Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скъпоценни камъни (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smaragdgrün, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Керстин Гир

Заглавие: Смарагдовозелено

Преводач: Стефана Моллова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: немски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: немска

Печатница: Печатница „Симолини“

Излязла от печат: 13.12.2013

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Steve Gardner

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15017

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Върви до ръба на скалата и скочи.

Направи си крила по пътя надолу.

Рей Бредбъри

Нека бъдем добри приятели — тази мъдра мисъл беше направо върхът.

— Всеки път когато някъде по света бъде казано това изречение, със сигурност умира някоя фея — заявих по мобилния си телефон.

Бях се затворила в тоалетната и неистово се стараех да не викам, въпреки че половин час след разговора ми с Гидиън, все още имах желание за това.

— Той е казал, че иска да сте приятели — коригира ме Лесли, която, както винаги, бе запомнила всяка дума.

— Но това е абсолютно същото.

— Не е. Имам предвид, да може би. — Приятелката ми въздъхна. — Нищо не разбирам. И този път със сигурност си го оставила да се изкаже? Знаеш ли филма „Десет неща, които мразя у теб“? Та там…

— Оставих го да се изкаже. За съжаление, бих добавила. — Погледнах си часовника. — О, по дяволите! Казах на господин Джордж, че ще се върна след минута. — Хвърлих поглед в огледалото над старомодния умивалник. — О, по дяволите! — повторих. Върху бузите ми се бяха появили две кръгли червени петна. — Мисля, че съм получила алергична реакция.

— Просто си се зачервила от гняв — диагностицира Лесли, когато й описах състоянието си. — А какво е положението с очите ти? Блестят ли опасно?

Вторачих се в отражението си.

— Ами… може да се каже. Гледам малко като Хелена Бонам Картър в ролята на Белатрикс Лестранж в „Хари Потьр“ Доста заплашително.

— Звучи много добре. Сега излез от тоалетната и срази всички с погледа си, чу ли?

Кимнах послушно и й обещах. След разговора с нея се чувствах малко по-добре, макар и студената вода да не успя да отмие нито гнева ми, нито червените петна.

В случай че господин Джордж се бе чудил къде се губя, с нищо не го показа.

— Всичко наред ли е? — осведоми се приятелски той.

Беше ме чакал пред стария рефекториум.

— Напълно.

Хвърлих поглед през отворената врата, но противно на очакванията ми, от Джордано и Шарлот нямаше следа. При това тотално бях закъсняла за урока.

— Трябваше само… ъъъ… да си освежа ружа.

Господин Джордж се усмихна. Като се изключеха бръчиците от смях около очите и ъгълчетата на устните му, нищо в кръглото му дружелюбно лице не издаваше, че отдавна е прехвърлил седемдесетте. В голото му теме се отразяваше светлината и главата му изглеждаше като гладко полирана топка за боулинг.

Нямаше как да не му се усмихна в отговор. Видът му винаги ми действаше успокояващо.

— Наистина, сега така е модерно — посочих към червените петна, избили на бузите ми от гняв.

Господин Джордж ми подаде ръка.

— Хайде, смелото ми момиче. Вече предупредих долу, че идваме, за да елапсираш.

Погледнах го изумено.

— Ами Джордано и колониалната политика през XVIII век?

Той се усмихна леко.

— Да кажем, че използвах малката почивка по време на престоя ти в тоалетната, за да обясня на Джордано, че за съжаление, днес нямаш време за урока.

Добрият, предан господин Джордж! Той беше единственият пазител, на когото, изглежда, не му бях безразлична. Макар че, танцувайки менует, може би щях малко да се освободя от напрежението така, както някои хора изливаха гнева си върху боксова круша или отиваха на фитнес. От друга страна, точно сега спокойно можех да се лиша от надменната усмивка на Шарлот.

— Хронографът чака — каза той.

На драго сърце го хванах под ръка. По изключение се радвах на предстоящото елапсиране — ежедневното ми контролирано пътуване във времето — и то не само защото така избягвах жестокото настояще, наречено Гидиън. Днешният скок във времето бе ключовият момент във великия план, който измислихме с Лесли. Ако изобщо сполучеше.

По пътя към дълбините на огромното подземие със сводест таван прекосихме главната квартира на пазителите, която се простираше в множество сгради и в която трудно някой можеше да се ориентира. В криволичещите коридори имаше толкова много за разглеждане, че човек се чувстваше така, сякаш се намира в музей. Безброй картини в рамки, прастари географски карти, ръчнотъкани килими и цели колекции на шпаги висяха по стените. Във витрини бяха изложени ценен порцелан, подвързани с кожа книги и стари музикални инструменти, имаше и една камара ракли и инкрустирани ковчежета, в които при други обстоятелства с удоволствие бих надзърнала.

— Нищо не разбирам от грим, но ако се нуждаеш от някого, с когото да си поговориш за Гидиън, аз съм добър слушател — рече господин Джордж.

— За Гидиън? — повторих провлечено, сякаш първо трябваше да си спомня за кого изобщо става дума. — Между нас двамата всичко е наред. — Точно така! Съвсем наред. Както вървяхме, забих кроше в стената. — Ние сме приятели. Нищо повече от приятели. — За съжаление, думата „приятели“ не излезе непринудено от устата ми, а по-скоро я изсъсках между стиснатите си зъби.

— Аз също съм бил на шестнайсет, Гуендолин. — Малките му очи ме гледаха искрено. — Обещавам, че няма да кажа: „Аз те предупредих“. Въпреки че го направих…

— Сигурна съм, че на шестнайсет вие сте били добро момче.

Трудно можех да си представя как господин Джордж умело ще сваля някое момиче и с целувки и ласкави думи ще го заблуждава…. достатъчно е да си в една стая с мен и вече изпитвам нужда да те докосвам и целувам…

Опитах се да се отърся от спомените за въздействащия му поглед, като тропах по пода прекалено силно, чак порцеланът във витрините вибрираше. Добре. На кого му трябваше да танцува менует, за да се освободи от натрупаната агресия? И това сега беше достатъчно. Макар че разбиването на някоя и друга от безценно изглеждащите вази сигурно би засилило ефекта.

