор стигнахме до две облицовани с черна кожа врати, пътят към които бе преграден с шнур, на който висеше табелка „Вход забранен“.

Клер дръпна шнура и хвърли табелката на пода, след което нахлу през вратите. Двамата с Дев я последвахме вътре. В средата на помещението, което представляваше умалено копие на клуба на долния етаж, включително и на гранитния бар, имаше маса, зад която, обграден от две почти голи блондинки, седеше Сергей Пущин. Беше зает с огромна пържола, придружена от купчина картофено пюре, а момичетата пиеха мартини. До чинията му имаше полупразна бутилка „Столична“, до нея — стакан.

Момичетата може и да бяха сестри, но ни една от тях не изглеждаше да е естествена блондинка. Дебелите им черни вежди и мургавият тен издаваха източноевропейско наследство. За разлика от цвета на косите възрастта им можеше да се определи съвсем точно.

— Кого искаш да баламосаш, Мръснико Серж? — каза Дев и посочи двете девойки. — Ако ще и самият Папа да е подписал кръщелните на тези двечките, пак няма да повярвам, че са достатъчно големи, за да се намират тук. Или където и да било близо до теб.

Пущин преглътна храната в пълната си уста, насочи вилицата си към него и му отговори с най-силния си руски акцент:

— Шерлок, мислех, приключил с теб.

— С мен ще си приключил — изръмжа Дев, приближавайки се до масата, — когато чуеш пръстта да се сипе по капака на ковчега ти. Не по-рано.

Пущин се обърна към едното момиче и прошепна няколко думи на руски. Двете станаха едновременно, прибраха си чантите, имитация на Луи Вюитон и, ръка за ръка, минаха с елегантна походка покрай нас на път за изхода.

Стояхме в редичка срещу масата. Пущин бе положил на нея приборите си за хранене, но остана седнал.

— Сега какво? — с въздишка попита той. С нокътя на малкия си пръст зачовърка парченце броколи, заседнало между зъбите му.

— Партньорът на Колбърг, Калвин Никъл, е бил убит снощи — каза Клер.

— И?

— И ни интересува къде си бил вчера вечерта — попита тя. Само че, със или без скиорска маска, Пущин бе два пъти по-едър от моя нападател. Знаехме, че не той е убил Никъл.

— Имам бизнес, за който се грижа. — Той отмести блюдото настрана. — Снощи тук. Има един куп свидетели.

— Значи си изпратил някой от скапаняците си да го заколи — каза Дев.

— Кой този Никъл? — Руснакът направи гримаса, като че ли произнасянето на името му причиняваше страдание.

Клер бръкна в чантата си и извади пачка фотографии. Плесна една от снимките на Никъл на масата пред Пущин. След миг измъкна още две. На първата Никъл лежеше по гръб на мястото на убийството, на втората беше на масата в моргата с разтворен корем и извадени вътрешности. Реакцията на руснака не бе по-емоционална, отколкото ако му бяхме показали няколко пощенски картички.

— Вече казали на Сергей. Той мъртъв. И какво?

— Познаваш ли го? — Клер забърса снимките от масата.

— Беше клиент. Не много редовен. Винаги идвал с оня, другия.

— С Колбърг?

Пущин кимна.

— И какви са неговите предпочитания? — Клер все едно изхрачи последната дума.

— Доминация и… — той гордо щракна пръсти — унижения.

— Което означава?

— Обожавал водни спортове — похотливо й се усмихна руснакът. — И онова — как казвате — телесни продукти.

— Не удряше ли жените? — уточни Клер.

Онзи поклати глава, посегна и взе пълния с водка стакан. Надигна го към устата си и го изпразни на един дъх.

— Никакъв бой. Само пикаене и дрискане.

Клер му подхвърли още една снимка. Беше кадър от видеофилма, който бяхме намерили в дома на Никъл, на който момичето го яздеше като кон.

— Познаваш ли я?

— Аня — кимна утвърдително той.

— Едно от твоите момичета ли е? — Главата на Дев подскочи.

— Беше, Шерлок, беше.

— Убил си я? — поклати глава детективът.

Пущин се разсмя и насочи ръката, в която държеше чашата, към мен.

— Шерлок си мисли, че аз Сталин. Че Сергей убива всички, нали?

— Не ми обяснявай какво мисля. — Дев изтръгна бутилката от ръката му. — Как стана така, че тя вече не работи за теб?

— След възпалението, Аня вече не същата. Не носила бизнес. Много уплашена. Трябвало освободи се от нея.

— Чакай малко — вдигна ръка Клер. — Тя ли е момичето, за което ни разказа миналия път? Онази, която Колбърг е горил със свещ?

— Аня — въздъхна Пущин. — Била едно от най-добрите ми момичета.

— И когато Колбърг я е изкарал от бизнеса — насочи пръст към него Дев, — ти си изгубил пари?

— Много пари, Шерлок.

— Ясно, значи затова си пречукал Колбърг — кимна с глава Дев. — И сега приятелчето му.

Пущин завъртя очи и поклати масивната си глава.

— Пак като Сталин. Не. Казах ти. Колбърг плати за щетите. Нямаше проблем.

— Ама ти си бил едно великодушно копеле! — Клер бутна масата с коляно и изсипа посудата в скута на руснака. По устните му премина мимолетна усмивка. После той се наведе, събра сребърните прибори и намести обратно масата и стола си.