Господин Джордж дълго ми хвърляше поглед с периферно зрение, но в крайна сметка се задоволи с това, да потупа ръката ми и да въздъхне. От време на време минавахме покрай рицарски доспехи и както обикновено, по неприятен начин се почувствах наблюдавана от тях.

— В тях има някой, нали? — прошепнах на господин Джордж. — Някой окаян новобранец, който цял ден не може да отиде до тоалетната, така ли е? Много ясно усещам как ни зяпа.

— Не. — Той тихо се засмя. — Но във визирите има инсталирани охранителни камери. Сигурно затова имаш чувството, сякаш някой те наблюдава.

Аха, охранителни камери. Е, за тях поне нямаше нужда да ми е жал.

Когато стигнахме до първите стъпала, водещи надолу към подземията, ми хрумна, че господин Джордж бе забравил нещо.

— Няма ли да ми завържете очите?

— Мисля, че днес можем да си спестим това. В момента няма кой да ни го забрани, нали така?

Изгледах го изумено. Обикновено трябваше да извървя пътя със завързани с черна кърпа очи, защото пазителите не искаха да знам пътя до стаята, където се съхраняваше хронографът, с чиято помощ бе възможно контролируемото пътуване във времето. Поради някаква причини смятаха, че е възможно да го открадна. Пълна глупост! Това нещо не само ми се струваше зловещо — функционираше с кръв! — а и нямах никаква представа как се боравеше с безбройните зъбчати колелца, ръчки и чекмедженца. Но що се отнасяше до евентуалната кражба, всички пазители бяха параноици.

Това вероятно се дължеше на факта, че навремето е имало два хронографа. Преди почти седемнайсет години братовчедка ми Люси и приятелят й Пол, номер девет и номер десет в кръга на дванайсетте пътуващи във времето, са избягали с единия. Какви точно са били мотивите им за кражбата, досега не бях успяла да разбера и изобщо цялата ситуация ме караше да се чувствам така, сякаш се лутам безпомощно в тъмното.

— Между другото, мадам Росини каза да ти предам, че все пак се е спряла на друг цвят за балната ти рокля. За съжаление, забравих кой, но съм сигурен, че ще изглеждаш очарователно в нея. — Господин Джордж се засмя. — Въпреки че преди малко Джордано ми обрисува в най-черни краски как в XVIII век ще правиш гаф след гаф.

Сърцето ми прескочи един удар. Трябваше да посетя бала с Гидиън, а не можех да си представя, че утре ще съм в състояние да танцувам с него менует, без действително да строша нещо. Например крака му.

— Защо всъщност е това бързане? — попитах. — Защо, погледнато от наше време, балът трябва да е още утре? Защо просто да не почакаме още няколко седмици? Така или иначе, балът ще се състои на въпросния ден през 1782 година, без значение кога точно ще го посетим, нали?

Като изключим Гидиън, това беше въпрос, чийто отговор отдавна ме глождеше.

— Граф Сен Жермен е определил съвсем точно през какви интервали от време в настоящето трябва да се състоят отделните ви посещения при него — отвърна господин Джордж и ме пусна да мина първа по витата стълба.

Колкото по-надолу в подземните лабиринти навлизахме, толкова по-плесенясала ставаше миризмата. Тук долу не висяха повече картини по стените и въпреки че обемни датчици се грижеха да светва ярка светлина откъдето минем, коридорите, които се разклоняваха наляво и надясно по пътя ни, се губеха в зловеща тъмнина. Казват, че тук множество пъти са се губили хора, някои са се появявали цели дни по-късно в райони, намиращи се чак в срещуположния край на града. Така се говори.

— Но защо графът е определил това? И защо пазителите се придържат така робски към инструкциите му?

Господин Джордж не отговори, само въздъхна тежко.

— Имам предвид, че ако си дадем време няколко седмици, графът изобщо няма да забележи, нали? Той си седи там в 1782-ра и времето тече еднакво за него. Но аз бих могла на спокойствие да науча тъпия менует и евентуално кой кого е окупирал в Гибралтар и защо. — Историята с Гидиън по-добре да я пропусна. — Тогава никой няма да ме мъмри и да се страхува как ужасно ще се изложа на този бал и че чрез държането си ще се издам, че идвам от бъдещето. И така, защо графът иска непременно утре да отида на онзи бал?

— Да, защо ли? — измърмори господин Джордж. — Изглежда, че се страхува от теб. И от това, което би могла да разбереш, ако разполагаш с повече време.

Не оставаше още много до алхимичната лаборатория. Ако не се лъжех, трябваше да е след следващия завой. Затова забавих крачка.

— Да го е страх от мен? Този тип ме души, без изобщо да ме докосва, а понеже може да чете мисли, знае много добре, че изпитвам ужасен страх от него, а не обратното.

— Той те е душил? Без да те докосва? — Господин Джордж бе спрял да върви и ме зяпаше шокирано. — Мили боже, Гуендолин, защо нищо не си казала?

— Щяхте ли да ми повярвате?

Господин Джордж прокара ръка по темето си и тъкмо отвори уста, за да каже нещо, когато чухме приближаващи се стъпки и шум от затварянето на тежка врата. Той доста се стресна, издърпа ме напред към завоя, по посока на звука, и измъкна от джоба на сакото си една черна кърпа. Фолк де Вилърс, Великият пазител на ложата и чичо на Гидиън, се задаваше с леки стъпки по коридора срещу нас. Щом ни съзря, се усмихна.

— А, ето ви и вас. Бедният Марли подаде запитване по вътрешния телефон къде се намирате и затова реших да проверя дали всичко е наред.

Замигах и разтърках очи, сякаш господин Джордж току-що ми бе свалил превръзката от очите, но това бе ненужно театралничене, защото Фолк де Вилърс изобщо не обърна внимание. Той отвори вратата към стаята с хронографа, респективно старата алхимична лаборатория.

Фолк бе може би няколко години по-възрастен от майка ми и изключително добре изглеждащ, както всички Де Вилърс, с които се бях запознала досега. В мислите си винаги го сравнявах с алфа-вълк. Гъстата му коса вече бе посребрена и образуваше очарователен контраст с кехлибарените му очи.

— Е, виждате ли, Марли, никой не е изчезнал безследно — обърна се той с покровителствено любезен тон към господин Марли, който седеше на стол в стаята с хронографа, но при влизането ни бе подскочил и сега кършеше нервно пръсти.

— Аз само… мислех за всеки случай… — заеквайки, поде той. — Моля да ме извините, сър…

— Приветстваме това, че приемате толкова сериозно задълженията си — отвърна господин Джордж.

Фолк попита:

— Къде е господин Уитман? Имаме среща на по чаша чай с декан Смайт и исках да тръгнем заедно.

— Току-що излезе — отвърна господин Марли. — Всъщност трябваше да го срещнете в коридора.

— О, тогава ще побързам, може би ще успея да го настигна. След това ще дойдеш ли, Томас?

След кратък кос поглед към мен, господин Джордж кимна.

— Утре отново ще се видим, Гуендолин, когато ще настъпи времето за големия бал. — Вече на вратата, Фолк се обърна още веднъж и подхвърли между другото: — О, и поздрави майка си от мен. Тя е добре, нали?

— Майка ми? Да, добре е.

— Радвам се да го чуя. — Явно погледът ми изглеждаше леко стъписан, защото той се прокашля и допълни: — За една самотна, работеща майка в днешно време не е лесно, затова се радвам.

Сега вече абсолютно нарочно го гледах недоумяващо.

— Или… може би не е самотна? Атрактивна жена като Грейс сигурно се среща с разни мъже, може би дори си има приятел… — Фолк ме изгледа очаквателно, но когато сбърчих чело, той погледна часовника на ръката си и извика: — Олеле, кога стана толкова късно? Наистина трябва да тръгвам.

— Той въпрос ли ми зададе? — зачудих се, когато чичото на Гидиън затвори вратата след себе си.

— Да — отвърнаха в един глас господин Джордж и господин Марли, като адептът се изчерви и допълни: — Ъъъ… на мен ми прозвуча така, сякаш искаше да знае дали тя си има приятел.

Господин Джордж се засмя.

— Фолк има право, наистина е късно. Ако нашият рубин не иска да пропилее цялата си вечер, сега трябва да я изпратим в миналото. Коя година да изберем, Гуендолин?

Както го бяхме обсъдили с Лесли, казах възможно най-равнодушно:

— Все ми е едно. Когато наскоро бях в 1956-а… през 1956 година беше, нали?… в помещението нямаше плъхове и бе донякъде уютно. — Това, че насред разчистения от плъхове уют тайно се бях срещнала с дядо ми, естествено, пропуснах да спомена. — Там ще мога да уча френски думи, без да треперя от страх през цялото време.

— Няма проблем — рече господин Джордж и отвори един дебел дневник. През това време господин Марли дръпна настрани висящия на стената гоблен, който скриваше сейфа и хронографа в него. Опитах се да надникна над рамото на господин Джордж, докато разлистваше дневника, но широкият му гръб ми пречеше. — Да видим, било е 24 юли 1956. Била си там целия следобед и в 18:30 си се върнала обратно.

— Значи, 18:30 би бил добър избор на час — казах и стиснах палци, дано планът ни да успее. Ако можех да се върна точно по времето, когато съм напуснала помещението, тогава дядо ми щеше да е още там и нямаше да се налага да губя време да го търся.

— Мисля, че 18:31 е по-добре. Да не вземеш да срещнеш сама себе си.

Господин Марли, който бе поставил върху масата ковчежето с хронографа и внимателно вадеше от кадифените кърпи големия колкото стенен часовник апарат, промърмори:

— Но строго погледнато, тогава все още няма да е нощ. А според господин Уитман…

— Да, знам, че господин Уитман приема много сериозно предписанията — каза господин Джордж, когато се зае със зъбчатите колела. Между фините, цветни шарки и рисунки на планети, животни и растения върху повърхността на странния уред бяха вградени скъпоценни камъни, толкова големи и толкова шарени, че направо изглеждаха фалшиви — като самозалепващите се блестящи пластмасови камъни, с които по-малката ми сестра обичаше да си играе. За всеки от пътуващите във времето от кръга на дванайсетте бе отреден различен скъпоценен камък. За мен имаше един рубин, на Гидиън му „принадлежеше“ диамантът, който беше толкова огромен, че вероятно със стойността му, обърната в пари, можеше да се купи многофамилна къща в покрайнините на града. — Ала мисля, че ние сме достатъчно джентълмени, за да оставим една млада дама да стои сама нощес в мазето, нали, Лео?

Господин Марли кимна неуверено.

— Лео е хубаво име — казах аз.

— Съкратено от Леополд — обясни господин Марли и ушите му пламнаха като стоповете на някоя кола. Той се настани зад масата, придърпа дневника пред себе си и развъртя капачката на една писалка. Дребният четлив почерк, с който бяха изписани дълги редици с дати, часове и имена, явно беше негов. — Майка ми намира името за ужасно, но всеки първороден в семейството ни го получава, това е традиция.

— Лео е директен потомък на барон Мирослав Александър Леополд Ракоци — обясни господин Джордж, като се обърна за миг и ме погледна право в очите. — Предполагам, си спомняш, това е онзи легендарен побратим на граф Сен Жермен, който в хрониките е известен като Черния леопард.

Слисах се.

— Наистина ли?

Мислено сравних господин Марли със слабия, блед Ракоци, който толкова силно ме бе изплашил с черните си очи. Не бях сигурна дали да не му кажа: Е, радвайте се, че изглеждате различно от съмнителния си прароднина, или в крайна сметка все пак бе по-лошо да си червенокос, с лунички и кръглолик.

— Ами… моят дядо по бащина линия… — започна той, но господин Джордж бързо го прекъсна.

— Вашият дядо със сигурност би се гордял с вас. И най-вече, ако знае с какво отличие издържахте изпитите си.

— Освен по Боравене с традиционни оръжия. Едва успях да изкарам задоволителен.