— Тези загубеняци правили добър бизнес за мен — спокойно рече той. — Защо да ги убивам?

— Как да намерим Аня? — попита Клер.

— Намерете неин приятел, Николай Крутов. Намирате него, намирате Аня — рече Пущин с напевния си акцент. — И можете да го попитате за възпаление. Той не толкова добър бизнесмен като мен. Има лош характер. Може би той знае как умрели онези загубеняци.

След като напуснахме клуба на Пущин, минахме покрай „Убийства“ да оставим Дев и се отправихме към моята къща. Там нахвърлих в един сак — доколкото можах да го направя с една ръка — нещата, нужни ми за една-две нощи. Вързах Нелсън и бързо се върнах в колата при Клер.

Апартаментът й се оказа съвсем наблизо — от другата страна на булевард „Рузвелт“. Намираше се в една сравнително нова, измазана с хоросан постройка, която, подобно на множество жилищни блокове, построени в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години, бе станала плячка на многобройни мокри петна. В момента по сградата се извършваха ремонтни дейности за отстраняване на повредите и спиране на течовете и тя цялата бе обгърната от строително скеле. Ако не бях видял това отвън, нямаше да повярвам, че просторният й двустаен апартамент гние и ръждясва зад жизнерадостно боядисаните си стени.

Спалнята й за гости имаше атмосфера на самостоятелно жилище с цветните картини по стените, стария чамов скрин и червената покривка украсена с жълти патета, опъната на двойното легло. Седнах отгоре му и със здравата си ръка проверих мекотата на матрака. Беше мек и стегнат, точно както предпочитах.

Появи се Клер, помъкнала купчина хавлиени кърпи за лице и за баня, които стигаха почти до лицето й. Разсмях се.

— Колко дълго очакваш да остана?

— Зависи — обърна ми гръб и почна да подрежда хавлиите върху скрина. — Колко време ще мине, преди да почнеш да ми ходиш по нервите.

— Сигурно по-малко, отколкото ще изтраят тези хавлии — казах, като се стараех да не гледам стройната извивка на бедрата й.

— Всичко наред ли е? — попита тя, обръщайки се към мен.

Усмихнах й се.

— Всичко е чудесно.

— Ами, добре… — пристъпи от крак на крак.

Отместих задника си настрани, приканвайки я да седне до мен на матрака. Направи го.

— Значи така се случвали нещата — засмя се изнервено Клер. — Трябва да стане опит за убийство, че да вкарам мъж в къщата си.

— Мисля, че ми пускаш въдица, ама ще захапя — пресегнах се и докоснах бузата й със здравата си ръка. — Ти си мила, интелигентна, забавна… и красива. Мъжете сигурно се тълпят пред твоите порти.

— Не и пред портата на жена полицай. — Тя силно се изчерви. — Мъжете се плашат от такива като мен. Освен мъже полицаи. А пък те са изостанали хиляди години от съвременността, когато стане дума за политическа коректност.

— Какво ще кажеш за Дев?

— Той е един добър човек, криещ се зад маската на грубовато ченге.

Сложих ръка на топлата й шия и леко започнах да я масажирам.

— И е много отдаден на семейството си.

— Ммммм… — благодарно измърка тя. — Така се получава. Най-добрите винаги са заети.

— Благодаря!

— Не, нямах предвид теб. Исках да кажа… нали разбираш… — обви ръка около врата ми и се сгуши на рамото ми.

Малко несръчната й проява на уязвимост бе трогателна. И отчайващо секси. Привлякох лицето й до моето и нежно я целунах. Тя се притисна до мен и отвърна с по-агресивна целувка. Езикът й разтвори устните ми. Усетих как се възбуждам. Устните и езиците ни се преплитаха. Тогава тя плъзна ръка под превръзката и започна да разкопчава ризата ми.

Внезапно връхлетялото ме чувство за вина разби този иначе перфектен миг. Внимателно отместих ръката й от ризата си. Тя отлепи устните си от моите и ме погледна озадачено.

— Какво не е наред? — попита.

Долових обида в гласа й.

— Нищо — погалих страната й.

— Но?

— Вързан съм — повдигнах превързаната си ръка. — Пък и съм доста ръждясал в това отношение. Не съм… откакто Лорън…

— Слушай, ако не си готов… — отдръпна се по-далеч.

— Не, не е това — взех ръката й и я притиснах към гърдите си. — Искам да му се насладя. Нали разбираш. Да го направим бавно.

По устните й пробяга колеблива усмивка. Наведох се по-близо до нея и отново я целунах. Отвърна ми плахо, но скоро ентусиазмът на ласките й се изравни с моя.

Дълго време останахме в леглото, целувайки се като ученици. Накрая прошепнах:

— Искам да заспиш в ръцете ми. Е, ако трябва да бъда точен — в ръката ми.

Отпуснахме се един до друг на леглото и някак си успяхме да намерим удобна поза. Мушнах здравата си ръка под гърдите й, притиснах я към лявата си страна и разположих доста комфортно бинтованата си китка на рамото й.

Сгушена така до мен, Клер скоро се унесе. Аз обаче не можах да заспя толкова лесно. Замислих се за бившия й съпруг и за това в какви неприятности я бе въвлякъл.

Потръпнах от спомените и осъзнах, че нямам право да й причиня нови страдания.