— На кой му е нужно това, напълно остаряла дисциплина. — Господин Джордж протегна ръката си към мен, — Готов съм, Гуендолин. Хайде, хоп в 1956 година. Нагласил съм хронографа за точно три часа и половина. Дръж раницата си здраво и внимавай да не забравиш нещо в помещението. Господин Марли ще те чака тук.

Притиснах раницата към гърдите ми с една ръка, а свободната подадох на господин Джордж. Той завря показалеца ми в една от миниатюрните клапи на хронографа. Една игла прободе плътта ми, разкошният рубин заискри и озари цялото помещение с червена светлина. Затворих очи и се оставих на интензивното чувство на замаяност да ме понесе. Когато секунда по-късно отворих очи, господин Марли и господин Джордж, както и масата, бяха изчезнали.

Беше тъмно, помещението се осветяваше само от една-единствена крушка, в чийто сноп светлина, само на метър от мен, стоеше дядо Лукас и ме зяпаше изумено.

— Т-ти? Не се ли получи? — извика ужасено. В 1956 година той бе на трийсет и две и не приличаше особено на осемдесетгодишния мъж, когото познавах като малко момиченце. — Ти изчезна там отсреща и се появи отново ето тук.

— Точно така — казах гордо и потиснах импулса да му се хвърля на врата.

Както и при другите ни срещи, в гърлото ми веднага заседна буца. Дядо почина, когато бях на десет, и да го видя шест години след погребението му, бе едновременно ужасяващо и чудесно. Ужасяващото не бе това, че по време на срещите ни в миналото той не бе дядото, когото познавах, а нещо като непълна негова версия, а защото за него аз бях напълно чужд човек. Този човек нямаше никаква представа колко често съм седяла в скута му, че именно той с неговите истории ми бе дал утеха, когато татко почина, и че винаги си казвахме „Лека нощ!“ на измислен си наш език, който никой освен нас не разбираше. Дори не можеше да си представи колко много го обичах, а аз не можех да му го кажа. На никой не му е приятно да чуе такова нещо от някого, с когото е прекарал едва няколко часа. Опитах се да игнорирам буцата в гърлото ми, доколкото бе възможно.

— Предполагам, че за теб е изминала само една минута, затова ти прощавам, че още не си обръснал мустаците си. За мен изминаха няколко дни, през които се случи ужасно много.

Лукас приглади мустаците си и се усмихна.

— Направила си така, че отново… ами, много хитро от твоя страна, внучке.

— Нали? Но, честно казано, идеята бе на приятелката ми Лесли. За да сме сигурни, че действително ще те срещна, и за да не губим време.

— Но аз нямах време да помисля, как ще процедираме оттук насетне. Тъкмо мислех първо да се съвзема от посещението ти и да поразмишлявам… — Той ме изгледа, наклонил глава на една страна. — Така е, изглеждаш по-различно от преди малко. В косата ти я нямаше тази фиба и някак си си по-слаба.

— Благодаря.

— Това не беше комплимент. Изглеждаш, сякаш не се чувстваш добре. — Той пристъпи една крачка към мен и ме погледна изучаващо. — Всичко наред ли е? — попита нежно.

Исках да отвърна „Абсолютно“, но за мой ужас, избухнах в сълзи.

— Абсолютно — изхлипах.

— Олеле! — рече Лукас и непохватно ме потупа по гърба. — Толкова ли е зле?

В продължение на минути не можех да сторя нищо друго, освен да оставя сълзите ми да текат. А си мислех, че съм успяла да се взема в ръце. Гневът ми се струваше най-подходящата реакция за поведението на Гидиън — толкова зряло и смело. Освен това много по-уместно от вечното циврене, както е във филмите — за съжаление, сравнението на Ксемериус с фонтан бе доста точно.

— Приятели! — подсмръкнах накрая, защото дядо ми имаше право да получи обяснение. — Той иска да сме приятели и да му имам доверие.

Лукас престана да ме потупва по гърба и неразбиращо сбърчи чело.

— И това те довежда до рев, защото…

— Защото вчера ми каза, че ме обича!

Ако това изобщо бе възможно, сега мъжът ме зяпаше още по-неразбиращо.

— Но това не ми се струва чак толкова лоша основа за едно приятелство.

Сълзите ми пресъхнаха, сякаш някой бе врътнал кранчето на фонтана.

— Дядо! Не се прави на толкова трудно зацепващ — извиках. — Първо ме целува, а после разбирам, че всичко е било само преструвки и манипулация. И накрая ми сервира изтъркания лаф: „Нека бъдем приятели“!

— О, разбирам. Такъв е… ъъъ… подлец! — Лукас продължаваше да не изглежда съвсем убеден. — Извинявай, че ще ти задам такъв глупав въпрос, но се надявам, че в момента не говорим за онова момче Де Вилърс, номер единайсет, диамантът, нали?

— Напротив. Точно за него говорим.

Дядо ми изпъшка.

— Не е истина! Има още много хляб да изядеш! Сякаш ситуацията не е достатъчно сложна. — Той ми подхвърли една платнена носна кърпичка, взе раницата от ръката ми и каза енергично: — Сега вече спри да плачеш. С колко време разполагаме?

— В двайсет и два часа твое време се връщам обратно. — Странно, но плачът ми се бе отразил добре, по-добре от зрелия вариант с гнева. — Като спомена „хляб“, действително съм малко гладна.

Това разсмя Лукас.

— Тогава по-добре отново да се върнем горе. И без това тук долу може да ни хване клаустрофобия. А и трябва да се обадя вкъщи, за да предупредя, че ще закъснея. — Отвори вратата. — Хайде, идвай, трохичке. По пътя можеш да ми разкажеш всичко. И не забравяй: ако някой те види, ти си братовчедка ми Хейзъл от провинцията.

Почти час по-късно седяхме в кабинета на Лукас, главите ни пушеха, а пред нас бяха разстлани много листове със записки, състоящи се предимно от цифри, обозначаващи години, кръгове, стрелкички и въпросителни, както и дебели подвързани томове (хрониките на пазителите от множество столетия), и стандартната чиния със сладки, от които, изглежда, във всички столетия пазителите имаха огромни количества. Това с хляба явно бе недоразумение, за съжаление.

— Прекалено малко информация, прекалено малко време — повтаряше Лукас. Той обикаляше неспокойно помещението и скубеше косите си, които, малко по малко, въпреки помадата, бяха щръкнали нагоре. — Какво ли съм скрил в онова ковчеже?

— Може би книга, съдържаща цялата информация, която ми трябва — предположих.

Бяхме се промъкнали безпроблемно покрай часовоя на стълбите, който продължаваше да спи, както и при последното ми посещение. От алкохолните изпарения, които той излъчваше, на човек му се замайваше главата, когато минеше покрай него. Изобщо през 1956 година пазителите бяха много по-разхайтени, отколкото бих предположила. На никого не му се струваше странно, че Лукас остава да работи извънредно, и никой не се притесняваше, че през това време братовчедка му Хейзъл му прави компания. Но пък и по това време в сградата нямаше почти никой. Младият господин Джордж също вече си бе тръгнал, което бе жалко, защото с удоволствие бих се срещнала отново с него.

— Книга, да, може би — отвърна Лукас, докато отхапваше замислено от една сладка. Вече на три пъти искаше да си запали цигара, но всеки път му я издърпвах от ръката. Не исках отново да мириша на цигарен дим, когато се приберях. — Това с шифрованите координати има смисъл, харесва ми, да, и е в мой стил. Винаги съм имал склонност към тези неща. Само че откъде Люси и Пол са знаели за кода в… как беше… книгата „Жълтият кон“?

— „Зеленият ездач“, дядо — казах търпеливо. — Книгата се намираше в твоята библиотека, а бележката с кода беше между страниците. Може би Люси и Пол са я сложили там.

— Но това е невъзможно. Ако през 1994 година са избягали в миналото, защо тогава години по-късно ще накарам да зазидат ковчеже в собствената ми къща? — Той спря и се наведе над книгите. — Направо ще полудея! Познато ли ти е, когато имаш чувството, че отговорът е толкова близо, сякаш можеш да го пипнеш? Иска ми се с хронографа да можеше да се пътува и в бъдещето, тогава щеше да можеш да ме разпиташ…

Изведнъж ми хрумна нещо, което бе толкова добро, че се изкушавах сама да се потупам по рамото. Спомних си какво ми бе разказал дядо последния път. Как Люси и Пол са скучаели по време на елапсирането си и затова са прескачали още по-назад във времето, и така са преживели вълнуващи неща, като например оригинално театрално представление на Шекспир.

— Сетих се! — извиках и изпълних малък танц на радостта.

Лукас сбърчи чело.

— Какво по-точно си се сетила? — попита объркано.

— Какво ще кажеш да ме изпратиш с вашия хронограф още по-назад във времето? Тогава ще мога да се срещна с Люси и Пол и просто да ги попитам.

— И кога искаш да ги срещнеш? Та ние изобщо не знаем в кое време са се скрили?

— Но затова пък знаем по кое време са идвали тук. Ако просто се присъединя към вас, можем да си поговорим и заедно да…

Дядо ме прекъсна.

— По време на посещенията им тук през 1948-а и 1949-а от 1992-ра и 1993-та — при споменаването на тези години той посочваше бележките ни и прокарваше показалец по съответните стрелки — Люси и Пол не са знаели достатъчно, а онова, което им е било известно, са ми го казали. Не, ако изобщо трябва да се срещаш с тях, то това трябва да стане, след като вече са избягали с хронографа. — Той енергично почука върху бележките. — Единствено в това би имало смисъл, всичко останало ще внесе допълнително объркване.

— Тогава… тогава значи ще отида в 1912 година, там, където вече ги срещнах веднъж, при лейди Тилни в къщата й на „Итън Плейс“.

— Това е една от възможностите, но няма да има време… — Лукас мрачно погледна стенния часовник. — Ти не си сигурна дори за датата, да не говорим за часа. Да не забравяме, че преди това трябва да прочетем кръвта ти в хронографа, иначе няма да можеш да пътуваш с него. — Отново заскуба косите си. — И накрая ще трябва съвсем сама да стигнеш от тук до Белгравия, а в 1912 година сигурно това не е чак толкова лесно. .. о, ще ни трябват и съответните дрехи… не, и при най-добро желание не може да стане за толкова кратко време. Трябва да измислим нещо друго. Отговорът е буквално на езика ми… просто ми трябва още малко време да помисля… и може би една цигара…

Поклатих глава. Не, нямаше да се откажа толкова лесно. Знаех, че идеята ми е добра.

— Бихме могли да занесем хронографа до къщата на лейди Тилни и от там да скоча в миналото, това би спестило много време, нали? Е, що се отнася до дрехите… Защо ме зяпаш така?

И действително, изведнъж очите на Лукас бяха станали огромни.

— О, боже! — прошепна той. — Това е!

— Кое?

— Хронографът! Внучке, ти си гений!

Лукас заобиколи масата и ме прегърна.

— Аз съм гений? — повторих.

Сега дядо изпълняваше някакво подобие на танца на радостта.

— Да! Както и аз. Ние двамата сме гении, защото сега знаем какво има в ковчежето.

Е, ама аз не знаех.

— А именно?

— Хронографът! — извика Лукас.

— Хронографът? — повторих като някакво ехо.

— Съвсем логично е! Без значение в кое време са го откраднали Люси и Пол, по някакъв начин е успял да стигне до мен и аз съм го скрил. За теб! В собствената си къща. Не е особено оригинално, но толкова логично!

— Смяташ ли?

Зяпнах го невярващо. Струваше ми се прекалено измислено, но… е, логиката никога не е била силната ми страна.

— Довери ми се, внучке, знам, че е така! — Въодушевлението, изписано върху лицето му, изчезна и той смръщи чело. — Разбира се, това отваря съвсем нови възможности. Сега трябва само… само добре да помислим. — Отново хвърли поглед на стенния часовник. — По дяволите, просто ни е нужно повече време.

— Мога да опитам да ги накарам при следващото елапсиране отново да ме пратят в 1956-а. Но със сигурност утре следобед няма да стане, защото трябва да отида на онзи бал и да се срещна с графа. — Мисълта за това веднага извика неприятно чувство в мен, и то не само заради Гидиън.

— Не, не, не! — извика Лукас. — В никакъв случай! Трябва да сме напреднали поне малко, преди да се изправиш срещу графа. — Той разтърка челото си. — Мисли, мисли, мисли!

— Не виждаш ли пушека, който излиза от ушите ми? От един час не правя нищо друго — уверих го, но той явно говореше на себе си.

— Първо трябва да прочетем кръвта ти в хронографа. В твоето време няма да успееш да го направиш сама и без указания, прекалено е сложно. А после трябва да ти обясня как се борави с него. — Отново хвърли припрян поглед към часовника. Ако сега се обадя на нашия доктор, би могъл да е тук след половин час, тоест, ако имаме късмет и го заварим вкъщи… Въпросът е как точно ще му обясня защо се налага да вземе кръв на братовчедка ми Хейзъл. Навремето на Люси и Пол им взехме кръв съвсем официално с цел научни експерименти, но ти си инкогнито тук и така трябва да си остане, в противен случай…

— Чакай малко! — прекъснах го. — Не можем ли да го направим сами?

Лукас ме погледна недоумяващо.

— Ами обучен съм за много неща, но със спринцовки не мога да боравя. Ако трябва да съм честен, дори не мога да гледам кръв. Стомахът ми винаги се преобръща…

— Сама мога да си взема кръв.

— Наистина ли? — В погледа му се четеше неподправено изумление. — В твоето време в училище ли учите как се борави със спринцовки?

— Не, дядо, не го учим в училище — отвърнах нетърпеливо. — Но учим, че кръвта потича, щом се порежеш с нож. Имаш ли у теб?

Лукас се поколеба.

— Ами… не смятам, че идеята е особено добра.

— Е, добре, аз имам. — Отворих ученическата си раница и извадих калъфката за очила, в която Лесли бе сложила японския нож, в случай че по време на пътуванията ми във времето бъда нападната и се нуждая от оръжие. Дядо ми ококори очи, когато отворих калъфката. — И преди да си попитал: не, това не е част от стандартните ученически пособия през 2011 година.

Лукас преглътна, после се стегна и каза:

— Добре. Тогава сега да отидем до драконовата зала, като пътьом ще се отбием за малко до лабораторията на доктора, където ще се снабдим с капкомер. — Той огледа подвързаните с кожа томове върху масата и пъхна един от тях под мишницата си. — Този ще го вземем с нас. И сладките, за успокоение на нервите ми. И не забравяй раницата си.

— Какво ще правим в драконовата зала?

Върнах калъфката обратно в ученическата ми паница.

— Там се съхранява хронографът. — Лукас затвори вратата след мен и се ослуша в коридора. Наоколо бе тихо. — В случай че срещнем някого, ще кажем, че разглеждаме наоколо. Ясно ли е, братовчедке Хейзъл?

Кимнах.

— И хронографът си седи просто ей така? В нашето време е заключен в сейф в подземието, поради страх от крадци.

— Разбира се, че ковчежето е заключено — отвърна дядо и ме поведе надолу по стълбите. — Но всъщност не се притесняваме от кражба. В момента при нас няма дори пътуващи във времето, които да го ползват. Тук се случваше нещо вълнуващо единствено докато Люси и Пол идваха, за да елапсират, но оттогава са изминали години. Затова в момента хронографът не стои в центъра на вниманието на пазителите. За наш късмет, бих казал.

Сградата действително изглеждаше пуста, въпреки че Лукас ме увери шепнешком, че никога не е напълно празна. С копнеж погледнах навън през прозореца към топлата лятна вечер. Колко жалко, че не можех да изляза и да опозная по-добре 1956 година. Лукас забеляза погледа ми и ми се усмихна.

— Повярвай ми, и аз бих предпочел някъде на спокойствие да изпуша една цигара с теб, но имаме работа за вършене.

— По-добре да откажеш пушенето, дядо. Толкова е нездравословно. И моля те, обръсни си мустаците. Изобщо не ти отиват.

— Шшт! Ако някой чуе как ме наричаш „дядо“, не знам какви обяснения ще трябва да измисляме.

Но никого не срещнахме по пътя си и когато няколко минути по-късно пристъпихме в драконовата зала, все още можеше да се види как вечерното слънце блещука върху Темза. И в това столетие залата с нейните величествени размери, панорамни прозорци и изящна дърворезба представляваше поразяващо красива гледка и както обикновено, вдигнах глава, за да се полюбувам на огромния дракон, който се извиваше на тавана между масивните полилеи и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще полети.

Лукас заключи вратата. Бе много по-притеснен от мен, ръцете му трепереха, когато извади хронографа от ковчежето му и го постави върху масата в средата на залата.

— Когато навремето направих същото с Люси и Пол, бе грандиозно приключение. Толкова се забавлявахме — отбеляза той.

Замислих се за тях двамата. Макар че ги бях срещала само веднъж, при лейди Тилни, можех да си представя какво имаше предвид дядо ми. За нещастие, в същия миг се сетих и за Гидиън. Дали забавлението му по време на нашите приключения е било само преструвка? Или само онази част с влюбването?

Бързо извиках в съзнанието ми образа на японския нож и това, което смятах да направя с него след малко. И виж ти, отклоняването на вниманието ми дори подейства. Все пак не избухнах в сълзи.

Дядо ми избърса длани в панталоните си.

— Вече започвам да се чувствам стар за такива приключения.

Погледът ми се плъзна към хронографа. Според мен изглеждаше абсолютно същия като този, с чиято помощ бях дошла тук — сложно творение, пълно с клапи, ръчки, чекмедженца, зъбчати колела и бутони, цялото изрисувано с миниатюри.

— Спокойно можеш да ми възразиш — каза Лукас, малко засегнат. — Нещо от рода на: но ти си прекалено млад, за да се чувстваш стар!

— О, ами да, разбира се, че си млад. Но мустаците те състаряват поне с десет години.

— Представителен и солиден, според Ариста.

Задоволих се само с многозначително повдигане на вежди, а дядо ми се наведе над хронографа, мърморейки:

— Сега внимавай: с тези десет колелца тук се наглася годината. И преди да попиташ защо са нужни толкова много полета, ще ти отговоря, че се изписва с римски цифри. Надявам се, че ги владееш.

— Мисля, че да.

Извадих от раницата си тетрадка и химикалка. Невъзможно бе да запомня всичко, ако не си водя записки.

— А с това прибавяш месеца. — Лукас посочи едно друго колелце. — Но внимание! Незнайно защо, при месеца — и само при него! — се използва стар келтски календар: единицата е ноември, от което следва, че октомври е номер дванайсет.

Завъртях очи. Колко характерно за пазителите! Отдавна подозирах, че обясняваха простите неща възможно най-сложно, за да подчертаят собствената си важност. Но стиснах зъби и след около двайсетина минути установих, че не е някаква сложнотия, ако вече веднъж си схванал замисъла.

— Ще се справя — прекъснах дядо ми и затворих тетрадката, когато той се накани да започне обясненията си наново. — Сега трябва да прочетем кръвта ми и после. .. Всъщност колко е часът?

— От изключителна важност е да не допускаш и най-малката грешка при настройките. — Лукас бе втренчил поглед в японския готварски нож, който отново бях извадила от калъфката. — Иначе ще се озовеш кой знае къде… ъъъ… кога. И още по-лошото е, че може и да нямаш контрол над това, кога ще се върнеш. О, боже, ножът изглежда страшен. Наистина ли искаш да го направиш?

— Разбира се. — Навих ръкави. — Само не знам къде е най-добре да се срежа. Рана на пръста ще направи впечатление, когато се върна, освен това ще потекат само няколко капчици кръв.

— Не и ако си отрежеш върха на пръста — отвърна Лукас, настръхнал от ужас. — Тогава кървиш като прасе, знам от опит…

— Мисля да се спра на долната част на ръката. Готов ли си?

Някак си беше смешно, че дядо се страхуваше много повече от мен. Той преглътна тежко и хвана здраво чашата на цветчета, в която трябваше да се събере кръвта.

— Оттам не минава ли някоя главна артерия? О, боже мой, колената ми съвсем омекнаха. Накрая ще вземеш да умреш от загуба на кръв, тук, през 1956 година, заради лекомислието на собствения ти дядо.

— Тук има една голяма артерия, но ако човек иска да му изтече кръвта, трябва да я среже по дължина. Четох някъде за това. Явно много самоубийци не го правят както трябва, затова успяват да ги спасят и следващия път вече знаят как се прави.

— Мили боже! — извика Лукас.

На мен самата ми беше малко страшничко, ала нямаше друг начин. Извънредните обстоятелства изискват извънредни мерки, би казала Лесли. Игнорирах шокирания поглед на дядо и насочих острието на ножа към вътрешната страна на ръката си, около десетина сантиметра над китката. Без да натискам много, го прекарах по бялата си кожа. Въпреки че трябваше да е само пробен, разрезът стана по-дълбок, отколкото очаквах. Тънката червена линия се разрасна бързо и от нея закапа кръв. Болката — неприятно парене — усетих едва секунда по-късно. На тънка, но постоянна струйка, кръвта се стичаше в чашата, която Лукас държеше с трепереща ръка. Перфектно.

— Разрязва кожата, сякаш е масло — изкоментирах впечатлена. — Точно както каза Лесли, ножът е наистина убийствено остър.

— Пусни го! — настоя Лукас, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — По дяволите, наистина си много смела, истинска Монтроуз. Вярна на фамилното ни мото…

Разкисках се.

— Да, определено съм го наследила от теб.

Той се усмихна накриво.

— Изобщо ли не те боли?

— Напротив — отвърнах и надникнах в чашата. — Това достатъчно ли е?

— Да, би трябвало да стигне. — Гласът му прозвуча задавено.

— Да отворя ли някой прозорец?

— Всичко е наред. — Той постави чашата до хронографа и вдиша дълбоко. — Останалото е лесна работа. — Взе капкомера. — Просто трябва да капна три капки от кръвта ти в тези два отвора. Виждаш ли? Ето тук, под миниатюрния гарван и знака ин и ян, а после завъртам колелото и дърпам тази ръчка. Ето така, готови сме. Чуваш ли?

Във вътрешността на хронографа започнаха да се въртят множество зъбчати колелца, чу се пращене, хлопане и съскане, въздухът сякаш се нажежи. Рубинът примигна за кратко, а после колелцата замлъкнаха и всичко си бе както преди.

— Зловещо, нали?

Кимнах и се опитах да не обръщам внимание на това, че цялата настръхнах.

— Сега в този хронограф се намира кръвта на всички пътуващи във времето, с изключение на Гидиън, нали? Какво ще се случи, ако и неговата кръв бъде прочетена?

Сгънах платнената кърпичка на Лукас и я притиснах към раната ми.

— Като изключим факта, че никой не знае със сигурност, тази информация е строго секретна. — Лицето на дядо ми постепенно бе започнало да възвръща нормалния си цвят. — Всеки пазител се е заклел на колене в живота си, че няма да говори за тайната с никого извън тази ложа.

— О!

Лукас въздъхна.

— Но… Някак си имам склонност да нарушавам положената клетва. — Той посочи едно малко отделение на хронографа, което бе отбелязано със звезда с дванайсет лъча. — Установено е, че по този начин във вътрешността на хронографа ще се завърши някакъв процес. В предсказанията се говори за есенцията на дванайсетте съзвездия, а също и за Философския камък. Скъпоценните камъни ще се слеят в цялост една, въздухът ще се изпълни с ухание на разни времена, само един ще остане във вечността на таз земя.

— Това ли е цялата тайна? — попитах разочарована. — Отново само мъгляви, неясни бръщолевения.

— Е, ако се вземат под внимание всички указания, става доста конкретно. Всички зарази и физически недъзи като дим ще се изпарят, под дванайсетте съзвездия обещанията ще се осъществят. Ако се използва правилно, тази субстанция трябва да е в състояние да излекува всички болести на човечеството.

Това звучеше много по-добре.

— В такъв случай усилията определено си струват — промърморих, като си мислех за манията за потайност на пазителите и техните сложни правила и ритуали.

При това положение човек почти можеше да разбере надутостта им. Заради такъв чудодеен лек си струваше да се почака няколко столетия. А поради факта, че изобщо е открил всичко това и го е осъществил, граф Сен Жермен заслужаваше респект и признание. Само да не беше толкова несимпатичен тип…

— Но Люси и Пол имат своите съмнения, че Философският камък наистина е това, което ни карат да вярваме, че е — каза Лукас, сякаш бе отгатнал мислите ми. — Според тях някой, който не се бои да убие собствения си прародител, не може да се приеме, че е загрижен за благото на цялото човечество. — Прокашля се. — Престана ли да кърви?

— Още не, но намалява. — Вдигнах ръка нагоре, за да забързам процеса. — И какво ще правим сега? Дали просто да не изпробвам това нещо?

— Боже, това да не е кола, с която да направиш пробно кръгче!

Лукас вдигна отчаяно ръце във въздуха.

— А защо не? — попитах. — Не беше ли точно това първоначалната идея?

— Е, да — отвърна той и хвърли поглед на дебелия том, който бе взел. — Всъщност си права. Поне можем да заложим на сигурно, макар и да нямаме много време. — Изведнъж стана много деен. Наведе се и отвори тома с хрониките. — Трябва да внимаваме да не се спрем на дата, на която да цъфнеш насред някое съвещание. Или да попаднеш на близнаците Де Вилърс. Те са елапсирали в тази зала много, много часове от живота си.

— А мога ли да се срещна с лейди Тилни? Сама? — Отново ме осени вдъхновение. — Най-добре по някое време след 1912 година.

— Дали е разумно? — Лукас прелистваше страниците на дебелия том. — Нали не искаме да направим ситуацията още по-сложна, отколкото и без това е в момента.

— Но не трябва да пропиляваме и малкото възможности, които ни се предоставят — извиках и си спомних, какво ми бе набивала в главата Лесли: трябва да сграбча всеки шанс и преди всичко да задавам толкова много въпроси, колкото ми хрумнат. — Кой знае кога ще ми се предостави друга възможност! В ковчежето може да се намира и нещо друго и тогава изобщо няма да се стигне до това. Ние двамата кога се срещнахме за първи път?

— На 12 август 1948 година в 12 часа на обяд — отвърна Лукас, съсредоточен върху хрониките. — Никога няма да го забравя.

— Точно така, и за да не го забравиш наистина, ще ти го запиша — казах, очарована от собствената си гениалност.

Върху един лист от тетрадката ми надрасках:

За лорд Лукас Монтроуз — важно!!!

12 август 1948 г., 12 часът на обяд.

Алхимичната лаборатория. Моля те, ела сам.

Гуендолин Шепърд

Откъснах листа със замах и го сгънах. Дядо ми отлепи за миг погледа си от дебелия том.

— Мога да те изпратя в 1852 година, на 16 февруари в полунощ. Точно тогава лейди Тилни елапсира и е изпратена от 25 декември 1929 година, девет сутринта — промърмори той. — Бедната, дори на Коледа не може да си остане на спокойствие вкъщи. Поне са й дали да си вземе газена лампа. Чуй какво пише тук: 12:30 ч., лейди Тилни се завърна от 1852 година в добро настроение, на светлината на газената лампа е изплела на една кука две прасенца за благотворителния базар, който ще се проведе на Богоявление и тази година е под мотото „Животът на село“. — Лукас се обърна към мен. — Плетени прасенца! Не е за вярване! Има опасност да получи най-големия уплах в живота си, ако изведнъж се появиш от нищото. Разумно ли е да рискуваме това?

— Тя ще е въоръжена само с куката си за плетене, а върховете им са обли, ако правилно си спомням. — Наведох се над хронографа, — И така, първо годината. 1852-ра, значи, трябва да започна с М, нали? MDCCCLII. А според келтския календар февруари е номер три, не, четири…

— Какво правиш? Първо трябва да превържем раната ти и още веднъж на спокойствие да обмислим всичко!

— Нямаме време! Денят… с тази ръчка тук, нали?

Лукас погледна изплашено над рамото ми.

— Не толкова бързо! Всичко трябва да е настроено идеално, иначе… иначе… — Отново изглеждаше така, сякаш щеше да повърне всеки момент. — И никога не трябва да държиш хронографа, иначе ще го отнесеш с теб в миналото. И тогава никога повече няма да можеш да се върнеш!

— Също като Люси и Пол! — прошепнах.

— За всеки случай ще настроим интервал от само три минути. Избери 12:30 до 12:33 часа, поне по това време ще седи спокойно и ще плете прасенцата си. А ако спи, в никакъв случай не я буди, иначе може да получи инфаркт…

— Но тогава това не трябва ли да е записано в хрониките? — прекъснах го. — Лейди Тилни ме остави с впечатлението, че е силна личност, едва ли ще припадне.

Лукас замъкна хронографа до прозореца и го постави зад пердето.

— Тук можем да сме сигурни, че няма никакви мебели. Изобщо недей да въртиш очи. Веднъж Тимоти де Вилърс толкова злополучно се приземил върху една маса, че си счупил крака!

— Ами ако точно в този момент лейди Тилни си стои тук и замечтано се е загледала в нощта навън? Ах, не ме гледай така, дядо, просто се пошегувах. — Нежно го избутах встрани, коленичих на земята пред хронографа и отворих клапата точно под рубина. Беше толкова голяма, колкото бе необходимо, за да побере пръста ми.

— Почакай! Раната ти!

— Можем да я превържем и след три минути. До после — казах, поех дълбоко въздух и натиснах пръста си върху иглата.

Връхлетя ме познатото чувство на замайване и докато червената светлина просветваше, а Лукас казваше: „Но аз исках да…“, всичко изчезна пред очите ми.